Брандън Сандърсън
Заклеващия (157)

121
Идеали

„Търсенето на истината се превръща в отговорност на всеки човек, когато осъзнае, че му липсва.“

Из Пътят на кралете, послепис

Моаш установи, че преминаването от убиване на хора към разбиване на чакъл е лесно.

Използваше кирка, за да раздробява парчетата от паднали камъни в бившето източно крило на двореца на Колинар, удряше по падналите колони, така че другите работници да могат да ги изнесат. Наблизо подът още бе обагрен в червено от изсъхналата кръв. Това бе мястото, на което бе убил Елокар, и новите му господари бяха наредили кръвта да не се почиства. Те твърдяха, че смъртта на един крал е нещо, към което трябва да се подхожда с благоговение.

Не трябваше ли Моаш да изпита удоволствие? Или поне удовлетвореност? Вместо това убийството на Елокар само го бе накарало да се почувства… студен. Като човек, който е преминал през половината Рошар с фургон, теглен от упорити чули. На върха на последния хълм не чувстваш удоволствие. Просто си уморен. Може би късче облекчение, задето си свършил.

Той заби кирката си в един паднал стълб. Към края на битката за Колинар гръмоломът бе съборил голяма част от източната галерия на двореца. Сега човешки роби работеха, за да почистят отломките. Другите често избухваха в плач или работеха с прегърбени рамене.

Моаш поклати глава, като се наслаждаваше на спокойния ритъм на кирката по камъка.

Един Слят мина покрай него, покрит с броня от черупка, блестяща и страшна като Вълшебна броня. Имаше девет техни ордена. Защо не десет?

— Ей там — каза Слетият чрез преводач. Посочи към едно място на стената. — Разбийте това.

Моаш избърса челото си и се намръщи, когато другите роби започнаха работа там. Защо да разбиват тази стена? Не беше ли нужна, за да се изгради наново тази част от двореца?

— Любопитен ли си, човеко?

Моаш подскочи, изненадан да открие една фигура, която се носеше надолу през разбития таван, обвита в черно. Господарката Лешви все още посещаваше Моаш, мъжът, който я бе убил. Тя бе важна сред пеещите, но не колкото Върховен принц. По-скоро като полеви капитан.

— Предполагам, че съм любопитен, Древен пеещи — потвърди Моаш. — Има ли причина да се разбива тази част от двореца? Нещо повече от това да разчистим отломките?

— Да. Но ти все още няма нужда да знаеш защо.

Той кимна и се върна към работата си.

Тя затананика в ритъм, който той свързваше с това, да си доволен.

— Оценявам Страстта ти.

— Нямам Страст. Само безчувственост.

— Дал си му болката си. Той ще ти я върне, човеко, когато ти потрябва.

Той нямаше против, стига да можеше да забрави погледа на предаден човек, който бе видял в очите на Каладин.

— Хнанан иска да говори с теб — каза древната. Името не беше изцяло дума. Бе по-скоро изтананикан звук, с определено туптене. — Ела при нас горе.

Тя отлетя. Моаш пусна кирката си и я последва по по-земен начин, като тръгна да заобикаля двореца отпред. След като веднъж се отдалечи от кирките и блъскането по камъните, можеше да чуе плача и подсмърчането. Само най-бедстващите хора бяха подслонени тук, в разрушените сгради близо до двореца.

В крайна сметка щяха да бъдат събрани и закарани в работни ферми. Засега обаче великият град бе място на вопли и разбити сърца. Хората смятаха, че светът е свършил, но бяха само наполовина прави. Техният свят бе свършил.

Той влезе в двореца необезпокояван и тръгна нагоре по стълбището. На Слетите не им трябваха стражи. Да ги убиеш бе трудно, а дори ако успееш, те просто щяха да се родят отново в следващата Вечна буря, ако се намереше съгласен да понесе бремето парш.

Близо до покоите на краля Моаш подмина двама Слети, които четяха книги в библиотеката. Бяха свалили дългите си наметала и се носеха с голи крака, които се подаваха от широки, падащи на меки гънки панталони, с пръстите насочени надолу. Най-накрая откри Хнанан навън, зад балкона на краля, висяща във въздуха, шлейфът на робата й се носеше и вълнуваше по вятъра под нея.

— Древен пеещи — поздрави той от балкона. Въпреки че Хнанан беше еквивалентът на Върховен принц, не изискваха от Моаш да се кланя дори на нея. Очевидно, като бе убил един от по-добрите им бойци, си бе извоювал някакво уважение.

— Справи се добре — заяви тя на алетски, с тежък акцент. — Ти повали крал в този дворец.

— Крал или роб, той бе враг на мен и моя народ.

— Аз се наричах мъдра — продължи тя — и бях горда, когато Лешви те избра. От години брат ми, сестра ми и аз се хвалехме, че сме те избрали. — Тя го погледна. — Зло има заповед за теб. Това е голяма рядкост за човек.

— Изречи я.

— Убил си крал — каза тя и извади нещо от ножница, която измъкна от робата си. Странен нож, със сапфир, инкрустиран върху ефеса. Оръжието бе направено от ярък златист метал, толкова светъл, че беше почти бял. — Ще направиш ли същото и с бог?

* * *

Навани излезе през дупката, направена от войските в стената на град Тайлен, и се затича през разрушеното поле, без да слуша виковете на войниците, които се бутаха зад нея. Тя бе изчакала колкото бе разумно, за да остави вражеската армия да се изтегли.

Далинар ходеше с помощта на Лопен и капитан Каладин, беше прегърнал всеки от тях с една ръка. След него се носеха духчета на изтощението като рояк. Навани го прегърна силно, въпреки всичко. Той беше Тоягата. Щеше да преживее една здрава прегръдка.

Каладин и Лопен се въртяха наоколо.

— Той е мой — каза им тя.

Те кимнаха и не помръднаха.

— Хората вътре имат нужда от вашата помощ — обясни тя. — Мога да се справя с него, момчета.

Най-накрая те отлетяха и Навани се опита да се пъхне под ръката на Далинар. Той поклати глава, докато все още я държеше прегърната, хванал един голям камък — увит в наметалото му, — който я притискаше по гърба. Какво беше това?

— Мисля, че знам защо спомените се завърнаха — прошепна той. — Зло щеше да ме накара да си спомня, когато застанех срещу него. Трябваше да се науча да се изправям отново. Цялата болка през последните два месеца беше благословия.

Тя го държеше на това открито каменно поле, разбито от гръмоломите, пълно с мъже, които виеха към празното небе, крещяха за това, което бяха направили, и изискваха да знаят защо бяха изоставени.

Далинар устоя на опитите на Навани да го придърпа към стената. Вместо това, с навлажнени очи, той я целуна.

— Благодаря ти, че ме вдъхнови.

— Вдъхнових те?

Той я пусна и вдигна ръката си, на която беше вързан часовникът с болкориал, който му бе дала. Той беше разбит и се виждаха скъпоценните камъни вътре.

— Напомни ми — обясни той. — За това как правим фабриали.

Далинар бавно разгъна куртката на униформата си и разкри голям рубин. Той светеше със странна светлина, тъмна и мрачна. Някак изглеждаше, че се опитва да придърпа светлината около него навътре.

— Искам да пазиш това за мен — каза Далинар. — Изучи го. Разбери защо точно този скъпоценен камък успя да задържи един от Несътворените. Но не го чупи. Не смеем да го пуснем отново на свобода.

Тя прехапа устната си.

— Далинар, виждала съм такова нещо и преди. Много по-малко, като сфера. — Тя погледна нагоре към него. — Гавилар го направи.

Далинар докосна камъка с голия си пръст. Дълбоко вътре в него нещо изглежда се размърда. Наистина ли бе заловил цял Несътворен вътре в това чудо?

— Изучи го — повтори той. — И междувременно, има още нещо, което бих искал да направиш, скъпа моя. Нещо нетрадиционно, може би и неудобно.

— Разбира се, всичко — отговори тя. — Какво?

Той срещна погледа й.

— Искам да ме научиш да чета.

* * *

Всички започваха да празнуват. Шалан, Сияйната и Воал просто се бяха отпуснали върху пътеката на стената, облегнали се на камъка.

Сияйната се тревожеше, че ще оставят града незащитен, докато ликуваха. И какво се бе случило с враговете, които се биеха по улиците? Защитниците трябваше да се уверят, че това не е изпипан финт.

Воал се тревожеше за грабежите. Един град, потънал в хаос, често доказваше колко варварски може да стане. Воал искаше да бъде на улицата, да търси хора, които е вероятно да бъдат ограбени, и да се увери, че за тях се грижи някой.

Шалан искаше да спи. Чувстваше се… по-слаба… по-изморена от другите две.

Ясна се приближи по пътеката на стената, след което се наведе до нея.

— Шалан? Добре ли си?

— Просто съм изморена — излъга Воал. — Нямаш идея колко изцеждащо беше, Сиятелна. Не бих отказала едно твърдо питие.

— Подозирам, че това ще ти помогне много малко — отвърна Ясна и се изправи. — Почивай си тук още малко. Искам да се уверя напълно, че враговете не се връщат.

— Кълна се, че мога да се справя по-добре, Сиятелна — каза Сияйната и хвана ръката на Ясна. — Искам да бъда добра повереница — да се уча, докато ти решиш, че съм готова. Няма да избягам отново. Осъзнах, че имам още много път пред себе си.

— Това е добре, Шалан. — Ясна си тръгна.

Шалан. „Коя… коя съм аз?“ Тя бе настояла, че скоро ще бъде по-добре, но това не изглеждаше да се случва. Затърси отговор, загледана в нищото, докато Навани не се приближи и не коленичи до нея. Зад нея Далинар прие един почтителен поклон от кралица Фен, след което на свой ред й се поклони.

— Бурите да го отнесат, Шалан — рече Навани. — Изглеждаш, сякаш едва си държиш очите отворени. Ще ти осигуря паланкин до горните етажи на града.

— Клетвената порта вероятно е задръстена — обади се Сияйната. — Няма да взема място от други хора, които може би се нуждаят повече от него.

— Не бъди глупава, дете — каза Навани, след което я прегърна. — Сигурно си минала през толкова много. Девмрх, ще донесеш ли паланкин за Сиятелната Давар?

— Собствените ми крака ще свършат работа — отвърна Воал, загледана в писаря, който скочи на крака, за да се подчини на Навани. — По-силна съм, отколкото си мислите — без да се обиждате, Сиятелна.

Навани сви устни, но след това бе привлечена от разговора на Далинар и Фен; те планираха да пишат на азишите и да обяснят какво се бе случило. Воал реши, че той с основание се тревожи, че днешните събития ще бъдат разпространени като слухове за алетско предателство. Бурите да го отнесат, ако тя самата не беше там, щеше да се изкуши да им повярва. Не всеки ден цяла армия сменяше страната.

Сияйната реши, че могат да починат още десет минути. Шалан прие това и отново опря гръб на стената. Носеше се…

— Шалан?

Този глас. Тя отвори очи, за да види как Адолин върви по стената към нея. Той се подхлъзна леко, докато падаше на колене до нея, после вдигна ръце — само за да се поколебае, сякаш бе изправен пред нещо много чупливо.

— Не ме гледай така — каза му Воал. — Аз не съм някакво деликатно парче кристал.

Адолин присви очи.

— Наистина — обади се Сияйната. — Аз съм войник толкова, колкото и мъжете върху тази стена. Дръж се с мен — като изключим очевидните ситуации — както се държиш с тях.

— Шалан… — започна Адолин и взе ръката й.

— Какво? — попита Воал.

— Нещо не е наред.

— Разбира се, че не е — отвърна Сияйната. — Тази битка ни остави напълно изтощени.

Адолин потърси очите й. Тя се подаваше от едното, после от другото и обратно. Момент на Воал. Момент на Сияйната. Шалан се показа…

Ръката на Адолин стисна нейната.

Дъхът на Шалан спря. „Ето“, помисли си тя. „Това е. Това е онази, която съм.“

„Той знае.“

Адолин се отпусна и за пръв път тя забеляза колко прокъсани бяха дрехите му. Вдигна скритата си ръка към устните.

— Адолин, добре ли си?

— О! — Той погледна надолу към разкъсаната си униформа и издрани ръце. — Не е толкова зле, колкото изглежда, Шалан. Повечето от кръвта не е моя. Е, искам да кажа, предполагам, че е. Но вече съм по-добре.

Тя скри лице със свободната си ръка.

— По-добре да не си получил много белези. Очаквам да си останеш красив, да знаеш.

— Едвам ме одраскаха, Шалан. Ренарин ми дойде на помощ.

— Значи няма проблем да направя това? — каза Шалан и го прегърна. Той отвърна, като я придърпа по-близо до себе си. Миришеше на пот и кръв — не бяха най-нежните миризми, но това беше той, а тя бе Шалан.

— Как си ти? — попита Адолин. — Честно?

— Изморена — прошепна тя.

— Искаш ли паланкин…

— Всички продължават да ме питат.

— Аз мога да те занеса горе — предложи той, след което се отдръпна и се ухили. — Разбира се, ти си Сияйна. Така че може би вместо това ти би могла да ме носиш? Вече се качвах веднъж до върха на града и се върнах…

Шалан се усмихна, докато по-надолу по стената една блестяща фигура в синьо не се приземи върху кулите. Каладин кацна, сините му очи светеха, обграден от Скалата и Лопен. Войниците по цялата пътека се обърнаха към него. Дори при битка с много Сияйни рицари, имаше нещо в начина, по който Каладин летеше, в начина, по който се движеше.

Воал моментално пое контрол. Тя се изправи на крака, когато Каладин тръгна по пътеката, за да се срещне с Далинар. „Какво се е случило с ботушите му?“

— Шалан? — попита Адолин.

— Носилка звучи чудесно — отвърна Воал. — Благодаря.

Адолин се изчерви, кимна и тръгна към едно от стълбищата надолу към града.

— Ммм… — обади се Шарка. — Объркан съм.

— Трябва да погледнем това от логична гледна точка — каза му Сияйната. — Танцуваме около решение от месеци насам, още от онези дни, които прекарахме в пропастите с Благословения от Бурята. Започнах да смятам, че една връзка между двама Сияйни рицари е вероятно да създаде по-справедлив съюз.

— Също така — добави Воал, — погледни тези очи. Изпълнени с едва укротени чувства. — Тя тръгна към него, ухилена.

После забави крачка.

„Адолин знае коя съм.“

Какво правеше?

Тя избута Сияйната и Воал настрана и когато те оказаха съпротива, ги натика в задната част на ума си. Те не бяха тя. Тя от време на време се превръщаше в тях. Но те не бяха тя.

Каладин се поколеба върху пътеката на стената, но Шалан само му помаха, след което тръгна в другата посока, изморена — но решителна.

* * *

Венли стоеше до парапета на отплаващия кораб.

Слетите се хвалеха в каютата на капитана. Говореха за следващия път, обещаваха какво ще сторят и как ще спечелят. Говореха за минали победи и едва-едва загатваха къде бяха сгрешили. Твърде малко от тях се бяха събудили за момента и те не бяха свикнали да имат физически тела.

Какъв странен начин да подходиш към провала. Тя така или иначе се настрои на Одобрение. Стар ритъм. Харесваше й, че отново може да чува тези ритми, когато поиска — можеше да се настрои на стар или на нов и можеше да направи очите си червени, с изключение на моментите, в които поемаше Светлина на Бурята. Тембър й бе осигурила това, като бе хванала духчето на празнотата в себе си.

Това означаваше, че може да я скрие от Слетите. От Зло. Венли отстъпи назад от вратата на каютата и тръгна по палубата на кораба, който пореше водата, насочил се обратно към Марат.

— Тази връзка трябваше да бъде невъзможна — прошепна тя на Тембър.

Духчето запулсира на Мир.

— И аз се радвам — прошепна Венли. — Но защо аз? Защо не някой от човеците?

Тембър запулсира на Раздразнение, след това в Ритъма на Изгубените.

— Толкова много? Нямах представа, че човешкото предателство е коствало живота на толкова много от народа ти. И на собствения ти дядо?

Отново Раздразнение.

— И аз не съм сигурна точно колко вярвам на хората. Обаче Ешонаи им вярваше.

Наблизо моряци се трудеха по такелажа и говореха тихо на тайленски. Парши, да, но също така тайлени.

— Не знам, Влдген — каза единият. — Да, някои от тях не бяха толкова лоши. Но онова, което ни сториха…

— Това означава ли, че трябва да ги убием? — попита придружителката му. Тя хвана едно подхвърлено въже. — Не ми се струва правилно.

— Те взеха културата ни, Влдген — отвърна мъжът. — Те най-нагло отнеха цялата ни идентичност. И никога няма да допуснат група парши да останат свободни. Гледай. Ще дойдат за нас.

— Аз ще се бия, ако го направят — заяви Влдген. — Но… не зная. Не може ли просто да се наслаждаваме на способността си да мислим? Да съществуваме? — Тя поклати глава и уви едно въже стегнато. — Просто ми се иска да знаех кои сме.

Тембър запулсира на Похвала.

— Слушачите? — прошепна Венли на духчето. — Ние не се справихме особено добре с това да устоим на Зло. Веднага след като получихме мъничко власт, дотичахме обратно при него. — Това беше по нейна вина. Тя ги бе подтикнала към нова информация, нови сили. Тя винаги бе копняла за това. Нещо ново.

Тембър запулсира на Утеха, но след това ритъмът се сля и отново се промени на Решителност.

Венли изтананика същото.

Нещо ново.

Но също така нещо старо.

Тя отиде до двамата моряци. Те моментално застанаха мирно и й отдадоха чест като на единствената Величествена на кораба, държаща форма на сила.

— Знам кои сте вие — каза им тя.

— Вие… така ли? — попита жената.

— Да. — Венли посочи. — Продължавайте да работите и нека ви разкажа за слушачите.

* * *

— Мисля, че се справи чудесно, Сет — каза мечът в ръката му, докато се издигаха над град Тайлен. — Не унищожи много от тях, да, но просто ти трябва още малко практика!

— Благодаря ти, меч-ними — отвърна Сет, когато стигна до Нин.

Вестителят се носеше с насочени надолу пръсти на краката, със сключени зад гърба ръце и наблюдаваше изчезващите кораби на паршите в далечината.

— Съжалявам, господарю — проговори най-сетне Сет. — Разгневих те.

— Аз не съм ти господар — отвърна Нин. — И не си ме разгневил. Защо трябва да съм недоволен?

— Ти определи паршите за истинските собственици на тази земя и че Разбиващите Небето трябва да следват техните закони.

— Самата причина да се кълнем в нещо външно е, защото признаваме, че собствената ни преценка не е съвършена. Моята преценка не е съвършена. — Той присви очи. — Преди можех да чувствам, Сет, син на Нетуро. Преди изпитвах състрадание. Мога да си спомня онези дни, преди…

— Мъчението? — попита Сет.

Нин кимна.

— Векове прекарани в Чернилото — мястото, което ти наричаш Преизподня — откраднаха способността ми да чувствам. Всеки от нас се справя някак, но само Ишар оцеля с непокътнат ум. Въпреки това ти си сигурен, че искаш да следваш човек с клетвата си?

— Не е толкова съвършено, колкото закон, знам — отвърна Сет. — Но го усещам правилно.

— Законът е създаден от хора, така че също не е съвършен. Ние не търсим съвършенство, тъй като то е невъзможно. Търсим постоянство. Изрече ли Думите?

— Още не. Кълна се да следвам волята на Далинар Колин. Това е моята клетва. — При изричането на Думите, сняг кристализира във въздуха край него, след което се спусна надолу. Той почувства надигането на нещо. Одобрение? От скритото духче, което много рядко му се показваше, дори и сега.

— Вярвам, че Думите ти бяха приети. Избра ли си задача за следващия Идеал?

— Ще прочистя народа шин от фалшивите водачи, стига Далинар Колин да е съгласен.

— Ще видим. Може да откриеш, че той е строг господар.

— Той е добър човек, Нин, син на Бог.

— Точно заради това. — Нин му отдаде чест тихо, след което започна да се движи през въздуха. Поклати глава, когато Сет го последва и след това напомни: — Ти трябва да защитаваш мъжа, който някога се опита да убиеш, Сет, син на Нетуро.

— Ами ако се срещнем на бойното поле?

— Тогава и двамата ще се бием с увереност, наясно, че се подчиняваме на правилата на клетвите си. Сбогом, Сет, син на Нетуро. Ще те посетя отново, за да наблюдавам тренировките ти във второто ни изкуство, Стихията на Разделението. Вече имаш достъп до нея, но внимавай. Опасна е.

Той остави Сет сам в небето, хванал меч, който тананикаше щастливо сам на себе си, а след това му довери, че така и никога не е харесвал Нин.

* * *

Шалан откри, че независимо колко на зле тръгнат нещата, някой винаги правеше чай.

Днес това бе Тешав и Шалан с благодарност взе една чаша, след което се огледа из командния пункт на върха на града, все още търсейки Адолин. Сега, когато се движеше, откри, че можеше да пренебрегне умората си. Инерцията бе нещо могъщо.

Адолин не беше там, макар едно от момичетата вестоносци да го бе видяло наскоро, така че Шалан бе на прав път. Тя тръгна обратно към главната улица, подминавайки мъже, които носеха носилки, пълни с ранени хора. Като изключим това, улиците бяха предимно празни. Хората бяха изпратени в буреубежища или къщи, докато войниците на кралица Фен събираха скъпоценни камъни от Резерва и войските на Амарам и се уверяваха, че няма грабежи.

Шалан се помота в началото на една малка уличка. Чаят беше горчив, но добър. Познавайки Тешав, вероятно в него имаше нещо, което да я държи на крака и нащрек — писарите винаги знаеха кой е най-добрият чай за това.

Тя наблюдава хората известно време, след което погледна нагоре, когато Каладин се приземи на един покрив наблизо. Той бе следващият, който щеше да задейства Клетвената порта, поемайки щафетата от Ренарин.

Бягащият по Вятъра стоеше като страж и наблюдаваше града. Това щеше ли да му стане навик? Винаги да стои някъде нависоко? Бе видяла с каква завист наблюдаваше той онези Слети, с веещите се роби, които се движеха като ветровете.

Шалан погледна към главната улица, когато чу познат глас. Адолин вървеше по улицата, воден от вестоноската, която го насочи към Шалан. Най-сетне. Момичето се поклони, след което хукна обратно към командния пункт.

Адолин пристъпи към нея и прокара ръка през косата си, която приличаше на парцал, руса и черна. Изглеждаше фантастично, въпреки скъсаната си униформа и изподраното лице. Може би това беше предимството на постоянно разрошената коса — той успяваше да направи така, че да си върви с всичко. Макар Шалан да нямаше представа откъде бе посипал униформата си с толкова прах. Да не се бе сражавал с чувал с пясък?

Тя го издърпа при себе си в началото на уличката, след което застана до него и сложи ръката му на раменете си.

— Къде изчезна?

— Баща ми ме помоли да нагледам всички тайленски Мечоносци и да докладвам. Оставих ти паланкин.

— Благодаря ти — отвърна тя. — Аз оглеждах последствията от битката. Мисля, че свършихме добра работа. Само половината град е разрушен — което е голяма крачка напред предвид постиженията ни в Колинар. Ако продължаваме така, някои хора може наистина да оцелеят след края на света.

Той изсумтя.

— Изглеждаш в по-приповдигнато настроение отпреди.

— Тешав ми даде чай — рече тя. — Вероятно скоро ще подскачам по облаците. Не ме карай да се смея. Звуча като малък брадвохрът, когато съм хиперактивна.

— Шалан… — започна той.

Тя се завъртя, за да го погледне в очите, след което проследи погледа му. Над тях, Каладин се издигна във въздуха, за да огледа нещо, което те двамата не виждаха.

— Не исках да те изоставям по-рано — каза Шалан. — Съжалявам. Изобщо не трябваше да те оставям да тръгнеш.

Той си пое дълбоко дъх, после свали ръката си от раменете й.

„Оплесках нещата!“ помисли си тя моментално. „Отче на Бурята. Съсипах всичко.“

— Реших — започна Адолин — да се отдръпна.

— Адолин, не исках да…

— Трябва да кажа това, Шалан. Моля те. — Той се изпъчи сковано. — Ще го оставя да те има.

Тя примигна.

— Ще го оставиш да ме има.

— Аз само те дърпам назад — продължи Адолин. — Виждам начина, по който двамата се гледате. Не искам да продължаваш да се насилваш да прекарваш време с мен, само защото ме съжаляваш.

„Бурите да го отнесат. Сега той се опитваше да оплеска всичко!“

— Не — започна тя. — Първо, не можеш да се държиш с мен като с някаква награда. Не можеш да решаваш кой ще ме получи.

— Не се опитвам да… — Той си пое още един дълбок дъх. — Виж, това ми е трудно, Шалан. Опитвам се да постъпя правилно. Не го прави още по-трудно.

— Аз нямам ли право на избор?

— Ти направи своя избор. Виждам как го гледаш.

— Аз съм творец, Адолин. Оценявам красива картина, когато видя такава. Това не означава, че искам да я сваля от стената и да си станем интимни.

Каладин се приземи на един покрив в далечината, все още гледаше в друга посока. Адолин махна към него.

— Шалан. Той буквално може да лети.

— О? Това ли се очаква да търсят жените в партньора си? Да не би да го пише в „Наръчника на учтивите дами за ухажването и семейството“? Бекенското издание, може би? „Дами, просто не бихте могли да се омъжите за мъж, ако той не може да лети. Няма значение, че другият вариант е красив като бог, мил с всички, с които се запознае, независимо от положението им, отдаден на изкуството си и искрено смирен по най-странния, най-уверен начин. Няма значение, че той всъщност изглежда те разбира и забележително, но изслушва проблемите ти, окуражава те да бъдеш себе си, вместо да се криеш. Няма значение, ако стоенето близо до него те кара да искаш да му разкъсаш ризата, да го навреш в най-близката уличка, след което да го целуваш, докато вече не може да диша. Ако не умее да лети, е, тогава, просто отменяй сватбата!“

Тя направи пауза, за да си поеме въздух, задъхана.

— И… — започна Адолин. — Този мъж съм… аз?

— Такъв си глупак. — Шалан хвана разкъсаната му куртка и го придърпа за целувка, духчета на страстта кристализираха във въздуха край тях. Топлината на целувката направи за нея повече, отколкото чаят някога щеше да постигне. Накара я да забълбука и да заври отвътре. Светлината на Бурята беше хубава, но това… това беше енергия, която я караше да бледнее.

Бурите да го отнесат, тя обичаше този мъж.

Когато отлепи устни от неговите, Адолин я хвана и я придърпа към себе си, като дишаше тежко.

— Ти… сигурна ли си? — попита той. — Аз просто… Не ме гледай лошо, Шалан. Трябва да кажа това. Светът сега е пълен с богове и Вестители и ти си една от тях. Аз на практика съм никой. Не съм свикнал с това чувство.

— Тогава това вероятно е най-хубавото нещо, което някога ти се е случвало, Адолин Колин. Е. С изключение на мен. — Тя се сгуши в него. — Ще ти призная, за да бъдем напълно честни, че Воал имаше склонност да си пада по Каладин, Благословения от Бурята. Има ужасен вкус за мъже и аз я убедих да бъде послушна.

— Това е тревожно, Шалан.

— Няма да й позволя да предприеме нищо по въпроса. Обещавам.

— Нямах това предвид — отвърна Адолин. — Имах предвид… теб, Шалан. Да се превръщаш в други хора.

— Всички ние сме различни хора в различно време. Спомняш ли си?

— Не по същия начин като теб.

— Зная — въздъхна тя. — Но аз… мисля, че спрях да се оттичам в нови личности. Три засега. — Шалан се завъртя пред него, усмихната, ръцете му все още бяха обвити около кръста й. — Как ти се струва това обаче? Три годеници вместо една. Някои мъже точат лиги само при мисълта за подобен разврат. Ако ти искаше, аз можех да бъда всяка.

— Но там е работата, Шалан. Аз не искам друга. Искам теб.

— Тази май ми е най-трудна. Но мисля, че мога да го направя, Адолин. С малко помощ, може би?

Той се ухили с типичната си глуповата гримаса. Бурите да го отнесат, как косата му изглеждаше толкова добре с чакъл в нея?

— Е… — подхвана Адолин. — Спомена нещо за това как ще ме целуваш, докато вече не мога да дишам. Обаче ето ме, седя си тук и дори не съм задъхан…

После млъкна, когато тя го целуна отново.

* * *

Каладин се настани в края на един покрив, високо на върха на град Тайлен.

Горкият град. Първо Вечната буря и последвалите й завръщания. Тайлените тъкмо бяха започнали да схващат как да възстановяват и сега трябваше да се справят с още смачкани сгради, които водеха до трупа на гръмолом, паднал като съборена статуя.

„Можем да спечелим“, помисли си той. „Но всяка победа ни белязва още малко.“

В ръката си той потри с палец един малък камък. Отдолу, в една уличка, която започваше от главната улица, жена със спускаща се червена коса целуваше мъж с раздърпана и изпокъсана униформа. Някои хора успяваха да празнуват въпреки белезите. Каладин приемаше това. Просто му се искаше да знае как го правеха.

— Каладин? — обади се Сил. Тя се носеше около него като панделка от светлина. — Не тъжи. Думите ще дойдат, когато им е времето. Ще се оправиш.

— Винаги се оправям.

Той присви очи към Шалан и Адолин и откри, че не може да изпитва горчивина. Не изпитваше и примирение. Вместо това чувстваше… съгласие?

— О, те ли? — забеляза Сил. — Е, аз знам, че ти не се отказваш от битките. Изгуби рунда, но…

— Не — прекъсна я той. — Тя направи своя избор. Можеш да го видиш.

— Мога ли?

— Би трябвало. — Той потри камъка с пръст. — Не мисля, че я обичах, Сил. Изпитвах… нещо. Олекването на мъките ми, когато бях близо до нея. Тя ми напомня за някого.

— За кого?

Каладин разтвори длан и тя кацна в нея, като доби формата на млада жена с веещи се коса и рокля. Наведе се и огледа камъка в дланта му, като му гукаше. Сил все още можеше да бъде шокиращо невинна — подхождаше към света с вълнение и ококорени очи.

— Хубав камък — отбеляза тя напълно сериозно.

— Благодаря ти.

— Откъде го взе?

— Намерих го на бойното поле долу. Ако го намокриш, сменя цвета си. Изглежда кафяв, но с малко вода можеш да видиш бялото, черното и сивото.

— Оооо.

Той я остави да го оглежда още малко.

— Значи е истина? — каза най-сетне. — За паршите. Че това е била тяхната земя, техният свят, преди ние да пристигнем? Че… че ние сме били Пустоносните?

Тя кимна.

— Зло е пустошта, Каладин. Той привлича чувства и не ги пуска да избягат. Вие… сте го довели със себе си. Аз не съм била жива тогава, но знам тази истина. Той е бил първият ви бог, преди да се обърнете към Чест.

Каладин издиша бавно и затвори очи.

Мъжете от Мост Четири изпитваха затруднения с тази идея. Както и трябваше. На други в армията не им пукаше, но на неговите войници… те знаеха.

Можеше да защитаваш дома си. Можеше да убиваш, за да защитиш хората вътре. Но ако първо си откраднал този дом? Ако хората, които убиваш, само се опитват да си върнат онова, което им принадлежи по право?

Доклади от Алеткар твърдяха, че армиите от парши си проправяха път на север, че алетските армии в района се бяха преместили в Хердаз. Какво щеше да се случи с Огнекамък? Със семейството му? Сигурно изправен пред инвазията, той можеше да убеди баща си да се премести в Уритиру. Но после какво?

Всичко стана толкова сложно. Хората бяха живели по тези земи хиляди години. Можеше ли някой наистина да очаква да напуснат заради нещо сторено от древните им предшественици, без значение колко позорни бяха били действията им?

С кого се биеше той? Кого защитаваше?

Защитник? Нападател?

Почетен рицар? Наемен убиец?

— Измяната — заговори той на Сил. — Винаги съм си я представял като едно-единствено събитие. Ден, в който всички Рицари са се отказали от въоръжението си, като във видението на Далинар. Но не мисля, че всъщност е станало така.

— Тогава… как? — попита Сил.

— Ето така — отвърна той. Присви очи, наблюдаваше как светлината на залязващото слънце играе по океана. — Открили са нещо, което не са могли да пренебрегнат. Накрая е трябвало да се изправят срещу него.

— Направили са грешния избор.

Каладин прибра камъка в джоба си.

— Клетвите са въпрос на възприятие, Сил. Ти потвърди това. Единственото нещо, което има значение, е дали сме уверени или не, че следваме принципите си. Ако изгубим тази увереност, тогава хвърлянето на бронята и оръжията е просто формалност.

— Кал…

— Аз няма да сторя същото — успокои я той. — Бих искал да мисля, че миналото на Мост Четири ще ни направи малко по-прагматични от онези древни Сияйни. Няма да ви изоставим. Но да открием онова, което в действителност ще направим, може да се окаже объркано.

Каладин пристъпи от ръба на сградата, след което се Оттласна, така че описа широка дъга над града. Приземи се на един покрив, където повечето мъже от Мост Четири споделяха вечеря от безквасен хляб с кума — счукан лавис с подправки. Можеха да поискат нещо много по-добро от пътнически дажби, но изглежда не го осъзнаваха.

Тефт стоеше настрана и сияеше меко. Каладин махна на останалите мъже, след което отиде да се присъедини към Тефт на ръба на покрива, загледан над океана отвъд.

— Почти е време мъжете да се захващат пак на работа — отбеляза Тефт. — Крал Таравангян иска да отнесем ранените от разпределителните станции до Клетвената порта. Мъжете искаха почивка за храна, не че са свършили много работа, бурите да го вземат. Ти вече бе спечелил тази битка, когато пристигнахме тук, Кал.

— Щях да бъда мъртъв, ако не беше активирал Клетвената порта — каза тихо Каладин. — Някак знаех, че ще го направиш, Тефт. Знаех, че ще дойдеш за мен.

— Знаел си повече от мен. — Мъжът въздъхна.

Каладин сложи една ръка на рамото му.

— Знам какво е усещането.

— Тъй вярно — отвърна Тефт. — Предполагам, че знаеш. Но не трябваше ли да се чувствам по-добре? Копнежът по мъха ми все още е буреносно тук.

— Това не ни променя, Тефт. Ние сме каквито сме.

— Преизподня.

Каладин погледна обратно към останалите. Лопен се опитваше да впечатли Лин и Ларан с история за това как бе изгубил ръката си. Това беше седмата версия, която Каладин бе чувал, всеки път ставаше малко по-различна.

„Брада…“ помисли си той, усещането от загубата го прободе като нож. „Двамата с Лопен щяха да се разбират добре.“

— Не става по-леко, Тефт — продължи той. — Става по-трудно, мисля, колкото повече научаваш за Думите. За щастие, ти имаш помощ. Беше мой, когато аз имах нужда от теб. Аз ще бъда твой.

Тефт кимна, но след това посочи.

— Ами той?

За първи път Каладин осъзна, че Скалата го нямаше при останалите от взвода. Големият рогоядец седеше — с изгаснала Светлина на Бурята — върху стъпалата на един от храмовете отдолу. Вълшебният лък бе положен в скута му. Главата му беше сведена. Очевидно смяташе стореното за нарушена клетва, въпреки че бе спасило живота на Каладин.

— Вдигаме моста заедно, Тефт — каза Каладин. — И го носим.

* * *

Далинар отказа да напусне град Тайлен веднага — но като компромис към Навани, се съгласи да се върне във вилата си в Кралския квартал и да си почине. По пътя си той спря в храма на Таленелат — от който хората бяха изкарани, за да освободят място, на което да се събират генералите.

Те все още не бяха пристигнали, така че Далинар разполагаше с малко време насаме, загледан в релефите, посветени на Вестителя. Знаеше, че трябва да се качи горе и да спи, поне докато азишкият посланик не пристигнеше. Но нещо в тези образи на Таленелат’Елин, застанал гордо пред съкрушителни войски…

„Дали някога му се е налагало да се бие с хора в някое от тези последни изпитания?“ зачуди се Далинар. „Още по-лошо, дали някога се е чудил за онова, което е сторил? Онова, което всички сме сторили, като сме превзели този свят?“

Далинар все още стоеше там, когато една крехка фигура затъмни входа на храма.

— Доведох хирурзите си — рече Таравангян, гласът му проехтя в голямата каменна зала. — Вече започнаха да помагат на ранените в града.

— Благодаря ти — каза Далинар.

Таравангян прекрачи прага. Стоеше и чакаше, докато Далинар не въздъхна тихо.

— Ти ме изостави — отбеляза той. — Изостави този град.

— Предположих, че ще се провалиш — обясни кралят, — затова се разположих така, че да мога да поема контрол над коалицията.

Далинар се стресна. Обърна се към стареца, който все още се очертаваше на прага.

— Ти какво?

— Предположих, че единственият начин коалицията да се възстанови от грешките ти е аз да поема командването. Не можех да остана с теб, приятелю. За доброто на Рошар, аз се оттеглих.

Дори и след разговорите им — дори след като знаеше как Таравангян гледа на задълженията си — Далинар остана шокиран. Това беше брутална, утилитарна политика.

Таравангян най-сетне пристъпи в залата, като прокара съсухрена ръка по релефите на стената. Присъедини се към Далинар и двамата заедно се заеха да изучават резба на могъщ мъж, застанал гордо между два стълба от камък — запречвайки пътя между чудовища и хора.

— Ти… не си станал крал на Я Кевед по случайност, нали? — попита Далинар.

Таравангян поклати глава. Сега на Далинар му се струваше очевидно. Таравангян беше лесен за отхвърляне, когато човек смяташе, че мисълта му тече бавно. Но когато разбереш истината, други загадки започнаха да пасват по местата си.

— Как? — попита Далинар.

— Има една жена в Карбрант — отвърна кралят. — Подвизава се под името Дова, но ние мислим, че е Бата’Елин. Вестител. Тя ни каза, че Опустошението наближава. — Той погледна към Далинар. — Нямах нищо общо със смъртта на брат ти. Но когато чух за невероятните неща, които е направил убиецът, започнах да го търся. Години по-късно го открих и му дадох конкретни инструкции…

* * *

Моаш излезе от двореца в Колинар в сенките на нощта, която му се струваше, че бе настъпила твърде бавно.

Хора изпълваха градините на двореца — човеци, които бяха изхвърлени от домовете си, за да направят място за парши. Някои от тези бегълци бяха увесили платнища между пейки от шистокор и си създаваха много ниски палатки с височина около шейсет сантиметра. Духчета на живота шумяха край тях и градинските растения.

Целта на Моаш бе конкретен мъж, който седеше и се кикотеше в мрака близо до задната част на градините. Откачен мъж, чийто цвят на очите се губеше в нощта.

— Виждал ли си ме? — попита мъжът, когато Моаш коленичи.

— Не — отвърна той, след което заби странния златен нож в корема му. Мъжът прие нападението с тихо изсумтяване, усмихна се глуповато, след което затвори очи.

— Наистина ли си бил един от тях? — попита Моаш. — Вестител на Всемогъщия?

— Бях, бях, бях… — Мъжът започна да трепери силно, очите му се отвориха широко. — Бях… не. Не, каква е тази смърт? Каква е тази смърт!

Сгушени форми се размърдаха и по-мъдрите от тях хукнаха нанякъде.

— Взима ме! — изкрещя мъжът, след което погледна надолу към ножа в ръката на Моаш. — Какво е това?

Той трепери още малко, после се сгърчи веднъж и спря да се движи. Когато Моаш извади жълто-белия нож, от него се издигна тъмен дим, а в тялото остана почерняла рана. Големият сапфир на ефеса засвети с убито сияние.

Моаш погледна през рамо към Слетите, които висяха в нощното небе зад двореца. Това убийство му се стори като нещо, което не бяха посмели да направят сами. Защо? От какво се бояха?

Той вдигна ножа към тях, но нямаше радостни възгласи. Нищо не придружаваше постъпката с изключение на няколко промърморени думи от хора, които се опитваха да спят. Тези пречупени роби бяха единствените свидетели на този момент.

Последната смърт на Йезриен. Яезир. Йезерезе’Елин, крал на Вестителите. Фигура, известна и от митовете, и от науката като най-великия човек, живял някога.

* * *

Лопен скочи зад една скала, след което се ухили, когато забеляза малкото духче във формата на листо, което беше затъкнато там.

— Открих те, нако.

Руа придоби формата на капризно малко момче, може би на девет или десет години. Руа бе името му, но „нако“ беше — разбира се — обръщението, което използваше Лопен.

Руа се стрелна във въздуха като панделка от светлина. Мост Четири стоеше край едни палатки в дъното на град Тайлен, в Долния квартал, точно в сенките на стените. Тук огромна група хирурзи се грижеха за ранените.

— Лопен! — извика Тефт. — Спри да се държиш като откачен и ела тук да помогнеш.

— Не съм откачен — извика той в отговор. — Със сигурност съм най-малко лудият от цялата тази сбирщина! И всички вие го знаете!

Тефт въздъхна, след което махна на Пеет и Лейтен. Заедно, те внимателно Оттласнаха една голяма платформа — около шест метра широка — във въздуха. Бе изпълнена с възстановяващи се ранени. Тримата мостови полетяха с нея към горната част на града.

Руа се стрелна към рамото на Лопен и се превърна в млад мъж, след което навири ръка към мостовите и се опита да направи жеста, на който го бе научил Лопен.

— Готино — кимна Лопен. — Обаче това е грешният пръст. Не! И този не е. Нако, това ти е кракът.

Духчето обърна жеста към самия Лопен.

— А така — одобри той. — Можеш да ми благодариш, нако, задето вдъхнових този велик напредък в обучението ти. Хората — както и малките неща, направени от нищото, разбира се — често се вдъхновяват край Лопен.

Той се обърна и влезе в една палатка с ранени, далечната стена на която беше вързана на хубава, бронзова част от стената. Лопен се надяваше, че тайлените ще оценят колко беше красиво. Кой имаше метална стена? Лопен щеше да си сложи една такава в собствения си дворец, когато го построеше. Тайлените обаче бяха странни. Какво друго можеш да кажеш за хора, на които им харесваше толкова далеч на юг, в студа? Местният език беше на практика тракане със зъби.

Тази палатка бе заделена за хора, които бяха определени като твърде здрави, за да се нуждаят от лечението на Ренарин или Крадла, но все още имаха нужда от грижите на хирург. Те не умираха, да, не точно сега. Може би по-късно. Но всички умираха може би по-късно, така че вероятно беше правилно да се пренебрегнат заради хора, чиито вътрешности бяха извадени.

Стоновете и хленченето показваха, че хората намираха неумирането сега за малка утеха. Ардентите правеха каквото можеха, но повечето от истинските хирурзи бяха устроени по-нагоре в града. Силите на Таравангян най-сетне бяха решили да се присъединят към битката, след като всичко лесно — като например умирането, за което не се изискваше особено усилие — бе приключило.

Лопен взе раницата си, после мина покрай Дру — който сгъваше току-що изварени превръзки. Дори след всички тези векове, те все още правеха онова, което Вестителите им бяха наредили. Преваряването на разни неща убиваше духчетата на разложението.

Лопен потупа Дру по рамото. Слабият мъж алет погледна нагоре и му кимна, като разкри зачервените си очи. Да обичаш войник не беше лесно, а сега, когато Каладин се беше завърнал от Алеткар сам…

Лопен продължи нататък и най-сетне се настани до един ранен мъж в хамак. Тайленец, с увиснали вежди и бинт около главата. Гледаше право напред и не мигаше.

— Искаш ли да видиш един номер? — попита Лопен войника.

Мъжът сви рамене.

Лопен вдигна крака си и опря ботуша върху хамака на мъжа. Връзките бяха развързани и Лопен — с една ръка зад гърба си — ловко ги грабна и ги овърза около ръката си, преплете ги, след което ги стегна, като използваше другия си крак, за да държи единия край. Приключи с чудесен възел с хубава панделка. Дори беше симетрична. Вероятно можеше да накара някой ардент да напише поема за нея.

Войникът не реагира. Лопен се отпусна назад и придърпа раницата си, която тихо издрънча.

— Не гледай така. Не е краят на света.

Войникът надигна глава.

— Е, добре. Технически погледнато, може и да е. Но за край на света, не е толкова зле, а? Мислех, че когато всичко приключи, ще потънем в гнусна баня от гной и гибел, ще дишаме с мъка, докато въздухът около нас — разбира се — се разтопи и ние издаваме последен горящ писък, като се наслаждаваме на спомените за последния път, когато някоя жена ни е обичала. — Лопен потупа хамака на мъжа. — Не знам за теб, мули, но моите дробове не горят. Въздухът не ми изглежда разтопен. Като имаш предвид колко зле можеха да бъдат нещата, имаш много, за което да си благодарен. Запомни това.

— Аз… — Мъжът примигна.

— Исках да кажа, запомни точно тези думи. Това е фразата, която да използваш пред жената, с която се срещаш. Много помага. — Той зарови в раницата си и извади бутилка тайленска бира от лавис, която бе спасил. Руа спря да се стрелка край върха на палатката за достатъчно дълго, че да се спусне надолу и да я огледа.

— Искаш ли да видиш един номер? — попита Лопен.

— О… още един? — попита мъжът.

— Обичайно бих махнал капачката с един от ноктите си. Имам чудесни хердазийски нокти, изключително твърди. Твоите са по-слаби, като на повечето хора. Така че, ето го номера.

Лопен нави крачола на панталона си с една ръка. Натисна шишето — с горния му край — към крака си и тогава, с бързо отмятане, отвъртя капачката. Вдигна бутилката към мъжа.

Мъжът се пресегна към нея с превързания остатък от дясната си ръка, която свършваше над лакътя. Погледна я, смръщи се, и вместо това посегна с лявата.

— Ако имаш нужда от шеги — подхвърли Лопен, — имам няколко, които вече не мога да използвам.

Войникът отпиваше мълчаливо, очите му се стрелкаха към началото на палатката, където бе влязъл Каладин, който сияеше меко и говореше с някои от хирурзите. Като познаваше Каладин, той вероятно им казваше как да си вършат работата.

— Ти си един от тях — каза войникът. — Сияен.

— Да — отвърна Лопен. — Но не наистина. Опитвам се да разбера каква е следващата стъпка.

— Следващата стъпка?

— Усвоих летенето — обясни Лопен — и имам духчето. Но все още не знам дали ме бива да спасявам хора.

Мъжът погледна към бирата си.

— Аз… мисля, че се справяш доста добре.

— Това е бира, не човек. Недей да ги бъркаш. Много е неудобно, но аз няма да кажа на никого.

— Как… — започна мъжът. — Как някой се присъединява към вас? Хората казват… казват, че те лекува…

— Естествено, лекува всичко, с изключение на онова, което се съдържа в скалната пъпка на края на врата ти. Което е страхотно за мен. Аз съм единственият нормален в тази група. Това може да е проблем.

— Защо?

— Казват, че трябва да си съсипан — поклати глава Лопен и погледна към духчето си, което направи няколко развълнувани лупинга, а после отново се стрелна, за да се скрие. На Лопен щеше да му се наложи да потърси мъника — той обожаваше тази игра. — Нали знаеш онази висока жена, сестрата на краля? Чортаната с поглед, който може да пречупи Вълшебен меч? Тя твърди, че силата някак трябва да влезе в душата ти. Така че аз се опитвах да плача много и да стена колко ужасен е животът, но мисля, че Отеца на Бурята знае, че лъжа. Трудно е да се държиш тъжно, когато си Лопен.

— Аз може и да съм съсипан — пророни тихо мъжът.

— Чудесно, чудесно! Все още нямаме тайленец, а напоследък изглежда, че се опитваме да съберем по един от всички. Имаме дори парш!

— Трябва само да помоля ли? — попита мъжът и отпи от бирата.

— Естествено. Питай. Следвай ни наоколо. При Лин проработи. Но трябва да изречеш Думите.

— Думи?

— „Животът преди смъртта, силата преди слабостта, пътят преди палачинките.“ Тези са лесните. Трудните са: „Ще защитавам онези, които не могат да се защитават сами“ и…

Внезапен студ прониза Лопен и скъпоценните камъни в стаята затрептяха, след което угаснаха. Един символ кристализира в скреж върху камъните край Лопен, след което изчезна под койките. Древният символ на Бягащите по Вятъра.

— Какво? — изправи се Лопен. — Какво? Сега ли?

Той чу далечен тътен, като гръм.

— СЕГА ЛИ? — кресна Лопен и вдигна юмрук към небето. — Аз пазех това за някой драматичен момент, пенхито! Защо не ме чу по-рано? Ние всичките бяхме, разбира се, на път да умрем и така нататък!

Той доби ясно, много далечно впечатление.

НЕ БЕШЕ СЪВСЕМ ГОТОВ.

— Бурите да те отнесат! — Лопен направи двоен нецензурен жест към небето — нещо, което от дълго време чакаше да използва подходящо за пръв път. Руа се присъедини към него и направи същия жест, след което си създаде две допълнителни ръце, за да му придаде допълнителна тежест.

— Готино — одобри Лопен. — Ей, ганчо! Сега съм пълноценен Сияен рицар, така че можеш да започнеш да ме поздравяваш. — Каладин дори не изглеждаше да е забелязал. — Само секунда — махна Лопен на едноръкия войник и се промъкна към мястото, на което Каладин разговаряше с една вестоноска.

— Сигурни ли сте? — попита я Каладин. — Далинар знае ли за това?

— Той ме изпрати, сър — отвърна жената. — Тук има карта с местоположението, което посочи далекосъобщителят.

— Ганчо — обади се Лопен. — Ей, ти…

— Поздравления, Лопен, браво. Ти си втори заместник след Тефт, докато не се върна.

Каладин се изстреля навън и се Оттласна в небето, изчезвайки нанякъде, а предните части на палатката прошумоляха от вятъра, създаден от преминаването му.

Лопен сложи ръце на кръста си. Руа се приземи на главата му, след което издаде малко писъче от яростна наслада, докато отправяше към Каладин двоен неприличен жест.

— Да не го износиш, нако — подхвърли Лопен.

* * *

— Хайде — каза Аш, хванала ръката на Талн, докато го дърпаше по последните стъпала.

Той я гледаше празно.

— Талн — прошепна тя. — Моля те.

Последните проблясъци на разума му бяха угаснали. Някога нищо нямаше да го удържи далеч от бойното поле, докато други хора умираха. Днес той се бе скрил и хленчеше по време на боя. Сега я следваше като глупак.

Таленел’Елин се бе пречупил като останалите от тях.

„Ишар“, помисли си тя. „Ишар ще знае какво да правим.“ Тя потисна сълзите — да го гледа как избледнява бе като да гледа как изгасва слънцето. Всички тези хора, тя се бе надявала, че може би… може би…

Какво? Че той ще бъде способен да ги спаси?

Някой наблизо избълва проклятие с името й и тя искаше да го зашлеви. „Не се кълни в нас. Не рисувай образите ни. Не боготвори статуите ни.“ Щеше да изтрие всичко това. Щеше да съсипе всички картини. Тя…

Аш вдиша и издиша, след което отново дръпна Талн за ръката, като го подреди на опашката с останалите бегълци, които напускаха града. Сега се допускаха само чужденци, за да се попречи Клетвената порта да бъде претоварена. Тя щеше да се върне в Азир, където цветът на кожата им нямаше да изпъква.

„Какъв подарък сте им дали само!“ бе казал той. „Поне веднъж, време да се възстановят между Опустошенията. Време да се развият…“

О, Талн. Не можеше ли той просто да я мрази? Не можеше ли да я остави да…

Аш спря на място, когато нещо в нея се скъса.

„О, Боже. О, Адоналсиум!“

Какво беше това? Какво беше това?

Талн изхленчи и се строполи, като кукла с прерязани конци. Аш се препъна, след което падна на колене. Уви ръце около себе си, трепереща. Не беше болка. Беше нещо далеч, далеч по-лошо. Загуба, дупка в нея, изрязано парче от душата й.

— Госпожице? — дотича до нея един войник. — Госпожице, добре ли сте? Ей, някой да докара лечител! Госпожице, какво има?

— Те… те го убиха някак…

— Кого?

Тя погледна към мъжа, сълзи замъгляваха зрението й. Това не беше като другите им смърти. Това бе нещо ужасно. Тя изобщо не можеше да го почувства.

Те бяха сторили нещо с душата на Йезриен.

— Баща ми — рече тя — е мъртъв.

Предизвикаха вълнение сред бегълците и някой се отдели от групата писари отпред. Жена в тъмнолилаво. Племенницата на Тоягата. Тя погледна към Аш, после към Талн, след това към парче хартия, което носеше. То съдържаше шокиращо ясни рисунки на двама им. Не по начина, по който бяха представени в иконографията, а истински рисунки. Кой… защо?

„Това е неговият стил на рисуване“, отбеляза част от Аш. „Защо Мидиус е раздал наши рисунки?“

Разкъсващото усещане най-сетне спря. Толкова рязко, че — за пръв път от хиляди години — Аш изпадна в безсъзнание.