Брандън Сандърсън
Заклеващия (23)

16
Три пъти увит

„Защото ето я поуката.“

Из Заклеващия, предговор

На каменната плоча пред Далинар лежеше една легенда. Оръжие, извадено от древните мъгли на самото време; оръжие, за което твърдяха, че е било изковано през Дните на сянката от самия Бог. Вълшебния меч на Убиеца в Бяло, завоюван от Каладин Благословения от Бурята в битката над бурята.

На пръв поглед беше напълно неразличим от обикновен Вълшебен меч. Елегантен, сравнително малък — беше само метър и половина дълъг, — тънък и извит като бивна. Шарките на метала се виждаха само в основата на острието, близо до предпазителя.

Беше го осветил с четири диамантени броама, поставени в ъглите на подобния на олтар плосък камък. По стените на тази малка стая не се забелязваха нито картини, нито скални пластове, затова Светлината на Бурята огряваше само него и това чуждоземно Острие. В което се забелязваше една особеност.

Нямаше скъпоценен камък.

Вълшебните остриета използваха скъпоценни камъни, за да се свържат с човешкия си собственик. Често бяха инкрустирани в главичката на ефеса — макар че понякога бяха поставени на мястото, където дръжката се срещаше с острието. Когато бъдещият собственик го докоснеше за пръв път, скъпоценният камък проблясваше и даваше начало на процеса. Ако успееше да задържи Меча до себе си за седмица, то той ставаше изцяло негов — можеше да бъде призоваван и освобождаван, без да отнеме повече от един удар на сърцето.

На този Меч нямаше такъв камък. Далинар протегна пръсти колебливо и ги опря в сребристото острие. Беше топло на допир, като нещо живо.

— Не пищи, когато го докосна — отбеляза.

— Рицарите нарушиха своите клетви — заговори Отеца на Бурята в главата му. — Загърбиха всичко, в което се бяха заклели, и така погубиха своите духчета. Другите Остриета представляват труповете на онези духчета, затова и пищят, когато усетят докосването ти. Това оръжие, обаче, е било изработено направо от душата на Чест и връчено на Вестителите. То също е белег за дадена клетва, но от друг вид — и няма достатъчно собствено съзнание, че да пищи.

— Ами Вълшебните брони? — попита Далинар.

— Свързани са, но различни — изтътна Отеца на Бурята. — Не си изговарял клетвите, които се изискват, за да узнаеш повече.

— Ти не можеш да нарушаваш клетвите — каза Далинар, все още положил пръсти на Меча на Чест. — Нали?

— Не мога.

— Ами врагът, с когото се борим? Злото, произходът на Пустоносните и техните духчета. Той може ли да нарушава клетви?

— Не — отвърна Отеца на Бурята. — Той е много по-мощен от мен, но е проникнат от силата на древния Адоналсиум. И управляван от нея. Злото е сила като налягането, гравитацията или хода на времето. Те не могат да нарушават собствените си правила. И той не може.

Далинар потупа Меча с върха на пръста си. Частица от душата на Чест, кристализирала в метална форма. В известен смисъл, смъртта на божеството им му даваше надежда — защото, ако Чест можеше да бъде погубен, то това трябваше да важи и за Злото.

Във виденията, Чест поставяше пред Далинар задача.

— Извади Злото от равновесие, убеди го, че може да загуби, и избери шампион. Той би предпочел този риск пред риска да бъде победен отново, тъй като е страдал твърде често. Това е най-добрият съвет, който мога да ти дам.

— Видях, че врагът подготвя свой шампион — каза Далинар. — Тъмно създание с червени очи и девет сенки. Ще се осъществи ли идеята на Чест? Ще успея ли да склоня Злото на решаващ двубой между мен и този шампион?

— Разбира се, че идеята на Чест ще се осъществи — отвърна Отеца на Бурята. — Той я е изговорил.

— Искам да кажа — поясни Далинар, — защо да се осъществи? Защо би се съгласило това Зло на такъв двубой? Залогът ми се струва прекалено огромен, че да бъде оставен на нещо толкова дребно и несъвършено като бойните умения и волята на хора.

— Врагът ти не е човек като теб — прокънтя гласът на Отеца на Бурята замислено. Дори… уплашено. — Той не остарява. Има чувства. Гневен е. Но това не се променя и яростта му не стихва. Могат да отминат цели епохи, но той ще си остане същият. Ако се бие с нас пряко, рискува да бъде ранен така, както е бил раняван преди. Тези белези не се лекуват. Ако избере шампион и той падне, обаче, ще е загубил само време. А той разполага с такова в изобилие. Няма да се съгласи лесно, но е възможно да се съгласи. Ако този вариант му се предложи в точния момент и по точния начин. И ако се съгласи, ще бъде обвързан с думата си.

— И ние ще спечелим…

— Време — довърши Отеца на Бурята. — Което за него е маловажна дреболия, но за нас е най-ценното, което един човек би могъл да притежава.

Далинар свали Меча на Чест от пиедестала. В ъгъла на стаята имаше шахта, издълбана направо в пода. Беше две стъпки широка — една от многото странни дупки, коридори и скрити кътчета, които откриваха в града-кула. Тази вероятно беше част от отходната система; ако се съдеше по ръждата по ръбовете й, там някога трябва да е имало метална тръба, която да съединява пролуката на пода с тази на тавана над нея.

Една от първите грижи на Навани беше да разбере как е работело всичко това. Засега се справяха, като използваха дървени рамки, за да превръщат някои обширни, общи помещения със стари бани в тоалетни. След като се сдобиеха с повече Светлина на Бурята, Превръщателите им щяха да се оправят с боклука и нечистотиите, както правеха във военните лагери.

Навани намираше тази система за лишена от изисканост. Общите тоалетни, пред които често се точеха дълги опашки, правеха града неудобен за обитаване, и тя твърдеше, че тези тръби говорят за съществуването на водопровод и канализация в миналото. Това беше мащабен инфраструктурен проект точно като за нея — той не познаваше друг, който беше в състояние да се въодушеви така от перспективата да се занимава с отходни канали.

Засега тази шахта зееше празна. Далинар коленичи, спусна Острието в нея и го плъзна в пролуката, която беше издълбал отстрани в камъка. Горният ръб на дупката скриваше дръжката на оръжието от поглед; човек трябваше да се наведе и да опипа с ръка вътре, за да открие Меча на Чест.

Изправи се, събра сферите си и излезе от стаята. Мразеше да оставя Меча тук, но не можеше да се сети за по-безопасен вариант. Стаите още не му се струваха достатъчно сигурни — нямаше тайници, а ако оставеше тълпа стражи да го пазят, само щеше да привлече внимание. Като се изключат Каладин, Навани и самият Отец на Бурята, никой не знаеше, че Далинар изобщо разполага с това оръжие. Ако прикриваше накъде отива и откъде идва, след като го посетеше, шансът някой да го открие в тази обезлюдена част от кулата беше на практика нулев.

— Какво ще правиш с него? — попита Отеца на Бурята, когато Далинар закрачи по празните коридори. — Това е оръжие, което не може да се сравни с никое друго. Дар от едно божество. С него би могъл да станеш Бягащ по вятъра, без да даваш клетва. И даже нещо повече. Нещо, което хората не разбират и не могат да разберат. Почти като Вестител.

— Още по-добра причина да премисля много добре, преди да го използвам. Макар че няма да възразя, ако го наглеждаш от мое име.

Отеца на Бурите буквално се разсмя.

— Мислиш, че съм всевиждащ ли?

— Предположих… Онази карта, която изготвихме…

— Аз виждам онова, което е сред бурите, а и него — само смътно. Аз не съм бог, Далинар Колин. Не повече, отколкото сянката ти на стената е самият теб.

Далинар стигна до стълбището, което водеше надолу, и заслиза по спираловидните стъпала, вдигнал един броам, за да си свети. Ако капитан Каладин не се завърнеше скоро, Мечът на Честта щеше да се превърне в друг начин за Бягане по вятъра — средство, с което да стигнат до Тайлен или Азир по-бързо. Или да отведат отряда на Елокар до Колинар. Отеца на Бурята беше потвърдил, че може да задейства и Клетвените порти, което можеше да им бъде от полза.

Далинар достигна един от обитаваните райони на кулата, който гъмжеше от движение. Помощниците на един готвач носеха продукти от склада точно зад портите на кулата, неколцина мъже рисуваха с боя линии по пода, които да служат за ориентировка, а в един особено широк коридор се бяха струпали множество войници, които бяха насядали по сандъците, подредени покрай стената, и наблюдаваха как децата търкалят дървени топки по едно нанадолнище към стая, която вероятно беше представлявала поредната баня.

Живот. Такова странно място, което да превърнеш в дом, но те бяха съумели да го направят и с негостоприемните Пусти равнини. С тази кула нямаше да е кой знае колко по-различно — стига да успееха да поддържат земеделието на Пустите равнини, както досега. И стига да имаха достатъчно Светлина на Бурята, за да използват Клетвените порти.

Той се открояваше на фона на останалите заради сферата, която държеше. Стражниците патрулираха с фенери в ръка. Готвачите работеха на маслени лампи, макар че запасите им вече започваха да се изчерпват. Жените, които наглеждаха децата и кърпеха чорапи, го правеха на оскъдната светлина, която се просмукваше от малкото прозорци от едната страна на кулата.

Далинар мина покрай покоите си. Стражниците на смяна днес — копиеносци от Мост Тринадесет — чакаха отвън. Той им махна да го последват.

— Всичко наред ли е, Сиятелен господарю? — попита един от тях, като побърза да го настигне.

Говореше бавно и провлачено — с коронски акцент, от района на планините на Слънцетворящия в централен Алеткар.

— Да — отвърна Далинар напрегнато, все още без да знае колко точно е часът.

Колко време беше прекарал в разговор с Отеца на Бурята?

— Добре, добре — каза пазачът, опрял леко копието на рамо. — Не искаме да ви се случи нещо лошо, нали разбирате. Докато се разхождате сам. В коридорите. След като разпоредихте никой да не се придвижва из кулата сам.

Далинар изгледа мъжа изпод вежди. Чисто обръснат, малко твърде блед като за алет, и с тъмнокафява коса. Далинар смътно си спомни, че го е мярвал сред стражниците няколко пъти през изминалата седмица. Обичаше да търкаля сфера по кокалчетата на юмрука си по начин, който Далинар намираше за разсейващ.

— Как се казваш? — попита го Далинар, докато продължаваха да вървят.

— Риал — отвърна мъжът. — Мост Тринайсети.

Войникът вдигна ръка и отдаде чест отсечено — също толкова точно, колкото и най-добрите офицери на Далинар, само че без да променя ленивото изражение на лицето си.

— Е, сержант Риал, аз не бях сам — каза Далинар. — Откъде сте придобил навика да разпитвате така висшестоящите си?

— Не е навик, ако го направите само веднъж, Сиятелен господарю.

— И вие сте го направил само веднъж, така ли?

— С вас ли?

— С когото и да било.

— Ами — отвърна Риал, — те другите не се броят, Сиятелен господарю. Аз съм нов човек. Преродих се във войската.

Очарователно.

— Е, Риал, знаеш ли колко е часът? Трудно ми е да преценя в тези проклети коридори.

— Бихте могли да използвате часовниковия механизъм, който ви изпрати Сиятелната Навани, сър — отбеляза Риал. — Струва ми се, че те са си за това.

Далинар се втренчи в него пак.

— Не че подлагам на съмнение действията ви, сър — додаде Риал. — В никой случай…

В крайна сметка, Далинар се обърна и закрачи с тежки стъпки обратно към покоите си. Къде беше кутията, която Навани му беше оставила? Намери я на една от малките масички и извади от нея кожена гривна, подобна на онези, които носеха стрелците с лък. Откъм горната страна на китката бяха прикрепени два циферблата. Единият показваше времето с помощта на три стрелки — дори секундите, сякаш те бяха от значение. Другият беше часовник за бури — можеше да бъде настроен така, че да показва кога се очаква следващата.

„Как успяха да ги направят толкова малки?“, запита се, като разтърси устройството. В кожата беше поставен и болкоуспокояващ фабриал — фабриал със скъпоценен камък, който можеше да поеме болката от тялото му, ако опреше ръка в него. Навани разработваше различни модели облекчаващи болката фабриали, които хирурзите евентуално да използват, и беше споменала, че иска да ги изпробва върху него.

Закопча гривната на предмишницата си, точно над китката. Струваше му се, че се набива на очи, увита около ръкава на униформата му — но беше подарък, все пак. Във всеки случай, оставаше му един час до следващото уговорено съвещание. Имаше време да се освободи от нервното напрежение, което се беше натрупало в него. Взе двамата си телоохранители и се запъти към долния етаж, в една от по-големите стаи близо до общежитията, където беше настанил войниците си.

По стените на стаята се редуваха сиви и черни пластове скали, а самата тя беше пълна с мъже, които се упражняваха в бой. Всички носеха синия цвят на войската на Колин — ако ще и само някоя синя лента, вързана около ръката. Засега, както светлооките, така и тъмнооките се упражняваха в едно и също помещение, като се сражаваха върху подплатени с тънки дюшеци тепихи.

Както винаги, звуците и миризмата на бойните упражнения стоплиха Далинар. Ароматът на промазана кожа беше по-сладък от този на прясно опечен хляб. Звънтежът на тренировъчните мечове беше по-приятен за ухото от най-красивата мелодия на флейта. Където и да се намираше, какъвто и ранг да постигнеше, местата като това завинаги щяха да си останат неговия дом.

Откри майсторите-учители събрани в дъното на залата, седнали на възглавници, от които наблюдаваха учениците си. Като се изключи едно явно изключение, всички имаха квадратни бради, обръснати глави и прости роби, отворени отпред и пристегнати на кръста. Далинар притежаваше арденти, които се бяха специализирали в най-различни области, и по традиция всеки мъж или жена имаше право да се обърне към тях, за да стане техен чирак и да го научат на ново умение или занаят. Майсторите на меча, обаче, бяха неговата гордост.

Петима от шестимата мъже се изправиха и му се поклониха. Далинар се обърна и обходи помещението с поглед още веднъж. Миризмата на пот, звънтежът на оръжията — това бяха признаци на подготовката им. Светът може и да беше потънал в хаос, но Алеткар беше готов.

„Не Алеткар“, поправи се той наум. „Уритиру. Моето кралство.“ Бурята да го вземе, щеше да му е трудно да свикне с тази мисъл. Той винаги щеше да бъде алет, но след като прокламацията на Елокар се превърнеше в обществено достояние, Алеткар вече нямаше да бъде негов. Още не беше решил как да поднесе тази новина на войските си. Искаше да даде на Навани и писарите й достатъчно време, за да уредят нещата изрядно от законова гледна точка.

— Справяте се добре — обърна се той към Кереланд, един от майсторите на меча. — Помолете Ивис да се опита да разшири тренировъчната зала, като включи още от съседните помещения. Искам да поддържате войниците заети. Безпокоя се да не станат неспокойни от бездействието и да започнат да се бият помежду си.

— Ще се погрижим, Сиятелен господарю — каза Кереланд и се поклони.

— Искам да се поупражнявам с някого — добави Далинар.

— Ще ви намеря подходящ партньор за спаринг, Сиятелен господарю.

— Какво ще кажеш за теб самия, Кереланд? — попита Далинар.

Майсторът на меча побеждаваше Далинар всеки два от три пъти, и макар че Далинар се беше отказал от илюзиите, че някой ден ще успее да овладее оръжието по-добре от него — неговият талант се проявяваше на бойното поле, не по време на дуели, — все пак обичаше предизвикателството.

— Ще направя, както ми заповяда моят Върховен принц, разбира се — отвърна сковано Кереланд, — но ако ми е предоставен избор, бих предпочел да пропусна. С цялото ми уважение, не смятам, че бих бил достоен противник за вас днес.

Далинар хвърли поглед към останалите изправени майстори на меча, които сведоха очи. Ардентите, които се специализираха в овладяването на оръжието, в повечето случаи не приличаха на онези от тях, които се насочваха към религията. От време на време се държаха по-официално, но човек можеше и да се посмее с тях. Обикновено.

И все пак бяха арденти.

— Много добре — съгласи се Далинар. — Намери ми друг партньор.

Макар че го беше имал предвид като задача само за Кереланд, останалите четирима се присъединиха към него и го оставиха сам. Той въздъхна, облегна се на стената и погледна встрани. На възглавниците продължаваше да седи един мъж. Имаше рошава брада и дрехи, които сякаш беше наметнал, колкото да не е без хич — не мръсни, но протрити, привързани с въже вместо колан.

— Не те ли обижда присъствието ми, Захел? — попита Далинар.

— Обижда ме присъствието на всекиго. Ти не си по-отблъскващ от всеки друг, господин Върховен принце.

Далинар се настани на едно столче и зачака.

— Не очакваше ли това? — попита Захел с развеселен глас.

— Не. Мислех си… Е, те са арденти, които се сражават. Майстори на меча. Войници по душа.

— Опасно близо си до това да ги заплашиш с ултиматум, Сиятелен господарю: или Бог, или Върховният им принц. Обстоятелството, че те харесват, не прави избора по-лесен за тях, а по-труден.

— Това неудобство ще отмине — каза Далинар. — Бракът ми изглежда като драматичен жест сега, но в крайна сметка ще остане просто маловажна бележка под линия в историята.

— Може би.

— Не си ли съгласен?

— Всеки момент в живота ни се струва маловажен — заяви Захел. — Повечето забравяме, докато други, също толкова скромни, се превръщат в опорите, на които се издига цялата история. Като бяло на черно.

— Бяло… на черно? — повтори Далинар въпросително.

— Просто израз. Не ме вълнува какво сте направил, Върховен принце. Светлоок каприз или сериозно богохулство — така или иначе, не ме касае. Но има хора, които питат колко далеч от пътя възнамеряваш да кривнеш.

Далинар изръмжа. Нима беше очаквал Захел, от всички възможни хора, да се покаже полезен? Изправи се и закрачи ядосано насам-натам, раздразнен от собствената си нервност, която избиваше в прекомерна енергия. Преди ардентите да успеят да му открият подходящ партньор, той се запъти към средата на залата с тежки стъпки и се огледа за някой войник, чието лице разпознаваше. Някой, който не би се сковал и не би започнал да сдържа ударите си заради факта, че се бие с Върховен принц.

В крайна сметка забеляза един от синовете на генерал Кал. Не Мечоносецът, капитан Халам Кал, а следващият по възраст син — набит, мускулест мъжага с глава, която изглеждаше прекалено малка за тялото му. Тъкмо разтягаше мускулите си след последната си тренировка по борба.

— Аратин — обърна се към него Далинар. — Борил ли си се с Върховен принц досега?

Младият мъж се обърна и моментално наостри уши.

— Сър?

— Няма нужда от формалности. Просто си търся партньор.

— Не съм готов за истински дуел, Сиятелни господарю — отвърна Аратин. — Дайте ми малко време.

— Няма нужда — каза Далинар. — Един мач по борба е достатъчен. Отдавна не съм се упражнявал.

Някои мъже биха предпочели да избегнат спаринга с мъж от ранга на Далинар, защото се бояха да не го наранят сериозно. Но Кал беше възпитал синовете си добре. Младежът се ухили, разкривайки голямата пролука между зъбите си.

— За мен няма проблем, Сиятелен господарю. Но ви предупреждавам, че не съм губил мач от месеци.

— Много добре — отвърна Далинар. — Трябва ми предизвикателство.

Майсторите на меча най-после се завърнаха, когато Далинар, гол до кръста, вече нахлузваше клин за борба над долното си бельо. Стегнатата дреха му стигаше едва до коленете. Кимна на майсторите, без да обръща внимание на елегантните светлооки, които му бяха довели за партньори в спаринга, — и пристъпи на тепиха с Аратин Кал.

Телохранителите му се обърнаха към майсторите с извинително свиване на раменете, след което Риал отброи назад до едно и даде начало на мача. Далинар моментално се сниши, втурна се напред и се блъсна в Кал, като го грабна под мишниците и се помъчи да се оттласне с ходила и да накара противника си да залитне назад. В края на краищата, борбата така или иначе щеше да се пренесе на земята, но човек трябваше да се погрижи да бъде онзи, който контролира кога и как се случва това.

В традиционната борба в стил вена дърпането на клина на противника беше забранено — както и, разбира се, хващането за косата, — така че Далинар се изви и се опита да хване стабилно мъжа, като същевременно му пречеше да го блъсне настрани. Напрегна сили, стегнал мускули, а пръстите му се плъзнаха по кожата на Аратин.

През тези трескави минути, Далинар можеше да се съсредоточи само върху борбата. Неговата сила срещу тази на опонента му. Плъзгаше ходила, изместваше центъра на тежестта си, мъчеше се да намери баланс. В това съревнование имаше чистота и простота, на която не беше имал възможност да се наслади сякаш от цяла вечност.

Аратин го дръпна силно към себе си и успя да се завърти, с което го накара да се преметне през бедрото му. Паднаха на тепиха, Далинар изръмжа и вдигна ръка към врата си, за да се предпази от евентуалния опит на противника да стегне врата му в ключ. Спомените от отдавнашното му обучение го накараха да се извие и измъкне, преди Аратин да успее да го хване стабилно.

Оказа се твърде бавен. Бяха минали години, откакто се беше упражнявал в борба редовно. Другият мъж последва неговото извиване, отказа се от опита да го стисне за врата и вместо това го стисна за ръцете откъм гърба, като го притисна с лицето надолу към тепиха, отпуснал цялото си тегло върху него.

Далинар изръмжа отново и посегна по инстинкт към последния запас, с който винаги беше разполагал. Пулса на битката, нейната енергия.

Вълнението. Войниците понякога говореха за него по късна доба, наобиколили лагерния огън. Този бяс по време на сражението, характерен за алетите. Някои го наричаха „силата на предците ни“, други — „духа на един истински войник“. То беше дарило Слънцетворящия със славата му. То беше публичната тайна на алетския успех.

„Не.“ Далинар се сдържа да не прибегне до Вълнението — но всъщност нямаше защо да се безпокои за това. Не можеше да си спомни да е усещал пулса му от месеци — и колкото повече време го делеше от него, толкова повече осъзнаваше, че в него има нещо дълбоко нередно.

Затова стисна зъби и се помъчи — честно и открито — да надвие противника си.

И се озова, притиснат към тепиха.

Аратин беше по-млад и с повече опит в този вид сражения. Далинар не му се беше дал лесно, но беше на земята под него, нямаше начин да се измъкне от хватката му, и просто вече не беше млад, както някога. Аратин го изви така, че да го обърне по гръб, и не след дълго Далинар се озова с рамене, залепени за тепиха долу, напълно обездвижен.

Знаеше, че е победен, но не можеше да се насили да потупа с ръка в знак, че се предава. Вместо това се напрегна срещу хватката на противника си, стиснал зъби, докато по челото му се стичаха капки пот. Усети нещо ново. Не Тръпката… а Светлината на Бурята в джоба на панталоните от униформата, които беше оставил до тепиха.

Аратин изръмжа и продължи да го задържа долу с ръце, сякаш направени от стомана. Далинар усети миризмата на собствената си пот, грубия плат на дюшека под себе си. Мускулите му изкрещяха недоволно срещу натиска.

Знаеше, че може да си послужи със силата на Светлината на Бурята, но чувството му за справедливост възнегодуваше от самата мисъл. Вместо това изви гръб, задържа дъха си, оттласна се нагоре с цялата сила, която му беше останала, и се изви настрани в опит да се обърне отново по очи и да намери пролука да се измъкне.

Аратин помръдна, после простена и Далинар усети, че хватката му се изплъзва… бавно…

— О, в името на Бурята — зачу се женски глас. — Далинар?

Противникът на Далинар незабавно го пусна и отстъпи назад. Далинар се изви, пуфтейки от умора, и забеляза Навани, застанала до тепиха със скръстени ръце. Ухили й се, стана и взе леката такама и кърпата, които една прислужничка му подаваше. После вдигна юмрук към вече изчезващия към дъното на залата Аратин Кал и сведе глава — знак, че признаваше именно него за победител.

— Добре се биеш, синко.

— За мен беше чест, сър!

Далинар си наметна такамата, обърна се към Навани и обърса чело с кърпата.

— Дойде да ме гледаш как се боря ли?

— Да, любимото нещо на всяка съпруга — отвърна Навани. — Да види, че съпругът й обича да си уплътнява свободното време, като се търкаля по пода с полуголи, потни мъже.

Хвърли поглед на Аратин и добави:

— И не би ли било по-добре да се биеш с някой по-близък до собствената си възраст?

— На бойното поле няма да имам лукса да си подбирам противниците. По-добре да се упражнявам в битки, в които нямам предимство, докато съм тук, за да се подготвя.

Поколеба се, после додаде с по-тих глас:

— И без това май почти го бях надвил.

— Твоето определение за „почти“ явно е доста по-амбициозно от това на повечето хора, любими.

Далинар взе кожения мех с вода, който прислужничката му подаде. Макар че Навани и прислугата й не бяха единствените жени в помещението, останалите бяха арденти. Навани и яркожълтата й рокля се открояваха като цвете на голо, каменисто поле.

Когато огледа залата, Далинар забеляза, че много от ардентите — не само майсторите на меча — отказват да срещнат погледа му. А ето го и Кадаш, бившият му събрат на бойното поле, който в момента разговаряше с майсторите.

Близо до него беше застанал по-младият син на Кал, наобиколен от приятели, които го поздравяваха за мача. Да притисне Тоягата към тепиха се считаше за сериозно постижение. Младият мъж приемаше хвалебствията им с широка усмивка, но притискаше едното си рамо с ръка и трепна от болка, когато някой го тупна по гърба.

„Трябваше да се предам“, помисли си Далинар. С упорството си беше изложил и двамата на опасност да се наранят сериозно. Усети, че се дразни сам на себе си. Нарочно беше избрал някой по-млад и по-силен, а после се беше държал като хлапе, което не може да понесе мисълта да загуби. Трябваше да се примири с факта, че остарява, и се лъжеше, ако смяташе, че това наистина ще му помогне на бойното поле. Беше се отказал от бронята си, вече не носеше Вълшебен меч. Кога точно смяташе, че ще му се наложи да се бие с някого наистина?

„Мъжът с деветте сенки“, мина му през ума.

Водата в устата му изведнъж придоби вкус на застояло. Очаквал беше да се бие с шампиона на врага лично, и даже — че ще има предимство в сражението. Но нямаше ли да бъде по-разумно да повери този дълг на някого като Каладин?

— Е — заяви Навани, — съветвам те да си облечеш униформата. Ириалската кралица е готова.

— Има още няколко часа до съвещанието.

— Тя иска да започнем веднага. Доколкото разбрах, кралският гадател е прочел по вълните на прилива нещо, което означавало, че по-ранното съвещание щяло да е на късмет. Очакваме да се свърже с нас всеки момент.

Бурята да ги отнесе тези ириалци. И все пак, те имаха Клетвена порта — две, ако се броеше онази в кралство Рира, над което Ири имаше значително влияние. Тримата монарси на Ири в момента бяха двама крале и една кралица, от които кралицата се ползваше с най-голяма власт върху външната политика — затова и тя беше човекът, с когото трябваше да разговарят.

— Нямам нищо против да изтеглим часа по-рано — каза Далинар.

— Ще те чакам в залата с далекосъобщителите.

— Защо? — попита Далинар и махна с ръка. — Не е като да може да ме види. Да проведем разговора тук.

— Тук — повтори Навани с равен тон.

— Тук — повтори Далинар, донякъде твърдоглаво. — Писна ми от студени зали, потънали в тишина, като се изключи дращенето на перата.

Навани вдигна вежда, но заповяда на помощниците си да извадят пособията за писане. Един притеснен ардент се приближи, може би с намерението да я разубеди, но след няколкото твърди заповеди, които тя му даде, се завтече да й намери пейка и маса.

Далинар се усмихна и отиде да избере два меча за тренировки от поставката до мястото, където седяха майсторите. Обикновени дълги мечове от ненаточена стомана. Подметна един на Кадаш и той го улови с лекота, но после го опря в земята с върха надолу и положи длани на ефеса.

— Сияетелен господарю — заговори Кадаш, — бих предпочел да прехвърля тази задача на някого другиго, тъй като не се чувствам особено…

— Моите съболезнования — прекъсна го Далинар. — Но се нуждая от малко упражнения, Кадаш, и като твой господар ти заповядвам да ми съдействаш по този въпрос.

Кадаш се втренчи в Далинар продължително, после изпуфтя раздразнено и го последва към тепиха.

— Няма да се покажа достоен противник за вас, Сиятелен господарю. Посветил съм живота си на писмото, не на меча. Бях тук, само защото трябваше…

— … да ме наглеждаш. Знам. Е, може и аз да съм позагубил уменията си. Не съм се бил с обикновен, дълъг меч от десетилетия. Винаги съм разполагал с нещо по-хубаво.

— Да. Помня кога отвоювахте Вълшебния си меч. Целият свят трепереше през този ден, Далинар Колин.

— Не ставай мелодраматичен. Бях просто поредния в дългия списък идиоти, на които беше предоставена възможността да убиват с прекалена лекота.

Риал колебливо отброи назад до началото на мача, и Далинар се втурна в атака. Кадаш отби удара му умело, след което пристъпи встрани, до ръба на тепиха.

— Извинете ме, Сиятелен господарю, но вие бяхте различен от останалите. Бяхте много, много по-вещ в убиването от тях.

„Винаги съм бил“, помисли си Далинар, като заобиколи противника си. Беше странно да си спомня ардента като един от бившите си елити. Тогава не бяха особено близки; приятелството им се беше развило едва по време на годините, които Кадаш прекара като ардент.

Навани прочисти гърло.

— Никак не ми се иска да прекъсвам размахването на сопите — каза тя, — но кралицата е готова да разговаря с теб, Далинар.

— Отлично — отвърна той, без да сваля очи от Кадаш. — Прочети ми какво е казала.

— Докато се сражаваш?

— Защо не.

Направо чу как Навани подбели очи. Ухили се и отново замахна към Кадаш. Тя смяташе, че се държи глупаво. И може би наистина беше така.

Но той се проваляше. Монарсите по света го изолираха от себе си един по един. Само Таравангян от Карбрант — за когото беше всеизвестно, че не се отличава с остър ум, — се беше съгласил да го изслуша. Правеше нещо не както трябва. Ако нещо подобно се беше случило по време на продължителна кампания срещу враг на бойното поле, щеше да си наложи да погледне на проблемите от друга гледна точка. Да назначи нови хора на по-висок ранг и да се вслуша в идеите им. Да се опита да пренесе битката на друг терен.

Далинар стовари меча си върху този на Кадаш и металът изстърга силно.

— „Върховни принце“ — зачете Навани, докато той продължаваше да се бие, — „обръщам се към вас, за да изразя дълбокото си благоговение пред величието на Единствения. Назрял е моментът, в който целият свят ще пристъпи прага на една напълно нова, славна епоха.“

— „Славна“ ли, Ваше величество? — продиктува отговора си Далинар, докато замахваше към крака на Кадаш, който отскочи встрани. — Нима приветствате тези събития?

— „Всяко ново развитие трябва да бъде приветствано“ — гласеше отговорът. — „Ние сме Единствения, който преживява сам себе си — и тази нова буря е велика, дори ако ни носи страдание.“

Далинар изръмжа и парира удара на Кадаш. Мечовете иззвънтяха високо.

— Не подозирах, че е толкова религиозна — отбеляза Навани.

— Езически суеверия — отбеляза Кадаш и се изплъзна на Далинар, като отстъпи назад по тепиха. — Поне азишите имат благоприличието да боготворят Вестителите, макар и да ги поставят над Всемогъщия, което е богохулство. Ириалците са не по-добри от шинските шамани.

— Помня времената, когато далеч не съдеше останалите така тежко, Кадаш — отбеляза Далинар.

— Бях уведомен, че прекомерната ми толерантност може би е била един от факторите, които са ви поощрили.

— Открай време намирам твоята перспектива за различна и освежаваща — каза Далинар и заговори на Навани, но без да откъсва поглед от очите на Кадаш. — Напиши й: Ваше величество, колкото и охотно да приветствам предизвикателствата, се боя колко болка би могло да ни донесе това ново… развитие. Трябва да се обединим в лицето на надвисналата опасност.

— Единност — каза Кадаш меко. — Ако това е твоята цел, Далинар, защо се опитваш да разкъсаш на парчета собствения си народ?

Навани започна да пише. Далинар се приближи и премести меча си от едната ръка в другата.

— Откъде знаеш, Кадаш? Откъде знаеш, че ириалците са езичници?

Кадаш сключи вежди. Макар че имаше квадратна брада като на ардент, белегът на главата му не беше единственото, което го отличаваше от събратята му по служба. Те разглеждаха боя с мечове просто като поредното изкуство. Кадаш, обаче, имаше мрачните очи на войник. Дори сега, той продължаваше да следи инстинктивно околните с периферното си зрение, за да не се опита друг да го изненада отстрани. По време на дуел, това не беше възможно, но на бойното поле — често срещано.

— Как можеш да задаваш такъв въпрос, Далинар?

— Той трябва да бъде зададен — отвърна Далинар. — Твърдиш, че Всемогъщия е Бог. Защо?

— Просто защото е.

— Не намирам това за удовлетворяващ отговор — каза Далинар и за пръв път осъзна, че е вярно. — Вече не.

Ардентът изръмжа, после скочи и нападна — този път с истински устрем. Далинар отстъпи пъргаво назад и отблъсна удара му, докато Навани зачете новото съобщение на висок глас.

— „Ще бъда откровена с вас, Върховен принце. Ириалският Триумвират е единодушен по въпроса. Алеткар няма значение за света от падението на Слънцетворящия насам. Силата на онези, които контролират новите бури, обаче, е неопровержима. А и ни предлагат изгодни условия.“

Далинар замръзна на място, стъписан.

— Бихте се съюзили с Пустоносните? — обърна се той към Навани, но веднага след това се съсредоточи в защитата си от Кадаш, който не спираше атаките.

— Какво? — попита го Кадаш, като стовари острието на меча си в неговия. — Изненадан ли си, че някой би застанал на страната на злото, Далинар? Че някой би избрал тъмнината, суеверието и ереста вместо светлината на Всемогъщия?

— Аз не съм еретик — отговори Далинар и отблъсна меча на Кадаш, но не и преди ардентът да успее да го улучи в ръката. Ударът беше силен и въпреки тъпото острие, със сигурност щеше да му остави сериозна синина.

— Току-що ми каза, че се съмняваш във Всемогъщия — каза Кадаш. — Какво повече остава?

— Не зная — отвърна Далинар и пристъпи по-близо до противника си. — Не зная и това ме ужасява, Кадаш. Но Чест ми проговори и ми призна, че е бил победен.

— Твърдят, че принцовете на Пустоносните са способни да заслепяват смъртните — каза Кадаш. — Да ги убеждават да повярват в лъжи, Далинар.

Той се спусна към него, но Далинар отстъпи бързешком назад, по ръба на тепиха.

— „Моят народ не иска война“ — прочете Навани отговора на кралицата на Ири. — „Може би начинът да предотвратим едно ново Опустошение ще е да оставим Пустоносните да вземат, каквото желаят. Макар и оскъдни, историческите ни източници подсказват, че това е един вариант, до който човечеството не е прибягвало. Да прегърне новото развитие на Единствения, когото отхвърлихме.“

Навани вдигна очи, явно също толкова изненадана от думите, колкото и Далинар. Писалката продължаваше да се движи.

— „Освен това, имаме причини да се усъмним в думата, дадена от един крадец, Върховен принце Колин.“

Далинар простена. Ето до какво опирала работата — Вълшебната броня на Адолин. Хвърли поглед към Навани.

— Да се опитаме да разберем нещо повече и да ги успокоим?

Навани кимна и започна да пише. Далинар стисна зъби и се втурна към Кадаш. Ардентът отблъсна удара на меча му, грабна такамата му със свободната си ръка и го дръпна близо до себе си, докато лицата им почти се опряха.

— Всемогъщия не е мъртъв — изсъска Кадаш.

— Някога би обсъдил това с мен. Сега само се взираш в мен ядно. Какво се случи с ардента, когото познавах? Мъжът, който живееше истински живот, вместо само да наблюдава света от високите кули и манастирите?

— Страх го е — каза Кадаш тихо. — Че може би се е провалил да изпълни най-големия си дълг към един мъж, към когото питае дълбоко възхищение.

Очите им се срещнаха. Остриетата на мечовете им още се опираха, но нито единият от двамата не се опитваше да притисне другия. За миг Далинар зърна в Кадаш човека, когото познаваше от самото начало — кротък и склонен да прояви разбиране, олицетворение на всичко добро във воринската църква.

— Кажи ми нещо, което да мога да предам на свещениците на църквата — каза той с умолителен глас. — Отречи се от твърдението си, че Всемогъщия е мъртъв. Ако го направиш, ще ги убедя да приемат брака. Кралете са правили и по-лоши неща, без воринците да оттеглят подкрепата си от тях.

Далинар стисна зъби, после поклати глава.

— Далинар…

— Лицемерието няма да доведе до нищо добро, Кадаш — каза Далинар, като се отдръпна. — Ако Всемогъщия е мъртъв, то да се преструваме, че не е така, би било чиста глупост. Трябва ни истинска надежда, а не да се уповаваме на лъжи.

Доста от присъстващите в залата вече бяха прекратили тренировките си и ги наблюдаваха. Майсторите на меча се бяха приближили към Навани, която продължаваше да обменя по някое съобщение с кралицата на ириалците.

— Не захвърляй всичко, в което сме вярвали, заради празни мечти, Далинар — настоя Кадаш. — Ами обществото ни, ами традициите ни?

— Традициите ли? — отвърна Далинар. — Кадаш, разказвал ли съм ти за първия ми учител по бой с меч?

— Не — каза Кадаш, като се намръщи и хвърли поглед към останалите арденти. — Рембринор ли е бил?

Далинар поклати глава.

— Когато бях млад, нашата страна на рода Колин не разполагаше с величествени манастири и красиви градини, където да тренираме. Баща ми ми откри учител, който живееше през два града от нас. Името му беше Харт. Млад мъж, не истински майстор на меча — но достатъчно добър. Той следеше много зорко да се следва установения протокол, и не ми позволи да започна обучението си, преди да се науча да обличам такама, както трябва.

Далинар посочи към ризата, която носеше, и продължи:

— Не би допуснал да се бия в такъв вид. Първо се слага полата, после горната риза и накрая се поставя платнения колан — увива се три пъти, и чак тогава се връзва. Намирах това за досадно. Когато увиех колана три пъти, ставаше твърде тесен — не беше достатъчно дълъг и краищата се връзваха трудно. Когато отидох да се бия срещу учениците в един от съседните градове, се чувствах като кръгъл глупак. Коланите на всички останали бяха увити по два пъти, а краищата висяха дълги от кръста им. Попитах Харт защо ги връзваме различно. Той каза, че това е правилният начин — истинският начин. Затова, когато странстването ми ме отведе до родния град на Харт, издирих неговия учител — мъж, който се беше обучавал заедно с ардентите в Колинар. Той също настоя, че това е правилният начин да се връзва такама, и го бил научил така от своя учител.

Около двамата вече се беше събрала още по-голяма тълпа. Кадаш се намръщи.

— И какво искаш да кажеш с всичко това?

— Открих учителя на учителя на учителя си в Колинар, след като го завоювахме — каза Далинар. — Престарелият, побелял ардент тъкмо ядеше къри с хляб и нехаеше за новия господар на града. Попитах го: „Защо увиваш колана си три пъти, когато всички останали го правят само два?“ А старецът се разсмя и се изправи. Стъписах се, като видях колко нисък беше. „Ако го увия само два пъти“, отговори ми, „краищата ми висят до краката и се спъвам!“

Залата притихна. Един войник наблизо се засмя, но бързо млъкна — на никого от ардентите не му беше забавно.

— Почитам традициите — продължи Далинар. — Борил съм се за традициите. Карам войниците си да следват протокола. Спазвам воринските обичаи. Но не можем да считаме нещо за хубаво само и единствено защото е традиция, Кадаш. Не можем да приемаме, че нещо е правилно, само защото е старо.

Далинар се обърна към Навани.

— Отказва да ни послуша — каза тя. — Настоява, че си крадец и че не може да ти се има доверие.

— Ваше величество — заговори Далинар. — Стигам до извода, че вие бихте оставили народа си да бъде избит заради дребна вражда от миналото. Ако личната ми история с кралство Рира е достатъчна да ви склони да подкрепите враговете на цялото човечество, то може би ще е редно първо да обсъдим как можем да възстановим приятелските си отношения.

Навани кимна одобрително, но хвърли поглед на струпалите се зяпачи и вдигна вежда. Смяташе, че всичко това трябваше да се направи насаме. Е, може и да беше права. Въпреки това, обаче, Далинар усещаше, че се е нуждаел от това. Не можеше да обясни защо.

Вдигна меча си към Кадаш в знак на уважение.

— Приключихме ли?

Вместо отговор, Кадаш се втурна към него с вдигнато оръжие. Далинар въздъхна и се остави да бъде ударен от лявата страна на ребрата, но приключи сражението с меч, опрян в шията на Кадаш.

— Този удар не е позволен в дуелирането — каза ардентът.

— Напоследък не се занимавам с дуелиране особено често.

Ардентът изръмжа, блъсна настрани оръжието на Далинар и се впусна отново в атака. Далинар, обаче, го хвана за ръката и го накара да се завърти заради собствената си инерция. Накрая го тръшна на земята и го притисна в това положение.

— Светът свършва, Кадаш. Не мога да разчитам само на традициите. Трябва да зная защо. Убеди ме. Подкрепи думите си с някакво доказателство.

— Не би трябвало да се нуждаеш от доказателство за Всемогъщия. Звучиш като племенницата си!

— Ще го приема като комплимент.

— Ами… Ами Вестителите? — попита Кадаш. — Тях отричаш ли, Далинар? Те са били слуги на Всемогъщия, и тяхното съществуване доказва неговото. Притежавали са сили.

— Какви сили? — повтори Далинар. — Като тези ли?

Засмука от Светлината на Бурята. Тълпата зашушука, когато той започна да сияе, а после направи… нещо друго. Заповяда на Светлината. Когато се издигна във въздуха, остави Кадаш, хванат в капана на басейн от Светлина, която го задържаше на място, непоклатимо прикован към тепиха. Ардентът се загърчи безпомощно.

— Сияйните рицари се завърнаха — каза Далинар. — И да, аз признавам властта на Вестителите. Признавам, че някога е имало създание, наречено Чест — Всемогъщия. Той ни е помагал, и пак бих приел помощта му с благодарност. Но когато успееш да ми докажеш, че воринизмът днес съответства на ученията на Вестителите, ще говорим отново.

Метна меча настрани и пристъпи до Навани.

— Хубаво представление — каза тя тихо. — Изнесено не само за Кадаш, но и за всички присъстващи, предполагам?

— Войниците трябва да са наясно с позицията ми по отношение на църквата. Какво каза кралицата?

— Нищо хубаво — промърмори Навани. — Казва, че можеш да й съобщиш кога ще й върнеш откраднатите вещи, и тогава ще обмисли предложението ти.

— Бурята да я вземе тая жена — каза Далинар. — Не иска да се откаже от Бронята на Адолин. Доколко са валидни правата й над нея?

— Не особено — отговори Навани. — Ти си я придобил по брак, и то — със светлоока от Рира, а не от Ири. Да, ириалците твърдят, че Рира е тяхна васална държава, но дори да беше така, кралицата няма истинско родство с Иви или брат й.

Далинар изръмжа.

— От Рира никога не са били достатъчно силни да се опитат да си върнат Бронята. Но ако това привлече Ири на наша страна, ще го обмисля. Може би ще… — Гласът му заглъхна. — Чакай. Какво каза?

— Хм? — обърна се към него Навани. За… а, да. Не можеш да чуеш името й.

— Кажи го пак — прошепна Далинар.

— Кое? Иви?

Спомените разцъфнаха в ума на Далинар. Той залитна, после се свлече, опрял ръце на масата, сякаш някой го беше халосал с чук по главата. Навани изпрати да повикат доктор — решила беше, че се е изтощил от тренировките.

Но не беше това. Дължеше се на пламъка, който беше лумнал в главата му; на внезапния шок от звука на произнесената дума.

Иви. Бе успял да чуе името на съпругата си.

И изведнъж си спомни и лицето й.