Брандън Сандърсън
Заклеващия (19)

13
Придружител

„Моля ви само да прочетете или чуете тези думи.“

Из Заклеващия, предговор

Шалан издиша Светлина на Бурята и пристъпи през нея. Усети как я обгръща, как я променя.

Беше се преместила, по собствена молба, в онази част на Уритиру, която принадлежеше на Себариал — отчасти понеже й беше обещал стая с балкон. Свеж въздух и гледка към планинските върхове. Ако не можеше да се освободи напълно от сенчестите дълбини на тази сграда, то поне можеше да си устрои дом на границата им.

Подръпна кичур от косата си, доволна да види, че е почерняла. Беше се превърнала във Воал — дегизировка, върху която работеше от доста време.

Шалан вдигна длани — със загрубяла кожа и покрити с мазоли, дори скритата ръка. Не че Воал не беше женствена. Поддържаше ноктите си изпилени, а косата — сресана, и обичаше да се облича красиво. Просто нямаше време за глезотии. Здравото, дебело палто и панталоните отиваха на Воал повече от някоя фина хава. И нямаше никакво време да се занимава с удължен ръкав, който да покрива едната й длан. Вместо това беше решила, че ще носи ръкавица, и толкова.

В момента беше по нощница; щеше да се преоблече по-късно, когато вече беше готова да се измъкне навън, в коридорите на Уритиру. Първо трябваше да се поупражнява. Макар че се чувстваше виновна, задето изразходваше Светлина на Бурята, докато останалите се ограничаваха и пестяха, Далинар все пак й беше заповядал да усъвършенства силите си.

Закрачи из стаята си с походката на Воал — уверена и стабилна, никога кокетна или предпазлива. Воал не можеше да задържи книга на темето си, докато вървеше, но затова пък с удоволствие би оставила такава на вече изравнената ти физиономия, след като те изпрати в безсъзнание с юмрук.

Обиколи помещението няколко пъти, прекосявайки вечерните лъчи на слънцето, които осветяваха част от него през прозореца. Стените бяха красиви, с ярки, кръгообразни шарки, оформени от пластовете скали. Камъкът беше гладък на допир, и не можеше да бъде надраскан дори с нож.

Нямаше много мебели, но тя се надяваше, че след последните експедиции за спасяване на различни използваеми вещи от военните лагери ще се намери нещо, което да може да използва. Засега се справяше с помощта на няколко одеяла, едно-единствено столче и — за щастие — едно ръчно огледало. Беше го окачила на стената, завързано за една малка издатина — предполагаше, че са я използвали, за да окачват картини.

Погледна лицето си в огледалото. Искаше да стане дотолкова добра, че да може да се превръща във Воал мигновено, без да трябва да разглежда скиците преди това. Докосна с пръсти някои части от лицето си, но тъй като по-острите черти на носа и по-изпъкналото чело бяха резултат от Светлотъкането, тя, разбира се, не можеше да ги пипне.

Когато се намръщи, лицето на Воал повтори движението идеално.

— Нещо за пиене, моля — каза. Не, трябваше да звучи по-рязко. — Питие. Веднага.

Твърде грубиянско?

— Хммм — обади се Шарка. — Гласът се превръща във все по-добра лъжа.

— Благодаря. Работя върху произношението.

Гласът на Воал беше по-дълбок от този на Шалан, по-дрезгав. Беше започнала да се пита докъде може да стигне с промяната на звуците.

Засега още не беше сигурна дали успява да нагоди устните към илюзията. Отиде до мястото, където държеше пособията си за рисуване, и прелисти скицника в търсене на портретите на Воал, които беше нарисувала, вместо да отиде на вечеря със Себариал и Палона.

На първата страница се виждаше коридора с виещите се пластове скали, по който беше минала онзи ден: безумно, безредно преплетени ивици, които се губеха в тъмнината. Прелисти на следващата — скица на един от пазарите на кулата, който тепърва се развиваше. Хиляди търговци, перачки, проститутки, ханджии и занаятчии от всякакъв вид се уреждаха в Уритиру. Шалан знаеше добре колко точно бяха — тя беше онази, която ги беше довела чрез Клетвената порта.

На скицата й се виждаше как черният таван на пещерата, в която се помещаваше пазарът, надвисва над мъничките фигури, които се суетяха между платнените навеси, понесли крехки светлинки. На следващата рисунка се виждаше друг тунел, който изчезваше в тъмата. И на следващата. После — стая, където скалните пластове се преплитаха в хипнотични шарки. Не беше забелязала колко много такива рисунки е направила. Прелисти двайсетина страници, преди да открие скиците на Воал.

Да, устните бяха свити по този начин. Но фигурата беше някак грешна. Воал се отличаваше с жилава сила — нещо, което не се усещаше сега, както стоеше по нощница. Фигурата отдолу приличаше твърде много на тази на Шалан.

Някой почука на дървената дъска, окачена пред стаята. Вместо врата, над входа й беше простряна завеса. Много от вратите в кулата се бяха изкривили с годините; наложи се да махнат нейната, и тя още чакаше за нова.

Гостенинът трябва да беше Палона, която сигурно отново беше забелязала, че Шалан е пропуснала да се появи на вечеря. Шалан си пое дъх, остави образа на Воал да се разпадне и си върна част от Светлината на Бурята, която беше изразходвала за Светлотъкането.

— Влез — каза.

Откровено казано, на Палона явно никак не й пукаше, че Шалан вече е Сияен Рицар, в името на Отеца на Бурята; явно имаше намерение да продължава да се държи с нея като загрижена майка с…

Влезе Адолин, понесъл голяма чиния храна в една ръка и няколко книги под другата. Видя я и залитна, като едва не изпусна всичко.

Шалан замръзна, писна и прибра голата си лява ръка зад гърба. Адолин дори не намери благоприличието да се изчерви, след като я завари на практика гола. Възвърна си равновесието, задържа чинията в ръката си и се ухили.

— Вън! — махна му Шалан с другата си ръка. — Вън, вън!

Той отстъпи назад тромаво и пристъпи обратно в коридора през завесата. Бурята да го тръшне макар! Шалан се беше изчервила така ярко, че можеха да я използват като сигнал за армията да атакува. Сложи си ръкавицата, после уви ръката си и в специалното калъфче от плат, навлече синята рокля, която беше оставила на столчето, и оправи ръкава. Беше прекалено смутена да се сети първо да си сложи корсажа под роклята — не че се нуждаеше от него. Вместо това го срита под едно одеяло.

— В моя защита — обади се Адолин от отвън, — ти все пак ми каза да вляза.

— Помислих те за Палона! — отвърна Шалан, докато закопчаваше копчетата отстрани на роклята — доста трудно начинание, като се имаха предвид трите ката плат на едната й ръка.

— Нали знаеш, че можеше първо да провериш кой е.

— Не изкарвай мен виновна — отвърна Шалан. — Ти си онзи, който се промъква в спалните на млади дами на практика без предупреждение.

— Нали почуках!

— Почукването прозвуча женствено.

— Прозвучало било… Шалан!

— С една ръка ли почука, или две?

— Нося поднос храна, Бурята да го отнесе — за теб, междувпрочем. Естествено, че почуках с една ръка. И кой изобщо чука с две?

— Значи наистина е било доста женствено. Смятах, че да имитираш жена с намерението да зърнеш една дама по долни дрехи е под нивото ти, Адолин Колин.

— О, в името на Преизподнята, Шалан. Сега може ли да вляза? И само за да бъдем наясно — аз съм мъж, твой годеник, името ми е Адолин Колин, роден съм под знака на деветимата, имам родилен белег на задната страна на лявото ми бедро, а за закуска ядох къри с рачешко. Нещо друго да те интересува?

Тя надзърна навън, като уви плата на завесата плътно под шията си.

— На задната страна на лявото бедро, а? Какво трябва да направи едно момиче, за да се наслади на тази гледка?

— Да почука като мъж, доколкото разбирам.

Тя му се ухили.

— Една секунда. Роклята не иска да ми сътрудничи.

И изчезна обратно в стаята си.

— Да, да. Не бързай. Не е като да стоя тук с тежък поднос храна в ръце — чиито аромат усещам точно под носа си, след като пропуснах вечерята, за да дойда да ядем заедно.

— Полезно е за теб — отвърна Шалан. — Укрепва силата, да кажем. Нали с това се занимаваш и без това? Душиш камъни с голи ръце, стоиш на глава, разхвърляш скали наоколо.

— Да, ако знаеш само колко убити камъни имам под леглото.

Шалан стисна със зъби плата на роклята, за да го дръпне и да си помогне с копчетата. Или поне да се опита.

— Какъв изобщо им е проблемът на повечето жени с долните дрехи? — попита Адолин, а подносът изтрака, когато някои от чиниите се плъзнаха леко встрани. — Онова нещо покрива горе-долу същото, каквото и една официална рокля.

— Въпросът е в благоприличието — отвърна Шалан с уста, пълна с плат. — Освен това, някои неща имат склонността да се очертават под долните дрехи.

— На мен все пак ми изглежда нелогично.

— О, а мъжките дрехи се отличават с желязна логика, така ли? Униформата е на практика същото като едно обикновено палто, нали така? Освен това, ти си онзи, който прекарва следобедите си в прелистване на страниците на различни модни колекции.

Адолин се засмя и понечи да отговори, но Шалан, най-после облечена, дръпна завесата. Адолин се отблъсна от стената, на която се беше облегнал, и я огледа — рошава коса, рокля с две незакопчани копчета, поруменели бузи. После се ухили идиотски.

В името на очите на Аш… Той наистина я смяташе за красива. Този прекрасен, елегантен мъж наистина обичаше да бъде с нея. Беше отишла чак в древния град на Сияйните рицари, но в сравнение с обичта на Адолин, гледките на Уритиру бяха като тъмни сфери.

Той я харесваше. И й беше донесъл храна.

„Недей да проваляш нещата“, каза си Шалан, докато поемаше книгите, които той носеше под мишница. Стъпи вътре, пусна го да влезе и остави подноса на пода.

— Палона каза, че не си яла — каза той, — а после установи, че и аз съм пропуснал вечерята. Затова, ъ-ъ…

— Затова те е пратила тук с храна за двама ни — довърши Шалан, като огледа отрупания с пълни чинии, парчета хляб и морски дарове поднос.

— Да — каза Адолин, изправи се и се почеса по главата. — Мисля, че това е нещо типично за хердазийците.

Шалан не беше забелязала колко е огладняла. Бе имала намерение да си вземе нещо за ядене от някоя от таверните по-късно вечерта, като се разходи из града с лицето на Воал. Те се бяха разположили на главния пазар, въпреки опитите на Навани да ги уреди другаде, и търговците на Себариал разполагаха с какви ли не стоки.

Сега, с всички тези ястия пред нея… Е, не си направи труда да се безпокои особено за порядки и благоприличие, когато се настани на пода и започна да си сипва от рядкото, воднисто къри със зеленчуци.

Адолин остана прав. Наистина изглеждаше много добре в синята си униформа — макар че тя всъщност не го беше виждала в други дрехи. „Родилен белег на бедрото, а…“

— Ще трябва да седнеш на пода — каза Шалан. — Още нямам столове.

— Току-що осъзнах — отговори той, — че това е спалнята ти.

— Както и дневната, кухнята, стаята за рисуване и стаята, в която те слушам как говориш очеизвадни неща. Доста многофункционално помещение е. Защо?

— Просто се питам дали е прилично — каза той и взе, че наистина се изчерви, което беше очарователно. — Да седим тук сами.

— Сега ли се притесни дали е прилично?

— Е, съвсем наскоро ми изнесоха лекция по въпроса.

— Не беше лекция — възрази Шалан, като отхапа.

Сочните вкусове изпълниха устата й с онази великолепна, пареща болка и смесица от усещания, които можеха да бъдат породени само от първата хапка от нещо сладко. Тя затвори очи и се усмихна, наслаждавайки се на чувството.

— Значи… не е било лекция? — повтори Адолин. — Няма ли да кажеш още нещо остро?

— Извинявай — каза тя, като отвори очи. — Не беше лекция, беше творческо приложение на езика ми, с което да те разсея.

Тя погледна устните му, и в ума й изплуваха и други възможности за творческо приложение на езика й…

Стига толкова. Тя си пое дъх дълбоко.

— Действително не би било прилично — каза, — ако бяхме сами. Но ние, за щастие, не сме.

— Егото ти не се брои за отделен индивид, Шалан.

— Ха! Я чакай. Ти мислиш, че аз имам его?

— Просто ми се стори забавно — нямах предвид, че… Не че… Защо се смееш?

— Извинявай — каза Шалан, като сви юмруци и потръпна от щастие.

Чувствала се беше така плаха от толкова дълго време насам, че при споменаването на увереността й я изпълни дълбоко удовлетворение. Те действаха! Наставленията на Ясна за контрола и за това да се държи така, сякаш вече може да го упражнява. Те действаха.

Е — като се изключи фактът, че трябваше да признае пред себе си, че е убила майка си. Веднага, щом мисълта мина през главата й, тя инстинктивно се опита да натика спомена някъде надалеч, но той отказа да помръдне. Беше го казала на Шарка като истина — такива бяха странните Идеали на Светлотъкачите.

Мисълта продължаваше да си стои, непоклатимо заседнала в ума й, и всеки път, когато изплуваше на повърхността, я обхващаше остра болка. Шалан беше убила майка си. Баща й беше прикрил случилото се и се беше престорил, че го е направил той — нещо, което беше съсипало живота му и го беше тласнало към гнева и разрушението.

Докато накрая Шалан не беше убила и него.

— Шалан? — повика я Адолин. — Добре ли си?

„Не“, помисли си тя.

— Да. Разбира се. Та, исках да кажа — не сме сами. Шарка, ела, моля те — каза тя и протегна ръка с дланта нагоре.

Той неохотно слезе от стената, откъдето ги наблюдаваше. Както винаги, оставяше диря по нещата, над които минаваше, били те плат или скала — сякаш под повърхността им имаше нещо. Сложните му, подвижни линии непрекъснато се променяха и преливаха, бегло кръгообразни, но с изненадващи тангенти.

Той мина нагоре по роклята й и отиде в ръката й, след което се издигна изпод кожата й, понесе се във въздуха над дланта й и придоби три измерения. Остана да се носи там — черна мрежа от вечно изменящи се линии, които ту се скъсяваха, ту се удължаваха, изпращаха по повърхността му вълнички като по поле тучна трева под повеите вятъра и те караха да се усъмняваш във видяното от очите ти.

Нямаше да го мрази. Можеше да мрази меча, с който беше убила майка си, но не и него. Успя да отблъсне болката засега — не да я забрави, но поне да я потисне така, че да не развали момента, прекаран с Адолин.

— Принц Адолин — каза Шалан, — струва ми се, че вече сте чувал гласа на духчето ми. Нека ви го представя официално. Това е Шарка.

Адолин коленичи благоговейно и се втренчи в хипнотизиращите геометрични форми. Шалан не го обвиняваше; беше се захласвала повече от веднъж в мрежата линии и сфери, които сякаш почти се повтаряха, но никога напълно.

— Духчето ти — каза Адолин. — Шаланодухчето.

Шарка изсумтя раздразнено.

— Нарича се Потаен — обясни Шалан. — Сияйните рицари от всеки орден се обвързват с различен вид духче, и тази връзка ми позволява да правя нещата, на които съм способна сега.

— Да твориш илюзии — каза тихо Адолин. — Като картата онзи ден.

Шалан се усмихна, спомни си, че й е останала съвсем мъничко Светлина на Бурята от илюзията по-рано, и не можа да се сдържи да не се изфука пред него. Вдигна скритата си лява ръка и издиша, като изпрати блещукащо облаче Светлина на Бурята над синия плат. От него се оформи мъничко копие на Адолин, базирано на скиците му във Вълшебна броня, които беше нарисувала. Този Адолин стоеше като замръзнал с Вълшебния меч на рамо и вдигнато забрало на шлема — като малка кукла.

— Това е невероятен талант, Шалан — каза Адолин и докосна леко образа си, който се замъгли и пропусна пръста му без никакво съпротивление. Адолин протегна ръка към Шарка, който се отдръпна назад. — Защо упорстваш да го криеш и да се преструваш, че си от друг орден?

— Ами — каза тя, като се замисли трескаво за подходящ отговор и стисна длан, с което унищожи малката фигурка, — просто мисля, че това ще ни даде предимство. Тайните могат да бъдат много важни понякога.

Адолин кимна бавно.

— Да. Да, така е.

— Какво — попита Шарка с тихо тананикане — е придружител?

— Човек, който надзирава двама млади хора, докато са заедно, за да не направят нещо нередно.

— Нередно? — повтори Шарка. — Като… да делят на нула ли?

— Какво? — попита Шалан и погледна към Адолин, който сви рамене. — Виж, просто ни наглеждай. Всичко ще е наред.

Шарка изтананика и се стопи до двуизмерната си форма, след което застана на едната страна на една от купичките. Изглеждаше доволен — като кремлинг, свит в някоя скална пукнатина.

Неспособна да се сдържа повече, Шалан се залови да яде. Адолин се настани срещу нея и нападна собствената си порция. За известно време, Шалан успяваше да не обръща внимание на болката си и да се наслаждава на момента — хубава храна, хубава компания и залез, който хвърляше рубинени и топазени отблясъци по върховете на планините и по стената на стаята. Искаше й се да нарисува тази сцена, но знаеше, че този миг е от моментите, които не могат да бъдат уловени на страницата. Не опираше до съдържанието или композицията, а до удоволствието от живота.

Тайната на щастието не беше в това да къташ всеки миг на радост и да се вкопчваш в него, а в това да се увериш, че водиш такъв живот, в който ще се срещат още много такива.

След като омете цяла чиния, пълна със странахаспери, задушени направо в черупките, Адолин подбра няколко парченца свинско, сготвени в гъсто, червено къри, сложи ги на една чиния и й ги подаде.

— Искаш ли да опиташ малко?

Шалан издаде звук, сякаш й се гади.

— Хайде де — каза той, като повдигна леко чинията. — Страшно вкусно е.

— Би обгорило устните ми, Адолин Колин — каза Шалан. — Не мисли, че не забелязах как подбра най-лютата от гозбите, които Палона е изпратила. Мъжката храна е отвратителна. Как можете да усетите каквото и да било от самото ястие с всички тези подправки?

— Така не е безвкусно — обясни Адолин, набоде едно от парченцата и го пъхна в уста. — Тук сме сами. Можеш да опиташ.

Тя го изгледа и си спомни как си беше открадвала по някоя хапка мъжко ястие като дете — макар и не точно от това. Шарка затананика.

— Това ли е нередното нещо, за което трябва да следя и да ви спра?

— Не — отговори Шалан, и Шарка се успокои.

„Може би един придружител, който вярва на всяка моя дума, не би се справил особено добре със задачата си“, помисли си Шалан.

Въпреки това, тя въздъхна и си взе едно парченце свинско върху парченце хляб. Нали все пак беше напуснала Я Кевед в търсене на нови преживявания.

Опита една хапка и незабавно съжали за всяко решение в живота, което я беше довело дотук.

Посегна с насълзени очи към чашата вода, която Адолин вече й подаваше с вбесяваща предвидливост. Изпи я, но не подейства. Опита се да избърше език с една от салфетките — по възможно най-женствен начин, разбира се.

— Мразя те — каза тя, след което изпи и неговата вода.

Адолин се засмя.

— О! — възкликна Шарка внезапно, изскочи от купичката и се понесе във въздуха над подноса. — Вие имахте предвид чифтосването! Трябва да внимавам да не го направите, защото човешкото общество го забранява преди изпълнението на съответните церемонии! Да, да. Хмммм. Обичаят повелява да се спазят определени обичаи преди копулацията. Изучавах го!

— О, Отче на Бурите — простена Шалан и закри очи с ръка.

Около нея даже се появиха няколко духчета на срама — за секунда, преди да изчезнат пак. Вече два пъти за една седмица.

— Много добре, тогава — продължи Шарка. — Никакво чифтосване. НИКАКВО ЧИФТОСВАНЕ.

И затананика, явно доволен от себе си, преди да се спусне отново, този път върху една чиния.

— Е, това беше пълна излагация — каза Шалан. — Може ли да поговорим за книгите, които донесе? Или за древната воринска религия, или за най-бързите начини да се броят зрънца пясък? За каквото и да е, стига да не е за случилото се току-що? Моля?

Адолин се подсмихна и протегна ръка към тънкото тефтерче, което лежеше на върха на купчината.

— Мей Аладар изпрати екипи, които да разпитат семейството и приятелите на Ведекар Перел. Открили са къде е ходил, преди да умре, кой е бил последният човек, който го е видял, и са записали всички съмнителни обстоятелства. Помислих си, че ще е хубаво да прочетем доклада.

— А останалите книги?

— Стори ми се объркана, когато баща ми те попита за политиката в Макабаки — обясни Адолин и наля малко вино, слабо и жълто. — Затова поразпитах и установих, че някои от ардентите са докарали целите си библиотеки тук. Един от прислужниците успя да намери в тях някои книги относно Макабаки, които самият аз съм чел и харесвам.

— Ти ли? — попита Шалан. — Книги?

— Не прекарвам цялото си време в пердах с мечове, Шалан — каза Адолин. — Ясна и леля Навани направиха всичко възможно младостта ми да е пълна с нескончаеми лекции от един или друг ардент относно политиката и търговията. Някои неща ми останаха и до днес, въпреки нежеланието ми. Тези три книги са най-хубавите от онези, които прочетох тогава — макар че последната е в осъвременен вариант. Реших, че може да ти помогнат.

— Много мило — отвърна тя. — Наистина, Адолин. Благодаря ти.

— Предположих, че ако искаме да придвижим напред нещата с годежа…

— Защо да не искаме? — прекъсна го Шалан, внезапно разтревожена.

— Не зная. Ти си Сияен рицар, Шалан. Някакво полубожествено същество от митологията. А пък аз през цялото време си мислех, че този съюз е изгоден за теб.

Той се изправи и закрачи из помещението.

— Бурята да го вземе. Не исках да прозвучи така. Съжалявам. Просто… Все се притеснявам, че някак си ще оплескам нещата.

— Ти се притесняваш, че ще оплескаш нещата? — попита Шалан и почувства как я сгрява топлина, която не се дължеше изцяло на виното.

— Не ме бива в романтичните връзки, Шалан.

— Има ли изобщо хора, които да ги бива? Наистина ли има някой, който си мисли: „О, няма проблем, всичко ще се нареди?“ Лично аз смятам, че когато опре до този въпрос, всички до един сме идиоти.

— С мен е по-зле.

— Адолин, скъпи, последният мъж, в когото аз бях влюбена, беше не просто ардент — с други думи, беше му забранено изобщо да отговори на чувствата ми, — но се оказа и наемен убиец, който се опитваше да се сближи с мен, само за да има възможност да докопа Ясна. Мисля, че надценяваш всички останали в това отношение.

Той спря да крачи в кръгове.

— Убиец?

— Напълно сериозно говоря — потвърди Шалан. — Едва не ме уби с помощта на самун отровен хляб.

— Уха. Тази история просто трябва да я чуя.

— За твой късмет, аз току-що ти я разказах. Името му беше Кабсал и беше така невероятно мил с мен, че почти мога да му простя, задето се опита да ме убие.

Адолин се ухили.

— Е, приятно ми е да чуя, че няма да ми се наложи да надскачам особено висока летва — трябва просто да не те отравям. Макар че не бива да ми разказваш за бившите си любовници. Ще ме накараш да ревнувам.

— Моля ти се — отвърна Шалан и топна залък хляб в малкото останало къри. Езикът й все още не се беше възстановил. — Ти си ухажвал… колко, половината жителки на военните лагери?

— Не е чак така.

— Не е ли? Доколкото чувам, ще ми се наложи да ида чак до Хердаз, ако искам да намеря неомъжена жена, която още да не си поканил на среща.

Тя протегна ръка към него, за да му позволи да й помогне да стане.

— Подиграваш се на неуспехите ми ли?

— Не, възхвалявам ги — поправи го тя, като се изправи до него. — Виждаш ли, мили ми Адолин, ако не беше съсипал предишните си връзки, сега нямаше да си тук. С мен.

Приближи се към него и добави:

— Тоест, ти си всъщност най-добрият в това отношение. Защото си провалил само онези, които не е бивало да се случват изобщо, нали разбираш?

Той се наведе. Дъхът му ухаеше на подправки, а униформата — на чисто и колосано, така, както Далинар настояваше да ги поддържат. Устните му докоснаха нейните, и сърцето й изпърха. Бяха така топли.

— Никакво чифтосване!

Тя се сепна и се отдръпна назад. Шарка се носеше до тях и сменяше форма след форма забързано.

Адолин избухна в смях, и Шалан не можа да се сдържи да не се присъедини към него. Отстъпи назад, но продължи да го държи за ръката.

— Никой от двама ни няма да оплеска нещата — каза тя, като стисна леко дланта му. — Макар и на моменти да изглежда така, сякаш полагаме огромни усилия в обратната посока.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. А сега да видим какво пише в тефтерчето за убиеца, когото търсим.