Брандън Сандърсън
Заклеващия (158)

122
Изплатен дълг

„Да, започнах пътя си сам и го завърших сам.

Но това не означава, че вървях сам.“

Из Пътят на кралете, послепис

Каладин прелетя през бушуващия океан. Далинар бе успял да призове силата, която да го пресити със Светлина на Бурята, макар очевидно това да беше изтощително.

Каладин бе използвал този заряд, за да стигне до Карбрант, където бе спрял, за да пренощува. Дори и Светлината на Бурята можеше да захранва тялото само до определена степен. След дълъг полет на следващия ден, той стигна до морето Тарат.

Сега летеше, като използваше скъпоценни камъни, които бе придобил от кралския трезор в Карбрант. Дим се издигаше от няколко места по брега на Алеткар, където градовете все още се противопоставяха на нападението на паршите. Картата на Каладин пърхаше в пръстите му и той оглеждаше брега за каменното образувание, което писарят му бе нарисувал.

До момента, в който го забеляза, се притесняваше, че няма да има достатъчно останала Светлина, за да се върне обратно на безопасно място. Той се спусна там и продължи пеша, според инструкциите, като пресече студена и камениста земя, която му напомняше на Пустите равнини.

Покрай една пресъхнала река откри малка група бежанци, сгушени в пещера в камъка. Много малък огън процеждаше във въздуха пушек и осветяваше десет души в кафяви наметала. Безлични, като много други, които бе подминал по време на търсенето си. Единствената отличителна черта беше малък символ, който бяха нарисували върху старо платнище, окачено на два кола пред лагера. Символът на Мост Четири.

Две от фигурите се изправиха от мястото си край огъня и свалиха качулките си. Двама мъже: единият висок и върлинест, а другият нисък и размъкнат, с прошарена коса на слепоочията.

Дрей и Белязания.

Те бързо отдадоха чест на Каладин. Дрей имаше стари белези по лицето си, а Белязания изглеждаше, сякаш не бе спал от седмици. Бе им се наложило да покрият челата си с пепел, за да скрият татуировките си, номер, който нямаше да мине в по-прости времена. На практика ги отличаваше като избягали роби.

Сил се засмя с чиста радост и се стрелна над тях — и от начина, по който реагираха, изглеждаше, че тя им е позволила да я видят. Зад тях, тримата слуги на Шалан се появиха изпод робите си. Каладин не познаваше останалите хора, но един от тях беше търговецът, който бяха открили — мъж, все още разполагащ с далекосъобщител.

— Кал — рече Белязания, когато Каладин го плесна по гърба. — Има нещо, което не споменахме по далекосъобщителя.

Каладин се намръщи, докато Дрей се връщаше към огъня и вдигна една от фигурите там. Дете? В дрипи. Да, изплашено малко момче, може би на три или четири години, с напукани устни и измъчен поглед.

Синът на Елокар.

— Ние защитаваме онези — каза Дрей, — които не могат да се защитят сами.

* * *

Таравангян не успя да реши първата страница от днешните кръстословици.

Дукар, бурегадателят, взе листа и го огледа. Поклати глава. Днес беше глупав.

Таравангян се облегна назад в стола си в Уритиру. Изглежда ставаше глупав все по-често и по-често. Може би такова беше неговото усещане.

Бяха изминали осем дни от Битката на тайленското поле. Той не беше сигурен, че Далинар някога отново ще му вярва, но да му предостави някаква истина беше премерен риск. Засега Таравангян все още бе част от коалицията. Това беше добре, дори и да… тя…

Бурите да го отнесат. Да се опитва да мисли през мъглата в мозъка си беше… неприятно.

— Днес умът му не е силен — обяви Дукар на Мрал, добре въоръженият пазач на краля. — Може да общува, но не бива да взима важни политически решения. Не можем да вярваме на тълкуването му на Диаграмата.

— Варго? — попита Адротагия. — Как би искал да прекараш деня? Може би във веденските градини?

Таравангян отвори очите си и погледна верните си приятели. Дукар и Мрал. Адротагия, която изглеждаше толкова стара сега. Дали тя се чувстваше като него, потресена всеки път, когато погледнеше в огледалото, учудена къде са отлетели дните? Когато бяха млади, искаха да покорят света.

Или да го спасят.

— Ваше Величество? — попита Адротагия.

О. Вярно. Умът му наистина се луташе понякога.

— Не можем да направим нищо, докато Вечната буря не премине. Нали?

Адротагия кимна и подаде изчисленията си.

— Тя е почти тук. — Хората бяха прекарали осемте дни от битката насам в надежда, че Вечната буря бе отминала завинаги. — Не е толкова силна, колкото по време на последния си цикъл, но все пак идва. Вече е достигнала Азир и трябва да удари Уритиру до час.

— Тогава нека почакаме.

Адротагия му даде няколко писма, които бяха пристигнали от внучките му в Карбрант. Той можеше да чете, дори когато беше глупав, макар да му отнемаше повече време да различи някои думи. Гвори бе приета да учи в Училището на Бурите, което имаше наследствен достъп до Паланеума за всички ученици. Караванига, средната му внучка, бе приета за настойничка и му бе нарисувала картина на тях тримата. Малката Рули се смееше с липсващо зъбче в средата на усмивката. Тя му бе нарисувала картинка с цветя.

Таравангян докосна сълзите върху бузите си, докато приключваше с четенето. Никоя от трите не знаеше нищо за Диаграмата и той бе твърдо решен това да си остане така.

Адротагия и Дукар говореха тихо в ъгъла на стаята, объркани от някои части на Диаграмата. Те не обърнаха внимание на Мабен, слугата в стаята, който докосна челото на Таравангян, тъй като кралят напоследък кашляше.

„Колко глупави можем да бъдем“, помисли си Таравангян, като допря пръстите си до картинката с цветята. „Никога не знаем толкова, колкото си мислим. Може би в това отношение умното ми аз винаги е било по-глупаво от другото.“

Той познаваше пристигането на Вечната буря само от един звън от часовника на Адротагия — невероятно малко устройство, подарено от Навани Колин.

— Диаграмата греши твърде често — рече Мрал на Адротагия и Дукар. — Предсказа, че Далинар Колин ще се пречупи, ако бъде притиснат, и ще стане шампион на врага.

— Може би Гробовния беше прав — каза Дукар, като потриваше нервно ръце една в друга. Погледна към прозореца, затворен с кепенци, въпреки факта, че Вечната буря не стигаше толкова високо. — Тоягата можеше да се превърне в съюзник. Това имаше предвид Диаграмата.

— Не — намеси се Таравангян. — Нямаше това предвид.

Те го погледнаха.

— Варго? — попита Адротагия.

Той се опита да открие аргумента, с който да им обясни, но това бе същото като да се опита да държи съдържанието на чаша масло в юмрук.

— В опасна позиция сме — заяви Дукар. — Негово Величество разкри твърде много пред Далинар. Сега ще ни наблюдават.

— … прозореца…

— Далинар не знае за Диаграмата — продължи Адротагия. — Или че сме довели пеещите в Уритиру. Знае само, че Карбрант контролираше убиеца — и мисли, че лудостта на Вестителя ни е подтикнала. Все още сме в добра позиция.

— Отвори… прозореца… — Никой от останалите не чуваше гласа.

— Диаграмата става все по-неточна — настоя Мрал. Макар той да не беше учен, беше пълноправен участник в плана им. — Твърде много се отклонихме от обещанията й. Плановете ни трябва да се променят.

— Твърде късно е — възрази Адротагия. — Конфликтът ще се състои скоро.

— ОТВОРИ ГО.

Таравангян се надигна от мястото си, треперещ. Адротагия имаше право. Конфликтът, предсказан от Диаграмата, щеше да се състои скоро.

Дори по-скоро, отколкото си мислеше тя.

— Трябва да вярваме на Диаграмата — прошепна Таравангян, докато ги подминаваше. — Трябва да вярваме в онази версия на мен самия, която знаеше какво да прави. Трябва да имаме вяра.

Адротагия поклати глава. Не й харесваше, когато някой от тях използваше думи като „вяра“. Той се опита да запомни това и наистина го помнеше, когато беше умен.

„Бурите да те отнесат, Нощна пазителко“, помисли си той. „Победата на Зло ще убие и теб. Не можеше ли само да ме дариш, без да ме проклинаш?“

Бе помолил за способността да спаси народа си. Бе умолявал за състрадание и проницателност — и ги бе получил. Просто никога едновременно.

Той докосна кепенците на прозореца.

— Варго? — обади се Адротагия. — Свеж въздух ли пускаш?

— Не, за съжаление. Нещо друго.

Таравангян отвори кепенците.

И внезапно се озова на място с безкрайна светлина.

Земята под него светеше, а наблизо се стичаха реки, направени от нещо разтопено в златисто и оранжево. Зло се появи пред Таравангян като шестметров човек с очи на шин и скиптър. Брадата му не беше рядка, каквато бе на краля в миналото, но и не беше гъста. Почти приличаше на брадата на ардент.

— Така — заговори Зло, — Таравангян, нали? — Той присви очи, сякаш го виждаше за първи път. — Малко човече. Защо ни писа? Защо накара Повелителя на Стихиите си да отключи Клетвената порта и да допусне армиите ни да нападнат Уритиру?

— Искам единствено да ти служа, Велики боже — промълви Таравангян и падна на колене.

— Не се унижавай — рече богът и се изсмя. — Мога да видя, че не си подлизурко и няма да бъда заблуден от опитите ти да се престориш на такъв.

Таравангян си пое дълбоко дъх, но остана на колене. Днес от всички дни Зло най-сетне се свърза с него лично.

— Не съм добре днес, Велики боже. Аз… ъ… съм крехък и с болно здраве. Може ли да се срещна с теб отново, когато съм добре?

— Горкото човече! — каза Зло.

От златната земя зад Таравангян се появи стол и Зло пристъпи към него, изведнъж по-малък, с по-човешки размер. Той нежно избута Таравангян нагоре и върху стола. — Ето. Така не е ли по-добре?

— Да… благодаря. — Кралят сбърчи вежди. Не така си бе представял този разговор.

— А сега — продължи Зло, като леко облегна скиптъра си върху рамото на Таравангян. — Мислиш ли, че някога ще се срещна с теб, когато се чувстваш добре?

— Аз…

— Не осъзнаваш ли, че избрах този ден именно заради неразположението ти, Таравангян? Наистина ли си мислиш, че някога ще бъдеш способен да преговаряш с мен от позицията на силата?

Кралят облиза устните си.

— Не.

— Добре, добре. Значи се разбираме. Така, а сега, с какво си се занимавал… — Той пристъпи настрани и се появи един златен пиедестал с книга отгоре. Диаграмата. Зло започна да я прелиства и златният пейзаж се промени до спалня с хубави дървени мебели. Таравангян я разпозна от драсканиците върху всяка повърхност — от пода до тавана, до таблата на леглото.

— Таравангян! — възкликна Зло. — Това е забележително. — Стените и мебелите избледняха, като оставиха след себе си думите, които увиснаха във въздуха и започнаха да сияят със златиста светлина. — Направил си това без достъп до Предопределението или Царството на духа? Наистина невероятно.

— Б-благодаря?

— Позволи ми да ти покажа колко далеч виждам аз.

Златни думи избухнаха навън от онези, които Таравангян бе написал в Диаграмата. Милиони и милиони златни букви горяха във въздуха и се простираха в безкрая. Всяка взимаше един малък елемент, който Таравангян бе написал, и се разширяваше върху него в томове и томове от информация.

Таравангян ахна, тъй като, за момент, той виждаше във вечността.

Зло прегледа думите, които кралят някога бе написал от едната страна на един скрин.

— Разбирам. Да превземеш Алеткар? Смел план, смел план. Но защо ме покани да нападна Уритиру?

— Ние…

— Няма нужда! Виждам. Отказваш се от град Тайлен, за да си подсигуриш падението на Тоягата, което ще премахне опозицията. Предложение към мен, което проработи, очевидно. — Зло се обърна към него и се усмихна. Знаеща, уверена усмивка.

„Наистина ли си мислиш, че ще бъдеш способен да преговаряш с мен от позиция на силата?“

Всичкият този текст надвисваше над Таравангян и блокираше гледката му към пейзажа с милиони думи. Една по-умна негова версия би се опитала да го прочете, но сегашната по-глупава бе просто уплашена. И… можеше ли това да бъде за… негово добро? Ако прочетеше това, то щеше да го погълне. Да го погуби.

„Внучките ми“, помисли си той. „Хората от Карбрант. Добрите хора на света.“ Той се разтрепери при мисълта за онова, което можеше да ги сполети.

Някой трябваше да взема трудните решения. Той се плъзна от златния си стол, докато Зло изучаваше друга част от Диаграмата. Там. Зад мястото, на което бе стояло леглото. Част от думите, която бе избледняла от златисто до черно. Какво беше това? Докато се приближаваше, Таравангян видя, че думите бяха изчезнали в безкрая, като започваха от тази точка на стената му. Сякаш нещо се бе случило тук. Пукнатина в онова, което Зло можеше да види…

В основата имаше име. Ренарин Колин.

— Далинар не трябваше да се Издига — каза Зло и пристъпи зад краля.

— Ти се нуждаеш от мен — прошепна Таравангян.

— Аз не се нуждая от никого.

Кралят погледна нагоре и там, светеща пред него, се намираше поредица от думи. Съобщение от него самия, в миналото. Невероятно! Дали някак не бе видял дори това?

„Благодаря ти.“

Той ги прочете на глас:

— Ти се съгласи на битка между шампиони. Трябва да се оттеглиш, за да не се случи това състезание и затова не бива повече да се срещаш с Далинар Колин. Иначе той може да те принуди да се биеш. Което означава, че трябва да пуснеш слугите си да вършат работата ти. Нуждаеш се от мен.

Зло пристъпи напред, като забеляза думите, които Таравангян бе прочел. После се намръщи на сълзите по бузите на краля.

— Твоята Страст — каза той, — ти прави чест. Какво искаш в замяна?

— Защитавай хората, които управлявам.

— Скъпи Таравангян, не мислиш ли, че мога да видя какво планираш? — Зло посочи към думите на мястото, на което някога се бе намирал таванът. — Ти ще искаш да станеш крал на всички хора — и тогава аз ще трябва да запазя всички тях. Не. Ако ми помогнеш, ще спася семейството ти. Всеки на две поколения от теб.

— Не е достатъчно.

— Тогава нямаме сделка.

Думите започнаха да избледняват навсякъде около тях. Оставяха го сам. Сам и глупав. Той примигна, за да пропъди сълзите от ъгълчетата на очите си.

— Карбрант — помоли той. — Запази само Карбрант. Можеш да унищожиш всички останали нации. Само остави града ми. За това те моля.

Светът бе загубен, човечеството — обречено.

Те бяха планирали да защитят толкова повече. Но… сега той разбра колко малко знаеха. Един град преди бурите. Една защитена земя, дори и останалите да трябваше да бъдат жертвани.

— Карбрант — повтори Зло. — Самият град и всички хора, родени в него, заедно със съпрузите им. Това са хората, които ще пощадя. Съгласен ли си?

— Ще напишем ли… договор?

— Думите ни са нашият договор. Аз не съм някакво духче на Чест, което гледа да спазва едно обещание буква по буква. Ако имаш споразумение с мен, аз ще го спазя и духом, а не само на думи.

Какво друго можеше да направи?

— Ще приема тази сделка — прошепна Таравангян. — Диаграмата ще ти служи в замяна на опазването на моя народ. Но те предупреждавам, убиецът се присъедини към Далинар Колин. Бях принуден да разкрия връзката си с него.

— Знам — каза Зло. — Все още си ми потребен. Първо, ще искам онова Острие на Чест, което ти така хитро открадна. И след това ще ми докладваш какво са открили алетите за тази кула…

* * *

Шалан издиша Светлина на Бурята и оформи илюзия, възможна, само когато двамата с Далинар се срещнаха. Виещи се къдрици от мъгла се понесоха, за да оформят океани и върхове — целия континент на Рошар, маса от ярки цветове.

Върховните принцове Аладар и Хатам махнаха на генералите и писарите си да вървят край картата, която изпълваше огромната стая, като кръжеше горе-долу на височината на кръста им. Далинар стоеше в самия център на нещото, сред планините край Уритиру, илюзията се прокъсваше и се разтваряше там, където докосваше униформата му.

Адолин уви ръце около Шалан, застанал зад гърба й.

— Изглежда прекрасно.

— Ти изглеждаш прекрасно — отвърна му тя.

— Ти си красива.

— Само защото ти си тук. Без теб, аз бледнея.

Сиятелната Тешав стоеше до тях и макар обичайно жената да поддържаше стоически професионализъм, на Шалан й се стори, че долови намек за извъртане на очи. Е, Тешав беше толкова стара, че вероятно бе забравила какво бе да дишаш в повечето дни, камо ли пък какво бе да обичаш.

Адолин зашеметяваше Шалан. С топлината му толкова близо, тя изпитваше трудност да поддържа илюзията на картата. Чувстваше се глупаво — вече бяха сгодени от месеци и на нея й бе станало толкова уютно с него. И все пак нещо се промени. Нещо невероятно.

Най-сетне беше време. Денят на сватбата бе отреден само за след седмица — когато алетите си наумяха нещо, те го осъществяваха. Е, това беше хубаво. Шалан не би искала да стигне твърде далеч в една връзка без клетви и бурите да го отнесат, дори една седмица започваше да й звучи като цяла вечност.

Тя все още трябваше да обясни някои неща на Адолин. Най-важното, цялата каша с Призрачната кръв. Бе се справила твърде добре с пренебрегването им напоследък, но би било облекчение най-сетне да има някой, с когото може да поговори за това. Воал щеше да обясни — Адолин свикваше с нея, макар да не искаше да бъде интимен с нея. Отнасяше се с нея като с приятел на по чашка, което всъщност работеше и за двама им.

Далинар мина през илюзията, разперил ръка над Ири, Рира и Бабатарнам.

— Промени тази част от земята с горящо злато.

Отне й секунда да осъзнае, че той говореше на нея. Глупавият Адолин и глупавите му ръце. Глупави силни и въпреки това нежни ръце, които се притискаха към нея, точно под гърдите й…

Така. Така. Илюзия.

Тя направи както Далинар бе наредил, като се забавляваше с това как генералите и писарите явно не поглеждаха към нея и Адолин. Някои шепнеха за западното потекло на Адолин, което го караше да проявява обичта си твърде публично. Смесеният му произход не изглеждаше да притеснява алетите в повечето случаи — те бяха прагматични хора и виждаха косата му като знак за други покорени народи, които бяха въведени в тяхната по-висша култура. Но те щяха да потърсят оправдания, задето не винаги се държеше така, както смятаха, че трябва да се държи.

По доклади от далекосъобщители повечето от по-малките кралства, обграждащи Чистото езеро, бяха завладени от Ири — които се бяха движили, придружавани от Слети, за да си осигурят земята, за която бяха копнели от поколения. Това им осигуряваше общо три Клетвени порти. Шалан нарисува тези кралства на картата в ярко златисто според нареждането на Далинар.

Азир и протекторатите му тя нарисува в синьо и кафяво, комбинацията, който азишките писари бяха избрали за коалицията между кралствата им. Императорът на Азир се бе съгласил да продължи преговорите; те не участваха напълно в коалицията. Те искаха уверения, че Далинар може да контролира войските си.

Шалан продължи да оцветява пейзажа в различни цветове, както искаше Далинар. Марат и онези край него станаха златни, както и — за съжаление — Алеткар. Земи, които още не бяха членове, като Шиновар и Тукар, означи със зелено. Резултатът беше депресираща картина на континент, с твърде малка част от него, боядисана в цветовете на коалицията им.

Генералите започнаха да обсъждат тактики. Те искаха да нападнат Ту Байла — голямата страна, която се простираше между Я Кевед и Чистото езеро. Клетвената порта осигуряваше бърз достъп до столиците, но много градове бяха далеч от центъра на силата.

Далинар прекоси стаята и образува вълничка, която го следваше по пътя му. Спря близо до мястото, на което стояха Адолин и Шалан — до Хердаз. И Алеткар.

— Покажи ми Колинар — каза той тихо.

— Не става така, Сиятелни господарю — обясни тя. — Първо трябва да нарисувам нещо и…

Той я докосна по рамото и една мисъл се появи в ума й. Нова шарка.

— Това вижда Отеца на Бурята — рече Далинар. — Не е конкретно, така че няма да можем да разчитаме на подробностите, но трябва да ни даде обща представа. Ако обичаш.

Шалан се обърна и замахна с ръка към стената, като я обрисува със Светлина на Бурята. Когато илюзията се появи, стената на стаята сякаш изчезна — като ги оставяше да погледнат навън, сякаш от балкон в небето, към Колинар.

Портата, която бе най-близо до тях, все още висеше разбита и разкриваше смачкани сгради отвъд — но имаше някакъв напредък в почистването им. Парши вървяха по улиците и патрулираха край разрушените части на стената. Слети кръжаха над главите им, след тях се вееха дълги дрехи. По покривите на някои сгради бяха сложени флагове, червени линии върху черен фон. Чужд символ.

— Каладин каза, че те не са тук, за да унищожават — рече Адолин, — а за да завземат.

— Те искат света си обратно — въздъхна Шалан и се притисна в него, искаше да почувства тялото му до своето. — Можем ли… просто да ги оставим да разполагат с онова, което са спечелили?

— Не — отсече Далинар. — Докато Зло води враговете, те ще се опитват да ни изметат от тази земя и да направят света такъв, че да не се нуждае от друго Опустошение. Защото нас няма да ни има.

Тримата сякаш стояха пред бездна, която гледаше към града. Отвън се трудеха хора, подготвяха за засаждане. Отвътре се виеха струи дим, където укрепления на светлооките се бяха опитали да устоят на нашествието. Гледките преследваха Шалан и тя само можеше да си представи как се чувстваха Далинар и Адолин. Те бяха защитавали Тайлена, но бяха загубили родината си.

— Сред нас има предател — тихо заяви Далинар. — Някой е нападнал Мост Четири специално, за да вземе Острието на Чест — защото му е трябвало, за да отключи Клетвената порта и да пусне враговете вътре.

— Или това — намеси се Шалан кротко, — или е била отключена от Сияен, който е сменил страната.

Необяснимо, но Убиеца в Бяло се бе присъединил към тях. Седеше пред помещението и пазеше вратата като нов телохранител на Далинар. Бе обяснил, честно и без притеснения, че множеството от Ордена на Разбиващите Небето бе избрало да служи на Зло. Шалан не би си помислила, че това е възможно, но то — както и връзката на Ренарин с покварено духче — показваше, че не могат да вярват на никого, само защото е изрекъл Идеали.

— Мислиш — обади се Адолин, — че Таравангян го е направил ли?

— Не — отвърна Далинар. — Защо му е на него да работи с врага? Всичко, което е направил до момента, е било, за да осигури един безопасен Рошар — макар и с брутални средства. И все пак, чудя се. Не мога да си позволя да бъда твърде доверчив. За щастие, това е нещо, от което Садеас ме излекува.

Тоягата поклати глава, след което погледна към Шалан и Адолин.

— Както и да е, Алеткар се нуждае от крал. Сега повече от всякога.

— Наследникът… — започна Адолин.

— Е твърде млад. Това не е моментът за регентство. Гавинор може да бъде твой наследник, Адолин, но първо вие двамата трябва да се ожените и монархията да бъде укрепена. За доброто на Алеткар, но също и на света. — Той присви очи. — Коалицията се нуждае от нещо повече, отколкото аз мога да осигуря. Ще продължа да я водя, но никога не ме е бивало в дипломацията. Трябва ми някой на трона, който може да вдъхнови Алеткар и да заслужи уважението на владетелите.

Адолин се напрегна, затова Шалан взе ръката му и стисна здраво. „Ти можеш да бъдеш този човек, ако искаш“, помисли си тя към него. „Но не е нужно да бъдеш такъв, какъвто той те кара.“

— Ще подготвя коалицията за коронацията ти — заяви Далинар. — Може би в деня преди сватбата. — Той се обърна, за да си върви. Далинар Колин бе сила, подобна на буря. Просто те поваляше и решаваше, че ти винаги си искал да лежиш проснат на земята.

Адолин погледна към Шалан, след което стисна зъби и хвана баща си за ръката.

— Аз убих Садеас, татко — прошепна той.

Далинар замръзна.

— Аз бях — продължи Адолин. — Аз наруших Кодексите на войната и го убих в коридора. Задето говореше против семейството ни. Задето ни предаваше отново и отново. Спрях го, защото имаше нужда да бъде сторено и защото знаех, че ти никога няма да можеш да го направиш.

Далинар се обърна и заговори със суров шепот:

— Какво? Сине, защо си крил това от мен?

— Защото ти си ти.

Далинар си пое дълбоко дъх.

— Можем да оправим това — каза той. — Можем да се погрижим за компенсация. Това ще навреди на репутацията ни. Бурите да го отнесат, не от това се нуждаех сега. Но все едно, ще го оправим.

— Вече е оправено. Аз не съжалявам за стореното — и бих го направил отново, тук и сега.

— Ще говорим за това след коронацията…

— Аз няма да бъда крал, татко — отсече Адолин. Той погледна към Шалан и тя му кимна, след което стисна ръката му. — Не чу ли какво казах току-що? Аз наруших Кодексите.

— Всеки в това буреносно кралство нарушава Кодексите — отвърна Далинар високо, след което погледна през рамо. Продължи, по-тихо: — Аз наруших Кодексите стотици пъти. Не е нужно да си идеален, а само да изпълняваш дълга си.

— Не. Ще бъда Върховен принц, но не и крал. Аз просто… не. Не искам това бреме. И преди да се оплачеш, че никой от нас не го иска, аз също така ще се справя ужасно с тази задача. Мислиш ли, че владетелите ще послушат мен?

— Аз не мога да бъда крал на Алеткар — възрази Далинар спокойно. — Трябва да водя Сияйните… и трябва да се лиша от тази власт в Алеткар, да се оттегля от тези глупости с Върховния крал. Имаме нужда от владетел в Алеткар, върху който не могат да оказват натиск, но който също така умее да се справя с дипломати по дипломатичен начин.

— Е, това не съм аз — повтори Адолин.

— Кой тогава? — настоя Далинар.

Шалан надигна глава.

— Ей. Вие, момчета, някога да сте се замисляли…

* * *

Палона преглеждаше последните клюкарски доклади от Ташикк, като търсеше апетитни новини.

Покрай нея в голямата зала за съвещания в Уритиру крале и принцове се караха един с друг. Някои се оплакваха, че не им е позволено да се присъединят към каквото и да бе онова събиране, което провеждаше Далинар на горния етаж с генералите си. Натанците все още си мърмореха, че трябва да им се даде контрол над Клетвената порта в Пустите равнини, докато азишите говореха — отново — за това как самият Бог очевидно бе предрекъл, че Повелители на Стихиите ще унищожат света.

Всички бяха доста настоятелни и доста шумни — дори онези, които не говореха алетски. Човек трябваше да бъде много отдаден на оплакванията си, за да чака превод.

Себариал — Тури — тихо похъркваше до Палона. Това беше номер. Той хъркаше по същия фалшив начин и когато тя се опитваше да му разкаже за последния роман, който бе прочела. Тогава спреше ли да му говори, Тури се ядосваше. Изглежда му харесваше да слуша историите й, стига само да можеше да коментира колко са банални и женствени.

Тя го побутна и той отвори едно око, когато Палона обърна един от докладите си към него и посочи към рисунката, която включваше.

— Йезиер и Емул — прошепна му. — Принцът и принцесата са били видени заедно в град Тайлен, говорели са си интимно, докато стражите им се трудели над отломките.

Тури изсумтя.

— Всички смятат, че романсът им отново е в сила — продължи тя, — макар да не могат да говорят за него, тъй като на главните владетели в Азир е забранен брак без разрешението на императора. Но слуховете грешат. Аз мисля, че тя ухажва Халам Хал, Броненосеца.

— Можеш просто да отидеш и да говориш с нея — изтъкна Тури и посочи мързеливо с един пръст към принцесата на Йезиер, чиито преводачи се оплакваха силно от опасностите на Повеляването на Стихиите.

— О, Тури — поклати глава Палона. — Не можеш просто да питаш хората за клюки. Ето затова си безнадежден.

— А аз пък си мислех, че съм безнадежден заради ужасния си вкус към жените.

Вратите на залата се отвориха с трясък, звукът изпрати шокова вълна из стаята и оплакванията утихнаха. Дори Тури се изправи, за да види как Ясна Колин стои на прага.

Тя носеше малка, но непогрешима корона на главата си. Домът Колин изглежда бе избрал новия си владетел.

Тури се ухили на притеснените погледи, изписани по лицата на много от другите хора в стаята.

— Олеле — прошепна той на Палона. — Ето това трябва да е интересно.

* * *

Моаш отново заби кирката.

Две седмици труд и все още прочистваше отломките. Убий бог. Върни се на работа.

Е, той нямаше нищо против. Щеше да отнеме месеци, може би години, да изчисти всички останки от този град. Всичко извън Алеткар.

Повечето дни от тази седмица той беше единственият тук, който работеше в двореца. Градът бавно се променяше, хора се изнасяха, пеещи се нанасяха — но него го оставиха сам да разбива камъни, без надзирател или пазач наоколо.

Така че Моаш се изненада, когато чу друга кирка да пада зад него. Завъртя се, шокиран.

— Кен?

Пълната жена парш започна да троши камъни.

— Кен, ти беше освободена от робство — каза Моаш. — Нападението ти над двореца ти спечели Страстта на Милостта.

Кен продължи да работи. Нам и Пал се включиха, облечени в бойната форма — двама други, които бяха оцелели с него по време на нападението. Бяха оцелели само шепа.

Те вдигнаха кирки и също започнаха да трошат камъни.

— Пал — подхвана Моаш. — Ти…

— Те искат да обработваме земята — отвърна тя. — Омръзнало ми е от земеделие.

— А аз не съм домашна слугиня — каза Кен. — Да нося напитки. — Започваха да говорят в ритми, като истински пеещи.

— Значи ще чупите скали? — попита Моаш.

— Чухме нещо. Това ни накара да искаме да сме близо до теб.

Моаш се поколеба, но после вцепенението го накара да продължи да работи, да чува този стабилен ритъм на метал върху камък, който му позволяваше да напредва през времето.

Може би час по-късно те дойдоха за него. Девет летящи Слети, с развяващи се зад тях дрехи, докато се спускаха около Моаш.

— Лешви? — попита той. — Древна?

Тя държеше нещо пред себе си в две ръце. Дълго, стройно оръжие. Вълшебен меч с нежна извивка, металът му бе почти неукрасен. Елегантно и едновременно с това някак смирено, доколкото може да бъде един Меч. Моаш го бе разпознал като меча на Убиеца в бяло. Сега го разпозна като нещо друго. Острието на Йезерезе. Острие на Чест.

Моаш се пресегна към него, колебливо, и Лешви изтананика предупредителен ритъм.

— Ако го вземеш, ще умреш. Моаш вече няма да съществува.

— Светът на Моаш вече не съществува — отвърна той, като хвана Острието за дръжката. — Най-добре той да се присъедини към него в гробницата.

— Вайър — рече тя. — Присъедини се към нас в небето. Имаш работа. — Тя и останалите се Оттласнаха.

„Присъедини се към нас в небето.“ Остриетата на Чест, бе му казал Гробовния, даваха силите си на всеки, който ги държеше.

Несигурен, Моаш взе сферата, която Кен му предложи.

— Какво каза тя? Вайър? Произнесе го така, че се римуваше с „огън“^[1].

— Това е едно от имената им — обясни Кен. — Казаха ми, че означава Онзи, който усмирява.

Вайър, Онзи, който усмирява, всмука светлината от сферата.

Беше сладка и красива, и — както му бе обещано — му донесе Страст. Той я задържа, след което се Оттласна нагоре в небето.

* * *

Макар Шалан да разполагаше с месеци, за да свикне с идеята да се омъжи, на самия ден, тя не се чувстваше готова.

Беше такова изпитание и занимавка.

Всички бяха уверени, че след прибързаната сватба на Навани и Далинар, те ще направят тази като хората. Така че Шалан трябваше да седи тук и да остави да се суетят около нея, да бъде контена, косата й да бъде сплетена и лицето й оцветено от кралски гримьори. Кой въобще да знае, че подобно нещо изобщо съществува?

Тя го изтърпя, след това бе настанена на трона, докато писари подреждаха и й даваха купчини с кетеки и глифи. Нура достави кутия с тамян от азишкия император, заедно с една изсушена риба от Крадла. Килим от Марат пристигна от кралица Фен. Сушени плодове. Парфюми.

Чифт ботуши. Ка изглеждаше засрамена, докато отваряше кутията и ги разкриваше като подарък от Каладин и Мост Четири, но Шалан само се засмя. Това беше много необходим момент на отпускане в този стресов ден.

Получи подаръци от професионални организации, членове на семейството и един от всеки Върховен принц с изключение на Иалаи — която бе напуснала Уритиру позорно. Макар Шалан да беше благодарна, откри, че се опитва да изчезне в роклята си. Толкова много неща, които не искаше — най-вече това внимание.

„Е, ти се жениш за алетски Върховен принц“, помисли си, докато се гърчеше на сватбения си трон. „Какво очакваше?“ Поне нямаше да свърши като кралица.

Най-сетне — след като пристигнаха арденти и произнесоха благословии, направиха помазвания и изгориха молитви — тя бе забутана в малка стаичка сама с един мангал, прозорец и огледало. На масата имаше инструменти, с които да нарисува последна молитва, така че я оставяха да си помисли. Някъде, Адолин изтърпяваше подаръци от мъжете. Вероятно мечове. Много и много мечове.

Вратата се затвори и Шалан се изправи срещу себе си в огледалото. Сапфирената й рокля бе в древен стил, с еднакви спускащи се ръкави, които бяха много по-дълги от ръцете й. Малки рубини, вплетени в бродерията, блестяха с допълнителна светлина. Златна жилетка се спускаше по раменете й в тон с натруфеното украшение за глава, което бе вплетено в плитките й.

Тя искаше да се смали от нея.

— Ммм… — обади се Шарка. — Това си хубава ти, Шалан.

„Хубава аз.“ Тя издиша. Воал се появи от едната страна на стаята, облегната на стената. Сияйната се появи до масата, като потупваше отгоре й с пръст и й напомняше, че наистина трябваше да напише молитва — в името на традицията, ако не за друго.

— Разбрахме се по този въпрос — каза Шалан.

— Достоен съюз — обади се Сияйната.

— Той е добър за теб, предполагам — добави Воал. — А и разбира от вино. Можеше да е много по-зле.

— Но не и много по-добре — обади се Сияйната и стрелна Воал с поглед. — Това е хубаво, Шалан.

— Празненство — рече Воал. — Празненство за теб.

— Няма нищо лошо да се наслаждавам на това — каза Шалан, сякаш откриваше нещо безценно. — Няма нищо лошо да празнувам. Дори и нещата да са ужасни в света, всичко е наред. — Тя се усмихна. — Аз… аз го заслужавам.

Воал и Сияйната избледняха. Когато Шалан погледна обратно в огледалото, вече не се чувстваше засрамена от вниманието. Всичко беше наред.

Нямаше проблем да бъде щастлива.

Тя нарисува глифите си, но почукване на вратата я прекъсна. Какво? Времето не беше изтекло.

Обърна се с усмивка.

— Влез. — Адолин вероятно бе намерил оправдание да си открадне една целувка…

Вратата се отвори.

И разкри трима мъже в износени дрехи. Балат, най-висок и със закръглено лице. Виким, все още изпит, с кожа бледа, колкото тази на Шалан. Юшу, по-слаб, отколкото го помнеше, но все още закръглен. И тримата бяха някак по-млади, отколкото си ги бе представяла в ума си, макар и да бе изминала година, откакто ги бе видяла.

Братята й.

Шалан писна от щастие и се хвърли към тях, като премина през рояк духчета на радостта като сини листа. Опита се да прегърне и тримата едновременно, без да й пука какво може да причини това на внимателно нагласената й рокля.

— Как? Кога? Какво се случи?

— Беше дълго пътуване през Я Кевед — каза Нан Балат. — Шалан… не бяхме чули нищо, преди да ни прехвърлят тук през онова устройство. Ти се омъжваш? За сина на Тоягата?

Имаше толкова да им разказва. Бурите да го отнесат, тези сълзи щяха да съсипят грима й. Тя ги притисна близо до себе си отново и Виким дори се оплака от тази проява на обич, както бе правил винаги. Не ги беше виждала от толкова време и той пак се оплакваше? Това я развесели дори още повече, поради някаква причина.

Навани се появи зад тях и надникна над рамото на Балат.

— Ще помоля за забавяне на празненството.

— Не! — отсече Шалан.

Не. Тя щеше да се наслади на това. Придърпа братята си близо, един след друг.

— Ще ви обясня след сватбата. Толкова много има за обяснение…

Балат, докато го прегръщаше, й подаде лист хартия.

— Той каза да ти дам това.

— Кой?

— Той каза, че ти ще знаеш. — Балат все още имаше онзи измъчен поглед, който винаги го бе карал да изглежда мрачен. — Какво става? Откъде познаваш такива хора?

Тя разгърна писмото.

Беше от Мраизе.

— Сиятелна — рече Шалан на Навани, — ще предоставите ли на братята ми почетни места?

— Разбира се.

Навани поведе трите момчета навън от стаята и се присъедини към Ейлита, която чакаше. Бурите да го отнесат. Братята й се бяха върнали. Бяха живи.

„Сватбен подарък“, гласеше бележката на Мраизе.

Като заплащане за свършената работа. Ще откриеш, че аз наистина спазвам обещанията си. Извинявам се за закъснението.

Поздравявам те за предстоящата ти сватба, камичке. Справи се добре. Изплаши Несътворения, който беше в кулата, и като отплата, ние опрощаваме част от дълга ти за разрушението на нашия Превръщател.

Следващата ти мисия е също толкова важна. Един от Несътворените изглежда иска да се отдели от Зло. Нашето добро и това на твоите Сияйни приятели съвпадат. Ще откриеш този Несътворен и ще го убедиш да служи на членовете на Призрачната кръв. Освен това ще го заловиш и ще ни го доставиш.

Ще получиш още подробности.

Тя свали бележката, след което я изгори в мангала, предназначен за молитвата й. Значи Мраизе знаеше за Сджа-анат, така ли? А дали знаеше, че Ренарин по случайност се е свързал с едно от духчетата й? Или това бе тайна, която Шалан знаеше, а хората от Призрачната кръв — не?

Е, можеше да се тревожи за него по-късно. Днес тя имаше да присъства на сватба. Отвори вратата и излезе. Към празненството.

Където празнуваше това да бъде себе си.

* * *

Далинар влезе в покоите си, пълни с храна от сватбения пир, доволен най-сетне да получи малко спокойствие след празненствата. Убиецът се настани долу пред вратата да чака, както му ставаше навик. Сет беше единственият охранител, който имаше Далинар в момента, тъй като Риал и другите му стражи се бяха включили в Мост Тринайсет — и всички от този екип се бяха превърнали в придружители на Тефт.

Далинар се усмихна на себе си, след което отиде до бюрото си и седна. На стената пред него висеше Вълшебен меч. Временно място; щеше да му намери дом. Засега искаше да е наблизо. Време беше.

Той взе писалката и започна да пише.

За три седмици бе напреднал много, макар все още да се чувстваше несигурен, докато изписваше всяка буква. Труди се над писмото цял час, преди Навани да се върне и да влезе в покоите им. Тя нахлу, отвори вратите на балкона и пропусна светлината на залязващото слънце.

Женен син. Адолин не беше мъжът, за когото го бе мислил Далинар — обаче нима той не можеше да прости на някого за това? Потопи писалката си и продължи да пише. Навани дойде до него и сложи ръце на раменете му, загледана в писмото.

— Ето — каза Далинар и й го подаде. — Кажи ми какво мислиш. Сблъсках се с проблем.

Докато тя четеше, той устоя на желанието да шава нервно. Това беше също толкова зле, колкото в първия му ден на обучение с майсторите на меча. Навани кимна сама на себе си, след това му се усмихна, натопи писалката си и надраска няколко бележки на страницата му, за да обясни грешки.

— Какъв е проблемът?

— Не знам как да напиша „аз“.

— Показах ти. Ето, да не забрави? — Тя написа няколко букви. — Не, чакай. Използвал си го няколко пъти в този текст, така че очевидно знаеш как да го напишеш.

— Ти каза, че местоименията имат пол в официалния език на жените и аз осъзнах, че онова, на което ме научи, беше: „Аз като жена.“

Навани се поколеба с писалка в ръка.

— О. Добре. Предполагам… искам да кажа… хм. Не мисля, че има мъжко „аз“. Можеш да използваш среден род като ардент. Или… не, чакай. Аз съм идиот. — Тя написа няколко букви. — Това се използва, когато се пише цитат от мъж в първо лице.

Далинар потри брадичка. Повечето думи в текста бяха същите като онези в свободен разговор, но малки добавки — които нямаше да прочетеш на глас — променяха контекста. И той дори не броеше подтекста — скритият коментар на писателя. Навани бе обяснила, с известно неудобство, че това никога не е било четено на мъж, който е искал да му се чете.

„Отнехме Вълшебните мечове от жените“, помисли си той и погледна към онзи, окачен на стената над бюрото си. „А те ни отнеха грамотността. Кой, чудя се, получи по-добрата сделка?“

— Замислял ли си се — попита Навани — как ще реагират Кадаш и ардентите в отговор на твоите уроци по четене?

— Вече бях отлъчен. Не могат да направят много повече.

— Могат да напуснат.

— Не — отвърна Далинар. — Не мисля, че ще го направят. Всъщност мисля… Мисля, че може би Кадаш ще разбере. Видя ли го на сватбата? Четеше написаното от онези древни теолози, опитваше се да открие оправдание за модерния воринизъм. Той не иска да ми повярва, но скоро няма да има избор.

Навани изглеждаше скептична.

— Ето тук — посочи Далинар. — Как да наблегна на някоя дума?

— Тези знаци тук, отгоре и отдолу под думата, на която искаш да наблегнеш.

Той й кимна в знак на благодарност, след което преписа онова, което бе дал на Навани, като нанасяше правилните промени.

Най-важните думи, които един човек може да изрече, са: „Ще се справя по-добре.“ Това не са най-важните думи, които всеки човек може да каже. Аз съм човек и това са думите, които аз имах нужда да изрека.

В древния Кодекс на Сияйните рицари пише: „Пътят преди целта.“ Някои могат да го нарекат проста баналност, но е далеч повече. В едно пътуване ще има болка и провал. Не само стъпките напред са онези, които трябва да приемем. А и препъванията. Изпитанията. Знанието, че ще се провалим. Че ще нараним близките си.

Но ако спрем, ако приемем човека, който сме, когато се проваляме, пътуването завършва. Провалът се превръща в нашата цел.

Да обичаш пътуването означава да не приемаш подобен край. Аз открих, чрез болезнен опит, че най-важната стъпка, която трябва да направи човек, е винаги следващата.

Сигурен съм, че някои ще се почувстват застрашени от този запис. Някои може да се почувстват освободени. Повечето просто ще почувстват, че той няма защо да съществува.

Така или иначе аз имах нужда да го напиша.

Той се облегна назад, доволен. Изглежда, че когато бе отворил тази врата, бе влязъл в нов свят. Можеше да прочете „Пътят на кралете“. Можеше да прочете биографията на племенницата си за Гавилар. Можеше да напише собствените си заповеди, които войниците му да следват.

И най-важното — можеше да напише това. Мислите си. Болките си. Животът си. Погледна настрани, където Навани бе поставила шепата празни страници, които я бе помолил да донесе. Твърде малко. Прекалено, прекалено малко.

Той отново потопи писалката.

— Би ли затворила пак вратите на балкона, скъпоценно ядро мое? — помоли я той. — Слънцето ме разсейва от другата светлина.

— Друга светлина?

Далинар кимна разсеяно. А сега какво? Отново вдигна поглед към познатия Вълшебен меч. Широк като него — и силен, също като него, на моменти — с форма на кука в края. Това беше най-добрият знак едновременно и на честта, и на позора му. Трябваше да принадлежи на Скалата, мостовият рогоядец. Той бе убил Амарам и го бе спечелил, заедно с други две Въоръжения.

Скалата бе настоял Далинар да си вземе Заклеващия обратно. Изплатен дълг, бе обяснил Бягащият по вятъра. Неохотно, Далинар бе приел, като докосваше Меча само през плат.

Докато Навани затваряше вратите на балкона, той затвори очите си и почувства топлината на далечна, невидима светлина. След това се усмихна, взе — с все още несигурна ръка, като краката на дете, което прави първите си стъпки — още една страница и написа заглавието на книгата.

Заклеващия, моята слава и моят срам

Написана от ръката на Далинар Колин