Брандън Сандърсън
Заклеващия (18)

12
Преговори

„Не ви моля да ми простите. Не ви моля дори да ме разберете.“

Из Заклеващия, предговор

Далинар стоеше до стъклените прозорци в помещение на един от високите етажи на Уритиру, стиснал ръце зад гърба си. Виждаше отражението си, слабо загатнато в стъклото, а отвъд него — ширнала се празнота. Небето беше безоблачно, бялото слънце грееше ярко.

Прозорци, високи колкото него самия — никога не беше виждал нещо подобно. Кой би посмял да построи нещо от стъкло, така крехко, и да го обърне към бурите? Но, разбира се, този град беше над бурите. Тези прозорци изглеждаха като символ на непокорството — онова, което Сияйните рицари бяха олицетворявали. Извисяваха се над дребнавостта на световната политика. И поради тази височина, от тях можеше да видиш така надалеч.

— Идеализираш ги — обади се далечен глас в главата му, тътнещ като гръмотевица. — Били са хора като теб. Не по-добри и не по-лоши.

— Намирам това за окуражително — прошепна Далинар. — Ако са били като нас, значи и ние можем да бъдем като тях.

— В крайна сметка ни предадоха. Не го забравяй.

— Защо? — попита Далинар. — Какво се е случило? Какво ги е променило?

Отеца на Бурята мълчеше.

— Моля те — настоя Далинар. — Кажи ми.

— За някои неща е по-добре да останат забравени — отвърна гласът. — Ти би трябвало да го разбираш най-добре, като се има предвид бялото петно в паметта ти и човекът, който го запълваше някога.

Далинар си пое рязко дъх, жегнат от думите.

— Сиятелен господарю — обади се Сиятелната Калами иззад него. — Императорът ви очаква.

Далинар се обърна. На по-високите етажи на Уритиру имаше няколко специални стаи, включително този амфитеатър. Беше оформен като полумесец и с прозорци в горната част на стената — правата стена, — както и редици столове, които се простираха надолу към подиума за говорителите. Любопитен беше фактът, че до всяка седалка имаше по един малък пиедестал. За духчетата на Сияйните, беше му обяснил Отеца на Бурята.

Далинар се запъти надолу по стълбите към екипа си: Аладар и дъщеря му, Мей; Навани, облечена в яркозелена хава, седнала на предния ред и протегнала босите си ходила напред, скръстени в глезените; старата Калами, която щеше да води протокола; и Тешав Кал — един от най-острите политически умове в Алеткар, — която щеше да изпълнява ролята на съветник. Двамата й старши ученика стояха до нея, готови да осигурят необходимата информация или превод, ако се наложеше.

Малка група хора, готова да промени света.

— Предайте приветствията ми на императора — заръча Далинар.

Калами кимна и го написа. После прочисти гърло и прочете на глас отговора, който далекосъобщителят написа, сякаш по собствена воля: „Негово Имперско Величество Ч. В. Д. Янагон Първи, император на Макабак, крал на Азир, господар на Бронзовия палат, Главен Акасикс, премиер-министър и емисар на Йезиер.“

— Доста внушителни титли — отбеляза Навани, — като за петнайсетгодишно момче.

— Твърди се, че е успял да възкреси дете — каза Тешав. — Чудо, което му е спечелило подкрепата на везирите. Според местните слухове са имали затруднения да открият нов Главен, след като последните двама намериха смъртта си благодарение на стария ни приятел, Убиеца в Бяло. Затова везирите избрали момче от съмнителен произход и си измислили някаква история как спасил нечий живот, за да докажат божествената намеса в появата му.

Далинар изсумтя.

— Не е в стила на азишите да си измислят.

— Никак не се свенят — възрази Навани, — стига да открият свидетели, готови да попълнят съответните клетвени декларации. Калами, благодари на Негово Имперско Величество, задето се е съгласил да разговаря с нас, и на преводачите му за усърдната работа.

Калами написа думите и вдигна поглед към Далинар, който започна да обикаля из центъра на стаята. Навани се изправи и се присъедини към него, без да си слага обувките, по чорапи.

— Ваше Имперско Величество — заговори Далинар, — обръщам се към вас от върха на Уритиру, града на легендите. Гледката спира дъха. Каня ви да се присъедините към мен за обиколка на града. Свободен сте да доведете колкото стражници сметнете за добре с вас.

Погледна към Навани и тя кимна. Дълго бяха обсъждали как да се обърнат към монарсите, и накрая се бяха спрели на варианта да ги поканят възможно най-учтиво. Азир беше първи — най-влиятелната държава на запад и дом на онази от използваемите в бъдеще Клетвени порти която беше най-важна и централна от всички.

Отговорът се забави доста. Правителствената система на азишите представляваше един впечатляващ хаос, макар че Гавилар често й се възхищаваше. На всички нива се срещаха множество чиновници — както мъже, така и жени. Сайоните бяха нещо като арденти, но не бяха роби — нещо, което Далинар намираше за странно. В Азир, да бъдеш свещеник-министър в правителството беше най-високата чест, към която някой би могъл да се стреми.

По традиция, азишкият Главен твърдеше, че е император на цял Макабак — район, който включваше над половин дузина кралства и княжества. В действителност кралстваше само над Азир, но Азир хвърляше дълга, дълга сянка.

Докато чакаха, Далинар пристъпи до Навани и положи пръсти на рамото й, после ги прокара нагоре към шията, през тила, и ги остави да се задържат за момент върху другото й рамо.

Кой би помислил, че мъж на неговата възраст би могъл да чувства такъв трепет?

— „Ваше Височество“ — пристигна най-после отговора, прочетен на глас от Калами. — „Благодарим ви за предупреждението относно бурята от грешната посока. Навременните ви думи бяха взети под внимание и записани в официалните анали на империята като знак за вашето приятелско отношение към Азир.“

Калами зачака продължение, но далекосъобщителят беше спрял да се движи. След това рубинът му проблесна в знак, че разговорът е приключил.

— Не беше кой знае какъв отговор — отбеляза Аладар. — Защо не откликна на поканата ти, Далинар?

— Да бъдеш вписан в официалните документи на държавата е голяма чест според азишите — каза Тешав, — така че ви направиха комплимент.

— Да — съгласи се Навани, — но се опитват да избегнат предложението ни. Бъди по-настоятелен, Далинар.

— Калами, прати следното, ако обичаш — каза Далинар. — „За мен е чест, макар че ми се иска вписването ми в държавните ви анали да се беше случило вследствие на по-щастлив повод. Нека обсъдим бъдещето на Рошар заедно, тук. С огромно желание очаквам да се запознаем лично.“

Зачакаха отговора с цялото търпение, на което бяха способни. Той най-после пристигна — на алетски. „Ние, поданиците на азишката държава, с прискърбие ви изпращаме съболезнования за онези от редиците ви, които паднаха в бой. Подобно на вашия благороден брат, някои уважавани членове на съда ни бяха погубени от шинския унищожител. Това създава връзка помежду ни.“

Това беше всичко.

Навани изцъка с език.

— Няма да ни оставят да ги принудим да дадат конкретен отговор.

— Биха могли поне да обяснят позицията си! — озъби се Далинар. — Почти толкова лоши са в това отношение, колкото и емулите — особено с чужденци.

Доколкото можеше да прецени, това не беше само азишко качество. Това беше маниер, присъщ на политиците по целия свят. Разговорите вече започваха да му напомнят на усилията, които беше положил да привлече Върховните принцове на своя страна във военните лагери. Половинчат отговор след половинчат отговор, уклончиви обещания без никаква конкретика и насмешливи очи, които му се подиграваха в същото време, в което твърдяха, че са искрени.

Бурята да го вземе. Ето, че отново се опитваше да обедини хора, които не желаеха да го слушат. Не можеше да си позволи да се проваля в това — вече не.

„Имаше време“, помисли си, „когато обединявах по друг начин.“ Спомни си миризмата на дима и виковете от болка на хората наоколо. Спомни си за кръвта и пепелта, с които си плащаха онези, които смееха да се противопоставят на брат му.

Тези спомени се бяха завърнали особено ярки напоследък.

— Да опитаме с друга тактика, може би? — предложи Навани. — Вместо покана, нека им предложим помощ.

— Ваше Имперско Величество — каза Далинар. — Наближава война; със сигурност сте забелязали промените в паршите. Пустоносните се завърнаха. Трябва да знаете, че алетите са ваши съюзници в този конфликт. Бихме ви предоставили информация относно успехите и провалите ни в опитите да устоим на този враг с надеждата, че ще ни отвърнете със същото. Човечеството трябва да се обедини в лицето на надвисналата заплаха.

След известно време пристигна отговорът:

— „Съгласни сме, че взаимната помощ е от първостепенно значение през тази нова епоха. С радост ще обменим информация с нас. Какво знаете за тези преобразени парши?“

— Водихме битка с тях на Пустите равнини — отвърна Далинар с облекчение, доволен, че отбелязва някакъв напредък. — Същества с червени очи, и в много отношения подобни на паршите, които открихме на Пустите равнини, но по-опасни. Ще наредя на писарите си да приготвят за вас доклади, които включват знанията, които сме натрупали в хода на битките си срещу паршендите.

— „Отлично“ — гласеше отново забавилият се отговор. — „Тази информация ще бъде добре дошла във връзка с конфликта, в който се намираме в момента.“

— Какво е състоянието на градовете ви? — попита Далинар. — Какво правят паршите там? Изглежда ли, че имат някаква цел освен безхаберното разрушение?

Зачакаха отговор напрегнато. Дотук бяха успели да узнаят съвсем малко за паршите по света. Капитан Каладин изпращаше доклади чрез писарите в градовете, през които минаваше, но не беше успял да открие почти нищо. Градовете тънеха в хаос, а надеждната информация беше много оскъдна.

— „За щастие“ — гласеше отговорът, — „градът ни е в добро състояние, а врагът вече не прави опити да ни нападне пряко. В момента водим преговори.“

— Преговори ли? — повтори Далинар, шокиран, и се обърна към Тешав, която поклати глава учудено.

— Пояснете какво имате предвид, Ваше Величество, моля ви — намеси се Навани. — Пустоносните са склонни да преговарят с вас?

— „Да“ — гласеше отговорът. — „В момента обменяме договори. Те имат много подробни искания и някои наистина нечувани условия. Надяваме се да успеем да отложим евентуалния въоръжен сблъсък, за да можем да сложим защитата си в ред и да укрепим града.“

— Могат да пишат? — поиска да знае Навани. — Не друг, а Пустоносните ви изпращат договори?

— „Доколкото знаем, повечето парши не умеят да пишат“ — отговориха им. — „Но някои са различни — по-силни, с необичайни сили. Не говорят като останалите.“

— Ваше Величество — заговори Далинар, като пристъпи по-близо до далекосъобщителя на бюрото, сякаш императорът и министрите му щяха да успеят да усетят настоятелността му в писменото съобщение. — Трябва да разговарям с вас очи в очи. Мога да дойда чрез портала, за който ви споменахме по-рано. Трябва отново да го приведем в състояние, годно за използване.

Тишина. Проточи се толкова дълго, че Далинар се улови как скърца със зъби и едва потиска желанието да призове и освободи Вълшебен меч, отново и отново, какъвто навик имаше като млад. Беше го прихванал от брат си.

Отговорът най-после пристигна.

— „Със съжаление трябва да ви съобщим, че устройството, за което става въпрос, не работи в нашия град“ — прочете Калами. — „Проучихме го и открихме, че е било унищожено преди много години. Не можем да го използваме, за да отидем при вас, нито пък вие — при нас. Приемете извиненията ни.“

— Сега ли ни го казва? — възкликна Далинар. — Проклятие! Това беше информация, която ни беше необходима възможно най-скоро!

— Лъжа е — каза Навани. — Клетвената порта на Пустите равнини беше в изправност след цели векове бури и натрупване на крем. Онази в Азимир представлява монумент посред Централния пазар — просторен купол в средата на града.

Или поне така беше разбрала от картите. Портата в Колинар беше внедрена като част от някакъв религиозен монумент. Такава красива реликва не можеше просто да бъде унищожена.

— Съгласна съм с преценката на Нейна Сиятелност Навани — каза Тешав. — Идеята за посещение от вашата войска ги безпокои. Това е просто претекст да ви откажат.

Тя се намръщи, сякаш императорът и министрите му бяха просто шепа разглезени деца, които отказваха да слушат учителите си.

Далекосъобщителят отново започна да пише.

— Какво казват?

— Изпращат ни сертификат — отвърна Навани с развеселен глас. — В уверение, че Клетвената порта не функционира. Подписан от имперските архитекти и бурегадатели.

Прочете нататък и добави:

— Само азишите биха решили, че ще поискаш сертификат за това, че нещо е счупено.

— Важно е да се отбележи — добави Калами, — че в сертификата е уточнено само, че устройството „не функционира като портал“. Но естествено, че няма — не и ако не го посети и задейства някой Сияен. Това е на практика уверение, че Клетвената порта не работи, ако не е включена.

— Напиши следното, Калами — заповяда Далинар. — Ваше Величество. Вие вече пренебрегнахте думите ми веднъж. Резултатът бяха унищоженията, причинени от Вечната Буря. Умолявам ви да се вслушате в съветите ми този път. Не можете да водите преговори с Пустоносните. Трябва да се обединим, да обменяме информация и да защитим Рошар. Заедно.

Тя го написа и Далинар зачака, притиснал длани в плота на бюрото.

— „Думата «преговори» беше грешка“ — прочете Калами отговора. — „Преводачите ни сбъркаха понятието. Съгласни сме с предложението ви да обменяме информация, но в момента не разполагаме с много време. Ще се свържем с вас скоро, за да обсъдим въпроса по-подробно. Довиждане, Върховен принце Колин.“

— Ха! — оттласна се от бюрото Далинар, ядосан. — Глупаци! Идиоти! Проклетите светлооки и политики на самата Преизподня!

Прекоси помещението с ядни стъпки. Искаше му се да има какво да ритне. После се овладя.

— Отнасят се към нас още по-резервирано, отколкото очаквах — каза Навани и скръсти ръце. — Ваша Сиятелност Кал?

— Според моя опит с азишите — откликна Тешав, — те са изключително умели в изкуството да казват възможно най-малко с възможно най-много думи. Това е типичен пример за разговор с по-високопоставените им министри. Не оставяйте на това да ви обезкуражи; със сигурност ще ни отнеме време, за да постигнем някакъв напредък с тях.

— Време, през което Рошар гори — отвърна Далинар. — Защо се отметнаха от твърдението, че преговарят с Пустоносните? Дали не обмислят да се съюзят с врага?

— Ще се въздържа да правя необосновани догадки — каза Тешав. — Но бих казала, че просто са решили, че са ни предоставили прекалено много информация.

— Нуждаем се от Азир — каза Далинар. — Никой в Макабак няма да ни послуша, ако нямаме благословията на Азир. Да не говорим за Клетвената порта…

Той млъкна, когато забеляза, че друг далекосъобщител на масата е започнал да примигва.

— Тайлените — съобщи Калами. — Подраниха.

— Искаш ли да го отложим? — попита Навани.

Далинар поклати глава.

— Не. Не можем да си позволим да чакаме още няколко дни, докато кралицата отново има свободно време в графика.

Пое си дълбоко дъх. Разговорите с политиците го изтощаваха повече от стокилометров марш в пълно бойно снаряжение.

— Да започваме, Калами. Ще овладея раздразнението си.

Навани се настани на една от седалките, но Далинар остана прав. През прозорците нахлуваше светлина, чиста и ярка. Лъчите се спускаха отгоре и го къпеха в светлина, която сякаш успя да вкуси, когато си пое дълбоко дъх. Беше прекарал твърде много дни в извитите каменни коридори на Уритиру, осветен от слабата светлина на свещите и лампите.

— „Нейно Кралско Величество“ — прочете Калами, — „Нейна Сиятелност Фен Рнамди, кралица на Тайлена, ви отговаря.“

Калами направи кратка пауза и добави:

— Сиятелен господарю… Извинете за прекъсването, но това означава, че кралицата пише на далекосъобщителя лично, вместо чрез някой от писарите си.

За всяка друга жена, това би било повод за нервност. За Калами беше просто поредната бележка под линия сред множеството, която добавяше в долната част на страницата, преди да приготви далекосъобщителя да предаде думите на Далинар.

— Ваше Величество — заговори Далинар, като хвана ръце зад гърба си и се заразхожда по подиума в средата на седалките. „Постарай се повече. Обедини ги“, помисли си наум. — Изпращам ви приветствия от Уритиру, свещения град на Сияйните рицари, и най-смирена покана. Тази кула представлява наистина главозамайваща гледка, която може да се мери само с величието на един монарх. За мен би било чест да ви предоставя възможността да го изпитате лично.

Далекосъобщителят бързо надраска отговор. Кралица Фен пишеше направо на алетски език.

— „Колин“ — прочете Калами на глас, — „стар разбойнико. Стига с префърцунените любезности. Какво искаш?“

— Винаги съм я харесвала — обади се Навани.

— Говоря искрено, Ваше Величество — продължи Далинар. — Единственото ми желание е да се видим на живо, за да мога да разговарям с вас за онова, което научихме. Светът около нас се променя.

— „О“, — гласеше отговорът, — „светът се бил променял, а? Какво те наведе на тази проникновена мисъл? Да не би да е бил фактът, че робите ни внезапно се превърнаха в Пустоносни, или може би бурята, която духаше в грешната посока“ — тези думи са написани с два пъти по-големи букви, Сиятелен господарю, — „и която опустоши градовете ни?“

Аладар прочисти гърло.

— Нейно Величество явно не е в настроение.

— Обижда ни — възрази Навани. — За Фен това е знак, че всъщност е в настроение.

— През няколкото пъти, през които сме разговаряли, тя винаги беше съвършено любезна — намръщи се Далинар.

— Тогава се държеше така, както подобава на кралица — обясни Навани. — А сега ти говори направо. Това е добър знак, имай ми доверие.

— Ваше Величество — продиктува Далинар, — разкажете ми за паршите си, моля ви. За промяната, която се е случила с тях.

— „Да“ — отвърна тя. — „Чудовищата откраднаха най-хубавите ни кораби, Бурята да ги тръшне, дано — почти всичко в пристанището от едномачтови платноходи нагоре, — и избягаха от града.“

— Те са… плавали? — попита Далинар, отново изумен. — Потвърди тази част. Не са нападнали?

— „Имаше няколко спречквания“ — написа Фен, — „но почти всички бяха прекалено заети да възстановяват щетите от бурята. Когато най-после възвърнахме някакъв ред, те вече бяха отплавали с огромна флотилия, както от кралски бойни кораби, така и от частни търговски корита.“

Далинар си пое дъх. „Не знаем за Пустоносните и наполовина толкова, колкото смятахме“, каза си.

— Ваше Величество — продължи той. — Може би си спомняте, че ви предупредихме за предстоящата поява на бурята.

— „Повярвах ви“ — гласеше отговорът на Фен. — „Ако ще и само защото получихме вест от Нови Натанан, в която го потвърдиха. Опитахме се да се подготвим, но един народ не може да обърне с краката нагоре хилядолетна традиция само с едно щракване на пръстите. Тайлен е в ужасно състояние, Колин. Бурята унищожи акведуктите и отходните ни системи, и разби на парчета кейовете — а и изравни със земята целия външен район на пазара! Трябва да поправим всичките си цистерни, да подсилим сградите така, че да издържат на по-нататъшни бури, и да изградим обществото си наново — и всичко това без работници-парши и посред дъждовния сезон, Бурята да го вземе. Нямам време да ходя да разглеждам забележителности.“

— Не става въпрос за това, Ваше Величество — каза Далинар. — Наясно съм със затрудненията ви, но макар те да са сериозни, не можем да игнорираме проблема с Пустоносните. Възнамерявам да основа съюз от крале, чрез който да се изправим срещу тази заплаха рамо до рамо.

— „Предвождан от теб“ — написа Фен. — „Разбира се.“

— Уритиру се явява естествено подходящо място за такова събрание — обясни Далинар. — Ваше Величество, Сияйните рицари се завърнаха — отново изговаряме древните им клетви и се обвързваме с Повеляването на Стихиите. Ако пак приведем вашата Клетвена порта в използваемо състояние, бихте могла да пристигнете тук за един следобед и да се върнете да надзиравате работата по възстановяването на града си същата вечер.

Навани кимна одобрително на тази тактика, но Аладар скръсти ръце с умислено изражение.

— Какво? — попита Далинар, докато Калами пишеше.

— Нуждаем се от Сияен, който да стигне до града им и да задейства Клетвената порта, нали? — попита Аладар.

— Да — отговори Навани. — Сияен трябва да отключи Портата от тази страна — което можем да направим във всеки момент, — след което някой трябва да отиде до крайната точка и да я отключи и оттам. След това би могло да се осъществи пренасяне на хора от кой да е край.

— Значи единственият, с когото разполагаме, който би могъл да иде в Тайлен, е Бягащият по вятъра — каза Аладар. — Но какво ще стане, ако му отнеме месеци да се върне обратно тук? Или ако врагът го плени? Можем ли изобщо да сме сигурни, че ще спазим обещанието си, Далинар?

Обезпокояващ проблем — но Далинар смяташе, че може би знае решението. Имаше едно оръжие, което бе избрал да скрие до този момент. Можеше да проработи също толкова добре, колкото Вълшебния меч на някой Сияен рицар за отварянето на Клетвените порти — и беше възможно да им помогне да стигнат до Тайлен с летене.

Засега, обаче, това беше второстепенен въпрос. Първо трябваше да разбере дали изобщо ще склони Фен да се съгласи.

Пристигна отговор.

— „Признавам, че търговците ми са заинтригувани от тези Клетвени порти. Те се споменават в някои от преданията на народа ни — твърди се, че Най-страстната ще съумее отново да отвори портала на световете. Мисля, че всяко момиче в Тайлена мечтае да бъде онази, която да предизвика това.“

— Страстите — каза Навани, а ъгълчетата на устните й се отпуснаха надолу.

Тайленците си имаха своя езическа псевдорелигия, и това открай време представляваше характерен фактор, с който трябваше да се съобразяват в общуването си с тях. В един момент възхваляваха Вестителите, а в следващия говореха за Страстите.

Е, Далинар не беше човек, който би обвинил другиго за необичайните му вярвания.

— „Ако искате да ми изпратите информацията относно Клетвените порти, с която разполагате, това звучи чудесно“ — продължи Фен, — „но въпросното велико събрание на кралете не ме интересува. Съобщете ми после какво сте измислили, защото ще съм заета с възстановяването на града си от руините.“

— Е — отбеляза Аладар, — поне най-после получихме честен отговор.

— Не съм убеден, че беше така — отговори Далинар и потърка брадичка замислено.

Беше разговарял с тази жена само няколко пъти, но нещо в отговорите й му се струваше някак не наред.

— Съгласна съм, Сиятелни господарю — каза Тешав. — Мисля, че всеки тайленец охотно би се възползвал от възможността да дойде да дърпа конците на събрание на влиятелните монарси — ако не за друго, то поне за да види дали няма да успее да сключи някоя изгодна търговска сделка. Със сигурност крие нещо.

— Предложи й част от войската ни — каза Навани. — Да й помогнат да построи наново сградите в града, които се нуждаят от това.

— Ваше Величество — продиктува Далинар, — приемете най-искрените ми съжаления по повод загубата ви. В момента разполагам с много войници, които нямат належаща работа. С радост бих ви изпратил батальон, който да помогне с ремонтните работи в града.

Отговорът се забави.

— „Не съм сигурна дали ми харесва идеята за алетска войска на моя територия, пък била тя и с добри намерения.“

Аладар изръмжа.

— Бои се, че ще се опитаме да превземем града? Всички знаят, че алетите не припарват до кораби.

— Не се бои, че ще пристигнем с кораби — поправи го Далинар. — Бои се от мисълта за чужда армия, внезапно появила се в центъра на града й.

Много основателно безпокойство. Ако Далинар решеше, спокойно можеше да изпрати Бягащия по вятъра да отвори скришом Клетвената порта в града и да нахлуе в атака от самата му вътрешност.

Имаше нужда от съюзници, не от поданици, затова нямаше да го направи — или поне не и с потенциално приятелски настроен град. Колинар, обаче, беше друга история. Все още не разполагаха с надеждни вести за случващото се в алетската столица. Но ако бунтовете продължаваха, смяташе, че ще намери начин да вкара войска там и да възстанови реда.

Засега трябваше да се съсредоточи върху кралица Фен.

— Ваше Величество — каза той и кимна на Калами да пише, — обмислете предложението ми за подкрепления, моля ви. И докато го правите, позволявам си да ви предложа и да потърсите сред народа си хора, които проявяват потенциал да се превърнат в Сияйни рицари. Те са ключа към задействането на Клетвените порти. Открихме неколцина Сияйни близо до Пустите равнини. Силите им се развиват след взаимодействие с определени духчета, които явно търсят достойни кандидати. Предполагам, че същото се случва навсякъде по света. Има голяма вероятност някой от вашия град вече да е изрекъл клетвите.

— Отказваш се от сериозно предимство, Далинар — отбеляза Аладар.

— Посявам семето, Аладар — обясни Далинар. — И бих го посял на всеки хълм, който намеря, независимо кой го притежава. Трябва да се бием като един обединен народ.

— Не споря с това — каза Аладар, изправи се и се протегна. — Но познанията ти за Сияйните бяха сериозен коз в ръката ти — такъв, който можеше да привлече хората към теб или дори да ги принуди да работят заедно с теб. Ако издадеш твърде много от тази информация, изведнъж може да се окаже, че Сияйните рицари имат „главен щаб“ във всеки голям град в Рошар. Вместо да работим съвместно, ще ни се налага да се конкурираме с тях в набирането на Рицари.

За съжаление, той беше прав. Далинар мразеше да използва познанието като средство за пазарлък, но възможно ли беше това да е причината, поради която винаги се проваляше в преговорите си с Върховните принцове? Искаше да бъде прям и искрен и да остави нещата да се подредят естествено. Но някой по-обигран от него — и по-склонен да нарушава правилата — винаги ги принуждаваше да се подредят така, както на него му беше най-изгодно.

— Освен това — добави той бързо, за да го напише Калами, — с удоволствие бихме изпратили наши Сияйни рицари да обучат онези, които откриете, и да ги запознаят със системата на братството в Уритиру, на която всеки от тях има право по силата на клетвите си.

Калами го прибави към последното съобщение и завъртя далекосъобщителя, за да покаже, че са готови и очакват отговор.

— „Ще обмислим предложението ви“, — прочете тя отговора, който устройството драскаше по страницата. — „Короната на Тайлена ви благодари за проявения интерес към нашия народ и ще обмислим евентуални преговори по повод войските, които споменахте. Изпратихме неколцина от малкото ни останали на разположение хора да проследят избягалите парши и ще ви уведомим, когато получим новини от тях. До нова среща, Върховен принце.“

— Бурята да го вземе — каза Навани. — Започна с кралските приказки. Разклатихме доверието й с нещо.

Далинар седна на мястото до съпругата си и въздъхна продължително.

— Далинар… — започна тя.

— Добре съм, Навани — прекъсна я той. — Не мога да очаквам нетърпеливи, охотни клетви за сътрудничество след първия път. Просто трябва да продължа да се опитвам.

Думите му бяха по-оптимистични, отколкото самият той се чувстваше. Искаше му се да можеше да разговаря с тези хора лично, вместо по далекосъобщител.

Следващият разговор беше с принцесата на Йезиер, а онзи след него — с принца на Ташикк. Те не разполагаха с Клетвени порти и не бяха от такова голямо значение за плановете му, но Далинар искаше поне да отвори пътека за комуникация помежду им.

Нито един от двамата не му даде нищо освен мъгливи, уклончиви отговори. Без благословията на императора на азишите, нямаше да може да накара нито едно от по-малките кралства на Макабаки да се обвърже с него. Емулите или тукарите може би щяха да го послушат, но можеше да си осигури сътрудничеството само на единия от двата народа, като се имаше предвид дългогодишната им вражда.

Към края на последния разговор, Далинар се протегна изтощено. А това далеч не беше всичко. Тепърва трябваше да обсъди нещата с монарсите от Ири — там имаше трима, колкото и да беше странно. Клетвената порта в Рал Елорим беше на тяхна територия, и това ги правеше важни — а и имаха влияние върху близкия Рира, където имаше още една Клетвена порта.

Освен това, разбира се, трябваше да се разправя и с шиновете. Те мразеха да използват далекосъобщители, затова Навани беше направила опит да се свърже с тях посредством един тайленски търговец, който бе проявил готовност да предаде съобщението й.

Рамото на Далинар изпротестира нямо, когато се протегна. Установил беше, че средната възраст е като наемен убиец — промъкваше се към теб тихо и незабележимо, в гръб. През голяма част от времето вършеше работата си така, както винаги, но после го прорязваше неочаквана, сякаш предупредителна болка. Вече не беше същият младок, както някога.

„И слава на Всемогъщия за това“, помисли си той разсеяно, докато се разделяше с Навани, която искаше да прегледа докладите, получени от различни далекосъобщителни станции по света. Дъщерята и писарите на Аладар й ги събираха и предаваха наведнъж.

Далинар привика неколцина от стражите си и остави други за Навани за в случай, че се нуждаеше от помощ. После се изкачи между редиците столове към изхода на помещението. Точно пред прага, като брадвохрътка, прогонена от топлото огнище, стоеше Елокар.

— Ваше Величество? — сепна се Далинар. — Радвам се, че успяхте да дойдете на събранието. По-добре ли се чувствате?

— Защо отхвърлят предложенията ти, чичо? — попита Елокар, без да обърне внимание на въпроса. — Дали не се страхуват, че ще се опиташ да узурпираш троновете им?

Далинар си пое дъх рязко, а стражниците му явно се притесниха, че присъстват на такъв разговор. Отстъпиха назад, за да го оставят насаме с краля.

— Елокар… — започна Далинар.

— Вероятно смяташ, че казвам това от злоба — прекъсна го кралят, надзърна в помещението, където забеляза майка си, и отново спря поглед на Далинар. — Но не е така. Ти наистина си по-добър от мен. По-добър войник, по-добър човек, и със сигурност по-добър крал.

— Отнасяш се към себе си несправедливо, Елокар. Трябва да…

— О, спести си празните приказки, Далинар. Веднъж поне бъди честен с мен.

— Мислиш, че не съм бил?

Елокар вдигна ръка и докосна леко гърдите си.

— Може би понякога си бил. Може би лъжецът тук съм аз — лъгал съм, като съм си казвал, че мога да се справя с това, че мога да бъда и частица от онова, което беше баща ми. Не, не ме прекъсвай, Далинар. Остави ме да се изкажа. Пустоносни? Древни градове, пълни с чудеса? Опустошения? — Елокар поклати глава. — Може би… може би съм добър крал. Не невероятен, но не и пълен провал. В лицето на тези събития, обаче, светът се нуждае от владетел, който е повече от просто „добър“.

В думите му се долавяше някакъв фатализъм, който накара Далинар да потръпне.

— Какво искаш да кажеш, Елокар?

Кралят влезе в стаята и повика хората, останали на най-долните столове.

— Майко, Сиятелна Тешав, ще ми бъдете ли свидетели, моля?

„В името на Бурята, не“, помисли си Далинар и забърза след него.

— Не го прави, синко.

— Всеки е длъжен да приеме последствията от действията си, чичо — каза Елокар. — Научих това много бавно, тъй като мога да бъда тъп като скала.

— Но…

— Чичо, не съм ли аз кралят? — настоя Елокар.

— Да.

— Да, но не бива да бъда.

Той коленичи, с което изуми Навани и я накара да замръзне на място на около три четвърти от пътя до върха на столовете.

— Далинар Колин — каза Елокар с висок, ясен глас, — в този момент ти се заклевам. Има принцове и Върховни принцове. Защо да няма и крале и Върховни крале? Давам ти клетва, неотменима и в присъствието на свидетели, че те приемам като свой монарх. Така, както Алеткар принадлежи на мен, аз принадлежа на теб.

Далинар издиша и погледна към ужасеното лице на Навани, а после — към това на племенника си, коленичил като васал на пода.

— Ти поиска това, чичо — каза Елокар. — Не с точни думи, но това беше единственият възможен развой на събитията. Бавно узурпираш властта, откакто реши да се довериш на виденията си.

— Опитах се да те направя част от това — каза Далинар; глупави, слаби думи. Трябваше да се справи по-добре. — Прав си, Елокар. Съжалявам.

— Наистина ли? — попита Елокар. — Наистина ли съжаляваш?

— Съжалявам — отговори Далинар, — за болката ти. Съжалявам, че не се справих с положението по-добре. Съжалявам, че това… че това се случва. Преди да дадеш тази клетва, кажи ми — какво, според теб, означава тя?

— Вече произнесох думите — каза Елокар, като поруменя. — Пред свидетели. Свършено е. Вече…

— О, стани — каза Далинар, грабна го за ръката и го изправи на крака. — Не ставай драматичен. Ако наистина искаш да дадеш тази клетва, ще те оставя да го направиш. Но нека не се преструваме, че можем да сметнем за законен договор няколкото думи, казани в случайна стая.

Елокар издърпа ръката си и я потри.

— Няма дори да ме оставиш да абдикирам с достойнство.

— Ти не абдикираш — намеси се Навани.

Хвърли остър поглед на стражниците, които стояха и зяпаха, отворили усти, и те пребледняха. Посочи ги, сякаш казваше: „Нито дума на никого за това“, и добави:

— Елокар, възнамеряваш да поставиш насила чичо си на положение над собственото. Той има право да пита. Какво ще означава това за Алеткар?

— Аз… — Елокар преглътна. — Той трябва да преотстъпи земите си на наследника си. Далинар е крал на други земи, все пак. Далинар, Върховен крал на Уритиру, и може би — на Пустите равнини.

Той се изправи и заговори по-уверено:

— Далинар не бива да се намесва пряко в управлението на моите територии. Може да ми дава нареждания, но аз ще преценявам как да ги изпълня.

— Звучи ми разумно — каза Навани и се обърна към Далинар.

Разумно, но съкрушаващо. Кралството, за което се беше борил — което беше изградил с цената на собствената си болка, изтощение и кръв, — сега го отричаше.

„Тези земи вече са мои“, помисли си Далинар. „Тази кула, пълна с духчета на студа.“

— Ще приема тези условия — макар че понякога може да ми се налага да давам заповеди на Върховните ти принцове.

— Стига да са на територията на твоите владения — отвърна Елокар с нотка на инат в гласа, — ще ги считам за под твое подчинение. Когато посещават Уритиру или Пустите равнини, можеш да се разпореждаш с тях, както намериш за добре. Когато се завърнат в моето кралство, ще трябва първо да се посъветваш с мен.

Той погледна Далинар, след което сведе поглед, сякаш се притесняваше да му поставя изисквания.

— Много добре — съгласи се Далинар. — Макар че ще трябва да уредим детайлите с писарите, преди да осъществим промяната официално. И преди да сме отишли твърде далеч, ще е хубаво да се уверим, че Алеткар още съществува, че да го управляваш.

— Мислех си същото. Чичо, искам да поведа войските ни към Алеткар и отново да отвоювам родината ни. Нещо не е наред с Колинар. Нещо повече от бунтовете или мълвата за поведението на съпругата ми, повече от замлъкналите далекосъобщители. Врагът крои нещо в града. Аз и армията ще го спрем и ще спасим кралството.

Елокар? Да води войска? Далинар си беше представял, че лично ще поведе армията, ще се вреже в редиците на Пустоносните, ще ги прогони от Алеткар и ще иде в Колинар, за да възстанови реда.

Но истината беше, че нямаше логика нито един от двама им да предвожда такова нападение.

— Елокар — наведе се към него Далинар. — Напоследък обмислям нещо. Клетвената порта е свързана със самия дворец. Няма нужда да водим армия чак до Алеткар. Трябва само да задействаме устройството! Когато заработи, ще можем да изпратим войските си право в града, за да превземат двореца, да наложат ред и да отпъдят Пустоносните.

— Да влезем в града — повтори Елокар. — Чичо, за това най-вероятно първо ще ни е необходима армия!

— Не — възрази Далинар. — Един по-малък отряд би могъл да стигне до Колинар много по-бързо от цяла армия. Стига да ги води Сияен рицар, ще могат да се промъкнат, да задействат Клетвената порта и да отворят пътя пред останалите от нас.

Елокар се оживи.

— Да! Аз ще го направя, чичо. Ще събера отряд и ще отида да си върна родния дом. Аесудан е там; ако бунтовете продължават, тя трябва да се бори с тях.

Не това беше подразбрал Далинар от докладите — поне докато още пристигаха. Имаше по-голяма вероятност кралицата да е причината за бунтовете. И той определено не беше възнамерявал да изпраща Елокар на такава мисия сам.

„Последици“. Младежът беше честен и сериозен, както винаги. Освен това явно беше проумял нещо в резултат от близкото си разминаване със смъртта след срещата с наемните убийци. Сега определено беше по-скромен, отколкото през изминалите години.

— Подобаващо е техният крал да бъде онзи, който да ги спаси — съгласи се Далинар. — Ще се погрижа да ти осигурят всичко необходимо, Елокар.

Светещите клъбца на духчетата на славата избухнаха около Елокар. Той им се ухили.

— Тези май се завъртат около мен само в твое присъствие, чичо. Странно. Би трябвало да те възненавидя заради това, но не те. Трудно е да се възненавиди човек, който дава най-доброто от себе си. Ще го направя. Ще спася Алеткар. Ще имам нужда от един от твоите Рицари. За предпочитане — героят.

— Героят?

— Мостовият — поясни Елокар. — Войникът. Трябва да дойде с мен, за да има кой да спаси града, ако аз сбъркам и се проваля.

Далинар примигна.

— Това е много… ъ-ъ…

— Напоследък имах възможността да размишлявам доста, чичо — каза Елокар. — Всемогъщия ме е съхранил, въпреки глупостта ми. Ще взема мостовия със себе си и ще го наблюдавам. Ще разбера защо е толкова специален. Ще видя дали би склонил да ме научи да бъда като него. А ако се проваля…

Той сви рамене и добави:

— Е, Алеткар така или иначе е в добри ръце, нали?

Далинар кимна, смаян.

— Трябва да изготвя план — продължи Елокар. — Току-що се възстанових от раните. Но така или иначе не мога да потегля, преди героят да се върне. Би ли могъл той да пренесе мен и избраните от мен хора до града с летене? Това със сигурност би бил най-бързият начин. Ще имам нужда от всеки доклад, който сме получили от Колинар, а също така да разуча устройството на Клетвената порта лично. И, да — трябват ми скици, с чиято помощ да я сравня с тази в града. И…

Той засия и завърши:

— Благодаря ти, чичо. Благодаря, че повярва в мен — макар и малко.

Далинар му кимна и Елокар се отдалечи с бодра крачка. Далинар въздъхна, едва съвзел се от разговора. Навани се приближи до него, когато се настани на едно от местата, отредени за Сияйните рицари, до пиедестала за малкото му духче.

От една страна, имаше крал, който му даваше клетва, която не беше пожелал. От друга — цяла група монарси, които не желаеха да се вслушат и в най-разумните му предложения. Бурята да го вземе, макар.

— Далинар? — обърна се към него Калами. — Далинар!

Той скочи на крака, а Навани се обърна рязко. Калами се беше втренчила в един от далекосъобщителите, който беше започнал да пише. Какво пък сега? Какви лоши новини го очакваха?

— „Ваше Величество“ — зачете Калами на глас от страницата. — „Считам предложението ви за великодушно, а съвета ви — за мъдър. Открихме устройството, което нарекохте «Клетвена порта». И което е още по-забележително — една от моите поданички твърди, че е Сияен рицар. Духчето й я е посъветвало да говори с мен; планираме да използваме Вълшебния й меч, за да изпробваме Клетвената порта. Ако проработи, ще дойда при вас възможно най-бързо. Хубаво е, че някой се опитва да организира съпротива срещу злините, които ни сполетяха. Народите на Рошар трябва да изоставят дребните си вражди и възраждането на свещения град Уритиру за мен е доказателство, че Всемогъщия насочва вашата ръка. Очаквам с нетърпение да разговаряме на живо и да обединим сили в съвместно усилие да защитим тези земи.“

Калами вдигна поглед към него, изумена, после каза:

— Изпратено е от Таравангян, крал на Я Кевед и Карбрант.

Таравангян? Далинар не беше очаквал да отговори толкова бързо. За него твърдяха, че е добросърдечен, ако ще и леко простодушен човек. Идеалният кандидат за управлението на малък град-държава с помощта на управителен съвет. Издигането му до Я Кевед бе прието от повечето хора като последица от злобата на предишния крал, който не беше искал да отстъпи трона на някоя от конкурентните му къщи.

Думите продължаваха да топлят Далинар. Някой го беше чул. Някой беше склонен да се присъедини към него. Благословен да беше този човек, благословен.

Дори да се беше провалил във всичко друго, поне щеше да може да разчита на крал Таравангян.