Брандън Сандърсън
Заклеващия (159)

Епилог
Велико изкуство

— Всяко велико изкуство е мразено — обясни Шутът.

Той се премести в редицата — заедно с още няколкостотин души — с една унила стъпка напред.

— Неприлично трудно е — ако не невъзможно — да създадеш нещо, което никой да не мрази — продължи той. — И обратно, невероятно лесно е — ако не и очаквано — да създадеш нещо, което никой не обича.

Седмици след падането на Колинар, мястото миришеше на дим. Макар новите господари на града да бяха преместили десетки хиляди човеци в работни ферми, цялото преселване можеше да отнеме месеци, ако не и години.

Шутът мушна мъжа пред себе си в рамото.

— В това има логика, ако се замислиш. Изкуството е емоция, изследване и отиване на места, където хората никога преди не са стъпвали, както и изследване на нови неща. Единственият начин да създадеш нещо, което никой не мрази, е да се увериш, че то също така не може да бъде обичано. Махни достатъчно подправки от супата и накрая ще се озовеш само с вода.

Страшният мъж пред него го погледна, след което се обърна отново напред към редицата.

— Човешкият вкус е разнообразен като човешките пръстови отпечатъци — не спираше Шутът. — Никой няма да харесва всичко, всеки няма да харесва нещо, някой харесва онова, което ти мразиш — но поне да те мразят е по-добре от нищо. Ще рискувам с една метафора, в една велика картина важното е контрастът: най-ярките ярки тонове и най-тъмните тъмни. Не сива каша. Това, че нещо е мразено, не е доказателство, че е велико изкуство, но липсата на омраза определено е доказателство, че не е.

Те помръднаха още една крачка напред.

Той отново ръгна мъжа отпред в рамото.

— И така, господине, когато казвам, че вие сте олицетворение на отвратителността, аз просто се опитвам да подобря изкуството си. Изглеждате толкова грозен, че изглежда някой се е опитал — и се е провалил — да махне брадавиците от лицето ви чрез агресивно прилагане на шкурка. Вие сте не толкова човешко същество, колкото купчина тор, която диша. Ако някой вземе пръчка и ви бие с нея постоянно, това може единствено да послужи за подобряване на чертите ви.

— Лицето ви не може да бъде описано, но това е само защото на всички поети ще им се догади. Вие сте онова, с което родителите плашат децата си, за да им се подчиняват. Бих ви казал да си метнете един чувал връз главата, но помислете само за горкия чувал! Теолозите използват вас като доказателство за съществуването на Бог, защото подобна чудовищност може да бъде единствено умишлена.

Мъжът не отговори. Шутът отново го ръгна и той измърмори нещо на тайленски.

— Ти… не говориш алетски, нали? — попита Шутът. — Разбира се, че не. — Така имаше смисъл. Е, да повтори всичко това на тайленски щеше да бъде досадно. Така че Шутът се пререди пред мъжа в редицата. Това най-сетне провокира отговор. Набитият мъж хвана Шута и го завъртя към себе си, след което го цапна право в мутрата.

Той падна на каменната земя. Редицата продължи движението си, всички отказваха да го погледнат. Предпазливо, Шутът опипа устата си. Да… изглежда…

Един от зъбите му падна.

— Успех! — рече той на тайленски, като говореше с леко фъфлене. — Благодаря ви, драги човече. Радвам се, че оценявате изкуството ми, постигнато, като се прередих пред вас.

Шутът хвърли зъба настрани и се изправи, изтупвайки праха от дрехите си. След това се спря. Все пак се бе потрудил здраво, за да нагласи този прах. Набута ръце в джобовете на дрипавото си кафяво палто, после се шмугна в една уличка. Подмина стенещи хора, които молеха за избавление, за милост. Той попи това и се замисли върху него.

Не беше маска, която си бе сложил. Истинска тъга. Истинска болка. Плач ехтеше около него, докато се движеше из тази част на града край двореца. Само най-отчаяните или най-съсипаните смееха да останат тук, толкова близо до нашествениците и нарастващото им влияние.

Той обиколи до двора пред стъпалата, които водеха нагоре. Дали бе време за голямото му представление? Странно, но откри, че се колебае. След като тръгнеше по тези стъпала, се обричаше да напусне града.

Бе открил много по-добра публика сред тези бедни хора, отколкото имаше сред светлооките в Алеткар. Бе се наслаждавал на времето си тук. От друга страна, ако Раисе научеше, че Шутът е в този град, щеше да нареди на войските си да го изравнят със земята — и щеше да смята това за ниска цена, ако имаше дори и най-малкия шанс да го довърши.

Шутът се поколеба, след това тръгна през двора, спирайки да си поговори тихо с някои от хората, които бе опознал през седмиците. Най-сетне клекна до Кени, която все още люлееше празната си люлка, загледана с празен поглед през площада.

— Въпросът става — прошепна й той — колко души трябва да обичат една творба, за да я направят ценна? Ако неминуемо ще предизвикаш омраза, тогава колко щастие е нужно, за да балансираш риска?

Тя не отвърна. Съпругът й, както винаги, се мотаеше наблизо.

— Как е косата ми? — обърна се към Кени Шутът. — Или пък липсата на такава?

Отново не последва отговор.

— Липсващият зъб е ново допълнение — каза той и бръкна с пръст в дупката. — Мисля, че ще добави точно това, което ми липсва.

Имаше няколко дни, с потиснатото лекуване, докато зъбът израснеше отново. Правилният буламач го бе накарал да изгуби косата си на места.

— Да си извадя ли едно око?

Кени го погледна скептично.

„Значи наистина слушаш.“ Той я потупа по другото рамо. „Още веднъж. Още веднъж и после си тръгвам.“

— Чакай тук — поръча й, след което се запъти по пътечката на север. Събра разни парцали — останки от костюм на духче. Вече не виждаше много от тях наоколо. Извади връв от джоба си и я уви около парцалите.

Наблизо няколко сгради бяха паднали под атаките на гръмолома. Той почувства живот от една от тях и когато се приближи, от отломките се подаде малко, мърляво лице.

Шутът се усмихна на малкото момиченце.

— Зъбите ти изглеждат смешно днес — каза му то.

— Възразявам, защото смешната част не са зъбите, а липсата на един от тях. — Той протегна ръка към нея, но тя се скри обратно.

— Не мога да оставя мама — прошепна.

— Разбирам — отвърна Шутът. Той взе парцалите и връвта, която бе използвал по-рано, и ги овърза във формата на кукличка. — Отговорът на въпроса ме човърка от известно време.

Малкото личице отново се подаде, загледано в куклата.

— Въпросът?

— Зададох го по-рано — обясни той. — Ти не можа да чуеш. Знаеш ли отговора?

— Ти си странен.

— Правилен отговор, но грешен въпрос. — Той разходи малката кукла по разбитата улица.

— За мен? — прошепна момиченцето.

— Трябва да напусна града — отвърна той. — И не мога да я взема със себе си. Някой трябва да се грижи за нея.

Една мръсна ръчичка се пресегна към куклата, но Шутът я дръпна назад.

— Тя се страхува от тъмнината. Трябва да я държиш на светло.

Ръката изчезна в сенките.

— Не мога да оставя мама.

— Много лошо — отсъди Шутът. Той вдигна куклата до устните си, след което прошепна избран набор от думи.

Когато я остави на земята, тя започна да ходи сама. Тихо ахване прозвуча от сенките. Малката кукла вървеше към улицата. Стъпка по стъпка, по стъпка…

Момиченцето, може би на четири години, най-сетне се появи от сенките и затича да вземе куклата. Шутът стоеше и изтупваше палтото си, което вече беше сиво. Детето прегърна парцалената кукла и той го вдигна, като се извърна от разбитата сграда… и от костите на крак, който се подаваше от отломките вътре.

Пренесе детето обратно до площада, след което тихо избута празната люлка настрани от Кени и коленичи пред нея.

— Мисля, в отговор на въпроса ми… Мисля, че е нужен само един.

Тя примигна, след което се съсредоточи върху детето в ръцете му.

— Трябва да напусна града — обясни той. — И някой трябва да се грижи за нея.

Шутът изчака докато, най-сетне, Кени протегна ръце. Той остави детето в тях, след което се изправи. Съпругът на Кени го хвана за ръката, усмихнат.

— Не можеш ли да останеш още малко?

— Мисля, че ти си първият, който някога ме е питал това, Коб — отвърна Шутът. — И, за да сме честни, чувството ме плаши. — Той се поколеба, после се наведе напред и докосна куклата в ръцете на детето. — Забрави какво ти казах преди — прошепна й той. — Вместо това ти се грижи за нея.

Той се обърна и тръгна по стъпалата към двореца.

Започна представлението, докато вървеше. Лудият тик, клатушкането в крачките му. Присви едното си око и се прегърби, промени дишането си, за да излиза накъсано, с резки поемания на въздух от време на време. Мърмореше си сам и си показа зъбите — но не и онзи, който липсваше, защото това беше невъзможно.

Премина в сенките на двореца и под охраната, която кръжеше във въздуха наблизо, вятърът развяваше дългите й дрехи. Името й беше Ватва. Преди хиляди години Шутът бе танцувал с нея. Като всички останали, и тя по-късно бе обучена да се оглежда за него.

Но не достатъчно добре. Докато минаваше отдолу, тя го погледна едва-едва. Той реши да не го приема като обида, тъй като това искаше. Трябваше да бъде толкова бистра супа, та чак вода. Ама че главоблъсканица. В този случай изкуството му беше най-добро, когато не му обръщаха внимание.

Може би имаше нужда да преразгледа философията си.

Премина през поста на стражите и се зачуди дали някой друг смяташе за необичайно Слетите да прекарват толкова време тук, близо до падналата част на двореца. Дали някой се чудеше защо се трудеха толкова усилено, разчистваха скали, събаряха стени?

Беше добре да знае, че сърцето му все още може да се вълнува на представление. Той се напъха по-близо до работния обект и двойка по-обикновени стражи пеещи го наругаха да минава напред към градините с останалите просяци. Шутът се поклони няколко пъти, след което се опита да им продаде дрънкулки от джоба си.

Единият го изблъска, така че той се направи на паникьосан и се сбута край тях по една рампа към самия работен проект. Наблизо няколко работници разбиваха камъни и на земята имаше петно кръв. Двамата стражи пеещи му закрещяха да се маха. Шутът придоби изплашен вид и побърза да се подчини, но се спъна, падна и се подпря на стената на двореца — частта от нея, която все още бе непокътната.

— Виж — прошепна той на стената, — нямаш много опции в момента.

Отгоре Слятата се извърна, за да го погледне.

— Знам, че предпочиташ да е някой друг — продължи Шутът, — но сега не е време да бъдеш придирчива. Вече съм сигурен, че причината да съм в града е да те открия.

Двамата стражи се приближиха, единият се кланяше извинително на Слятата в небето. Все още не осъзнаваха, че подобно поведение нямаше да впечатли древните пеещи.

— Или тръгвай с мен сега — каза Шутът на стената, — или изчакай и ще те заловят. Честно, дори не знам дали притежаваш разума, за да ме чуеш. Но ако е така, знай това: аз ще ти дам истини. И знам някои наистина сочни.

Стражите стигнаха до него. Шутът се отблъсна от тях и отново се притисна към стената.

Нещо се измъкна от една от пукнатините в стената. Движеща се Шарка, която обагряше камъка. Тя прекоси пространството до ръката му, която Шутът после прибра в парцалите си, когато стражите го хванаха под ръцете, завлякоха го в градините и го метнаха сред просяците там.

След като си отидоха, Шутът се претърколи и погледна към Шарката, която сега покриваше дланта му. Изглежда трепереше.

— Животът преди смъртта, мъниче — прошепна Шутът.