Брандън Сандърсън
Заклеващия (16)

10
Отвличане на вниманието

„Ереста ми вероятно може да се проследи до онези дни от моето детство, когато тези идеи се появиха за пръв път.“

Из Заклеващия, предговор

Каладин скочи от върха на хълма и спести от Светлината на Бурята, като се Оттласна нагоре само толкова, колкото да се издигне малко.

Понесе се през дъжда, обърнат към върха на съседния хълм. Долината под него беше обрасла с вивимови дървета, преплели тънките си клони в почти непроницаема стена от зеленина.

Приземи се леко, като се плъзна по мокрите камъни покрай няколко духчета на дъжда като сини свещи. Прекъсна Оттласкването си и когато притеглянето на земята отново му подейства, премина плавно в бърз марш. Беше се научил да марширува още преди да се научи да борави с копието или щита. Усмихна се. Почти чуваше острия глас на Хав да дава заповеди от края на редицата, където помагаше на онези, които изоставаха. Хав обичаше да казва, че веднъж като се научат да маршируват в крак, да се научат да се бият е лесна работа.

— Усмивка? — обади се Сил.

Беше приела формата на едра капка дъжд, която летеше във въздуха успоредно с него, сякаш падаше в грешната посока. Изглеждаше както естествено, така и страшно неестествено. Правдоподобна невъзможност.

— Права си — отвърна Каладин, по чието лице се стичаха вадички дъжд. — Трябва да бъда по-сериозен. Нали сме тръгнали да гоним Пустоносни. Проклятие, ама че странно звучеше това.

— Не те порицавам.

— Понякога ми е трудно да позная.

— А това пък какво означава?

— Преди два дни открих, че майка ми е още жива, така че нейната позиция не е свободна. Спри да се опитваш да я заемеш.

Той се Оттласна леко нагоре, след което се остави да се плъзне надолу по мокрите камъни на стръмния хълм, застанал настрани. Подминаваше отворени скални пъпки и увивни лози, набъбнали от непрекъснатия дъжд. След дъждовния сезон откриваха също толкова много мъртви растения, колкото след някоя по-силна буря.

— Е, аз не се и опитвам да ти бъда майка — отговори Сил, все още дъждовна капка. Разговорите с нея понякога бяха много сюрреалистично преживяване. — Макар че наистина се случва да те скастря от време на време, ако си прекалено мрачен.

Той изръмжа.

— Или когато отказваш да разговаряш с мен — додаде тя и се превърна в млада жена, облечена в хава, седнала във въздуха и с чадър в ръка. — Мой важен и тържествен дълг е да нося щастие, светлина и радост в света ти, когато упорстваш да се държиш като кисел идиот. Тоест през повечето време. Така че, това е.

Каладин се засмя и взе малко Светлина от Бурята, докато тичаше нагоре по хълма, след което се хлъзна надолу до следващата долинка. Земеделските площи тук бяха първокачествени; не беше случайно, че Садеас ценеше така високо района Акани. В културно отношение не се отличаваше с нищо, но тучните полета изхранваха може би половината княжество с лавис и талев. Останалите села се бяха специализирали в отглеждането на големи стада свине за кожа и месо. Гъмфремовете, нещо като чулоподобни зверове, бяха по-рядко срещани тревопасни животни, които се отглеждаха за скъпоценните им ядра, които — макар и малки — позволяваха да се Превръща месо.

Сил се превърна в ивичка светлина и се стрелна пред него, описвайки спирали във въздуха. Трудно му беше да не чувства духа си приповдигнат, дори сред такова неприятно време. Беше прекарал целия път до Алеткар в бързане и опасения — а после и убеждение, — че е закъснял да спаси Огнекамък. Да завари родителите си живи… Е, това беше една неочаквана благословия. От онзи вид, които се случваха извънредно рядко в живота му.

Затова той се поддаде на настоятелния зов на Светлината на Бурята. Бягай. Скачай. Макар че бе прекарал вече два дни в преследване на Пустоносните, изтощението на Каладин беше изчезнало. В полуразрушените села, през които минаваше, нямаше много празни легла, но беше успял да си намери покрив, под който да се подслони, и нещо топло за хапване.

Беше започнал от Огнекамък и продължил нататък под формата на спирала, която се разширяваше от него — обикаляше селата, разпитваше какво се е случило с местните парши и предупреждаваше хората, че тежката буря ще се върне. Дотук не беше открил и едно място, което да е било нападнато.

Стигна върха на следващия хълм и спря. Един изгладен от времето каменен стълб отбелязваше кръстопът. Когато беше млад, никога не му се беше случвало да се отдалечи толкова от Огнекамък, макар че беше на не повече от два-три дни път оттам.

Сил се стрелна да го настигне, докато той оглеждаше стълба, заслонил очи под дъжда. Глифите и простичката карта, издълбани върху него, показваха разстоянието до следващия град — но той не се нуждаеше от тази информация. Вече го различаваше като далечно петънце сред мрачния пейзаж. Доста голямо селище според местните стандарти.

— Хайде — подкани той и тръгна да се спуска от другата страна на хълма.

— Смятам — отбеляза Сил, която се приземи на рамото му и се превърна отново в момиче, — че от мен би излязла прекрасна майка.

— И какво те наведе на тази мисъл?

— Ти си онзи, който подхвана темата.

Когато я беше сравнил със собствената си майка, задето му натякваше едно и също?

— Можеш ли изобщо да имаш деца? Малки духчета?

— Представа си нямам — заяви Сил.

— Наричаш Отеца на Бурите свой баща. Нали така? Тоест, родила си се заради него?

— Може би? Така смятам. По-скоро може да се каже, че ми е помогнал да се оформя. Помогна ни да намерим гласа си.

Тя наклони глава и добави:

— Да. Направи някои от нас. Направи мен.

— Значи може би си способна на такова нещо — каза Каладин. — Да намериш, ъ-ъ, частици от вятъра? Или от Чест? И да им придадеш форма?

Оттласна се и прелетя над туфа скални пъпки и увивни лози, като стресна групичка кремлинги, приземявайки се, и ги накара да се разбягат от почти напълно оглозгания скелет на норка, над който се бяха струпали. Най-вероятно остатък от вечерята на някой по-едър хищник.

— Хммм — проточи Сил. — Аз наистина бих била чудесна майка. Бих научила малките духчета да летят, да се носят по вятъра, да те тормозят…

Каладин се усмихна.

— По-скоро би се отплеснала по някой любопитен бръмбар и би отлетяла, като ги зарежеш в някое чекмедже или нещо подобно.

— Глупости! Защо да оставям децата си в чекмедже? Прекалено скучно. Виж, в обувката на някой Върховен принц…

Каладин прелетя остатъка от разстоянието до селото. Гледката на срутените сгради в западния му район помрачи настроението му. Макар пораженията отново да бяха по-малко, отколкото очакваше, всеки град или село дотук бяха загубили някои от жителите си заради свирепите ветрове и светкавиците.

Това село — Хорнхолоу, както пишеше на картата, — се намираше на място, което някога би се считало за идеално разположение: в падинка, заслонена от бурите от един хълм на изток. Имаше между двайсет и трийсет постройки, включително две големи убежища за бури, където пътниците можеха да отседнат — но в околността бяха разпръснати и много по-далечни сгради. Тази земя принадлежеше на Върховния принц, и амбициозните тъмнооки с достатъчно висок нан можеха да получат позволение да посеят ниви върху някой от необработените хълмове в покрайнините и да задържат част от реколтата за себе си.

Няколко сферични фенера осветяваха площада, където хората тъкмо се бяха струпали на градско събрание. Удобно съвпадение. Каладин се спусна към светлините и вдигна длан встрани. Сил последва неизказаната заповед и се появи там, приела формата на Вълшебен меч: лъскав и красив, със символа на Бягащите по вятъра, ясно видим в средата му, и линии, които се точеха от него към дръжката — вдлъбнатини в метала, които приличаха на развети кичури коса. Макар Каладин да предпочиташе копието, Мечът беше символ.

Приземи се близо до центъра на селото, до голямата главна цистерна, в която събираха вода и филтрираха крем. Положи Вълшебния меч на рамото си и протегна другата си ръка, готов за реч. „Жители на Хорнхолоу, аз съм Каладин, от ордена на Сияйните рицари. Дойдох, за да…“

— Сиятелен господарю! — един пълен, светлоок мъж се завтече към него от тълпата.

Носеше дълго наметало против дъжд и широкопола шапка. Изглеждаше нелепо, но все пак сега бяха дните на дъждовния сезон. Непрекъснатият дъжд не вдъхновяваше особено модни тоалети.

Мъжът плесна с ръце енергично и двама арденти се присъединиха със залитане към него, понесли бокали, пълни със светещи сфери. Струпаните около площада хора си шепнеха и съскаха, а духчета на очакването пърхаха навсякъде, сякаш носени от невидим вятър. Няколко мъже вдигнаха малките си деца на рамене, за да могат да виждат по-добре.

— Отлично — промърмори тихо Каладин. — Превърнал съм се в междуградска атракция.

Наум чу как Сил се изкикотва.

Е, най-добре да изнесе хубаво представление. Вдигна Вълшебния меч високо над главата си, с което предизвика възторжените викове на тълпата. Бе готов да се обзаложи, че повечето хора на този площад доскоро са проклинали Сияйните рицари, но това изобщо не си личеше, като се имаше предвид какъв ентусиазъм изразяваха в момента. Беше му трудно да повярва, че цели векове недоверие и демонизиране могат да бъдат забравени така бързо. Но небето се беше превърнало във врящ казан, а земята беше в хаос, и хората се нуждаеха от някакъв символ на надежда.

Каладин отпусна Меча. Познаваше отлично опасностите, които криеха в себе си символите. Амарам беше такъв за него, макар и вече отдавна.

— Знаели сте, че ще пристигна — обърна се той към градоначалника и ардентите. — Получили сте вест от съседите си. Съобщили ли са ви какво им казах?

— Да, Сиятелен господарю — каза светлоокият мъж и направи енергичен жест, с който го подкани да вземе сферите.

Докато Каладин правеше именно това — и ги заменяше с изразходваните, които беше взел от предишния град, — изражението на лицето му помръкна забележимо.

„Очаквахте да платя две за едно, както в първите няколко града, нали?“, помисли си Каладин, леко развеселен. Е, наистина пусна няколко допълнителни тъмни сфери. Предпочиташе да му се носи репутация на щедър, особено ако това помагаше на новините да се разпространяват по-бързо, но не можеше да си позволи да губи по половината си сфери след всяко изразходване.

— Благодаря ви за усилието — каза той, като извади няколко малки скъпоценни камъка. — Не мога да посетя всяко населено място в областта. Ще се наложи да изпратите послание до всяко от близките села, с което да ги успокоите и да им предадете заповедта на краля. Ще платя услугата на бегачите ви.

Огледа морето от нетърпеливи лица и не можа да потисне спомена за онзи подобен ден в Огнекамък, когато той и останалите жители на града бяха чакали жадно да зърнат новия си градоначалник.

— Разбира се, Сиятелен господарю — откликна светлоокият мъж. — А сега бихте ли желали да си починете и да хапнете нещо? Или ще предпочетете да видите причината за нападението веднага?

— Нападението ли? — попита Каладин, внезапно обезпокоен.

— Да, Сиятелен господарю — каза пълният светлоок. — Нали затова сте дошъл? Заради дивите парши, които ни нападнаха?

„Най-после!“, помисли си Каладин наум, а на глас каза:

— Заведете ме. Веднага.

* * *

Бяха нападнали един склад за зърно на границата на града. Сместен в тясното пространство между два хълма и оформен като купол, той беше понесъл Вечната Буря, без един камък да се размести от стените му. Това правеше особено неприятно обстоятелството, че Пустоносните бяха изтръгнали вратата му и бяха ограбили цялото му съдържание.

Каладин влезе вътре, като подритна една счупена панта. Вътрешността на постройката миришеше на прах и талев, но беше прекалено влажна. Жителите на града бяха готови да понесат и десет теча в тавана на собствената си спалня, но полагаха огромни усилия да държат зърното сухо.

Почувства се странно, че не усеща дъждовните капки по главата си, макар че още ги чуваше как барабанят отвън.

— Мога ли да продължа, Сияетелен господарю? — попита го една ардентка.

Беше млада, красива и нервна. Явно не знаеше как да го тълкува в контекста на религията си. Сияйните рицари бяха създадени от Вестителите, но бяха и предатели. Значи… той или беше митологично създание от божествен произход, или изрод, съвсем малко по-добър от Пустоносен.

— Да, благодаря — отговори й.

— От петимата очевидци, четирима са преценили, ъ-ъ, че броят на нападателите е бил… около петдесетина? Така или иначе, със сигурност може да се каже, че са били много, като се има предвид колко чувала зърно са смогнали да отнесат за толкова кратко време. Не са, ъ-ъ, приличали точно на парши. Били са по-високи, и са носели брони. Скицата, която нарисувах… ъ-ъ…

Тя се опита пак да му покаже рисунката. Не беше много по-умела от произведението на някое дете: неясни драскулки в бегло човекоподобни форми.

— Та, тъй или иначе — продължи младата жена, без да подозира, че Сил се е приземила на рамото й и разглежда лицето й внимателно, — атакуваха ни точно след първия залез на луната. До средата на Втората луна вече са били изнесли зърното, и ние не разбрахме нищо, преди да се смени караула. Сот би тревога и прогони създанията. Оставили бяха само четири чувала, които преместихме.

Каладин взе грубо издяланата дървена тояга, която лежеше на масата до жената. Тя му хвърли поглед, след което мигом заби пак очи в рисунката си и се изчерви. Осветеното от маслени лампи помещение беше потискащо голо. Зърното, което се е съхранявало тук, е трябвало да стигне на жителите на града до следващата жътва.

За един човек от фермерска общност нямаше нищо по-плашещо от празен силоз по сеитба.

— А хората, които са били нападнати? — попита Каладин, докато оглеждаше тоягата, изпусната от Пустоносните по време на бягството им.

— И двамата се възстановиха, Сиятелен господарю — отговори ардентката. — Макар че Кхем твърди, че едното му ухо не спира да звъни.

Петдесетима парши в бойна форма — както предполагаше от описанието им, — спокойно можеха да надвият шепата самоназначени стражници на градчето. Могли бяха да избият всички и да вземат, каквото си поискат; вместо това, обаче, бяха извършили целенасочено нападение само и единствено над склада за зърно.

— Червените светлини — каза Каладин. — Опишете ми ги пак.

Ардентката се сепна смутено; беше се загледала в него.

— Ъ-ъ, и петимата очевидци споменаха светлините, Сиятелен господарю. Имало няколко малки, светещи червени светлинки, които се откроявали в тъмнината.

— Очите им.

— Може би? — отвърна ардентката. — Ако са били очи, значи са били много малко. Разпитах свидетелите и никой от тях не уточни конкретно да са виждали светещи очи — а Кхем успял да погледне един от паршите право в лицето, когато онзи го ударил.

Каладин пусна тоягата и изтупа длани. Взе листа хартия с рисунката от ръцете на младата жена, вгледа се в него демонстративно и й кимна.

— Добре сте се справила. Благодаря за доклада.

Тя въздъхна и се ухили глуповато.

— О! — възкликна Сил, все още седнала на рамото й. — Тя те намира за хубав!

Каладин стисна устни, кимна на жената, обърна й гръб и се запъти обратно към центъра на града през дъжда.

Сил се стрелна към рамото му.

— Уха. Сигурно е отчаяна, щом живее на такова място. Погледни се само. Не си си ресал косата, откакто прелетя континента, униформата ти е омацана с крем и тази брада!

— Благодаря много за милите думи.

— Когато наоколо има само фермери, човек се вижда принуден да си занижи стандартите, предполагам.

— Тя е ардент — каза Каладин. — Длъжна е да се омъжи за друг ардент.

— Не смятам, че тя си мислеше точно за брак, Каладин… — възрази Сил и погледна назад през рамо. — Знам, че напоследък си зает да се бориш с хора в бели дрехи и прочее, но аз направих известни проучвания. Хората заключват вратите си, но под тях има пролуки, достатъчно големи, че да може да се провре човек. Предположих, че ще е добре да проверя как стоят нещата, тъй като ти самият явно не си склонен да се поинтересуваш. Така че, ако имаш въпроси…

— Добре запознат съм с това как стоят нещата.

— Сигурен ли си? — попита Сил. — Може да помолим ардентката да ти нарисува картинка. Май би го направила с голяма охота.

— Сил…

— Просто искам да си щастлив, Каладин — прекъсна го тя, стрелна се от рамото му и описа няколко кръгчета около него, отново ивичка светлина. — Хората във връзки са по-щастливи.

— Това — отвърна Каладин — е явно невярно твърдение. Някои може би са. Но познавам много, които не са.

— Хайде де. Ами Светлотъкачката? Нея май я харесваше.

Думите й бяха неприятно близки до истината.

— Шалан е сгодена за сина на Далинар.

— Е, и? Ти си по-добър от него. Нямам му грам доверие.

— Ти нямаш доверие на никого, който носи Вълшебно острие, Сил — въздъхна Каладин. — Вече сме го обсъждали. Не е белег за лош характер да си свързан с някое от оръжията.

— Е, хайде някой да завърти трупа на някоя твоя сестра за краката и да видим дали тогава ще ти се стори като „белег за лош характер“, или не. Само отклоняваш темата. Онази Светлотъкачка може да е за теб…

— Шалан е светлоока — отсече Каладин. — Край на дискусията.

— Но…

— Край — настоя той и пристъпи в дома, обитаван от светлооките на селището. После добави приглушено: — И спри да шпионираш хората в интимни моменти. Гадно е.

Сил говореше така, сякаш очакваше да присъства, когато Каладин… Е, той никога не се беше замислял по въпроса, но тя наистина го съпътстваше навсякъде другаде. Щеше ли да успее да я убеди да изчака отвън? Все пак щеше да го подслушва, ако не и да се промъкне вътре, за да гледа. Отче на Бурята. Животът му ставаше все по-странен и по-странен. Опита се — неуспешно — да прогони представата как лежи в леглото с някоя жена, докато Сил седи на таблата над главата му, надава окуражителни възгласи и му дава съвети…

— Сиятелен господарю? — обади се градоначалникът от вътрешността на дневната на малката къща. — Добре ли се чувствате?

— Болезнен спомен — отвърна Каладин. — Сигурни ли са съгледвачите за посоката, в която са поели паршите?

Мъжът погледна през рамо към един рошав мъж, облечен в кожени дрехи и с лък на гърба, който бе застанал до закования с дъски прозорец. Ловец с капани, с разрешително от местния Сиятелен господар да лови норки на неговите територии.

— Следвах ги в продължение на половин ден, Сиятелен господарю. И за момент не се отклониха. Право към Колинар, в самия Келек бих се заклел.

— Натам съм тръгнал и аз — каза Каладин.

— Искате ли да ви заведа, господарю? — попита ловецът.

Каладин почерпи от Светлината на Бурята.

— Боя се, че само ще ме забавиш.

После кимна на мъжете, излезе навън и се Оттласна нагоре. Струпаните на улицата и по покривите долу хора го изпратиха с възторжени викове, докато се отдалечаваше.

* * *

Миризмата на конете напомняше на Адолин за младостта му. Пот, тор и сено. Хубави миризми. Истински миризми.

Беше прекарал много от дните си тогава, преди да се превърне във възрастен мъж, в армията до баща си, по време на битките по границата с Я Кевед. Тогава той още се боеше от конете, макар че никога не би си го признал. Бяха толкова по-бързи и по-интелигентни от чуловете.

И така чуждоземни. Целите покрити с козина — която го караше да потреперва, щом ги докоснеше, — и с големи, стъклени очи. А онова дори не бяха истински коне. Независимо от усилията да ги развъждат породисти, конете, които яздеха по време на онези битки, бяха обикновени чистокръвни шинове. Скъпи, да. Но, именно заради това, по дефиниция не и безценни.

Не като създанието, което стоеше пред него сега.

Държаха добитъка на Колин в далечната северозападна част на кулата, на приземния етаж, близо до мястото, където проникваха ветровете от планините отвън. Хитроумното разположение на коридорите, измислено от кралските инженери, проветряваше миризмите на вътрешните помещения, но за сметка на това ги правеше и доста хладни.

Гъмфремове и свине пълнеха някои от стаите, а обикновените коне се държаха в други. В някои имаше дори от брадвохрътките на Фелт — животни, които вече изобщо не ходеха на лов.

Тези общи помещения, обаче, не бяха достатъчно добри за коня на Тоягата. Не, огромният, черен ришадийски жребец беше получил собствена поляна — достатъчно обширна да служи за пасище, под открито небе и на наистина завидно приятно място, ако се абстрахираше човек от миризмите на останалите животни.

Когато Адолин се появи от вътрешността на кулата, едрото черно чудовище препусна към него в галоп. Ришадийските коне бяха достатъчно големи да носят боец във Вълшебна броня, без това да ги накара да изглеждат дребни, и често ги наричаха „третата Вълшебна принадлежност“. Меч, Броня и Жребец.

Това определение не беше достатъчно добро за тях. Човек не можеше да си спечели ришадийски кон просто като победи някого в битка. Те избираха ездачите си сами.

„Но така е било и с Мечовете, предполагам“, помисли си Адолин, докато Галан душеше леко ръката му. „Представлявали са духчета, които сами определят следващия си собственик.“

— Хей — каза Адолин, като почеса муцуната на коня с лявата си ръка. — Малко е самотно тук, нали? Съжалявам. Иска ми се да не се налагаше да стоиш сам повече…

Млъкна, защото гласът му изневери. Галан пристъпи по-близо и се извиси над него, но някак продължи да излъчва кротост и спокойствие. Опря муцуна във врата на Адолин, после изпръхтя остро.

— Уф — каза Адолин и обърна главата на коня настрани. — Това е миризма, без която спокойно бих могъл да мина.

Потупа Галан по шията, после протегна ръка към торбата на рамото си, но рязката, остра болка в китката отново му напомни за раната му. Пъхна здравата си ръка вътре и извади няколко захарни бучки, които Галан побърза да изхрупа.

— Същият си като леля Навани — отбеляза Адолин. — Затова дойде на бегом, нали? Подуши, че нося лакомства.

Конят обърна глава и впери в Адолин едното си воднистосиньо око с правоъгълна зеница в средата. Изглеждаше почти… обиден.

Адолин често се чувстваше така, сякаш може да улови чувствата на собствения си ришадийски кон. Между него и Чистокръвен беше съществувала… връзка. По-деликатна и неопределима от връзката между мъжа и меча му, но все пак не можеше да се отрече.

Е, Адолин наистина говореше на меча си понякога, така че можеше да се каже, че има такива навици.

— Извинявай — каза той. — Зная, че двамата обичахте да препускате заедно. И… не знам дали татко ще има възможността да слиза да те вижда особено често оттук нататък. Беше започнал да избягва битките още преди да го натоварят с всички тези отговорности. Затова реших, че ще е добре да минавам от време на време и да те наглеждам.

Конят изпръхтя силно.

— Не да те яздя — обясни Адолин, доловил възмущението в движенията на жребеца. — Просто си помислих, че и на двамата ще ни е приятно.

Конят побутна торбата му с муцуна, докато Адолин не извади още една захарна бучка. Стори му се, че това е знак на съгласие. Даде му захарта, после се облегна на стената и проследи с поглед как животното се отдалечава в галоп през пасището.

„Фукльо“, помисли си той развеселено, докато Галан подскачаше наоколо. Може би щеше да му позволи да среши козината му. Това би му било приятно — като вечерите, които прекарваше с Чистокръвен в тъмното спокойствие на конюшните. Или поне така беше правил, преди да им се отвори толкова много работа покрай Шалан, дуелите и всичко останало.

Не беше обръщал внимание на Чистокръвен чак до момента, в който му беше потрябвал за битка. А след това, само за миг, той си беше отишъл завинаги.

Адолин си пое дъх дълбоко. Напоследък всичко му се струваше с краката нагоре. Не само случилото се с Чистокръвен, а и онова със Садеас, пък и разследването сега…

Докато гледаше Галан, сякаш му олекна малко. Адолин продължаваше да стои, облегнат на стената, когато пристигна Ренарин. По-малкият син на рода Колин подаде глава през вратата и се огледа. Не се отдръпна, когато Галан препусна покрай него в галоп, но все пак го изгледа предпазливо.

— Ехо — обади се Адолин.

— Здравей. Фелт каза, че си слязъл тук.

— Само проверявам как е Галан — отвърна Адолин. — Татко е прекалено зает да го прави напоследък.

Ренарин се приближи към него.

— Можеш да помолиш Шалан да нарисува Чистокръвен — каза той. — Сигурен съм, че ще се справи добре. Ще си спомни.

Това всъщност не беше лоша идея.

— Значи ме търсеше?

— Ами… — поколеба се Ренарин, загледан в Галан, който отново ги подмина в галоп. — Доста е въодушевен.

— Обича да има публика.

— Не са особено здрави, нали знаеш?

— Не са ли?

— Ришадийските коне имат каменни копита — обясни Ренарин, — по-силни от тези на обикновените. Нямат нужда от подкови.

— И това ги прави не особено здрави, така ли? Бих казал, че е точно обратното… — отвърна Адолин, погледна го изпитателно и добави: — Ти говореше за обикновените копита, нали?

Ренарин се изчерви и кимна. Понякога на хората им беше трудно да следват мисълта му, но това беше само защото навлизаше в нещата в такава дълбочина. Често обмисляше нещо сериозно, нещо наистина проникновено, но споменаваше на глас само част от него. Това караше разсъжденията му да изглеждат разхвърляни, но веднъж щом го опознаеше човек, разбираше, че той не се опитва да бъде езотеричен. Просто устните му понякога не успяваха да насмогнат на мозъка.

— Адолин — заговори той тихо. — Трябва… ъ-ъ… Трябва да ти върна Вълшебния меч, който ми спечели.

— Защо? — попита Адолин.

— Боли ме да го държа — отговори Ренарин. — От самото начало беше така, откровено казано. Мислех, че е заради някаква моя странност. Но е така с всички нас.

— Сияйните, искаш да кажеш.

Той кимна.

— Не можем да използваме мъртвите Мечове. Не е редно.

— Е, предполагам, че ще намеря някой друг, който да го използва — каза Адолин, като обмисли вариантите наум. — Макар че всъщност би трябвало да избереш ти. Откакто ти го поднесох в дар, Мечът е по право твой, затова ти трябва да посочиш следващия му собственик.

— Предпочитам да го направиш ти. Аз вече го оставих на ардентите, за да го пазят.

— Което означава, че оставаш невъоръжен — отбеляза Адолин.

Ренарин извърна очи.

— Или пък не — допълни Адолин и го побутна по рамото. — Вече си избрал с какво ще го заместиш, нали?

Ренарин се изчерви отново.

— Хитрец такъв! — възкликна Адолин. — Успял си да създадеш Сияен меч? Защо не ни каза?

— Просто се случи. Глис не беше сигурен, че ще успее да го направи… Но ни трябват още хора, за да управляват Клетвената порта, та…

Той си пое дъх дълбоко, после протегна длан встрани и привика един дълъг, светещ Вълшебен меч. Тънък, почти без предпазител и с вълнообразни линии, които личаха по метала, сякаш беше изкован.

— Великолепен е — възкликна Адолин. — Ренарин, наистина е фантастичен!

— Благодаря.

— Защо се срамуваш, тогава?

— Аз… не се срамувам.

Адолин го изгледа безизразно. Ренарин отпрати меча и заговори:

— Просто… Адолин, тъкмо започвах да се нагаждам. Към Мост Четири, към това да бъда Мечоносец. Сега отново съм в неизвестност. Татко очаква от мен да бъда Сияен рицар и да му помогна да обединим света. Но как да се науча?

Адолин се почеса по брадичката със здравата ръка.

— Хм. Предполагах, че някак си просто ще усетиш правилния път. Не става ли така?

— Понякога. Но… това ме плаши, Адолин.

Ренарин вдигна ръка, тя засия и от нея започна да се процежда Светлина на Бурята, сякаш дим от огън.

— Ами ако нараня някого или проваля нещата?

— Няма да го направиш — каза Адолин. — Ренарин, това е силата на самия Всемогъщ.

Ренарин продължи да се вглежда в светещата си длан. Не изглеждаше убеден. Затова Адолин протегна здравата си ръка и хвана тази на брат си.

— Всичко е наред — каза му. — Никого няма да нараниш. Тук си, за да ни спасиш.

Ренарин го погледна, после се усмихна. През Адолин премина вълна Светлина и за секунда той се видя усъвършенстван. Версия на самия себе си, която бе някак пълна и завършена — мъжът, който би могъл да бъде.

Видението изчезна за частица от секундата, Ренарин издърпа ръка от неговата и промърмори някакво извинение. Отново спомена, че Вълшебният меч трябва да бъде връчен другиму и избяга обратно в кулата.

Адолин остана, загледан след него. Галан дотича до него в спокоен тръс и го побутна, за да си изпроси още захар, така че той пъхна ръка в торбата си разсеяно и му даде една бучка.

Едва след като жребецът се отдалечи, Адолин осъзна, че му я е подал с дясната си ръка. Вдигна я пред очите си, изумен, и размърда пръсти.

Китката му беше напълно излекувана.