Брандън Сандърсън
Заклеващия (17)

11
Дълбините

ПРЕДИ ТРИДЕСЕТ И ТРИ ГОДИНИ

Далинар пристъпи от крак на крак сред утринната мъгла, изпълнен с нова сила, с енергия, която кипеше в него на всяка крачка. Вълшебна броня. Негова собствена Вълшебна броня.

Светът никога повече нямаше да бъде същият. Всички очакваха един ден да получи собствен Вълшебен меч или Вълшебна броня, но той така и не беше успял да потисне напълно шепота на несигурността в дъното на ума си. Ами ако никога не се случеше?

Но се беше случило. Отче на Бурите, беше се случило. Беше го извоювал сам, в двубой. Да, в двубой, в който беше изритал противника си от ръба на една пропаст — но така или иначе, той беше победил.

Не можеше да потисне дълбокото си удовлетворение и самодоволство.

— Успокой се, Далинар — обади се Садеас от мъглите до него, облякъл собствената си златна Вълшебна броня. — Имай търпение.

— Няма да стане, Садеас — каза Гавилар, облечен в яркосиня Вълшебна броня и застанал от другата страна на Далинар. И тримата бяха вдигнали забралата на шлемовете си. — Момчетата на Колин са като брадвохрътки на вериги и сега надушваме кръв. Не можем да се впуснем в битка, като поемаме спокойно дъх, безметежни и уравновесени, както ни учат ардентите.

Далинар се размърда пак, почувствал полъха на студената мъгла в лицето си. Искаше му се да танцува заедно с духчетата на очакването, които се носеха във въздуха около него. Войската зад тях чакаше, подредена в стегнати редици. Стъпките, тракането на оръжията им, покашлянията и приглушените им разговори се издигаха над замъгленото поле.

Далинар се чувстваше почти сякаш не се нуждае от армия. На гърба си носеше огромен чук — толкова огромен; че дори най-силният мъж нямаше да бъде в състояние да го вдигне без чужда помощ. А той едва забелязваше теглото му. Проклятие, каква сила беше това. Усещането беше поразително подобно на Вълнението.

— Обмисли ли предложението ми, Далинар? — попита Садеас.

— Не.

Садеас въздъхна.

— Ако Гавилар ми даде такава заповед — добави Далинар, — ще се оженя.

— Не ме намесвай в това — каза Гавилар.

— Е — заяви Далинар, — докато не наредиш нещо друго, ще си остана сам.

Единствената жена, която някога бе искал, сега принадлежеше на Гавилар. Бяха се оженили — Бурята да го вземе, вече имаха и дете. Момиченце.

Брат му не биваше никога да узнава за истинските му чувства.

— Но замисли се какви ползи ще има от това, Далинар — каза Садеас. — Сватбата ти би могла да ни спечели съюзи, Вълшебни мечове или брони. Може би дори ще ни спечелиш княжество — такова, каквото да не ни се наложи да докараме почти до пълна разруха, преди да се съгласи да се обедини с нас!

След две години битки, само четири от десетте княжества бяха приели да се подчинят на Гавилар — а две от тях, на Колин и на Садеас, бяха лесни. Крайният резултат беше един наистина обединен Алеткар — обединен срещу рода Колин.

Гавилар беше убеден, че ще може да ги настрои едни срещу други и че вродената им себичност ще ги накара да си забият взаимно нож в гърба. Садеас, от своя страна, настояваше Гавилар да проявява повече жестокост. Твърдеше, че с колкото по-кръвожадна репутация се ползва, толкова повече градове ще се съюзят с тях доброволно, вместо да рискуват да бъдат ограбени.

— Е? — попита Садеас. — Ще обмислиш ли поне варианта за брачен съюз с политическа цел?

— Проклятие, още ли за това приказваш? — попита Далинар. — Остави ме да се бия, а ти и брат ми се занимавайте с политическата част.

— Не можеш да бягаш от това вечно, Далинар. Нали го съзнаваш? Ще ни се наложи да помислим как да изхранваме тъмнооките, как да поддържаме инфраструктурата на града, как да изградим връзки с останалите княжества. Да мислим за политика.

— Ти и Гавилар — заяви Далинар.

— Всички ние — поправи го Садеас. — И тримата.

— Нали уж искаше да ме успокоиш? — сопна му се Далинар.

Издигащото се слънце най-после започна да разпръсва мъглата и това му даде възможност да види целта им: стена, висока около три и половина метра. Отвъд нея — нищо. Плоска, камениста равнина, или поне така изглеждаше. Градът в пропастта не се различаваше лесно от тази посока. Наричаше се Раталас, но беше познат и като Дълбините: цял един град, построен в огромна цепнатина в земята.

— Сиятелният господар Таналан притежава Вълшебно оръжие, нали? — попита Далинар.

Садеас въздъхна и спусна забралото си.

— Обсъждали сме го вече четири пъти, Далинар.

— Бях пиян. Таналан — има ли Вълшебно оръжие?

— Вълшебен меч, братко — отвърна Гавилар.

— Мой е — прошепна Далинар.

Гавилар се разсмя.

— Само ако го намериш пръв! Обмислям вместо това да дам Меча на Садеас. Той поне внимава по време на събранията ни.

— Добре — каза Садеас. — Да действаме внимателно. Помнете плана. Гавилар, ти…

Гавилар се ухили на Далинар, спусна забралото си с отсечено движение и се спусна напред, без да даде на Садеас възможност да довърши. Далинар нададе вик и се втурна след него. Тежките ботуши на Бронята му стържеха в камъните.

Садеас изруга на висок глас зад тях и ги последва. Войската продължи да изчаква точния момент.

Започнаха да валят камъни; катапултите зад стената изстрелваха по един едър камък или по няколко по-дребни. Парчета скала се стоварваха навсякъде около Далинар и караха земята да трепери, а филизите на скалните пъпки да се навиват навътре. Точно пред него падна едра канара, която отскочи и разхвърля наоколо дъжд от дребни камъчета. Далинар я избегна ловко, като се възползва от силата на Бронята за отскок. Вдигна ръка пред отвора за очите на шлема си, когато градушка от стрели затъмни небето.

— Внимавайте за балистите! — нададе вик Гавилар.

Войниците на върха на стената насочиха към тях огромни, подобни на арбалети устройства, монтирани направо върху камъните. Една дълга, гладка стрела с размерите на копие се насочи право към Далинар и се оказа далеч по-точна от катапултите. Той скочи настрани, а Бронята му простърга в камъните, когато се плъзна по тях. Стрелата се заби в земята с такава сила, че дървото се разцепи на парчета.

За други от стрелите бяха закачени мрежи и въжета, предназначени да спъват бойци с Вълшебни брони така, че да бъдат по-лесна мишена за следващ изстрел. Далинар се ухили, когато усети как Вълнението отново се пробужда в него, и се изправи бързо на крака. Прескочи една от стрелите, която влачеше след себе си голяма мрежа.

Мъжете на Таналан ги обсипваха с дъжд от дърво и камък, но това далеч не беше достатъчно. Един от камъните улучи Далинар в рамото и той залитна, но бързо си възвърна равновесието. Стрелите бяха безполезни срещу него, скалите падаха на случайни места, а войниците, които управляваха балистите, презареждаха прекалено бавно.

Така трябваше да бъде. Далинар, Гавилар, Садеас. Заедно. Другите отговорности нямаха значение. Най-важното в живота беше сражението. През деня хубава битка — а през нощта топло огнище, уморени ръце и хубава бутилка вино.

Далинар достигна ниската стена и скочи, като се изстреля нагоре с мощно усилие на мускулите. Набра тъкмо толкова височина, колкото да се хване за един от зъберите на върха на стената. Мъжете вдигнаха бойните си чукове, за да го ударят по пръстите, но той се хвърли през ръба и се стовари на пътеката на върха на стената, сред уплашените войници. Дръпна въжето за освобождаване на чука си, като го пусна върху един от враговете зад себе си, после замахна с юмрук и противниците пред него се разбягаха с викове.

Беше почти твърде лесно! Стисна чука, вдигна го и замахна в широка дъга, помитайки войниците като листа пред повей на вятъра. Точно пред себе си видя как Садеас чупи една от балистите с почти небрежен ритник. Гавилар нападаше с Вълшебния си меч, поваляше по няколко противника наведнъж и оставяше след себе си труп след труп с горящи очи. Тук горе укрепленията работеха против защитниците на стената — принуждаваха ги да се скупчват нагъсто, което ги правеше идеална мишена за Вълшебните оръжия.

Далинар препусна през тях и едва за няколко секунди вероятно погуби повече мъже, отколкото бе убил през целия си живот. Изпита изненадващо, но дълбоко неудовлетворение. Способностите му, инерцията му, дори репутацията му изобщо нямаха значение тук. Дори на негово място да беше някой беззъб старец, резултатът пак щеше да бъде същият.

Той стисна зъби срещу внезапния прилив на това безполезно чувство. Потърси дълбоко в себе си и откри Вълнението, скрито в очакване. То го изпълни и пропъди недоволството му. Секунди по-късно, той вече надаваше животински рев от удоволствие. Тези мъже не можеха дори да го докоснат. Той беше разрушител, завоевател, непобедима машина на смъртта. Бог.

Садеас тъкмо казваше нещо. Глупавият мъж направи някакъв жест със златната си Вълшебна броня. Далинар примигна и погледна през ръба на стената. Оттук можеше да види Дълбините ясно — дълбока пропаст в земята, скрила цял един град, построен нагоре покрай двете й стени.

— Катапултите, Далинар! — извика Садеас. — Обезвреди катапултите!

Да. Войската на Гавилар беше преминала в атака на стената, а катапултите — онези най-близо до Дълбините, почти в самия град — продължаваха да изстрелват камъни, и щяха да повалят стотици от войниците им.

Далинар скочи към ръба на стената и грабна една въжена стълба, по която да се спусне долу. Тя, разбира се, моментално се скъса и го накара да се стовари на земята. Падна с оглушителен трясък на Бронята в камъните долу. Не болеше, но гордостта му беше силно наранена. Садеас се изправи на ръба над него и го погледна. Далинар почти чуваше гласа му.

„Все бързаш. Защо не отделиш време да помислиш малко някой път?“

Това беше наистина елементарна грешка, подобаваща на някой новак. Далинар изръмжа, изправи се на крака и се огледа за чука си. Проклятие! Беше изкривил дръжката му при падането. Как го беше направил? Не беше изработен от някакъв специален метал като Вълшебните брони и мечове, но все пак беше от хубава стомана.

Войниците, които охраняваха катапултите, се скупчиха около него под сенките на скалите, които продължаваха да прелитат над тях. Далинар стисна зъби, изпълнен с Вълнението, и се пресегна към солидната дървена врата в близката стена. Пантите изпукаха, когато я изтръгна от мястото й, и той залитна назад. Беше станало по-лесно, отколкото беше очаквал.

Тази Броня беше толкова повече, отколкото изобщо си беше представял. Може би тя наистина вършеше толкова много, че на негово място можеше да е и някой беззъб старец, но той щеше да промени това. В този момент се зарече, че никога повече няма да се остави да го изненадат. Щеше да носи Бронята от сутрин до вечер — щеше да спи в нея, Бурята да го вземе, — докато не започнеше да се чувства по-удобно с нея, отколкото без.

Вдигна дървената врата, замахна с нея като с тояга и разбута войниците, за да си проправи път до катапултите. После се втурна напред и стисна устройството от едната страна. Изтръгна колелото му от мястото, като разхвърля парчета дърво наоколо, а то се наклони на едната страна. Далинар стъпи отгоре му, счупи метателното рамо и го захвърли настрани.

Оставаха още само десет. Изправи се върху потрошената машина и дочу далечен глас да го вика по име.

— Далинар!

Обърна се към стената и видя как Садеас посяга към Вълшебния си чук и го вдига. Оръжието се превъртя във въздуха, стовари се върху катапулта и заседна между парчетата счупено дърво.

Садеас вдигна ръка за поздрав, Далинар му помаха за благодарност и грабна чука. Оттам нататък разрушението му спореше много повече. Нанасяше безмилостни удари на машините и оставяше след себе си само трески. Инженери, много от които жени, отчаяно бързаха да се дръпнат от пътя му и надаваха викове: „Тоягата, Тоягата!“

Когато Далинар приближи последния катапулт, Гавилар вече беше стигнал до портите на града и ги беше отворил пред войниците си. Мъжете се стекоха вътре и се присъединиха към онези, които бяха прескочили стената. Последните вражески войници в близост до Далинар побягнаха обратно към града и го оставиха сам. Той изръмжа, ритна последния строшен катапулт и го запрати назад през ръба на Дълбините.

Той се наклони, после падна в бездната. Далинар пристъпи напред и застана на нещо като наблюдателен пост — място на скалата, оградено с парапет, за да не може някой да се подхлъзне и да падне в пропастта. От това място успя за пръв път да види ясно града, който се простираше долу.

Названието „Дълбините“ наистина му отиваше. Бездната се стесняваше отдясно, но тук, в средата й, се разширяваше дотолкова, че щеше да му е трудно да хвърли камък до другата й страна — дори с помощта на Вълшебната броня. А вътрешността й беше пълна с живот. Градини, които сякаш кипяха от духчета на живота. Сгради, построени на практика една върху друга надолу по V-образните стени. Целият град беше обхванат от гъсти мрежи от мостове, платформи и дървени пътеки.

Далинар се обърна и погледна пак към стената, която описваше широк кръг около отвора на Дълбините от всичките му страни, с изключение на западната — там, където каньонът продължаваше чак до бреговете на езерото долу.

За да оцелее в Алеткар, човек трябваше да си намери подслон от бурите. Широките цепнатини в скалите като тази представляваха идеално местоположение за град. Но как можеше да бъде защитено от нападения? Всеки враг, който решеше да го нападне, щеше да разполага с предимството на по-високата позиция. Много от селищата вървяха по тънката граница между безопасността от бурите и безопасността от хората.

Далинар нарами чука на Садеас, докато войниците на Таналан се спускаха на групи от стените и се разпределяха по левия и десния фланг на войниците на Гавилар. Щяха да се опитат да притиснат войската на Колин от двете страни, но с трима Мечоносци сред вражеските редици бяха наистина загазили. Къде беше самият Сиятелен господар Таналан?

Такка се приближи с малък отряд елити и се присъедини към него на наблюдателната платформа. Опря ръце на перилата и подсвирна тихо.

— Нещо става в този град — каза Далинар.

— Какво?

— Не знам…

Далинар може и да не обръщаше особено внимание на великите планове, които Гавилар и Садеас непрекъснато крояха, но беше войник. Познаваше бойното поле така, както една жена познава рецептите на майка си: може да не беше в състояние да назове точните количества и мерки, но усещаше по вкуса, че нещо не е наред.

Битката зад него продължаваше — армията на Колин се сблъскваше със защитниците на града. Мъжете на Таналан не се справяха добре; обезкуражени от настъплението на войниците на Колин, редиците им бързо се разкъсаха и се видяха принудени да отстъпят в безредица, като се блъскаха по стълбите надолу към града. Гавилар и Садеас не се впуснаха да ги преследват; вече имаха предимство. Нямаше смисъл да избързат и да се натъкнат на евентуална засада.

Гавилар затропа по камъните, а Садеас го последва. Двамата щяха да проучат града и да обсипят със стрели хората долу — може би дори щяха да откраднат и използват някои катапулти, ако Далинар беше оставил здрави. Щяха да обсадят града, докато го принудеха да капитулира.

„Трима Броненосци“, помисли си Далинар. „Таналан трябва да има някакъв план как да ни обезвреди…“

От наблюдателния пост се откриваше най-удобната гледка към града. А вражеската армия беше разположила катапултите точно до нея — устройства, които със сигурност щяха да бъдат нападнати и разрушени първи. Далинар хвърли поглед на едната и другата страна и забеляза, че по каменната платформа на наблюдателния пост има множество пукнатини.

— Не! — извика той на Гавилар. — Отстъпете назад! Това е…

Враговете им явно ги наблюдаваха, защото в мига, в който извика, земята под краката му поддаде. Далинар успя да мерне ужасеното изражение на Гавилар, когото Садеас бе сграбчил и задържаше назад, докато гледаше как Далинар, Такка и група от останалите елити пропадат в Дълбините.

Бурята да го вземе. Цялата каменна площадка, надвиснала над Дълбините, на която стояха досега, се беше отчупила! Широката скала се срути върху най-високите постройки долу, а Далинар полетя във въздуха над града. Светът се завъртя около него.

Миг по-късно се стовари върху един покрив с ужасяващо изхрущяване. Нещо твърдо го удари по ръката — невероятно силен сблъсък, — и той чу как Бронята на това място се чупи.

Покривът не удържа падането му. Далинар мина направо през дървото и продължи надолу, а шлемът му простърга в скалата, когато за миг опря в ръба на Дълбините.

Стовари се върху друга повърхност с висок трясък и, за щастие, най-после спря. Простена и усети остра болка в лявата си ръка. Поклати глава и установи, че гледа нагоре през около петнайсетметрова дупка през почти вертикалния дървен град. Падналата скала беше оставила след себе си следа от разрушени домове и стълби по стръмния наклон. Далинар беше паднал леко на север и в крайна сметка се беше приземил на дървения покрив на една от постройките.

Не видя никой от останалите — Такка или другите елити — наоколо. Но без Вълшебната си броня… Той изръмжа, а около него се появиха духчета на гнева като кипящи локвички кръв. Размърда се, но болката го накара да трепне. Бронята по цялото продължение на лявата му ръка беше разбита, а изглежда беше счупил и няколко от пръстите си.

От десетките пукнатини във Вълшебната му броня се издигаше светещ бял дим, но единствените й части, които бяха напълно неспасяеми, бяха на лявата му длан и ръката нагоре.

Колебливо се отлепи от покрива, но движението накара дървото да поддаде и той пропадна в къщата долу. Изръмжа, когато се стовари на пода, а членовете на семейството вътре се разпищяха и се притиснаха към стената. Таналан явно не беше съобщил на жителите за плана си да разруши част от собствения си град в отчаян опит да се справи с въоръжените с Вълшебни оръжия врагове.

Далинар успя да се изправи на крака, без да обръща внимание на уплашените хора, блъсна вратата — като я счупи със силния си удар, — и излезе на дървената пътека, която минаваше пред домовете от това ниво на града.

Върху него моментално се изсипа градушка от стрели. Обърна дясното си рамо към тях, изръмжа и прикри отвора за очи на шлема си, доколкото успя, докато се вглеждаше в източника на стрелите. В една градина на платформа от отсрещната страна на Дълбините имаше петдесетима стрелци. Просто чудесно, Бурята да ги отнесе.

Разпозна мъжа, който ги предвождаше — висок, с властна осанка и снежнобели пера на шлема. Кой си слагаше кокоши пера на шлема?! Изглеждаше нелепо. Е, Таналан не беше чак толкова зле. Далинар го беше победил на пешки веднъж, и той си беше изплатил залога със сто светещи рубина, всеки от които поднесен в отделна, запечатана бутилка вино. Далинар намираше тази история за забавна.

Наслаждавайки се на Вълнението, което отново се надигна в него и прогони болката, Далинар се втурна по дървената пътека, без да обръща внимание на стрелите. Останалият горе Садеас беше повел една група войници надолу по стълбите встрани от разрушението, оставено от падналата скала, но вървяха доста бавно. Далинар възнамеряваше вече да е собственик на Вълшебен меч, преди да успеят да пристигнат.

Скочи на един от мостовете, които прекосяваха Дълбините. За съжаление, беше съвсем наясно какво би направил самият той, ако подготвяше града за нападение. И наистина, двама войника побързаха да се спуснат към моста от другата страна на пропастта и да се заловят да секат с брадви подпорите му. Мостът се поддържаше и от Превърнати метални въжета отгоре, но ако успееха да съборят гредите, той със сигурност щеше да поддаде под теглото си.

Дъното на Дълбините беше на поне трийсет метра надолу. Далинар изръмжа и взе единственото възможно решение — скочи от дървената пътека и се приземи на близката по-долна. Изглеждаше достатъчно стабилна. Въпреки това, единият му крак проби дървените дъски и той едва не пропадна изцяло.

Издърпа ходилото си и продължи нататък. Други двама войници се насочиха към подпорите на тази пътечка и започнаха да ги секат с всички сили.

Мостът се разтресе под Далинар. Отче на Бурята. Нямаше много време, но не бяха останали други мостове, достатъчно близки, че да се прехвърли върху тях. Нададе рев и се насили да побегне, а дъските пращяха под краката му.

Една-единствена черна стрела долетя отгоре и се стрелна като небесна змиорка. Повали единия от войниците. Последва я друга, която улучи втория, докато той беше зает да зяпа изумено поваления си другар. Мостът спря да се тресе, Далинар се ухили и спря. Обърна се и забеляза мъжа, застанал зад ръба на падналата скала горе. Той вдигна черния си лък към Далинар.

— Телеб, ти, чудо на чудесата такова — каза Далинар.

Не след дълго достигна отсрещната страна на пропастта и грабна брадвата от ръцете на един труп. После се засили нагоре по стълбата към мястото, където беше видял Талан.

Откри го лесно — широка дървена платформа с подпорни греди, свързани със стената долу, и цялата обрасла с филизи и цъфнали скални пъпки. Духчета на живота се разбягаха настрани, когато Далинар приближи.

Застанал посред градината, Таналан чакаше, заобиколен от петдесетина войници. Задъхан зад забралото на шлема си, Далинар се изправи насреща му. Таналан носеше броня от проста стомана, не Вълшебна такава, макар в ръката му да се виждаше свирепо на вид Вълшебно острие — широко, с извит връх.

Таналан кресна остро на войниците си да не стрелят и да свалят лъковете. После се запъти към Далинар, хванал Вълшебния меч с две ръце.

Всички съсредоточаваха вниманието си върху Вълшебните оръжия. Някои от тях имаха дълга история и хората можеха да проследят кой крал или Сиятелен господар е използвал определен меч. Е, Далинар беше използвал както Вълшебен меч, така и Вълшебна броня, и ако му се наложеше да избира между двете, без колебание би предпочел бронята. Необходимо беше само да нанесе един-единствен силен удар на Таналан, за да приключи битката. Сиятелният господар, обаче, трябваше да се бие с противник, който можеше да устои на неговите удари.

Вълнението пулсираше в Далинар. Застанал между две ниски дървета, той зае стабилна поза с уязвимата си лява ръка встрани от Сиятелния господар и брадва в защитената дясна ръка. Брадвата беше бойна, но пак му се струваше като играчка.

— Не биваше да идваш тук, Далинар — каза Таналан. Гласът му се отличаваше с носовия акцент, типичен за тези райони. Жителите на Дълбините открай време се считаха за по-специални хора. — Между нас и твоите хора няма вражда.

— Отказахте да се подчините на краля — отвърна Далинар, който бавно заобикаляше Сиятелния господар, докато наглеждаше войниците с едно око.

Не смяташе за изключена възможността да го нападнат, ако се разсееше от дуела. Той самият би направил именно това.

— Кралят ли? — попита Таналан, а около него закипяха духчета на гнева. — В Алеткар не е имало трон от поколения насам. Дори да бяхме съгласни отново да имаме крал, кой казва, че родът Колин заслужава да получи такава чест?

— Аз пък смятам, че народът на Алеткар заслужава за крал най-силния и способен пълководец. Ако само имаше начин да се разбере кой е той… — отвърна Далинар и се ухили зад шлема.

Таналан нападна с широк замах на Вълшебния меч, като се опита да се възползва от далечния обсег на оръжието. Далинар избегна ловко удара и продължи да чака сгоден момент. Вълнението го изпълваше с главозамайваща възбуда, с дълбоко желание да се докаже.

Но трябваше да внимава. В идеалния случай щеше да удължи битката благодарение на защитата и издръжливостта, която Бронята му осигуряваше. За нещастие, тя продължаваше да тече, а трябваше да има предвид и множеството войници. И все пак, той се опита да действа така, както Таналан би очаквал — избягваше ударите му и си даваше вид, че иска да проточи сражението възможно най-дълго.

Таналан изръмжа и замахна отново. Далинар го блокира с ръка, след което замахна с брадвата, без да си дава особено голямо усилие. Таналан го избегна лесно. Отче на Бурята, ама че дълъг беше мечът му. Почти толкова, колкото Далинар беше висок.

Далинар отстъпи встрани и се опря в зеленината на градината. Вече дори не усещаше болката от счупените си пръсти. Вълнението го зовеше.

„Чакай. Преструвай се, че искаш да протакаш битката…“

Таналан замахна още веднъж и Далинар се изви назад, по-бърз от противника си, благодарение на Бронята. И тогава, когато Таналан се опита да удари пак, Далинар залегна и се стрелна към него.

Отново отклони меча с ръка, но този удар беше по-силен и разби Бронята на ръката му. Въпреки това, изненадващото настъпление му позволи да сниши рамото си и да го забие в Таналан. Бронята на Сиятелния господар изтрака и се изкриви под силата на Вълшебната броня, и той се спъна.

За нещастие, Далинар бе загубил равновесие точно толкова, колкото да залитне и да падне до него. Платформата потрепери, когато двамата се стовариха отгоре й, и дървото се пропука със стон. Проклятие! Далинар не искаше да пропадне долу, заобиколен от врагове. И все пак, трябваше да остане в обсега на този Меч.

Далинар пусна дясната си ръкавица — без частта на предмишницата, която я свързваше с останалата част от бронята, тя беше просто излишна тежест, — докато двамата се мъчеха да се изправят, свити на преплетена купчина. За жалост беше изгубил брадвата. Сиятелният господар замахна към него с дръжката на меча напред, но не улучи. С една счупена ръка и една останала без Броня, обаче, Далинар не можеше да заеме положение за сполучлив удар.

Превъртя се и най-накрая се изправи, притиснал Таналан надолу под тежестта на Бронята. В този момент останалите войници атакуваха. Точно както беше очаквал. Дуелите на честта като този — или поне онези от тях, които се водеха на бойното поле, — винаги продължаваха само докато светлооките на едната от страните не започнеха да губят.

Далинар се превъртя настрани. Войниците явно не бяха подготвени за бързата му реакция. Скочи на крака, грабна брадвата и замахна мигновено. Дясната му ръка все още имаше Броня до сгъвката на лакътя, затова замахът му беше мощен — особена смесица от силата, предоставена от Бронята, и крехкост заради откритата му ръка. Трябваше да внимава да не счупи собствената си китка.

Повали трима мъже сред вихър от удари с брадвата. Останалите отстъпиха и препречиха нападенията му с копия, докато други от войниците помагаха на Таналан да се изправи на крака.

— Говориш за народа — каза Сиятелният господар дрезгаво и опипа с облечена в ръкавица ръка дълбоката вдлъбнатина на нагръдника си, където рамото на Далинар го беше ударило. Явно му беше трудно да диша. — Сякаш изобщо те е грижа за тях. Сякаш за тяхно добро грабиш, рушиш и убиваш. Ти си един нецивилизован варварин.

— Войната не може да бъде цивилизована — отвърна Далинар. — Няма начин да я разкрасиш и да я наречеш „хубава“.

— Няма защо да оставяш скръб навсякъде, където отидеш, сякаш влачиш огромен валяк след себе си и мачкаш всеки, който се изправи на пътя ти. Ти си чудовище.

— Аз съм войник — каза Далинар, без да изпуска от поглед мъжете на Таналан, мнозина от които приготвяха лъковете си.

Таналан се закашля.

— Градът ми е изгубен. Планът ми се провали. Но мога да направя една последна услуга на Алеткар. Мога да довърша теб, копеле такова.

Стрелците вдигнаха оръжията.

Далинар изрева и се хвърли на платформата, като се стовари отгоре й с цялата тежест на Бронята. Вече отслабналите дъски се пропукаха и той пропадна през тях, като строши опорите долу.

Цялата платформа се срути и той падна заедно с нея на долното ниво. Чу крясъци и се сгромоляса на долната пътека толкова силно, че се зашемети, въпреки защитата на Бронята.

Разтърси глава, простена и откри, че шлемът му се е пукнал точно отпред. Не виждаше ясно заради разрушената Броня. Свали шлема с една ръка и си пое дъх рязко. Проклятие, и здравата ръка го болеше. Хвърли й поглед и установи, че кожата му е пълна с трески — включително едно парче дърво, не по-късо от кама.

Направи гримаса. Малкото останали войници от онези, на които беше заповядано да следят и да отсекат мостовете, ако е необходимо, се втурнаха към него.

„Успокой се, Далинар. Бъди готов!“

Той се изправи на крака, замаян и изтощен, но двамата мъже не се доближиха до него. Вместо това се завтекоха към мястото, където беше паднало тялото на Таналан, грабнаха го на ръце и избягаха.

Далинар изрева и се спусна по петите им тромаво. Бронята беше трудноподвижна и той залиташе несигурно през отломките от разрушената платформа в опит да настигне войниците.

Болката в ръцете го подлудяваше от яд. Но Вълнението, Вълнението го тласкаше напред. Нямаше да бъде победен. Нямаше да спре! Вълшебният меч на Таналан не се беше появил до тялото му. Това означаваше, че врагът му е още жив. Далинар още не беше победил.

За щастие, повечето войници бяха разположени от другата страна на града. Тази стена на пропастта беше на практика празна, като се изключат скупчените жители на града — забелязваше ги тук-там, свити в домовете си.

Закуцука нагоре по стълбите след мъжете, които влачеха Сияйния си господар. Когато наближиха върха, двамата оставиха товара си на едно място, където скалата на бездната беше открита. После направиха нещо, с което накараха част от нея да се отвори навътре и да разкрие тайна врата. Понесоха падналия си господар навътре, а двама други войника, чули отчаяните им викове, се завтекоха да препречат пътя на Далинар, който пристигна няколко секунди по-късно.

Останалият без шлем Далинар напълно побесня. Те имаха оръжия; той — не. Те бяха свежи, а той имаше рани, които правеха и двете му ръце почти безполезни.

Но битката все пак приключи с двамата войника, проснати на земята като безформени, кървящи купчини. Далинар отвори скритата врата с ритник — облечените му в Броня крака все още бяха достатъчно силни да я разбият.

Озова се пред тесен тунел, осветен от диамантени сфери по стените. Вратата беше покрита с втвърден крем от външната страна, което я караше да изглежда досущ като част от стената. Ако не ги беше видял да влизат, щеше да му отнеме дни или дори седмици да я открие.

В края на късия тунел завари двамата войници, които беше проследил дотук. Ако се съдеше по кървавата диря, бяха оставили Сиятелния си господар в помещението, пред което бяха застанали.

Двамата се спуснаха към Далинар с отчаяната решимост на хора, които знаят, че смъртта им е почти неизбежна. Болката в ръцете и главата на Далинар беше нищо в сравнение с Вълнението. Рядко се беше чувствал така силен, както сега — изпълваше го прекрасна яснота, такова великолепно чувство.

Наведе се и се втурна напред, свръхестествено бърз, и смачка с рамото си единия мъж в отсрещната стена. Другият бе повален от един точен ритник. Далинар нахлу през вратата зад тях.

Таналан лежеше на пода в локва кръв. Над тялото му се беше навела красива жена, обляна в сълзи. В тясното помещение се виждаше само още един човек: малко момче. На шест, може би седем години. Сълзи се стичаха по лицето му, докато се опитваше да вдигне Вълшебния меч на баща си с две ръце.

Далинар се извиси на прага.

— Няма да ти дадем татко — произнесе детето със задавен от мъка глас. По пода пълзяха духчета на болката. — Няма. Ти… ти…

Гласът му се снижи до шепот, и то каза:

— Татко каза… че ние се бием срещу чудовищата. И ако имаме вяра, ще победим…

* * *

Няколко часа по-късно, Далинар седеше на ръба на Дълбините и клатеше крака над порутения град долу. Бе положил новия си Вълшебен меч в скута, а Бронята му — разкривена и пропукана — лежеше на купчина до него. Ръцете му бяха превързани с бинт, но вече беше прогонил хирурзите.

Взираше се в привидно празната равнина пред себе си, после сведе поглед към признаците за човешко присъствие долу. Камари от мъртви тела. Разрушени сгради. Отломките на една цивилизация.

След известно време, Гавилар се приближи към него, следван от двама телохранителя от елитите на Далинар — днес бяха Кадаш и Фебин. Гавилар им махна с ръка да изчакат по-назад, после се стовари със стон до Далинар и свали шлема си. Над главата му витаеха духчета на изтощението, но въпреки умората, Гавилар изглеждаше дълбоко умислен. Проницателните му, бледозелени очи сякаш знаеха толкова много. Докато беше малък, Далинар приемаше, че брат му е винаги прав, независимо какво казва и прави. Когато порасна, мнението му не се беше променило особено.

— Поздравления — каза Гавилар, като кимна към Меча. — Садеас е бесен, че не стана негов.

— Ще си намери и той — отвърна Далинар. — Прекалено е амбициозен, за да не се случи.

Гавилар изръмжа.

— Това нападение ни коства почти твърде висока цена. Садеас казва, че трябва да внимаваме повече и да не излагаме себе си и Вълшебните си оръжия на опасност, като атакуваме сами.

— Садеас е разумен — отговори Далинар.

Посегна предпазливо с дясната си ръка — по-малко изпатилата от двете — и вдигна чаша вино към устните си. Това беше единственото лекарство, което беше склонен да взима против болката — а може би щеше да помогне и със срама. И двете чувства бяха започнали сериозно да го измъчват, след като Вълнението си отиде и го остави изтощен и потиснат.

— Какво ще правим с тях, Далинар? — попита Гавилар и махна с ръка към тълпите цивилни долу, които войската събираше на групи. — Десетки хиляди хора. Няма да ни се подчинят охотно; никак няма да им се понрави, че си убил както Сиятелния им господар, така и наследника му. Ще си имаме главоболия с неподчинението им години наред. Отсега го усещам.

Далинар отпи отново.

— Ще ги превърнем във войници — каза. — Ще им кажем, че ще пощадим семействата им, ако склонят да се бият на наша страна. Щом искаш да спрем да започваме нападенията, като щурмуваме с Вълшебните оръжия, ще ни трябват доста повече войници — дори и само за пушечно месо.

Гавилар кимна, като обмисли думите му.

— Садеас е прав и за други неща. За нас. И за онова, в което ще трябва да се превърнем.

— Не ми говори за това.

— Далинар…

— Загубих половината си елити днес, включително капитана. Имам си предостатъчно проблеми.

— Защо водим битките си тук? В името на честта? В името на Алеткар?

Далинар сви рамене.

— Не можем да продължаваме да се държим като шайка главорези — добави Гавилар. — Не можем да разграбваме всеки град, покрай който минем, и да си устройваме пиршества всяка вечер. Трябва ни дисциплина; трябва да задържим земите, които вече сме завоювали. Трябва ни бюрократична система, ред, закони, политика.

Далинар затвори очи, разконцентриран заради срама, който изпитваше. Ами ако Гавилар разбереше?

— Ще трябва да пораснем — завърши тихо Гавилар.

— И да се отпуснем? Като Сиятелните господари, които убиваме? Нали именно затова започнахме? Защото всички те бяха твърде мързеливи, угоени и безсъвестни?

— Вече не знам. Станах баща, Далинар. Това ме кара да се питам какво ще правим, след като си извоюваме всичко. Как ще превърнем всичко това в княжество?

Бурята да го тръшне. Княжество. За пръв път в живота си Далинар откри, че намира идеята за ужасяваща.

В крайна сметка, Гавилар се изправи и отиде да говори с вестоносците, които го викаха.

— Би ли могъл — обърна се той към Далинар — поне да се опиташ да намалиш безразсъдството си в битките за в бъдеще?

— И това ми го казваш ти?

— Казва го един по-разумен аз — отговори Гавилар. — И… по-уморен. Честит да ти е Заклеващия. Заслужи си го.

— Заклеващия?

— Мечът ти — обясни Гавилар. — Бурята да го вземе, нищо ли не чу снощи? Това оръжие е принадлежало на Слънцетворящия.

Садеес, Слънцетворящия. Той беше последният владетел, съумял да обедини Алеткар — преди векове. Далинар хвана Меча в скута си и го завъртя така, че слънчевите лъчи проблеснаха по безупречния метал.

— Вече е твой — каза Гавилар. — Когато приключим, ще се погрижа хората дори да не си спомнят за Слънцетворящия. Ще мислят само за дом Колин и Алеткар.

Той се отдалечи. Далинар заби Вълшебния меч в камъните, облегна се назад, затвори очи и си спомни как звучеше плача на смелото момче.