Брандън Сандърсън
Заклеващия (22)

15
Сиятелната

„Ще говоря само чистата и понякога жестока истина. Трябва да узнаете какво сторих и какво ми костваха действията ми.“

Из Заклеващия, предговор

— Тялото на Сиятелния господар Перел е било открито в същия район като това на Садеас — каза Шалан, която се разхождаше напред-назад из стаята и прелистваше страниците на доклада. — Това не може да бъде съвпадение. Кулата е прекалено голяма. Значи знаем къде обикаля убиецът.

— Предполагам, че е така — отвърна Адолин, който се беше облегнал на стената с разкопчано палто и си подхвърляше една малка, кожена топка, пълна със зърно. — Просто мисля, че е възможно убийствата да са дело на различни хора.

— Извършени са по абсолютно еднакъв начин — отбеляза Шалан. — Труповете са заварени в една и съща поза.

— Не ги свързва нищо друго — напомни Адолин. — Садеас беше гадник, мразен от всички, и обикновено придружаван от стражи. Перел беше кротък, обичан и известен със способностите си като администратор. Не беше толкова войник, колкото управник.

Слънцето вече беше залязло и двамата бяха подредили по пода сфери, които да им светят. Остатъците от вечерята бяха отнесени от един прислужник, а Шарка си тананикаше щастливо на стената близо до главата на Адолин, който го поглеждаше от време на време с леко неудобство. Тя разбираше чувството му напълно. Вече беше свикнала с Шарка, но формите му бяха наистина странни.

„Чакай само да види как изглежда един Потаен, докато е в Морето на сенките“, мина й през ума, „с цяло тяло, но преливащи се форми, вместо глава.“

Адолин подметна малката шита топка във въздуха и я хвана с дясната си ръка — онази, която Ренарин някак си беше успял да излекува. Шалан не беше единствената, която упражняваше силите си. Особено много я радваше факта, че и някой друг вече има Вълшебен меч. Когато бурите се върнеха и започнеха да работят с Клетвените порти по-усилено, щеше да има кой да й помага.

— Тези доклади — каза Шалан, като потупа с тефтерчето по дланта си, — са както пълни с информация, така и безполезни. Нищо не свързва Перел и Садеас, като изключим факта, че и двамата са светлооки — и частта на кулата, в която са били. Може би изборът на жертви от страна на убиеца е продиктуван просто от удобството.

— Искаш да кажеш, че някой е убил Върховен принц, без дори да знае? — попита Адолин. — Като… като случаен човек, намушкан в задната уличка до някоя кръчма?

— Може би. Сиятелната Аладар изказва в доклада си предложение баща ти да устрои някакви правила за придвижването на хората сами из празните райони на кулата.

— Мисля, че все пак е възможно убийците да са двама — каза Адолин. — Искам да кажа… Някой може би е видял мъртвия Садеас и е решил, че може да убие другиго и да припише престъплението на същия извършител.

„О, Адолин“, помисли си Шалан. Беше си изградил теория, която му допадаше, и сега нямаше да се откаже от нея. Това беше честа грешка, за която научните книги я предупреждаваха.

Адолин все пак имаше право за едно — убийството на Върховен принц едва ли беше случайност. Нямаше признаци някой да е използвал Вълшебния меч на Садеас, Заклеващия; нямаше даже слухове за такова нещо.

„Може би вторият случай е бил нещо като прикритие?“, хрумна й на Шалан, докато отново преглеждаше доклада. „Опит на извършителя да накара убийствата да изглеждат като случайни нападения?“ Не, това беше прекалено заплетено — и тя нямаше повече доказателства в подкрепа на тази теория, отколкото Адолин в подкрепа на неговата.

Това я накара да се замисли. Може би всички обръщаха внимание на тези две убийства, защото бяха сполетели важни светлооки. Възможно ли беше да бе имало и други, които да не са забелязали, защото са се случили на по-маловажни хора? Ако наистина бяха открили някой просяк в задната уличка до някоя кръчма, както се беше изразил Адолин, дали някой щеше да му обърне внимание — дори да е бил пронизан в окото?

„Трябва да изляза сред хората и да видя какво мога да открия“, помисли си тя и отвори уста да му каже, че ще е добре вече да си ляга, но той се беше изправил и се протягаше.

— Мисля, че направихме всичко по силите си с това — каза той, като кимна към доклада. — Поне за тази вечер.

— Да — съгласи се Шалан и се престори, че се прозява. — Най-вероятно.

— И… — започна Адолин, после си пое дъх дълбоко. — Има и… още нещо.

Шалан се намръщи. Още нещо? Защо изведнъж беше придобил вид, сякаш събираше сили да направи нещо трудно?

„Ще развали годежа ни!“, обади се част от нея, но тя веднага се хвърли върху този страх и го натика зад завесите на съзнанието си, където му беше мястото.

— Не ми е лесно, да знаеш — продължи Адолин. — Не искам да те обиждам, Шалан. Но… нали си спомняш как те накарах да опиташ мъжка храна?

— О, да. Ако чувствам езика си като ощавен през идните дни, ще обвинявам теб.

— Шалан, има нещо подобно, за което трябва да поговорим. Нещо, свързано с теб, на което просто сме длъжни да обърнем внимание.

— Аз…

„Убих родителите си. Пронизах майка си в гърдите и удуших баща си, докато му пеех.“

— Ти — каза Адолин — имаш Вълшебен меч.

„Не исках да я убивам. Но трябваше. Трябваше.“

Адолин я стисна за раменете и тя се сепна, като отново съсредоточи поглед върху него. Той се… смееше?

— Имаш Вълшебен меч, Шалан! Нов, при това. Невероятно е. Мечтал съм с години как ще си спечеля Вълшебен меч! Толкова много мъже прекарват живота си, като лелеят именно тази мечта, и така и не успяват да я осъществят. А ти вече имаш такъв!

— И това е нещо хубаво, нали? — попита тя, притиснала плътно ръце към тялото си в хватката му.

— Естествено, че е! — каза Адолин и я пусна. — Но, нали разбираш, ти си жена.

— По какво се досети — грима или роклята? О, не — били са гърдите, нали? Все ни издават.

— Шалан, въпросът е сериозен.

— Знам — отговори тя и се наложи да успокои нервите си. — Да, Шарка може да се превръща във Вълшебен меч, Адолин. Не виждам какво общо има това с каквото и да е. Не мога да се откажа от него… Отче на Бурите. Искаш да ме научиш как да боравя с него, нали?

Той се ухили.

— Каза, че Ясна също е била Сияен рицар. Жени, получили Вълшебни мечове — странно е, но не можем просто да го игнорираме. Ами Броня? Да не би да имаш и скрита Броня?

— Доколкото знам, не — отвърна тя. Сърцето й биеше учестено, кожата й изстиваше, мускулите й бяха сковани. Опита се да се пребори с усещането. — Не знам откъде мога да получа такава.

— Знам, че не е женствено, но на кого му пука? Имаш меч; трябва да умееш да си служиш с него, а обичаите и порядките да вървят в Преизподнята. Ето, казах го — заяви той и си пое дълбоко въздух. — Дори на мостовия му е позволено да има такъв, а той е тъмноок. Е, или поне беше. Така или иначе, не е много по-различно от това.

„Благодаря ти“, помисли си Шалан, „задето приравни всички жени със селяни.“ Но прехапа език. Този момент явно беше важен за Адолин, а и нали се опитваше да бъде по-широко скроена.

Но… споменът за онова, което беше сторила, й причиняваше болка. Да държи оръжието в ръце щеше да бъде по-лошо. Толкова по-лошо.

Искаше да се скрие. Но не можеше. Тази истина отказваше да мръдне от съзнанието й. Можеше ли да обясни?

— Да, прав си, но…

— Чудесно! — прекъсна я Адолин. — Чудесно. Донесох предпазителите, за да не се нараним. Скрих ги в поста на караула. Ще ида да ги донеса.

Миг по-късно вече беше излязъл. Шалан остана, протегнала ръка към него, а възраженията замряха на устните й. Сви пръсти нагоре и притисна юмрук към гърдите си, където сърцето й биеше гръмовно.

— Хммммм — обади се Шарка. — Това е хубаво. Трябва да се направи.

Шалан се завтече към малкото огледало, окачено на стената, и се втренчи в отражението си — разширени очи, коса в пълен безпорядък. Беше започнала да диша на къси, резки вдишвания.

— Не мога… — започна. — Не мога да бъда такъв човек, Шарка. Не мога да си служа с този меч, да се преструвам на величествения рицар от кулата, когото останалите трябва да следват.

Шарка изтананика тихо в тоналност, която тя вече разпознаваше като объркване — колебанието на един вид, който се опитва да проумее как работи ума на друг.

По челото й се стече капка пот и мина покрай окото й, докато тя продължаваше да се вглежда в лицето си. Какво очакваше да види? Мисълта, че може да се срине психически в присъствието на Адолин, увеличаваше напрежението й. Всяко мускулче в тялото й се скова, а периферното й зрение помътня. Виждаше само точно пред себе си, и й се искаше да побегне, да иде някъде. Далеч оттук.

„Не. Не, просто да бъда някой друг“, поправи се наум.

С треперещи ръце посегна, изрови скицника си и започна да къса страница след страница и да ги захвърля, докато не намери празна. После стисна между пръстите си молива от въглен.

Шарка се приближи до нея — сфера от линии в непрекъснато движение, — и зажужа от притеснение.

— Шалан? Моля те. Какво има?

„Мога да се скрия“, помисли си Шалан, докато нахвърляше скицата трескаво. „Шалан може да избяга и да остави друг на свое място.“

— Това е, защото ме мразиш — каза Шарка меко. — Аз мога да умра, Шалан. Мога да си ида. Ще ти изпратят другиго, с когото да се свържеш.

В стаята се разнесе тънък хленч, все по-висок и по-висок, и на Шалан й отне известно време, докато осъзнае, че идва от дъното на собственото й гърло. Думите на Шарка бяха като нож, забит в ребрата й. „Не, моля те. Просто рисувай.“

Воал. Воал нямаше да има проблем да държи меч. Нейната душа не беше смачкана като на Шалан, тя не беше убила родителите си. Тя щеше да е способна на това.

Не. Не — какво щеше да направи Адолин, ако се върнеше и завареше напълно различна жена в стаята? Той не биваше да научава за Воал. Щрихите, които скицираше, назъбени и груби заради треперещия молив, бързо придобиха формата на собственото й лице. Но косата беше вдигната на кок. Една жена, която се владееше напълно — не толкова непостоянна и изменчива като Шалан, не толкова тромава.

Жена, която не е пораснала, защитавана от всичко. Жена, която беше достатъчно силна, достатъчно непоколебима да борави с този меч. Жена като… като Ясна.

Да — леката, почти недоловима усмивка на Ясна, нейната елегантност и увереност. Шалан вгради тези идеали в собственото си лице и създаде негова по-твърда версия. Можеше ли… можеше ли тя да бъде тази жена?

„Трябва да бъда“, помисли си Шалан, почерпи Светлина на Бурята от торбичката си и я издиша на облаче. Изправи се, докато промяната се осъществяваше. Биенето на сърцето й се забави и тя избърса потта от челото си, после спокойно разкопча ръкава на лявата си ръка, захвърли встрани глупавото допълнително калъфче, в което беше увила дланта си под него, и запретна плата така, че откри облечените си в ръкавица пръсти.

Така ставаше. Адолин не можеше да очаква от нея да си сложи бойно облекло. Вдигна косата си на кок и я прикрепи с игли, които извади от торбата си.

Когато Адолин се върна в стаята малко по-късно, завари вътре една непоклатима, спокойна жена, която не беше съвсем Шалан Давар. „Името й е Сиятелната“, помисли си тя. „Иска да я назовават само по титла.“

Адолин беше донесъл две дълги, тънки парчета метал, които някак си можеха да се напаснат с острието на Вълшебния меч и да го направят по-малко опасно по време на тренировките. Сиятелната ги огледа критично, после протегна ръка встрани и призова Шарка. Острието се формира — дълго, тънко оръжие, почти толкова високо, колкото самата нея.

— Шарка може да променя формата си — обясни тя, — и ще притъпи острието до степен да е безопасно. Тези груби прибори няма да са ми необходими.

И наистина, ръбовете на Шарка се размърдаха, сякаш бяха водна повърхност, набраздена от вълнички, и се притъпиха.

— Бурята да го вземе, ама че удобна работа. Но на мен все пак ще ми трябват — каза Адолин и призова собственото си острие.

Действието му отне десет удара на сърцето, през което време той се обърна и я погледна. Шалан сведе поглед, осъзнала, че е увеличила бюста си в новия си образ. Не за него, разбира се. Просто се беше уподобила на Ясна.

Мечът на Адолин най-после се материализира — острието беше по-дебело от нейното, с извивки по острия ръб и деликатни, подобни на кристали ръбчета по обратната страна. Сложи един от предпазителите на острието.

Сиятелната пристъпи напред с едно ходило и вдигна Меча високо над главата си с две ръце.

— Ха — възкликна Адолин. — Никак не е зле.

— Шалан прекара доста време да ви скицира по време на военните учения, все пак.

Адолин кимна замислено. Приближи се и протегна към нея палеца и двата си първи пръста. Тя си помисли, че ще нагласи захвата й, но вместо това той опря пръсти в ключицата й и я тласна леко.

Тя залитна назад и почти падна.

— Бойната поза не се свежда само до това да изглеждаш добре на бойното поле. Трябва да умееш да пазиш баланс и да не губиш контрол върху битката.

— Разбрано. Как да я подобря, тогава?

— Опитвам се да преценя. Всички, с които съм работил до сега, са боравили с меч от деца. Питам се как щеше да промени обучението ми Захел, ако никога не бях дори хващал оръжие в ръка, преди да ида при него.

— Доколкото мога да преценя според нещата, които съм чувала за него — зависи дали наблизо има някой покрив, от който да скочи.

— Така обучаваше учениците си да използват Броня — обясни Адолин. — А това е Острие. Да те науча ли как да се дуелираш? Или как да се биеш заедно с войската по време на сражение?

— Ще се задоволя с това да се науча как да не отрежа някоя от частите на собственото си тяло, Сиятелен господарю Колин.

— „Сиятелен господарю Колин“ ли?

„Твърде официално звучи, да“, отбеляза тя наум. Така би се държала Сиятелната, разбира се — но Шалан можеше да си позволи известна фамилиарност. Ясна го беше правила.

— Просто се опитвах да изразя почитанието, което следва да демонстрира един смирен ученик към учителя си.

Адолин се изкикоти.

— Моля те. Няма нужда от такива неща. Но да видим какво можем да направим за позицията…

През последвалия час, Адолин й показа как да разполага ръцете, ходилата и краката си поне десетина пъти. Избра да я научи на една от основните, прости позиции, които впоследствие можеха да бъдат развити до някои от по-трудните — като например Позицията на вятъра, за която той й обясни, че не разчита толкова на сила или обсег, колкото на подвижност и ловкост.

Тя не беше сигурна защо си е направил труда да донесе предпазителите, тъй като двамата така и не се опитаха да разменят и по един удар. Освен, че нагласи позицията й поне десет хиляди пъти, той й говори и за изкуството на дуела. Как да се отнасяш към Вълшебния меч, как да мислиш за противника си, как да засвидетелстваш уважение към традициите и значимостта на самия дуел.

Някои от съветите му бяха много практични. Вълшебните мечове бяха опасни оръжия, което обясняваше демонстрациите му как да държи своя, как да върви с него и как да внимава да не среже нещо или някого, докато се обръща.

Други части от монолога му звучаха… по-мистично.

— Острието е част от теб — каза той. — То е повече от прибор; то е твоят живот. Уважавай го. То няма да те предаде — ако те победят, то това ще е, защото ти си го предал като недостоен.

Сиятелната беше застанала в поза, която й се струваше много скована, хванала Меча с две ръце пред себе си. Беше продрала тавана с Шарка само два-три пъти; за щастие, повечето помещения в Уритиру бяха сравнително високи.

Адолин й даде знак да нанесе прост удар, както се бяха упражнявали. Сиятелната вдигна двете си ръце, като наклони меча, и направи крачка напред, като същевременно го спусна надолу. Ъгълът на движението не беше по-широк от деветдесет градуса — едва можеше да се нарече „удар“.

Адолин се усмихна.

— Започваш да схващаш. Още няколко хиляди пъти така, и ще започне да ти идва отвътре. Но ще трябва да поработим върху дишането ти.

— Дишането ли?

Той кимна разсеяно.

— Адолин, уверявам те, че дишам без проблем и сама, откакто съм се родила.

— Да — отвърна той. — Затова ще трябва да се отучиш.

— Как да се движа, как да мисля, как да дишам. Става ми трудно да различа нещата, които наистина имат значение, от онези, които са просто част от характерната култура и суеверията на бойците.

— Всичко има значение — възрази Адолин.

— Дори условието да изядеш едно пиле преди дуела?

Адолин се ухили.

— Е, някои неща може би са по-скоро лични особености. Но мечовете действително са част от нас.

— Знам, че моят е част от мен — каза Сиятелната, като опря оръжието с острието надолу в земята и положи облечената си в ръкавица ръка на дръжката. — Аз се свързах с него. Подозирам, че това е произходът на традицията сред Мечоносците.

— Колко академично — поклати глава Адолин. — Трябва да го почувстваш, Шалан. Да живееш в съответствие с това.

Това нямаше да бъде трудна задача за Шалан. Сиятелната, обаче, предпочиташе да не чувства неща, които не е обмислила задълбочено преди това.

Адолин погледна към Меча си, който беше положил на одеялата, все още с предпазителя върху острието.

— Винаги съм знаел донякъде. Не че е жив. Това е глупаво. Мечовете не са живи. Искам да кажа… винаги съм знаел, че в тях има нещо специално. Това е част от това да бъдеш дуелист. Всички го знаем.

Тя изостави темата. Ако се съдеше по онова, което беше виждала, повечето войници, които се биеха с мечове, бяха суеверни. Също като моряците. И като… ами, като всички без учените като Сиятелната и Ясна. Наистина беше любопитно каква голяма част от обясненията на Адолин за Вълшебните мечове и дуелите й напомнят на религията.

Колко странно, тогава, че тези алети се отнасяха към собствената си религия така небрежно. Когато беше в Я Кевед, Шалан беше прекарала часове в рисуване на сцени от дългите пасажи от „Аргументите“. Човек трябваше да повтаря думите на глас, отново и отново, и да ги запаметява наизуст, коленичил или превит в поклон, а накрая да изгори хартията. Вместо това, алетите предпочитаха да оставят ардентите да се оправят с Всемогъщия, сякаш беше някакъв досаден гост, който можеше да бъде оставен на прислугата да го разсейва, като му сервира някакъв особено вкусен чай.

Адолин й позволи да упражни още няколко удара — вероятно беше усетил, че й е омръзнало непрекъснато да нагажда позицията й. Докато тя замахваше, той грабна собствения си Меч, застана до нея и започна да изпълнява ударите едновременно, за да й показва.

След малко тя отпрати Меча си и взе скицника. Прелисти бързо картината на Сиятелната и започна да скицира Адолин в бойна позиция. Наложи й се да остави част от Сиятелната да се оттече бавно от съзнанието й.

— Не, стой там — каза тя, като посочи към Адолин с въглена си. — Да, точно така.

Скицира позата му, после кимна.

— А сега удари и задръж на последната част от движението.

Той я послуша. Вече беше свалил сакото си и беше останал по риза и панталони. Харесваше й колко стегнато му стои ризата. Дори Сиятелната би се възхитила. Тя не беше мъртва — просто прагматична.

Прегледа последните две скици, после привика отново Шарка и застана в бойна поза.

— О, страхотно — възкликна Адолин, докато Сиятелната изпълняваше следващите няколко удара. — Да, вече си ги усвоила.

Отново застана до нея. Простата атака, на която я беше научил, не беше кой знае какво изпитание за него, разбира се, но той все пак я изпълни с безупречна точност. После се ухили широко и заразказва за първите си няколко урока със Захел, много отдавна.

В сините му очи светеха пламъчета, и Шалан обожаваше да го гледа така ентусиазиран. Почти сякаш сияеше със Светлина на Бурята. Тя познаваше тази страст — беше усещала какво е да бъдеш целият изпълнен с любопитство, да бъдеш така напълно погълнат от нещо, че да се изгубиш във великолепието му. За нея, това беше рисуването — но докато гледаше Адолин, разбра, че двамата не се различават толкова много.

Да споделя такива моменти с него и да се опиянява от неговото въодушевление й се струваше нещо специално. Интимно. Дори повече от близостта, която беше усетила по-рано тази вечер. От време на време си позволяваше отново да се превърне в Шалан, но когато болката от мисълта, че държи Меча в ръка, започнеше да става нетърпима — когато наистина осъзнаеше какво прави, — успяваше отново да се превърне в Сиятелната и да я избегне.

Искрено й се искаше да удължи тренировката колкото може повече, затова я остави да продължи до късно вечерта, много след времето, в което беше редно да спрат. Най-после му пожела „Лека нощ“, уморена и запотена, и го проследи с поглед как изчезва по нашарения от скалните пластове коридор с бодра крачка, лампа в ръце и предпазителите за меч, опрени на рамо.

Щеше да й се наложи да посети таверните и да потърси отговори друга вечер. Отправи се бавно към стаята си — странно удовлетворена въпреки факта, че светът може би беше на път да свърши. Тази вечер, като никога, тя спа спокойно.