Брандън Сандърсън
Заклеващия (20)

14
Оръженосците не могат да взимат

„В тези записки не премълчавам нищо. Ще се опитам да не избягвам трудните теми или да се обрисувам в прекалено героична светлина.“

Из Заклеващия, предговор

Каладин се промъкваше през дъждовния пейзаж, като се плъзгаше с мократа си униформа по скалите, докато не успя да надзърне между дърветата към Пустоносните. Чудовищните кошмари от митичното минало, враговете на всичко добро и правилно. Унищожителите, които бяха опустошили безброй цивилизации.

Играеха на карти.

„Какво, в името на самата Преизподня?!“, помисли си Каладин. Пустоносните бяха оставили един-единствен страж, който да пази, но съществото просто си седеше на един пън и можеше лесно да бъде заобиколено. Каладин бе предположил, че е просто за заблуда на евентуалния враг, а истинските стражи сигурно наблюдават, скрити високо сред клоните на дърветата.

Но ако имаше такива, Каладин не ги беше забелязал — също както и те явно не бяха забелязали него. Смътната светлина работеше в негова полза и му позволи да се настани сред едни шубраци точно пред лагера на Пустоносните. Бяха опънали между дърветата брезенти, вече протекли отвсякъде. На едно място бяха опънали хубава палатка със стени, затова не виждаше какво има вътре.

Нямаше достатъчно заслони да приютят всички, затова мнозина седяха под дъжда. Каладин прекара няколко мъчителни минути, през които очакваше да го открият всеки момент. Трябваше само да забележат, че храстите бяха отдръпнали листата си от него.

За щастие, никой не погледна към него. Листата боязливо се показаха отново и го скриха. Сил се приземи на ръката му с ръце на кръста, загледана в Пустоносните. Един от тях седеше пред лагера — точно срещу Каладин — с комплект дървени хердазийски карти, които беше подредил по плоския камък до себе си вместо върху маса. От отсрещната страна на камъка седеше друга Пустоносна.

Изглеждаха по-различно от онова, което беше очаквал. Кожата им, например, имаше друг оттенък — много от паршите тук, в Алеткар, имаха кожа на бели и червени шарки, а не наситеночервена или черна като на Рлаин от Мост Четири. Не бяха приели бойна форма, нито пък някаква друга ужасяваща, силна форма. Бяха ниски и набити, но единствената видима броня се забелязваше от външните страни на предмишниците и по слепоочията им, а косата им не беше изчезнала.

Още носеха простите, широки ризи, привързани около кръста с връвчици, с които се отличаваха робите. Очите им не бяха червени. Дали не умееха да променят цвета си като него?

Мъжкият Пустоносен — който се отличаваше с тъмночервена брада с неестествено дебели косми — най-после постави една карта до няколко други на камъка.

— Това изобщо позволено ли е? — попита женската Пустоносна.

— Така мисля.

— Каза, че оръженосците не могат да взимат.

— Освен ако някоя от моите карти не е до твоята — обясни мъжът и се почеса по брадата. — Май така беше.

Каладин изстина, сякаш дъждовната вода се беше просмукала през кожата му и проникнала чак във вените му. Говореха алетски. Без дори намек за акцент. Ако затвореше очи, нямаше да е в състояние да различи гласовете им от гласовете на обикновените тъмнооки селяни от Огнекамък — като се изключи фактът, че този на жената беше по-плътен и дълбок от този на човешките жени.

— Значи… — каза тя. — Значи дори не знаеш как се играе, така ли?

Мъжът започна да събира картите.

— Би трябвало да знам, Кен. Колко пъти съм ги гледал да играят, застанал до тях с подноса питиета? Би трябвало да съм същински експерт, нали?

— Явно не си.

Жената се изправи и се приближи към група Пустоносни, които тъкмо се опитваха да стъкнат огън под един от брезентите без особен успех. Беше необходим наистина голям късмет, за да успееш да разпалиш огън на открито по време на дъждовния период. Като повечето военни, и Каладин се беше научил да живее с непрекъснатата влага.

Бяха донесли откраднатите чували зърно — Каладин ги виждаше оттук, натрупани под един от брезентите. Съдържанието им се беше надуло и няколко от чувалите се бяха скъсали. Неколцина Пустоносни ядяха влажната каша направо с шепи, тъй като нямаха паници.

На Каладин му се прииска да не беше усетил блудкавия, отвратителен вкус в собствената си уста. Бяха му давали да яде варен талев без подправки много пъти досега. Често го беше приемал като същинска благословия.

Мъжкият, който говореше, продължи да седи до камъка с дървена карта в ръка. Бяха лакирани, издръжливи. Каладин беше виждал подобни във войската. Някои войници спестяваха с месеци, за да си купят качествен комплект — такъв, който да не се подуе и разкриви от дъжда.

Паршът изглеждаше така покрусен, докато седеше с прегърбени рамене, втренчен в картата.

— Това не може да бъде така — прошепна Каладин на Сил. — Били сме в такава огромна грешка…

Къде бяха унищожителите? Какво се беше случило с чудовищата с червени очи, които се бяха опитали да смажат армията на Далинар? Страховитите, мрачни фигури, които му бяха описали от Мост Четири?

„Мислехме си, че разбираме какво ще се случи“, каза си. „Толкова сигурен бях…“

— Тревога! — чу се изведнъж рязък, остър глас. — Тревога! Глупаци такива!

Нещо изжужа през въздуха — светеща жълта панделка, ивица светлина сред следобедния сумрак.

— Там е — обади се пак острият глас. — Наблюдава ви! От оня шубрак!

Каладин изскочи от листака, готов да всмуче от Светлината на Бурята и да изчезне. Макар че все по-малко от градовете разполагаха с такава, тъй като отново беше на привършване, все пак му беше останала малко.

Паршите стиснаха сопи, направени от дръжките на стари метли или от откършени клони. Скупчиха се на едно място и вдигнаха тоягите като подплашени селяни — никакви стегнати стойки, никаква увереност.

Каладин се поколеба. „Бих могъл да надвия всички тях, ако се стигне до бой, дори без Светлина на Бурята.“ Често беше виждал хора да държат оръжия по този начин. Последния път беше в скалните цепнатини, където обучаваше войниците.

Това не бяха бойци.

Сил изпърха до него, готова да се превърне в Меч.

— Не — прошепна й Каладин. После протегна ръце настрани и каза с по-висок глас: — Предавам се.