Брандън Сандърсън
Заклеващия (25)

18
Да виждаш двойно

„Човек не може да опише на друг вкуса на една подправка. Всеки трябва да я опита сам за себе си.“

Из Заклеващия, предговор

Шалан се превърна във Воал.

Светлината на Бурята направи лицето й по-възрастно, по-ъгловато. Носът стана заострен, от едната страна на брадичката й се появи малък белег. Косата й потъмня от червено до характерното за алетите черно. Създаването на такава илюзия изискваше по-голям скъпоценен камък, зареден със Светлина на Бурята, но веднъж готова, можеше да бъде поддържана с часове със съвсем малко Светлина.

Воал метна настрани хавата и вместо нея облече панталони, блуза по тялото, ботуши и дълго бяло палто. Завърши тоалета с една проста ръкавица на лявата си ръка. Воал, разбира се, ни най-малко не се смущаваше да я видят така.

Преобразяването донесе на Шалан простичко облекчение от болката й. То беше лесен начин да се скрие. Воал не беше страдала така, както Шалан — а и без това беше достатъчно силна да понесе такова нещо. Когато се превръщаше в нея, сякаш снемаше огромен товар от плещите си.

Воал уви един шал около врата си и си наметна чантата — която беше само нейна. Надяваше се, че дръжката на нож, която се подаваше от нея, изглежда естествено, даже заплашително.

Онази малка част от нея, която продължаваше да бъде Шалан, се безпокоеше за това. Нямаше ли да изглежда фалшиво? Почти със сигурност беше пропуснала някои дребни детайли в поведението, дрехите и речта си, които можеха да я издадат. Точните хора биха се досетили, че няма опита, който загатваше, че има.

Е, налагаше се да даде най-доброто от себе си и да се надява, че ще може да замаже неизбежните си грешки. Беше прикрепила друг нож към колана си — дълъг, но не съвсем като меч, тъй като Воал не беше светлоока. За щастие. Никоя светлоока жена нямаше да може да се разхожда наоколо така явно въоръжена. Колкото по-ниско се намираше човек на социалната стълбица, толкова повече волности можеше да си позволи в някои отношения.

— Е? — обърна се към стената, на която се намираше Шарка.

— Хммм… — проточи той. — Хубава лъжа.

— Благодаря.

— Не като другата.

— Сиятелна?

— Ту си нея, ту пак се показваш като истинската ти — отвърна Шарка. — Като слънце, което ту се крие зад облаците, ту се появява пак.

— Просто ми трябват още упражнения — каза Воал.

Да, гласът звучеше отлично. Шалан наистина задобряваше в това отношение.

Взе Шарка, като опря ръка към стената и го остави да премине в кожата й, а оттам — в палтото. Той затананика щастливо, а тя прекоси стаята и излезе на балкона. Първата луна вече беше изгряла — виолетовата, горда Салас. Тя беше най-малко ярката от всички звезди, затова навън цареше почти непрогледен мрак.

Повечето стаи от външната страна на кулата имаха малки балкони, но нейната, на втория етаж, разполагаше с особено хубав такъв — със стълби, които водеха към полето долу. Покритото с водонапоителни бразди и лехи за садене на скални пъпки плато имаше и големи, правоъгълни саксии по ръбовете, за отглеждане на грудкови и декоративни растения. На всяко от осемнадесетте нива на града имаше такова поле.

Тя заслиза надолу в тъмнината. Как изобщо бе успявало да расте нещо тук? Дъхът й образуваше облачета пред устните й, а около краката й се появиха духчета на студа.

В дъното на градината имаше и малко коридорче, което водеше обратно в Уритиру. Може би не беше необходимо да се прикрива, когато излизаше оттам, вместо от стаята си, но Воал предпочиташе да бъде внимателна. Не искаше някой от стражите или прислугата да се изпусне, че е забелязал Нейна Сиятелност Шалан да се разхожда наоколо по никое време през нощта.

Освен това, кой знае къде можеше да засече някой от служителите на Мраизе и неговата Призрачна кръв? Не се бяха свързвали с нея от първия й ден в Уритиру, но знаеше, че я наблюдават. Още не беше решила какво да прави с тях. Бяха признали, че са убили Ясна, което й даваше достатъчен повод да ги мрази. Но освен това, явно знаеха неща за света — важни неща.

Воал закрачи по коридора с малката си ръчна лампа в ръка — не биваше да използва сфера, за да не се откроява сред останалите. Подминаваше вечерните тълпи, които правеха коридорите в района на Себариал не по-малко оживен от военния лагер преди. Нещата тук сякаш никога не утихваха така, както в областта на кулата, с която разполагаше Далинар.

Необичайните, пленителни шарки на скалните пластове по стените я изведоха от района на Себариал. Минувачите се разредиха. Накрая останаха само тя и безкрайните, самотни тунели. Чувстваше се така, сякаш можеше да почувства как теглото на нивата над нея — празни и неизследвани — я притиска към земята. Фонтан от непознати скали.

Забърза по пътя си под звуците на Шарка, който си тананикаше на палтото й.

— Харесвам го — каза той.

— Кого? — попита Воал.

— Боецът с меча — отвърна Шарка. — Онзи, с когото още не можете да се чифтосате.

— Би ли спрял да го наричаш така, ако обичаш?

— Добре — съгласи се Шарка. — Но го харесвам.

— Мразиш меча му.

— Вече разбрах — заговори Шарка ентусиазирано. — Човеците… човеците не ги е грижа за мъртвите. Правите столове и врати от трупове! Ядете трупове! Шиете си дрехи от кожите на трупове. За вас, труповете са неща.

— Предполагам, че е така, наистина.

Шарка изглеждаше неестествено въодушевен от това прозрение.

— Гротескно е — продължи той, — но вие трябва да убивате и да разрушавате, за да продължите да живеете. Такива са правилата в Сферата на материалното. Затова не бива да мразя Адолин Колин, задето си служи с труп!

— Просто го харесваш, защото напътстваше Сиятелната да уважава меча.

— Хммм. Да. Много, много добър мъж. И с остър ум.

— Защо ти не се омъжиш за него, тогава?

Шарка изжужа.

— Това…

— Не, не е възможно.

— О — отвърна Шарка и отново захъмка доволно на палтото й, където наподобяваше някаква необичайна бродерия.

След като повървя още малко, Шалан изпита нуждата да каже още нещо.

— Шарка. Помниш ли какво ми каза онази вечер — първия път, когато… се превърнахме в Сияен рицар?

— За смъртта ли? — попита Шарка. — Това е може би единственият начин, Шалан. Хммм… Трябва да говориш истини, за да напредваш, но ще ме намразиш, задето съм го накарал да се случи. Така че аз ще умра, а когато е готово, ти ще можеш да…

— Не. Не, моля те, не ме оставяй.

— Но ти ме мразиш.

— Мразя и себе си — прошепна тя. — Просто… моля те. Не си отивай. Не умирай.

Шарка изглеждаше доволен да го чуе, ако се съдеше по усиленото му тананикане — макар че звуците му на удоволствие и на тревога до голяма степен си приличаха. Засега Воал си позволи да се разсее от темата, като се заеме със задачата си за тази нощ. Адолин продължаваше да полага усилия да открие убиеца, но не беше напреднал особено. Аладар беше Върховен принц на Осведомяването, и служителите му на реда и писарите му бяха от помощ — но Адолин жадуваше да изпълни нареждането на баща си.

Воал си помисли, че е възможно и двамата да търсят извършителя на грешните места. Най-после зърна светлини пред себе си, забърза крачка и излезе на пътеката около периметъра на обширната, подобна на пещера зала, която се простираше на няколко етажа нагоре. Беше стигнала до Тържището — голяма група палатки, осветени от множество блещукащи свещи, факли и фенери.

Пазарът се беше появил изумително бързо — независимо от внимателно изработените и определени планове на Навани. Нейната идея беше да построят голям главен път с магазини от двете страни. Без малки улички, набързо сковани бараки или палатки. Подредено място, което да може да бъде обикаляно и управлявано лесно.

Търговците се бяха разбунтували — оплакваха се от липсата на складово пространство, от липсата на кладенец със свежа вода наблизо. Себариал, в ролята си на Върховен принц на Търговията, се беше съгласил. И въпреки че финансовите му отчети бяха в пълен хаос, той имаше много остър нюх в тази област.

Безпорядъкът и разнообразието вълнуваха Воал. Стотици хора, независимо от късния час, които на свой ред привличаха десетина вида духчета. Всъщност, някои места можеха да се опишат не като палатки, а по-скоро като сергии — оградени с въже участъци, охранявани от по няколко мускулести мъже с тояги. Други представляваха истински сгради — малки каменни колиби, които бяха построени в пещерата още през дните на първите Сияйни рицари.

Търговци от всичките десет военни лагера се смесваха тук. Тя подмина трима различни обущаря един след друг; така и не беше успяла да проумее защо търговци, които предлагаха едно и също, биха се събрали на едно място. Нямаше ли да е по-добре да нямат конкуренция на буквално една крачка разстояние?

Тя прибра лампата си, тъй като от търговските палатки и будки се излъчваше предостатъчно светлина, и продължи нататък. Тук се чувстваше по-удобно, отколкото в онези празни, извити коридори; тук животът бе намерил терен, където да процъфтява. Пазарът беше израснал като гъста джунгла от зеленина от подветрената страна на някой хребет.

Проправи си път към кладенеца в средата на пещерата: голяма, кръгла загадка, чиято бистра вода се диплеше чиста, без крем. Никога преди не беше виждала кладенец — всички използваха цистерните, които се пренапълваха по време на буря. Множеството кладенци в Уритиру, обаче, никога не се изчерпваха. Нивото на водата не спадаше и със сантиметър, независимо от факта, че хората непрекъснато черпеха от тях.

Писарите обсъждаха възможността в планините да има водоносен пласт, но откъде би идвала водата? Снегът по близките върхове не се топеше, а дъжд валеше твърде рядко.

Воал седна отстрани на кладенеца, вдигнала единия си крак, загледана в хората, които идваха и си отиваха. Вслушваше се в думите на жените, които бъбреха нещо за Пустоносните, за семействата, които бяха оставили в Алеткар, и за странната нова буря. Слушаше мъжете, които се тревожеха да не би да ги принудят да постъпят в армията, или да не би да понижат нана им — бяха тъмнооки, а вече не бяха останали парши, които да вършат черната работа. Някои светлооки работници се оплакваха, че вещите им са в Нарак и няма как да ги докарат дотук, докато не съберат достатъчно Светлина на Бурята.

В крайна сметка, Воал се запъти към една определена редица таверни. „Не мога да ги разпитвам прекалено настоятелно“, помисли си тя. „Ако им задам грешния въпрос, ще решат, че съм шпионин, който работи за служителите на реда на Аладар.“

Воал. Воал не страдаше. Тя беше спокойна, уверена. Тя гледаше хората в очите. Вдигаше брадичка гордо, когато забележеше, че някой я измерва с поглед. Силата беше илюзия на възприятието.

Воал разполагаше със своя собствена сила — силата, която се натрупваше вследствие на живот, прекаран на улицата, със съзнанието, че може да се грижи сама за себе си. Беше твърдоглава като чул и макар че беше наперена, самочувствието й само по себе си беше сила. Щеше да получи онова, което искаше, и нямаше да се срамува от успеха си.

Първият бар, който избра, се намираше в една просторна бойна палатка. Вътре миришеше на разляна лависова бира и потни тела. Мъже и жени се смееха, насядали наоколо по преобърнати сандъци вместо столове. Повечето носеха простото облекло, характерно за тъмнооките — блузи с дантела (но не и копчета, за които нямаха нито пари, нито време) и панталони или поли. Неколцина от мъжете бяха облечени по-старомодно, с увито около тялото парче плат и свободна, лека жилетка, отворена на гърдите.

Тази таверна беше от по-долнопробните и най-вероятно нямаше да се окаже подходяща за целите й. Търсеше място, което да бъде по-дискретно, но и по-богато. С по-лоша слава, но често посещавано от влиятелните обитатели на подземния свят на военните лагери.

И все пак, това изглеждаше като подходящ терен, на който да се поупражнява. Барът беше направен от кутии и сандъци, натрупани едни върху други, а пред него бяха наредени даже няколко нормални стола. Воал се облегна на „бара“ по начин, за който се надяваше да изглежда естествено небрежен, и едва не събори кутиите. Замахна да ги улови, след което се усмихна притеснено на съдържателката — стара тъмноока жена със сиви очи.

— Какво искаш? — попита я тя.

— Вино — отвърна Воал. — Сапфирено.

Второто по сила. Да видят, че не се страхува от сериозен алкохол.

— Имаме варско, кимик и едно хубаво буре веденско. Но то е по-скъпичко.

— Ъ-ъ… — заекна Воал.

Адолин би бил наясно с разликите.

— Дайте от веденското.

Струваше й се подходящо. Жената я накара първо да плати, но цената не изглеждаше чак толкова възмутително висока. Себариал искаше алкохолът да се лее — това беше неговият предпочитан начин да предотвратява натрупването на напрежение в кулата, — и подпомагаше цените с по-ниски данъци, поне засега.

Докато жената работеше зад импровизирания си бар, Воал се потеше под погледа на един от охранителите. Вместо да стоят до входа, те чакаха тук, по-близо до алкохола и парите. Независимо, че на пазителите на реда на Аладар не им харесваше, това място не беше напълно безопасно. Ако наистина се бяха случили убийства с неизвестни извършители, без мнозина да забележат, те най-вероятно щяха да са били в Пазарището, където тъпканицата, грижите и напрежението на десетки хиляди жители от военните лагери водеха до обстановка, която граничеше с беззаконието.

Съдържателката стовари една чашка пред Воал — мъничка чашка, с прозрачна течност.

Воал се намръщи и я вдигна пред очите си.

— Объркахте ми поръчката. Поръчах сапфирено. Това какво е, вода?

Охранителят до нея се изкикоти, а съдържателката застина на място и я огледа от глава до пети. Явно Шалан вече беше допуснала от онзи вид грешки, от които най-много се безпокоеше.

— Хлапе — отвърна съдържателката, като се облегна на кутиите до нея, без да ги събори, — това е същото нещо, само че без засуканите инфузии, с които го пълнят светлооките.

„Инфузии ли?“

— Да не сте прислужница? — попита я жената меко. — За пръв път излизате да се разходите из града?

— Разбира се, че не — отвърна Воал. — Правила съм го стотици пъти.

— А, да, да — каза жената, като втъкна кичурче коса зад ухото си. То веднага се освободи отново. — Сигурна ли сте, че искате такова вино, все пак? Тук някъде май имам едни вина, направени с цветове като за светлооки. Всъщност, сега се сещам, че имам едно много хубаво оранжево.

И тя се пресегна да вземе чашата. Воал обаче я стисна и я гаврътна на една глътка. Което се оказа една от най-големите грешки, които беше допускала в живота си. Течността я изгори, сякаш беше пламък! Усети как очите й се разширяват, разкашля се и едва не повърна направо върху бара.

Това вино ли беше изобщо? По-скоро имаше вкус на луга. В ред ли бяха тези хора? В питието нямаше и капка сладост, нито дори следа от вкус. Само това огнено чувство, сякаш някой е изтъркал гърлото й с пила! Лицето й моментално се сгорещи. Толкова бързо я удари в главата!

Охранителят беше скрил лице в шепа и се опитваше — безуспешно — да не се разсмее на глас. Съдържателката потупа Шалан по гърба, докато тя продължаваше да кашля.

— Чакай — каза й. — Нека ти дам нещо, което да заличи…

— Не — изграчи Шалан. — Просто така се радвам, че най-после мога пак да пия от… това, след толкова много време. Още едно. Моля.

Съдържателката явно беше скептично настроена, но охранителят определено приветства решението й — вече се беше настанил на един от столовете и я наблюдаваше, ухилен до уши. Шалан остави една сфера на бара с инатливо изражение и съдържателката неохотно напълни чашата й пак.

Вече се бяха обърнали да гледат и трима-четирима от останалите посетители. Просто чудесно. Шалан се стегна, за да се подготви, и изпи виното на една дълга глътка.

Вкусът беше също толкова ужасен и втория път. Тя затаи дъх за момент, докато очите й се насълзяваха, след което се разкашля гръмовно. В крайна сметка се преви на две, разтреперана и стиснала очи. Освен това беше почти сигурна, че е изпищяла.

Няколко души в палатката изръкопляскаха. Шалан погледна към развеселената съдържателка с пълни със сълзи очи.

— Ужасно беше — каза, после се разкашля пак. — Нима наистина пиете това отвратително нещо?

— О, скъпа — отвърна жената. — Това далеч не е най-лошото от всички.

Шалан простена.

— Е, дайте ми още едно.

— Сигурна ли си, че…

— Да — прекъсна я Шалан с въздишка.

Явно нямаше да успее да си изгради репутация тази вечер — или поне не такава, каквато искаше. Но поне можеше да свикне да пие това подобие на течен сапун за пране.

Бурята да го тръшне. Вече се чувстваше някак олекнала. На стомаха й никак не му харесваше какво му причинява, и й се наложи да потисне пристъп на гадене.

Охранителят, който продължаваше да се кикоти, се премести още един стол по-близо до нея. Беше сравнително млад мъж с коса, отрязана така късо, че стърчеше във всички посоки. Имаше възможно най-типичните алетски черти — кожа с тъмен тен и къса черна брада, прораснала по брадичката.

— Трябва да пробваш да отпиваш по мъничко — посъветва я той. — Така влиза по-лесно.

— Прекрасно. Така ще мога да се насладя по-добре на ужасния вкус. Толкова е горчиво! Виното уж трябва да е сладко.

— Зависи как го направиш — отговори той, докато съдържателката подаваше на Шалан още една чаша. — Виолетовото може да бъде от дестилиран талев без плодове, само малко оцветител за акцент. Но на увеселенията на светлооките не пият тежък алкохол — освен ако не знаеш как да си го поискаш.

— Наясно си с тези неща — отбеляза Воал.

Помещението замержеля пред очите й за миг, преди отново да го види ясно. След това опита от поредната чаша, но този път — само малка глътка.

— Върви си с професията — отговори охранителят, широко усмихнат. — Често работя за по-засуканите празненства, които организират светлооките, така че мога да се оправям и на места, където вместо празни кашони има покривки.

Воал изръмжа.

— По тези празненства наемат и охранители ли?

— Разбира се — изкикоти се той и изпука с кокалчетата на юмрука си. — Просто трябва да се научиш как да „придружаваш“ някого извън банкетната зала, вместо да ги изхвърляш. Всъщност е по-лесно.

Той наклони глава и добави със смях:

— Но, колкото и да е странно — и по-опасно.

„В името на Келек“, прозря Воал, когато той се приближи още малко към нея. „Той флиртува с мен.“

Сигурно не трябваше да се изненадва толкова. Беше дошла сама и макар че Шалан не би описала Воал като „сладка“, тя определено не беше грозна. Външният й вид беше нормален, ако ще и малко прекалено груб, но се обличаше добре и явно разполагаше с пари. Лицето и ръцете й бяха чисти, а дрехите — макар и не от скъпа коприна — бяха далеч от простите работнически такива.

Отначало се обиди от вниманието му. Беше положила толкова усилия да изглежда способна и по-здрава и от камък, и първото нещо, което й се случваше, беше някой да я намери за привлекателна? И то човек, който пукаше с кокалчета и й обясняваше как се пие алкохол?

Тя гаврътна остатъка от течността в чашата наведнъж, само и само да го подразни.

Но незабавно изпита вина от гнева си. Не трябваше ли да бъде поласкана? Е, да, Адолин беше способен направо да унищожи този мъж — във всяко едно отношение. Адолин дори умееше да пука по-високо с кокалчетата си.

— Та… — проточи охранителят. — От кой лагер си?

— На Себариал — отговори Воал.

Той кимна, сякаш го беше очаквал. Лагерът на Себариал се отличаваше с най-разнородни обитатели. Поговориха още малко — Шалан правеше по някой кратък коментар от време на време, докато охранителят, чието име беше Джор, се впускаше в различни заплетени истории. Не спираше да се усмихва и често се хвалеше.

Не беше твърде зле — макар че той явно не се интересуваше особено какво всъщност казва тя, стига да му дава повод да говори още. Воал изпи още малко от ужасната течност, но установи, че умът й започва да блуждае.

Тези хора… всички те имаха животи, семейства, страсти, мечти. Някои се бяха привели самотно над сандъците, докато други се смееха с приятели. Някои пазеха дрехите си, колкото и да бяха евтини, сравнително чисти, докато други ги бяха омацали с крем и бира от лавис. Неколцина й напомниха на Тин — увереността, с която говореха, начинът, по който сякаш се състезаваха по остроумие със събеседниците си.

Джор млъкна за момент, сякаш очакваше нещо от нея. Какво… какво беше казал току-що? Разсейваше се и й ставаше все по-трудно да следи думите му.

— И как беше? — попита тя.

Той се усмихна и се впусна в нова история.

„Няма да мога да имитирам това“, помисли си тя, облегната на една от кутиите, „преди да съм го изживяла. Все едно да мога да нарисувам скица на живота им, който не познавам.“

Съдържателката се върна с бутилката и Шалан кимна. Последната чашка я беше изгорила далеч по-слабо от предишните.

— Наистина… ли си сигурна, че искаш още? — попита я охранителят.

Бурята да го вземе… започваше да й става наистина лошо. Беше изпила четири чаши, да, но бяха малки. Примигна и се обърна.

Стаята се завъртя пред очите й, тя простена и положи глава на масата. Охранителят до нея въздъхна.

— От самото начало можех да ти кажа, че си губиш времето, Джор — каза съдържателката. — Тази ще е в безсъзнание, преди да е минал и половин час. Чудя се какво се опитва да забрави.

— Просто се забавлява през свободното си време — каза Джор.

— Да бе. С такива очи? Как ли пък не — отвърна съдържателката и се отдалечи.

— Ей — наведе се Джор към Воал и я побутна. — Къде живееш? Ще ти викна паланкин да те откара у дома. Будна ли си? Трябва да тръгваш, преди да е станало твърде късно. Познавам някои носачи, на които може да се има доверие.

— Още не е… толкова късно… — смънка Шалан.

— Достатъчно късно е — възрази Джор. — Тук може да стане опасно.

— Нима-а-а? — проточи Шалан, а споменът проблесна далечно в ума й. — Някой може да те наръга, а?

— За съжаление — отвърна Джор.

— Да си чувал за някой, който…?

— Тук не се е случвало никога — поне не и засега.

— А къде? За да… мога да го избегна…

— „Алеята на Ал“ — каза охранителят. — Стой далеч оттам. Едва оная вечер наръгаха един човек зад таверната. Намерили са го мъртъв.

— Адски… адски странно, а? — попита Шалан.

— Да. Ти чу ли за това? — попита Джор и потрепери.

Шалан се изправи, за да си ходи, но стаята се завъртя с краката нагоре и тя усети, че се свлича до стола си. Джор се опита да я хване, но тя се стовари на пода с тупване и удари лакътя си в каменния под. Незабавно засмука малко Светлина на Бурята, за да облекчи болката.

Мъглата в главата й се разсея и светът спря да се мержелее пред очите й. В рамките на един поразителен миг, алкохолното й опиянение просто изчезна.

Тя примигна. „Уха“, помисли си. Изправи се, без Джор да й помага, изтупа палтото си и отдръпна кичурите коса от лицето си.

— Благодаря, но това е именно информацията, която ми беше необходима — каза му тя, после се обърна към съдържателката. — Сметката е уредена, нали?

Жената се обърна и замръзна, втренчена в Шалан, а чашата, в която тъкмо сипваше някаква течност, започна да прелива.

Шалан взе собствената си чаша, обърна я и изтръска последната останала капка в уста.

— Много добро — отбеляза. — Благодаря за интересния разговор, Джор.

Остави една сфера на кутиите като бакшиш, сложи си шапката и потупа Джор по бузата приятелски, преди да си излезе от палатката.

— Отче на Бурите! — възкликна Джор зад нея. — Да не ме беше взела на подбив тази?

Навън още беше оживено и й напомняше на среднощните пазари на Карбрант. Имаше логика. Нито слънцето, нито луната можеха да проникнат в тези зали; лесно беше да изгубиш представа за времето. Освен това, повечето хора веднага си намериха работа, но много от войниците вече нямаха учения и бяха останали с доста свободно време.

Шалан разпита тук-там и успя да открие „Алеята на Ал“.

— От Светлината на Бурята изтрезнях — обърна се тя към Шарка, който се беше покатерил нагоре по палтото й и се диплеше на яката.

— Излекува те от отровата.

— Това е полезно свойство.

— Хмммм. Мислех, че ще се ядосаш. Нали изпи отровата нарочно?

— Да, но не исках да се напивам.

Шарка изжужа объркано.

— Защо пи тогава?

— Сложно е — отвърна Шалан и въздъхна. — Не се справих особено добре.

— С напиването ли? Хммммм. Наистина се постара.

— Веднага, щом се напих и започнах да губя контрол, Воал ми се изплъзна.

— Воал е просто лице.

Не. Воал беше жена, която не се кикотеше, когато беше пияна, нито пък хленчеше и си вееше, когато алкохолът се окажеше твърде силен за нея. Никога не се държеше като лекомислено момиченце. Воал не беше покровителствана като дете, на практика изолирана от всичко, докато не беше полудяла и не беше убила собственото си семейство.

Шалан се закова на място, обхваната от внезапна паника.

— Братята ми. Шарка, нали не съм ги убила?

— Какво?

— Говорих с Балат по далекосъобщител — каза Шалан, опряла длан в челото си. — Но… тогава имах Светлотъкането… макар и да не го осъзнавах напълно. Може да съм си измислила всичко това. Всяко съобщение от него. Собствените ми спомени.

— Шалан — заговори Шарка със загрижен тон. — Не. Те са живи. Братята ти са живи. Мраизе каза, че ги е спасил. В момента пътуват насам. Това не е лъжа.

Гласът му стана по-тих.

— Не помниш ли? — допълни.

Шалан отново се превърна във Воал, а болката й отшумя.

— Да. Разбира се, че помня — каза тя и продължи да върви.

— Шалан — продължи Шарка. — Това е… хмммм… има нещо нередно в лъжите, които си налагаш. Не го разбирам.

— Просто трябва да стигна до по-голяма дълбочина — прошепна тя. — Не мога да бъда Воал само на повърхността.

Шарка зажужа тихо и разтревожено — бърз, тънък звук. Воал му направи знак да мълчи, току-що стигнала до „Алеята на Ал“. Странно име за таверна, но и по-странни беше чувала. Изобщо не беше алея, а пет палатки в различни цветове, зашити една за друга и образуващи едно цяло. Отвътре се процеждаше приглушена светлина.

На входа беше застанал охранител, нисък и набит и с дълъг белег, който се точеше през бузата и челото му чак до косата. Огледа Воал критично, но не я спря, когато тя се запъти самоуверено към вътрешността на палатката. Вътре миришеше по-лошо, отколкото в предишната кръчма — беше претъпкано с пияни хора. Отделните палатки бяха зашити така, че да образуват по-изолирани места, тъмни кътчета — и в няколко от тях се виждаха маси и столове, вместо сандъци. Хората, които седяха там, не носеха простите дрехи, характерни за работниците, а кожено облекло, парцаливи дрипи или военни униформи.

„Както по-богато от другата таверна“, помисли си Воал, „така и по-долнопробно.“

Тя си проправи път през помещението, което — въпреки маслените лампи, оставени по някои от масите — беше доста сумрачно. „Барът“ представляваше дъска, опряна върху няколко кашона, но с покривка през средата. Неколцина души чакаха да бъдат обслужени, но Воал не им обърна внимание.

— Кое е най-силното ви питие? — попита тя направо дебелия съдържател, облечен в такама.

Мъжът изглеждаше светлоок, но беше прекалено тъмно, за да е сигурна. Изгледа я.

— Веденски саф, единична партида.

— Аха — отвърна Воал сухо. — Ако исках вода, щях да ида на кладенеца. Трябва да имате нещо по-силно.

Съдържателят изръмжа, обърна се с гръб към нея и извади тумбеста бутилка без етикет, пълна с някаква прозрачна течност.

— „Рогоядско бяло“ — каза и тръсна бутилката пред нея. — Нямам представа от какво го правят, но сваля боята от стените.

— Идеално — откликна Воал и тракна няколко сфери на импровизирания тезгях.

Останалите на опашката й хвърляха мръснишки погледи, задето ги беше предредила, но сега израженията им се смениха с насмешливи. Съдържателят сипа една много малка чашка от течността и я остави пред нея. Тя я пресуши на един дъх. Потръпна отвътре, когато усети пламъка в гърлото си, незабавната горещина, която се разля по бузите й, и почти моментално появилото се гадене, придружено от треперене на мускулите, което се помъчи да потисне.

Очакваше всичко това. Затаи дъх, за да успокои гаденето, и се наслади на усещанията. „Не е по-лошо от болката, която вече изпитвам отвътре“, помисли си, докато топлината я обливаше.

— Идеално — заяви. — Оставете ми бутилката.

Идиотите на бара продължаваха да я зяпат, докато тя си наля още една чашка „Рогоядско бяло“ и я обърна, а пламъкът отново лумна в гърдите й. После се обърна и огледа посетителите в палатката. Кого да заговори първо? Писарите на Аладар бяха проверили протоколите на стражата за убийства, извършени по същия начин като това на Садеас, и не бяха открили такива — но убийството в някоя задънена уличка можеше да остане недокументирано. Надяваше се хората тук да знаят нещо повече.

Наля си още малко от питието. Макар че беше още по-гнусно на вкус от веденския саф, в него все пак имаше нещо, което й допадаше изненадващо много. Изпи третата чашка, но после всмука малко Светлина на Бурята от една от сферите в торбичката си — само капка, която се изразходва почти веднага и не я накара да засияе, а само я излекува.

— Какво зяпате? — попита хората на опашката.

Те се обърнаха настрани, когато съдържателят се приближи и понечи да сложи тапата на бутилката пред Воал. Тя обаче му препречи пътя с длан.

— Не съм готова още.

— Напротив — възрази съдържателят, като бутна ръката й. — Ако продължавате така, ще се случи едно от двете: или ще оповръщате целия ми бар, или ще вземете да пукнете. Вие не сте рогоядец; това наистина ще ви убие.

— Това си е мой проблем.

— Бъркотията след това, обаче, е мой проблем — отвърна съдържателят и дръпна бутилката от ръцете й. — Виждал съм такива като вас и преди, с тоя празен поглед. Първо ще се напиете, а после ще тръгнете да си търсите боя. Хич не ме е грижа какво искате да забравите. Идете да го направите някъде другаде.

Воал вдигна едната си вежда. Да я изхвърлят от най-долнопробния бар в целия пазар? Е, това поне щеше да се отрази чудесно на репутацията й.

Стисна съдържателя за ръката.

— Не съм дошла да ти съсипя бара, приятелю — каза тя тихо. — Дошла съм да науча нещо повече за едно убийство. Нещо, което се е случило тук преди няколко дни.

Съдържателят се вцепени.

— Коя си ти? От стражата ли си?

— Бурята да го вземе, не! — отвърна Воал.

„История. Трябва ми някаква правдоподобна история“, помисли си, а на глас каза:

— Издирвам онзи, който уби по-малката ми сестра.

— А това какво общо има с моя бар?

— Чух слухове, че са открили нечий труп тук.

— На възрастна жена — отвърна съдържателят. — Значи няма как да е била твоята сестра.

— Тя не е умряла тук — каза Воал. — Случи се, докато още бяхме във военния лагер. Аз просто издирвам онзи, който го е направил.

Вкопчи се в съдържателя, когато той се опита да дръпне ръката си, и продължи:

— Слушай. Няма да ти създавам главоболия. Просто ми трябва информация. Чух, че тази смърт е била извършена… при необичайни обстоятелства. Тази предполагаема смърт. Онзи, който е убил сестра ми, не е обикновен убиец. Всеки път убива по един и същи начин. Моля те.

Съдържателят срещна погледа й. „Нека види“, помисли си тя. „Нека види една жена, която е корава отвън, но наранена отвътре.“ В очите й можеше да се прочете минало — история, в която този човек трябваше да повярва.

— Онзи, който го направи — каза съдържателят тихо, — вече си получи заслуженото.

— Трябва да разбера дали е същият човек като онзи, когото преследвам. Трябва да узная подробности за убийството, независимо колко са кървави.

— Не мога да ти кажа нищо — прошепна мъжът, но кимна към една от закътаните ниши между зашитите палатки, където се очертаваха силуетите на хора с питиета в ръце. — Но те може би могат.

— Кои са те?

— Обикновени разбойници и престъпници, нищо повече — отвърна съдържателят. — Но те са онези, на които плащам, за да се грижат другите да оставят бизнеса ми на мира. Ако някой наистина е извършил в това заведение нещо, което заплашва да доведе до намесата на властите и до затварянето му — нещо, което Аладар така много обича да прави, — това са хората, които биха се погрижили за този проблем. Повече няма да кажа.

Воал му кимна благодарно, но не пусна ръката му. Вместо това потупа по чашата си и наклони глава обнадеждено. Съдържателят въздъхна и й сипа още веднъж от „Рогоядското бяло“, което тя плати, преди да се отдалечи.

Нишата, която беше посочил, съдържаше една маса, около която бяха насядали най-различни съмнителни на вид типове. Мъжете носеха дрехи като онези, предпочитани от по-високата прослойка на алетското общество — сака и строги панталони като от униформа, колани и ризи с копчета. Тук, обаче, бяха разкопчали саката си, а ризите им висяха свободно. Две от жените дори носеха хава, макар че трета беше по панталони и сако — не особено различни от тези, които Воал носеше. Цялата група й напомни на Тин заради начина, по който се бяха отпуснали по почти умишлен начин. Изискваха се усилия, за да изглеждаш така безхаберно.

Едно от местата беше свободно, затова Воал се приближи най-спокойно и се настани там. Светлооката жена, която седеше отсреща, докосна устните на разприказвалия се мъж до нея, за да го накара да млъкне. Носеше хава, но без ръкав, който да прикрива лявата й ръка — вместо това си беше сложила ръкавица, и то с пръсти, смело отрязани до кокалчетата.

— Това е мястото на Юр — обърна се жената към Воал. — Като се върне от клозета, най-добре вече да те няма.

— Значи ще побързам — заяви Воал, гаврътна остатъка от питието в чашата си и се наслади на топлината. — Открили са трупа на един мъж тук. Мисля, че има вероятност извършителят да стои зад убийството на един скъп за мен човек. Казаха ми, че си е „получил заслуженото“, но искам да се уверя лично.

— Ей — обади се едно конте със синьо сако, украсено с прорези, под които се показваше жълт плат. — Ти си оная, дето пиеше „Рогоядско бяло“. Старият Сълик държи бутилката само на шега.

Жената с хавата преплете пръсти пред себе си и се вгледа внимателно в нея.

— Вижте какво — каза Воал, — просто ми кажете колко ще ми струва информацията.

— Не можеш да купиш онова, което не се продава — отвърна жената.

— Всичко се продава — възрази Воал, — ако попиташ по правилния начин.

— Което ти не правиш.

— Вижте какво — настоя Воал, като се опита да улови погледа на жената. — Чуйте ме. Малката ми сестра, тя…

На рамото й се опря нечия длан, тя вдигна поглед и зърна един огромен рогоядец, надвиснал над нея. Бурята да го тръшне, трябва да беше над два метра висок.

— Това — каза той, като избоботи „о“-то така, че прозвуча повече като „у“, — е моето място.

След това издърпа Воал от стола и я блъсна назад така, че тя се превъртя на пода, чашата й се търкулна някъде встрани, а дръжката на чантата й се оплете в ръцете. Най-после спря и примигна, докато едрият мъж се настаняваше на масата. Стори й се, че дочу душата на стола да простенва от мъка.

Изръмжа и се изправи. Свали чантата си с ядно движение, отвори я и извади отвътре една кърпичка и един нож. Ножът беше тесен и остър — дълъг, но по-тънък от онзи на колана й.

Вдигна шапката си и я изтупа, преди отново да я нахлупи и да се приближи пак до масата. Шалан не обичаше конфликтите, но Воал ги обожаваше.

— Виж ти, виж ти — каза тя, като опря лявата си длан върху едрата лява длан на рогоядеца, която лежеше на плота на масата. После се наведе към него. — Твърдиш, че това си е твоето място, но не ти виждам името написано никъде.

Рогоядецът се втренчи в нея, стъписан от странно интимния жест с лявата й длан.

— Нека ти покажа — продължи тя, като опря върха на ножа в опакото на дланта си, както лежеше върху неговата.

— Какво е това пък сега? — попита я той с развеселен глас. — Представление ли ще ми изнасяш, да докажеш колко си корава? Виждал съм мъже да се преструват…

Воал заби с всичка сила ножа през собствената и неговата длан, чак докато не проникна в дървото на масата. Рогоядецът изкрещя, дръпна ръка нагоре и принуди Воал да изтегли ножа и от неговата, и от своята. Той падна от стола в усилието си да избяга от нея по-бързо.

Воал отново се настани на мястото. Извади платнената кърпичка от джоба си и я уви около кървящата си длан. Това щеше да скрие раната, когато я излекуваше.

Което не направи веднага. Първо трябваше да видят, че кърви. Вместо това се пресегна и вдигна ножа, който беше паднал до масата. Част от нея беше изненадана колко хладнокръвно успява да се държи.

— Ти си луда! — възкликна рогоядецът, когато успя да се изправи на крака, стиснал обляната си в кръв ръка. — Ана’кай, направо луда!

— О, я чакай малко — каза Воал, като потупа по масата с ножа си. — Виж, ето го твоят подпис. С кръв. Мястото е на Юр. Била съм в грешка.

Намръщи се и допълни:

— Но ето го и моят. Можеш да седнеш в скута ми, ако искаш.

— Ще те смачкам! — изръмжа Юр и хвърли гневен поглед на клиентите от централната част на палатката, които се бяха струпали на входа на нишата и си шепнеха. — Ще те…

— Тихо, Юр — спря го жената с хавата.

Той заекна от яд.

— Но, Бета!

— Мислиш ли — обърна се жената към Воал, — че ще ме направиш по-склонна да ти кажа нещо, като нападнеш приятелите ми?

— Честно казано, просто си исках мястото — сви рамене Воал, която драскаше разсеяно по плота на масата с върха на ножа. — Но ако искаш да започна да бия хора и това мога да направя.

— Ти наистина си луда — отвърна Бета.

— Не. Просто не смятам вашата малка шайка за някаква заплаха — каза Воал, без да спира да си играе с ножа. — Опитах се да бъда мила с вас, но търпението ми започва да се изчерпва. Време е да ми разкажете какво знаете, преди нещата наистина да загрубеят.

Бета се намръщи и хвърли поглед на знака, който Воал беше издълбала в масата. Три диаманта, които се припокриваха донякъде един с друг.

Символа на Призрачната кръв.

Воал предполагаше, че жената ще се досети какво означава той. Тя и хората й изглеждаха като да са от онзи тип — дребни мошеници и престъпници, да, но с присъствие на важните пазари. Не беше сигурна доколко дискретни са Мраизе и съмишлениците му със знака си, но фактът, че си го татуираха, й подсказваше, че не се пази в особено дълбока тайна. По-скоро предупреждение — като червените нокти на кремлингите, които подсказваха, че са отровни.

И наистина, в мига, в който зърна символа, Бета възкликна тихо.

— Не… не искаме да си имаме никакво вземане-даване с вас — каза тя.

Един от мъжете на масата се изправи, разтреперан, и се огледа на всички страни, сякаш очакваше някой да изскочи и да го убие на място.

„Уха“, помисли си Воал. Дори прободната рана в дланта на един от членовете им не беше провокирала така силна реакция.

Колкото и да беше странно, обаче, една от другите жени на масата — една ниска, млада жена, която също носеше хава, — се наведе напред заинтригувано.

— Убиецът — настоя Воал. — Какво се е случило с него?

— Накарахме Юр да го хвърли от платото отвън — отговори Бета. — Но… как би могла да се интересуваш от такъв човек ти? Беше просто Нед.

— Нед ли?

— Един пияница от лагера на Садеас — обади се друг от шайката. — Пияница, който все налиташе на бой. Непрекъснато си навличаше някакви неприятности.

— Уби жена си — продължи Бета. — И жалко за това, защото тя го последва чак дотук. Е, предполагам, че повечето от нас нямаха избор, като се има предвид оная буря. И все пак…

— И този Нед — прекъсна я Воал, — е убил жена си, като я е наръгал с кама в окото?

— Какво? Не, удуши я. Горката жена.

„Удушил я е?“

— Само това ли е? — попита Воал. — Без прободни рани?

Бета поклати глава объркано.

„Отче на Бурите“, помисли си Воал. Значи всичко това беше задънена улица?

— Но други ми казаха, че убиецът действал по-необичайно.

— Не — обади се мъжът, който се беше изправил, след което пак се настани до Бета, извадил ножа си. Остави го на масата пред себе си и продължи: — Знаехме, че Нед ще прекали един ден. На всички им беше ясно. Не мисля, че някой се изненада, когато една вечер тя се опита да го завлече у дома от кръчмата и той се вбеси толкова, че прекрачи ръба.

„Буквално“, помисли си Шалан. „Когато Юр го е докопал.“

— Явно ви загубих времето — каза Воал и се изправи. — Ще оставя сфери на съдържателя: тази вечер аз плащам сметката ви.

Изгледа един последен път Юр, който се беше свил наблизо и я наблюдаваше намусено. Помаха му с окървавена длан и се запъти обратно към главното помещение на таверната.

Когато влезе вътре, спря и обмисли следващия си ход. Ръката й пулсираше от болка, но тя не й обърна внимание. Задънена улица. Може би е било наивно от нейна страна да си въобрази, че може да разплете само за няколко часа загадката, над която Адолин работеше от дни.

— О, горе главата, Юр — долетя гласът на Бета откъм нишата им. — Поне беше само ръката. Като се има предвид коя беше тази, можеше да бъде и много по-зле.

— Но защо се интересуваше толкова от Нед? — попита Юр. — Ще се върне ли да ме търси, задето съм го убил?

— Не търсеше него — сопна се една от другите жени. — Не я ли чу? На никого не му пука, че Нед уби горката Рем.

След кратка пауза, жената додаде:

— Ама можеше да е имала предвид другата жена, която той уби.

Воал застина на място, шокирана. Завъртя се и влезе обратно в нишата. Юр изхленчи, сви се на мястото си и стисна ранената си ръка.

— Имало е и друго убийство? — попита Воал с настоятелен тон.

— Щях… — Бета облиза устни. — Щях да ти кажа, но ти си тръгна така бързо, че…

— Просто говори.

— Щяхме да оставим стражата да се разправя с Нед, но той не спря, след като уби горката Рем.

— Убил е и другиго?

Бета кимна.

— Една от сервитьорките тук. Това вече не можехме да допуснем. Ние пазим тази таверна. Затова Юр се погрижи за Нед лично.

Мъжът с ножа потри брадичката си.

— Адски странно беше, че се върна и уби сервитьорката на следващата вечер. Остави тялото й точно зад ъгъла, където уби горката Рем.

— През цялото време, докато го водехме към ръба на платото, крещеше, че не е убил втората — промърмори Юр.

— Но я беше убил — каза Бета. — Беше удушена по същия начин, както и Рем, и тялото й лежеше в същата поза. Дори имаше същите белези по шията от пръстена му.

Светлокафявите очи на жената придобиха отнесено, мрачно изражение, сякаш отново виждаше трупа.

— Съвсем същите белези — повтори. — Направо невероятно.

„Друго двойно убийство“, помисли си Воал. „Бурята да го вземе дано. Какво означава това?“

Усети как главата й се замайва — дали от питието, или от нежелания образ на удушената жена, който изплува в ума й. Отиде да остави на съдържателя няколко сфери — по всяка вероятност твърде много, — стисна гърлото на тумбестата бутилка с „Рогоядско бяло“ и я взе със себе си, когато излезе навън в нощта.