Брандън Сандърсън
Заклеващия (24)

17
В капана на сенките

„Не твърдя, че мога да науча другиго на това. Опитът е най-великият учител и човек трябва да се обърне към него сам.“

Из Заклеващия, предговор

— Все пак мисля, че трябва да го убием — каза Кен, жената-парша от преди малко, на останалите.

Каладин седеше, овързан за едно дърво. Беше прекарал нощта тук. Бяха го отвързали няколко пъти, за да може да отиде до тоалетната, но иначе го държаха така. Макар че възлите бяха хубави, винаги оставяха и пазачи — независимо от факта, че се беше предал.

Мускулите му се бяха сковали, а позата, която беше заел, беше силно неудобна, но бе понасял и по-лоши неща по времето, когато беше роб. Вече бе минал почти целия следобед, а те продължаваха да спорят какво да правят с него.

Не видя повече жълто-бялото духче — онова, което приличаше на панделка от светлина. Почти му се струваше, че си го е въобразил. Поне дъждът най-после беше спрял. Надяваше се, че това е знак за скорошното завръщане на бурите — а с тях и на Светлината на Бурята.

— Да го убием ли? — попита друг от паршите. — Защо? С какво ни застрашава?

— Ще каже на другите къде сме.

— Намери ни лесно и сам. Съмнявам се, че другите ще се затруднят повече, Кен.

Паршите явно нямаха официално избран водач. Каладин ги чуваше какво си говорят, скупчени заедно под един от брезентите. Въздухът миришеше на влажно и дърветата в малката горичка потреперваха от бриза от време на време. Върху главата му се посипаха капчици вода, някак си по-студени от самия дъждовен сезон.

За щастие, скоро всичко щеше да изсъхне и той най-после щеше да може да види слънцето отново.

— Значи да го пуснем, така ли? — попита Кен. Гласът й беше груб, ядосан.

— Не знам. Ти би ли го направила наистина, Кен? Би ли му разбила главата?

Всички в палатката притихнаха.

— Ако това трябва да направим, за да им попречим да ни хванат пак — отвърна тя, — тогава да. Ще го убия. Няма да се върна, Тон.

Имаха прости имена, характерни за тъмнооките алети, които си съответстваха с обезпокояващо познатия им акцент. Каладин не се тревожеше за безопасността си; макар да му бяха взели ножа, далекосъобщителя и сферите, можеше да привика Сил, когато си пожелаеше. Тя пърхаше наблизо, като следваше повеите на вятъра и се шмугваше тук-там между клоните на дърветата.

В края на краищата, паршите прекратиха съвещанието си, а Каладин задряма. По-късно го събуди шума, който Пустоносните вдигнаха, когато започнаха да събират оскъдните си вещи: по някоя секира, няколко меха с вода, почти съсипаните чували със зърно. Слънцето залязваше и покрай Каладин се точеха дълги сенки, които отново обгръщаха лагера в тъмнина. Паршите явно се придвижваха нощем.

Приближи се високият мъж, който играеше карти миналата вечер — позна го по шарките по кожата му. Сега той се приближи до него, отвърза въжетата, които го притискаха към дървото и освободи глезените му — но остави китките му овързани.

— Можеше да вземеш онази карта — отбеляза Каладин.

Паршът застина като вцепенен.

— По време на играта — добави Каладин. — Оръженосецът може да взима, ако до него има съюзническа карта. Беше прав.

Паршът изръмжа, дръпна въжето и накара Каладин да се изправи на крака. Той се протегна, раздвижи вкочанените си мускули и се опита да се освободи от болезнените схващания, докато другите парши прибираха последните брезенти от импровизираната палатка — онази, която имаше и стени. По-рано днес, Каладин беше успял да зърне какво има вътре.

Деца.

Имаше десетина, облечени в ризи, на възраст от едва-що проходили деца до млади юноши. Женските носеха косите си пуснати свободно, а мъжките връзваха или сплитаха своите. Не им позволяваха да излизат от палатката — само няколко пъти, под строгото наблюдение на възрастните, — но ги дочу как се смеят. Отначало се беше разтревожил, че са пленени човешки деца.

Когато вдигнаха лагера, децата се пръснаха наоколо, доволни, че най-после могат да тичат на воля. Едно по-малко момиченце се втурна по мокрите скали и стисна свободната ръка на мъжа, който водеше Каладин. Всички деца имаха същия характерен вид като възрастните — външността, която беше почти като на паршенди, но не съвсем, с броня, израсла отстрани на главите и предмишниците. Цветът на бронята на децата, обаче, беше светъл — нещо между оранжево и розово.

Каладин не можеше да определи защо тази гледка му се струва така странна. Паршите наистина можеха да се размножават, макар че хората често казваха, че ги развъждат, като животни. Е… това не беше далеч от истината, нали? Всички го знаеха.

Какво би си помислил Шен — тоест Рлаин, — ако Каладин изречеше тези думи на глас?

Паршендите поеха напред заедно и излязоха от горичката заедно с Каладин, още воден напред за въжетата. Почти не разговаряха помежду си. Докато прекосяваха едно от полетата в тъмнината, Каладин изпита непреодолимо чувство, че вече е виждал това място. Дали е бил тук и преди, дали е правил това и преди?

— Ами кралят? — обади се мъжът, който го водеше, с тих глас, но обърнал глава към него.

Елокар ли? Какво… „А, да“, сети се. „Картите.“

— Кралят е една от най-силните карти — обясни Каладин и се помъчи да си спомни всички правила. — Може да вземе всяка друга карта, освен друг крал, и не може да бъде взет, освен ако не е заобиколен от три вражески карти — рицари или по-силни. Ъ-ъ… и има имунитет срещу Превръщателя.

„Или поне така мисля“, добави наум.

— Докато ги гледах как играят, почти не използваха тази карта. Щом е толкова силна, защо отлагат?

— Ако пленят краля ти, губиш — обясни Каладин. — Затова прибягваш до него само ако си отчаян, или ако си сигурен, че ще можеш да го защитиш. През половината пъти, когато съм играл, го държах в казармата през цялото време.

Паршът изръмжа и погледна момиченцето до себе си, което го дръпна за ръкава и посочи нещо. Промърмори й нещо тихо и тя се приближи на пръсти към една туфа каменни пъпки, които се открояваха сред пейзажа на светлината на първата луна.

Филизите се отдръпнаха назад, а цветовете се затвориха. Момиченцето, обаче, явно знаеше какво трябва да направи, защото приклекна и зачака неподвижно, вдигнала ръце, докато цветовете не се отвориха пак, при което грабна по едно във всяка ръка и се закикоти високо. Когато се завърна, по петите я следваха подобните на сини листа духчета на радостта, като заобиколиха Каладин отдалеч.

Кен, която вървеше, понесла сопа в ръце, направи на водача на Каладин знак да побърза. Оглеждаше се наоколо нервно, като съгледвач на опасна мисия.

„Точно така“, помисли си Каладин, като изведнъж си спомни защо всичко му е така познато. „Онзи път, когато се измъкнах от Тасинар.“

Случило се беше, след като беше осъден от Амарам, но преди да го изпратят в Пустите равнини. Избягваше да мисли за живота си през този период. Честите провали, систематичното унищожение на последните останки от идеализма му… Е, беше разбрал, че размишленията за тези неща го карат да изпада в състояние, в което предпочиташе да не изпада. Беше предал надеждите на толкова много хора тогава. Налма беше една от тях. Още си спомняше допира на ръката й в своята: груба, покрита с мазоли длан.

Това беше най-успешният му опит. Беше продължил пет дни.

— Вие не сте чудовища — прошепна Каладин. — Не сте войници. Не сте дори деца на пустата бездна. Вие сте просто… избягали роби.

Водачът му се обърна и дръпна силно въжето. Хвана Каладин за предницата на униформата, а дъщеричката му се скри зад крака му, изпусна едно от цветята и изхленчи от страх.

— Искаш да те убия ли? — попита паршът, като придърпа лицето на Каладин току до своето. — Толкова ли държиш да ми напомняш как събратята ти виждат моя народ?

Каладин изръмжа.

— Погледни челото ми.

— И?

— Робски клейма.

— Какво?

Бурята да го вземе… Паршите нямаха клейма, а и не общуваха с други роби. Всъщност бяха прекалено ценни, за да им позволят.

— Когато превърнат човек в роб, го дамгосват с такова клеймо — обясни Каладин. — Бил съм в такова положение. Точно като теб.

— И затова мислиш, че знаеш какво е?

— Разбира се, че да. Аз също…

— Аз прекарах целия си живот в мъглата — кресна му паршът. — Всеки ден със съзнанието, че трябва да кажа нещо, да направя нещо, за да спра всичко това! Всяка нощ прегръщах дъщеря си и се питах защо светът около нас се движи под лъчите на светлината, а ние оставаме в сенките. Продадоха майка й. Продадоха я. Защото беше родила здраво дете, което я правеше ценен добитък за разплод. Това разбираш ли го, човеко? Разбираш ли какво е да гледаш как разделят семейството ти завинаги, и да знаеш, че трябва да протестираш срещу това — да знаеш, в дъното на душата си, че в това има нещо безкрайно нередно. Знаеш ли какво е да не можеш да кажеш и една проклета дума срещу това?

Паршът го придърпа още по-близо и добави:

— Може да са ти отнели свободата, но на нас отнеха умовете.

Той пусна Каладин, завъртя се напред рязко, взе дъщеря си на ръце и се затича да настигне останалите, които бяха спрели и ги гледаха. Каладин го последва със забързани крачки, теглен за въжето, като стъпка цветето, без да иска. Сил се стрелна покрай него, но когато Каладин се опита да привлече вниманието й, само се засмя и полетя още по-нависоко, носена от вятъра.

Водачът му понесе няколко тихи упрека, когато настигна останалите; тази редица не можеше да си позволи да привлича внимание. Каладин вървеше след тях и си припомняше. Все пак разбираше малко.

Никога не си свободен, когато бягаш; чувстваш се така, сякаш откритото небе и безкрайните полета са мъчение. Усещаш преследвачите по петите си, и се будиш всяка сутрин с очакването да се видиш обграден от тях.

Докато един ден не се окажеш прав.

Но паршите? Беше приел Шен в Мост Четири, да. Но да приеме, че един парш може да бъде войник, беше коренно различно от това да приемеш целия им народ за… ами, за хора.

Когато редицата спря, за да даде на децата да пият от меховете с вода, Каладин опипа чело и проследи очертанията на глифите с пръсти.

„Отнеха ни умовете…“

Бяха се опитали да отнемат и неговия. Бяха го били до безсъзнание, бяха ограбили всичко, което обичаше, и бяха убили брат му. Бяха го направили неспособен да мисли трезво. Животът му се беше превърнал в неясна мъгла, докато един ден не се намери, застанал на ръба на една скала, загледан в смъртта на дъждовните капки и почти събрал сили да сложи край на живота си.

Сил прелетя покрай него под формата на ивичка светлина.

— Сил — изсъска Каладин. — Трябва да говоря с теб. Не е сега моментът да…

— Тихо — прекъсна го тя, после се изкикоти, стрелна се покрай него и накрая изпърха до парша, който го водеше.

Каладин се намръщи. Държеше се така безгрижно. Прекалено безгрижно? Така, както преди да създадат връзката помежду си?

Не. Не беше възможно.

— Сил? — повика я той умолително, когато я видя да се връща. — Да не би нещо да не е наред с връзката? Моля те, не…

— Не е това — отвърна му тя със свиреп шепот. — Мисля, че паршите могат да ме видят. Или поне някои от тях. А и другото духче е наблизо. По-висше духче, като мен.

— Къде? — попита Каладин и се огледа през рамо.

— За теб е невидим — обясни Сил и се превърна в няколко листа, които се завъртяха около него. — Мисля, че успях да го заблудя, че съм просто вятърно духче.

И тя отлетя, като го остави с поне десетина неизказани въпроса. „Бурите да го вземат… Заради онова духче ли знаят накъде да се движат?“

Редицата отново пое напред и Каладин вървя цял час в пълно мълчание, преди Сил да реши да се върне при него. Кацна на рамото му и се преобрази в млада жена, облечена в пола със странна кройка.

— Той избърза напред за известно време — каза тя. — А паршите не гледат.

— Духчето ги води — прошепна Каладин. — Сил, то трябва да е…

— От него — довърши тя тихо, обви ръце около себе си и се смали, буквално свивайки се до около две трети от нормалния си ръст. — Пустоносен дух.

— Има и още — каза Каладин. — Тези парши… откъде знаят как да говорят, как да се държат? Да, прекарали са целия си живот в човешко общество. Но възможно ли е да бъдат така… ами, така нормални, след като са прекарали толкова дълго време в сън?

— Вечната буря — отговори Сил. — Енергията е запълнила дупките в душите им и е уплътнила празнотите. Те не просто са се събудили, Каладин. Били са излекувани. Връзката е била възобновена, Идентичността им — възстановена. Тук се крие повече, отколкото изобщо подозирахме. Някак си, когато сте ги покорили, сте им отнели способността да променят формата си. Буквално сте откъснали част от душите им и сложили под ключ.

Тя се обърна рязко и додаде:

— Връща се. Ще остана наблизо за в случай, че ти дотрябва Меча.

И тя изчезна, като проряза небето като синя лента светлина. Каладин продължи да върви в дъното на редицата, докато обмисли думите й, после ускори крачка я се изравни с водача си.

— В някои отношения постъпвате разумно — заговори Каладин. — По-добре е да се пътува нощем. Но следвате онова речно корито. Да, така ще минавате под дървета, и ще има по-сигурни места, на които да стъкмите лагера, но това е буквално първото място, където някой би тръгнал да ви търси.

Някои от останалите парши наоколо го изгледаха. Водачът му не каза нищо.

— Многобройната група също е проблем — продължи Каладин. — Трябва да се разделите на по-малки такива и да се срещате всяка сутрин, за да не изглеждате като заплаха, ако ви забележат. Можете да кажете, че светлооките са ви изпратили някъде, и така може би ще ви пуснат. Ако се натъкнат на седемдесетина от вас едновременно, обаче, няма шанс за това. Всичко това важи, ако приемем, че не искате да се сражавате — което би трябвало наистина да е така. Ако се сбиете с някого, ще се оплачат от вас на Върховните господари, и те ще са принудени да изпратят хората си да ви пленят. А сега си имат по-големи проблеми, така че надали ще ви обърнат внимание, ако не им се налага.

Водачът му изръмжа.

— Мога да ви помогна — настоя Каладин. — Може и да не разбирам какво сте преживели, но знам какво е да бягаш.

— И смяташ, че ще ти се доверя, така ли? — попита паршът накрая. — Ти би искал да ни хванат.

— Не съм сигурен, че е така — отговори Каладин честно.

Водачът му не каза нищо повече и той въздъхна и отново мина назад. Защо Вечната буря не беше дарила тези парши със сили като на онези в Пустите равнини? Ами историите от легендите и преданията? Опустошенията?

След време спряха пак за почивка и Каладин си намери един гладък камък, на който да се облегне, сгушен между скалите. Водачът му върза въжето за близкото самотно дърво и отиде да поговори с останалите. Каладин се сви, потънал в размисли, докато не чу един звук. Обърна се и се изненада, като видя дъщерята на водача му да се приближава. Носеше мех с вода с две ръце. Спря точно извън обсега му.

Не носеше обувки и дългият път не се беше отразил добре на ходилата й — макар че бяха груби и покрити с мазоли, по тях все пак се бяха появили множество драскотини и рани. Момиченцето остави меха на земята и плахо се отдръпна назад. Когато Каладин се пресегна за водата, тя не избяга — противно на очакванията му.

— Благодаря — каза той, после отпи.

Водата беше прясна и чиста — явно паршите знаеха как да гребат неразмътена вода от спокойните места по реките. Стомахът му изкъркори, но той не му обърна внимание.

— Наистина ли ще ни подгонят? — попита го детето.

В името на бледозелената светлина на Мишим, това момиче явно изобщо не беше толкова плашливо, колкото беше предположил. Личеше й, че е нервна, но срещна погледа му открито.

— Защо просто не ни оставят на мира? — попита тя. — Не можеш ли да се върнеш и да им кажеш? Не искаме да се бием с никого. Просто искаме да ни оставят да си идем.

— Ще дойдат — отговори Каладин. — Съжалявам. Има много работа за вършене покрай възстановяването на градовете, и ще се нуждаят от допълнителна помощ. Вие сте… ресурс, който те не могат да си позволят да загубят.

Човеците, които беше посетил, не знаеха, че трябва да очакват някаква страховита армия от Пустоносни; мнозина просто смятаха, че паршите им са се възползвали от хаоса и са избягали.

— Но защо? — подсмръкна детето. — Какво сме им направили?

— Опитахте се да ги унищожите.

— Не. Ние сме добри. Винаги сме били добри. Аз никога не съм удряла някого, дори когато съм била ядосана.

— Нямах предвид точно теб — обясни Каладин. — Твоите предци — хората като вас, които са живели отдавна. Имало е война и…

Бурята да го вземе. Как можеше да обясни робството на едно седемгодишно дете? Подхвърли меха вода към нея и тя се завтече обратно към баща си, който едва сега беше забелязал липсата й. Той се изправи — тъмен силует на фона на нощното небе, — и погледна Каладин.

— Обсъждат дали да стъкмят лагера тук — прошепна му Сил от някъде наблизо. Беше се промъкнала в една цепнатина в скалите. — Пустоносният дух иска да продължат да вървят и през деня, но аз не мисля, че ще го направят. Тревожат се, че зърното ще се развали.

— Духчето гледа ли ме в момента? — попита Каладин.

— Не.

— Да срежем това въже, тогава.

Той се обърна така, че да не се вижда какво прави и призова Сил под формата на нож, за да се освободи. Това щеше да промени цвета на очите му, но се надяваше паршите да не забележат в тъмното.

Сил отново се превърна в духче.

— Меч ли сега? — попита го. — Сферите, които ти взеха, са вече изразходвани, но ще се разбягат, ако видят Вълшебен меч.

— Не — каза Каладин и вместо това вдигна един едър камък.

Паршите притихнаха, забелязали, че се е измъкнал. Каладин направи няколко крачки към тях, хванал камъка, а после го пусна, като смачка с него една скална пъпка. Миг по-късно вече беше заобиколен от множество ядосани парши с тояги в ръцете.

Каладин не им обърна внимание и вместо това пристъпи напред сред остатъците от скалната пъпка. Вдигна едно голямо парче черупка.

— Вътрешността й — каза той, като я обърна към тях, — е още суха, въпреки дъжда. По някаква причина, скалната пъпка се нуждае от преграда между самата нея и дъждовната вода, въпреки че с охота попива влагата след бурята. У кого е ножът ми?

Никой не помръдна.

— Ако изстържете този слой — продължи Каладин, като потупа по черупката, — ще стигнете до сухата част. Сега, след като дъждът престана, би трябвало да успея да ни запаля огън — стига да не сте ми загубили торбичката с подпалки. Трябва да сварим зърното и да го опечем на питки безквасен хляб. Няма да са вкусни, но ще са трайни. Ако не направите нещо съвсем скоро, припасите ви ще изгният.

Изправи се и посочи към реката.

— Тъй като вече сме тук, ще е по-добре да идем по-близо, за да можем да съберем повече вода. Дъждът спря, така че няма да тече още дълго. Скалните пъпки не горят особено добре, така че ще трябва да съберем дърва и да ги изсушим на огъня през деня. Можем да поддържаме този, без да го разпалваме твърде много, и да сготвим утре вечерта. По-малко вероятно е да забележат дима, докато е тъмно, а светлината ще е скрита под клоните на дърветата. Трябва само да измисля как да сварим зърното без тенджери.

Паршите останаха, втренчени в него. Накрая Кен го бутна встрани от скалната пъпка и взе парчето черупка от ръката му. Каладин забеляза водача си, застанал до камъка, където го беше оставил. Държеше прерязаното въже и търкаше отрязания край с палец.

След кратко съвещание, паршите го изтикаха до малката горичка, която им беше посочил, върнаха му ножа — застанали нащрек и стиснали здраво тоягите, — и настояха да докаже, че може да разпали огън с мокро дърво.

Той направи именно това.