„Ако самото пътуване наистина е най-важната част, а не целта, тогава аз пътувах не за да избегна отговорностите… а за да ги търся.“

Из Пътят на кралете, послепис

Каладин се издигна в небето, изпълнен със Светлина на Бурята.

Под него Далинар вървеше към червената мъгла. Плътни филизи от нея се носеха сред войниците от армията на Амарам, а основната й част се вихреше по-близо до брега, вдясно от залива и унищожените докове.

Бурите да го отнесат, Каладин се чувстваше добре, задето отново се върна в истинския свят. Дори с Вечната буря, която бе скрила слънцето, това място беше толкова по-светло от Морето на сенките. Група духчета на вятъра се стрелнаха край него, макар че въздухът беше относително неподвижен. Може би те бяха дошли при него от другата страна, онези, които бе предал.

— Каладин — обади се Сил. — Не ти е нужна още една причина да се порицаваш.

Права беше. Бурите да го вземат, той наистина умееше да бъде строг със себе си понякога. Това ли бе недостатъкът, който му бе попречил да изрече Думите на Четвъртия Идеал?

Поради някаква причина, Сил въздъхна. О, Каладин.

— Ще поговорим за това по-късно — обеща той.

За момента му беше даден втори шанс да защитава Далинар Колин. Светлина на Бурята бушуваше в него, Силострието тежеше удобно в ръката му, той се Оттласна надолу и се заби в скалите край Амарам.

Върховният господар, на свой ред, падна на колене.

„Какво?“ помисли си Каладин.

Амарам кашляше. Той наклони глава назад — забралото му беше вдигнато — и изстена.

Да не би току-що да беше глътнал нещо?

* * *

Адолин опипа корема си. Под окървавената дупка на ризата си усети само гладка, нова кожа. Нямаше дори и следа от болка.

За известно време беше убеден, че ще умре.

И преди се бе чувствал така. Преди месеци, усети го, когато Садеас се беше отдръпнал, като остави войските на Колин сами и обградени в Пустите равнини. Това беше различно. Загледан в черното небе и тези неестествени облаци, почувствал се внезапно, отвратително крехък…

И след това дойде светлината. Баща му — великият мъж, с когото Адолин никога не можеше да се мери — някак въплъщаващ Всемогъщия в себе си. Адолин не можеше да не изпита усещането, че не бе достоен да пристъпи в тази светлина.

Но така или иначе вече беше тук.

Сияйните се разпръснаха, за да изпълнят заръките на Далинар, макар че Шалан коленичи до него.

— Как се чувстваш?

— Осъзнаваш ли колко привързан бях към тази куртка?

— О, Адолин.

— Сериозно, Шалан. Хирурзите трябва да внимават повече с дрехите, които срязват. Ако някой ще живее, би искал ризата си. А ако умре… е, поне трябва да бъде добре облечен на смъртния си одър.

Тя се усмихна, след което погледна през рамо към войниците с червени очи.

— Върви — каза й той. — Ще се оправя. Спаси града. Бъди Сияйна, Шалан.

Тя го целуна, после се обърна и се изправи. Белите дрехи сякаш грееха, червената коса бе с поразяващ цвят, докато Светлина на Бурята се издигаше от нея. Шарка се появи като Вълшебен меч с бегла, почти невидима инкрустация по дължината. Шалан тъчеше силата си и цяла армия се заиздига от земята край нея.

В Уритиру тя бе създала армия от двайсет души, за да разсее Несътворените. Сега стотици илюзии изникнаха около нея: войници, търговци, перачки, писари, всичките извадени от страниците й. Те блестяха ярко, от тях се излъчваше Светлина — сякаш всеки един беше Сияен рицар.

Адолин се изправи на крака и се озова лице в лице с илюзия на себе си, облечена в колинска униформа. Илюзорният Адолин блестеше със Светлина на Бурята и се носеше на няколко сантиметра от земята. Тя го бе направила Бягащ по вятъра.

„Аз… не мога да понеса това.“ Той се обърна към града. Баща му беше съсредоточен над Сияйните и бе забравил да даде на Адолин конкретна задача. Така че той вероятно можеше да помогне на защитниците вътре.

Адолин си проправи път през отломките и през разбитата стена. Ясна стоеше точно зад него, с ръце на кръста, сякаш оглеждаше кочина, оставена от разбеснели се деца. Дупката водеше към невзрачен градски площад, изпълнен основно с казарми и складове. Мъртви войници или в униформи на Садеас, или в тайленски такива, указваха скорошен сблъсък тук, но по-голямата част от враговете изглежда бяха продължили нататък. Крясъци и звън се носеха от близките улици.

Адолин се пресегна към един захвърлен меч, след което спря и — чувствайки се като глупак — призова Вълшебния си меч. Подготви се за писък, но такъв не последва и Острието падна в ръката му след десет удара на сърцето.

— Съжалявам — извини се той, като вдигна блестящото оръжие. — И ти благодаря.

Запъти се към едно сражение наблизо, където мъже викаха за помощ.

* * *

Сет от Разбиващите Небето завиждаше на Каладин, онзи, когото наричаха Благословен от Бурята, за честта да защитава Далинар Колин. Но, разбира се, той нямаше да се оплаква. Той бе избрал тази клетва.

И щеше да стори това, което господарят му искаше.

Появиха се фантоми, създадени от Светлина на Бурята от жената с червената коса. Това бяха сенките в мрака, онези, които бе чул да нашепват за убийства. Как ги бе съживила, той нямаше представа. Приземи се близо до решийката Повелителка на Стихиите, Крадла.

— Е — каза му тя. — Как ще открием рубина?

Сет посочи с прибрания в ножницата Вълшебен меч към корабите, които бяха закотвени в залива.

— Създанието, което го носеше, избяга натам. — Паршите все още се тълпяха там, дълбоко в сенките на Вечната буря.

— Приемам — погледна го Крадла, — че няма да се опиташ да ме изядеш пак, нали?

— Не ставай глупава — отвърна мечът в ръката на Сет. — Ти не си зла. Ти си мила. И аз не ям хора.

— Няма да вадя меча — обеща й Сет, — освен ако ти не си вече мъртва и аз самият реша да приветствам смъртта.

— Супееееер — отвърна Крадла.

— От теб се очаква да ми противоречиш, Сет, — обади се мечът, — когато кажа, че не ям хора. Вашър винаги го правеше. Мисля, че се шегуваше. Както и да е, що се отнася до хората, които са ме носили, теб не те бива особено.

— Така е — съгласи се Сет. — Не ме бива да съм човек. Това ми е… недостатък.

— Всичко е наред. Бъди щастлив. Изглежда днес има много зло, което да посечем! Това е супееееер, нали?

След това мечът започна да си тананика.

* * *

Клеймата по главата на Каладин го боляха, сякаш бяха току-що направени, когато се хвърли, за да порази Амарам. Но Амарам бързо се възстанови от пристъпа си и с трясък пусна забралото. Блокира атаката на Каладин с бронирана ръка.

Тези червени очи хвърляха кървавочервено сияние през цепката на шлема.

— Трябва да ми благодариш, момче.

— Да ти благодаря? — попита Каладин. — За какво? Задето ми показа, че човек може да бъде дори по-долен от жалките светлооки, които владееха родния ми град?

— Аз те създадох, копиеносецо. Аз те изковах. — Амарам посочи към Каладин с широкия Вълшебен меч, който завършваше като с кука. След което протегна лявата си ръка и призова второ Острие. Дълго и извито, задният ръб беше неравен като преминаващи вълни.

Каладин познаваше този Меч добре. Бе го спечелил — когато спаси живота на Амарам, — след което бе отказал да го носи. Защото когато погледна към отражението си в сребристия метал, всичко, което можеше да види, бяха приятелите, които той бе убил. Толкова много смърт и болка, причинени от това вълнисто Острие.

Изглеждаше като символ на всичко, което бе изгубил, особено сега, когато го държеше ръката на мъжа, който го бе излъгал. Мъжът, който му бе отнел Тиен.

Амарам застана в бойна стойка, хванал две Остриета. Едното придобито при кръвопролитие с цената на другарите на Каладин. Другото, Заклеващия. Меч, даден като откуп за Мост Четири.

— Не се страхувай! — прошепна Сил в ума му. — Въпреки историята, той е просто човек. А ти си Сияен рицар.

Бронята на предмишницата на Амарам внезапно запулсира, сякаш нещо я буташе отдолу. Червеното сияние изпод шлема се задълбочи и на Каладин му изглеждаше, че нещо обгръща Амарам.

Черен дим. Същият, който Каладин бе видял да обгръща кралица Аесудан накрая, докато бягаха от двореца. Други части от бронята на Амарам започнаха да тракат или пулсират и той изведнъж тръгна с невероятна скорост, като първо замахваше с единия Меч, после с другия.

* * *

Далинар забави крачка, докато приближаваше основата на Вълнението. Червената мъгла бушуваше и вреше тук, почти твърда. Той видя познати лица, отразени в нея. Гледаше как старият Върховен принц Каланор пада от едни високи скали. Видя себе си да се сражава сам на поле от камък след каменно свлачище. Гледаше, докато хващаше нокътя на пропастно чудовище на Пустите равнини.

Можеше да чуе Вълнението. Тътнещ, постоянен, затоплящ пулс. Почти като ударите на барабан.

— Здравей, стари приятелю — прошепна Далинар, след което пристъпи в червената мъгла.

* * *

Шалан стоеше с разперени ръце. От нея се изливаше Светлина на Бурята към земята, басейн от течна светлина, сияйна мъгла се виеше над него. Превърна се във врата. От нея се появи колекцията й.

Всеки човек, който някога беше скицирала — от прислужниците в дома на баща й до духчетата на честта, които държаха Сил като пленничка, — изникна от Светлината. Мъже и жени, деца, баби и дядовци. Войници и писари. Майки и разузнавачи, крале и роби.

— Ммм — обади се Шарка като меч в ръката й. — МММММММ.

— Тези ги бях загубила — възкликна Шалан, когато Ялб, морякът, излезе от мъглата и й помаха. Той извади блестящо Вълшебно копие от въздуха. — Аз загубих тези картини!

— Ти си близка с тях — каза Шарка. — Близо до Царството на духа… и отвъд. Всички хора, с които си се Свързала през годините…

Появиха се братята й. Тя бе скрила тревогите за тях в дъното на ума си. Държани от Призрачната кръв… Нито вест от никой далекосъобщител, който бе опитала…

Баща й пристъпи от Светлината. И майка й.

Илюзиите веднага започнаха да избледняват и се разтопиха обратно в Светлина. Тогава някой я хвана за лявата ръка.

Шалан ахна. От мъглата се появяваше… Воал? С дълга права черна коса, бели дрехи, кафяви очи. По-мъдра от Шалан — и по-съсредоточена. Способна да работи върху малките части, докато Шалан беше заливана от огромния мащаб на работата си.

Друга ръка хвана дясното й рамо. Сияйна, с блестяща Вълшебна броня от гранат, висока, със сплетена коса. Резервирана и предпазлива. Тя кимна на Шалан със спокоен, уверен поглед.

Други вряха в краката на Шалан, опитваха се да изпълзят от Светлината на Бурята, сияещите им ръце я хващаха за краката.

— … Не — прошепна Шалан.

Това беше достатъчно. Тя бе създала Воал и Сияйна да бъдат силни, когато Шалан беше слаба. Тя стисна ръцете им здраво, след което изсъска бавно. Другите й версии се оттеглиха обратно в Светлината на Бурята.

Тогава, по-напред, стотици фигури се появиха от земята и вдигнаха оръжия към враговете.

* * *

Адолин, сега придружаван от около двайсет и пет войника, тръгна към улиците на Долния квартал.

— Ето! — викна един от мъжете с ясно изразен тайленски акцент. — Сиятелни господарю! — Той посочи към група от вражески войници, които бавно изчезваха в една уличка обратно към стената.

— Преизподня — изруга Адолин и помаха на войниците си да го следват, когато хукна след мъжете. Ясна беше сама в онази посока, опитваше се да удържи дупката в стената. Той хукна по уличката към…

Един войник с червени очи внезапно прелетя във въздуха над него. Адолин залегна, притеснен, че е Слят, но беше обикновен войник. Нещастният човек се заби в един покрив. Какво, по Рошар?

Докато приближаваха края на уличката, още едно тяло се заби в стената точно до отвора. Стиснал Вълшебния си меч, Адолин надзърна зад ъгъла, като очакваше да открие още едно каменно чудовище като онова, което се бе изкатерило в Древния квартал.

Вместо това откри единствено Ясна Колин, която изглеждаше напълно объркана. Около нея избледняваше сияние, различно от дима от Светлината на Бурята й. Като геометрични форми, които я очертаваха…

Добре тогава. Ясна не се нуждаеше от помощ. Адолин махна на мъжете си да следват звуците от битката вдясно. Там откриха малка група обсадени тайленски войници, притиснати до основата на стената, изправени срещу много по-голяма сила от мъже в зелени униформи.

Е. Това Адолин можеше да поправи.

Той махна на своите хора да отстъпят, след което нападна враговете в Димната позиция, помитащ ги с Вълшебния си меч. Войниците се бяха струпали плътно в опит да докопат плячката си и им беше трудно да се преустроят за миниатюрната буря, която ги връхлетя отзад.

Адолин пристъпваше със серия разсичания, чувстваше огромно удоволствие, че най-сетне може да свърши нещо. Тайлените издадоха радостен вик, когато той повали последната групичка от враговете, червените им очи ставаха черни, докато изгаряха. Удовлетворението му трая, докато, когато погледна надолу към труповете, не бе потресен от това колко човешки изглеждаха.

Бе прекарал години да се бори срещу паршенди. Не мислеше, че е убивал друг алет, откакто… е, не можеше да си спомни.

„Садеас. Не забравяй Садеас.“

В краката му лежаха петдесет мъртви мъже и още около трийсет и пет загинаха, докато събираше останалите си войници. Бурите да го вземат… след като се бе чувствал толкова безполезен в Морето на сенките, сега това. Колко от тази репутация беше негова и колко бе — и винаги е била — на меча?

— Принц Адолин? — обади се глас на алетски. — Ваше Височество!

— Кдралк? — попита той, когато една фигура се отдели от тайлените. Синът на кралицата бе виждал и по-добри времена. Веждите му бяха окървавени от разрез на челото му. Униформата му беше разкъсана, а на рамото му имаше превръзка.

— Майка ми и баща ми — рече Кдралк. — Те са в капан на стената малко по-нататък. Опитвахме се да стигнем до тях, но ни приклещиха.

— Добре. Да тръгваме тогава.

* * *

Ясна прекрачи един труп. Острието й изчезна в дим от Светлина на Бурята и Бледния се появи до нея, мазните му черни черти бяха разтревожени, докато оглеждаше небето.

— Това място все още е три — заяви той. — Почти три.

— Или трите места са почти едно — отвърна Ясна. Друга групичка от духчета на славата мина край тях и тя можеше да ги види такива, каквито бяха в Царството на познанието: като странни птички с дълги крила и златна сфера вместо глава. Е, да може да вижда в Царството на познанието, без дори да се опитва, бе едно от най-малко изнервящите неща, които й се бяха случили до момента днес.

Невероятно количество Светлина на Бурята се разбушува в нея — повече, отколкото някога преди изобщо бе държала. Друга група войници се вряза в илюзиите на Шалан и тръгна през отломките към дупката в стената. Ясна небрежно отметна ръка към тях.

Някога душите им щяха да се съпротивляват мощно. Да Превръщаш живи неща бе трудно; обичайно изискваше грижа и концентрация — заедно с нужното знание и процедура.

Днес мъжете се превърнаха в дим при най-малката мисъл. Беше толкова лесно, че част от нея бе ужасена.

Тя се чувстваше непобедима, което само по себе си представляваше опасност. Човешкото тяло не бе предназначено, за да бъде тъпкано със Светлина на Бурята до такава степен. Тя се издигаше от нея като дим от открит огън. Обаче Далинар бе затворил Перпендикулярността си. Той беше бурята и някак бе презаредил сферите — но както и при бурята, ефектът беше временен.

— Три свята — поклати глава Бледния. — Които отново бавно се отделят, но засега три Царства наистина са близо.

— Тогава нека се възползваме от това, преди да избледнее, става ли?

Тя пристъпи пред разбитата част от стената, пукнатина, голяма колкото малка сграда.

След това вдигна ръце.

* * *

Сет от Разбиващите Небето водеше напред към войската на паршите, детето Танцуваща по ръба го следваше.

Сет не се боеше от болка, тъй като никоя физическа агония не можеше да се мери с болката, която вече носеше. Не се боеше от смърт. Тази сладка награда вече му бе отнета. Страхуваше се единствено, че е взел грешното решение.

Сет потисна този страх. Нин беше прав. Не можеш да живееш живота си, ако постоянно взимаш решения.

Паршите, които стояха на брега на залива, нямаха светещи очи. Изглеждаха много подобни на паршендите, които го бяха използвали, за да убие крал Гавилар. Когато се приближи, няколко от тях побягнаха и се качиха на един от корабите.

— Ето — каза той. — Подозирам, че отиват да предупредят онзи, когото търсим.

— Аз поемам, лудолики — заяви Крадла. — Меч, не ядеш никой, освен ако той не се опита да те изяде първи. — Тя се стрелна по обичайния си нелеп начин — коленичила и пляскаща с ръце по земята. Плъзгаше се между паршите. Когато стигна до кораба, някак успя да се покатери по него, след което се промъкна през един мъничък страничен отвор.

Паршите тук не изглеждаха агресивни. Те страняха от Сет и си мърмореха помежду си. Сет погледна към небето и различи Нин — като прашинка, — който все още наблюдаваше. Сет не можеше да вини Вестителя за решението му; законът на тези създания беше сега закон на тази земя.

Но… този закон бе дело на мнозина. Сет беше прокуден заради единодушието на мнозина. Бе служил на господар след господар, повечето от които го използваха, за да постигнат ужасни или най-малкото егоистични цели. Не можеш да достигнеш съвършенство чрез посредствеността на тези хора. Съвършенството бе индивидуална задача, а не групово усилие.

Един летящ паршенд — „Слети“ бе терминът, който Крадла бе използвала за тях — се изстреля от кораба, понесъл големия тъмен рубин, който търсеше Далинар. Крадла последва Слетия, но не можеше да лети. Тя се покатери върху кърмата на кораба и изрече силна поредица проклятия.

— Уха — възкликна мечът. — Ама че впечатляващ речник за дете. Тя въобще има ли идея какво означава това последното?

Сет се Оттласна във въздуха след Слетия.

— Ако знае, — добави мечът, — мислиш ли, че ще каже и на мен?

Врагът се спусна надолу ниско сред бойното поле и Сет го последва, едва на сантиметър от скалите. Скоро преминаха през биещите се илюзии. Някои от тях изглеждаха като вражески войници, за да внесат допълнително объркване. Хитър ход. Беше по-малко вероятно враговете да се оттеглят, ако си мислеха, че повечето от другарите им все още се бият и така битката изглеждаше далеч по-реалистична. Само дето когато плячката му се стрелна край тях, ветреещите й се роби поразиха и разсеяха илюзорните форми.

Сет я следваше отблизо, като премина през двама биещи се мъже, които бе видял, че са илюзии. Слятата беше талантлива, по-добра от Разбиващите Небето, макар Сет все още да не се бе изправял пред най-добрите от тях.

Преследването го накара да направи широк лупинг и накрая го доведе близо до мястото, където Далинар преминаваше през края на червената мъгла. Шепнещите гласове се чуваха по-високо и Сет запуши уши с ръце, докато летеше.

Слятата беше гъвкава и грациозна, но ускоряваше и намаляваше по-бавно от Сет. Той се възползва от това, като предугаждаше движенията на врага, след което се врязваше отстрани, когато тя завиваше. Сет се сблъска със Слятата и двамата се завъртяха във въздуха. Тя — със скъпоценен камък в едната ръка — прободе Сет с остър нож.

За щастие, със Светлината на Бурята, това не постигна нищо друго, освен да му причини болка.

Сет Оттласна и двама им надолу, вкопчил се здраво в нея, и те полетяха към скалите. Скъпоценният камък се изтърколи, когато Слятата изстена. Сет се Оттласна грациозно на крака, след което се плъзна по камъка изправен. Взе рубина със свободната си ръка, онази, с която не носеше прибрания в ножницата меч.

— Уха — обади се мечът.

— Благодаря ти, меч-ними — отвърна Сет. Той възстанови Светлината си на Бурята от паднали наблизо сфери и скъпоценни камъни.

— Имах предвид това. На твое дясно.

Още трима Слети се спускаха към него. Изглежда бе привлякъл вниманието на враговете.

* * *

Адолин и хората му стигнаха до покрито стълбище, което водеше към стената. Леля Навани им махна отгоре, след което ги подкани с жест да побързат. Адолин се затича по вътрешното стълбище и на върха откри няколко неориентирани войници на Садеас, които се опитваха да разбият вратата с ръчни брадви.

— Аз вероятно мога да мина през това малко по-лесно — каза Адолин зад тях.

Скоро след това той излезе на стената, като остави още пет трупа на стъпалата. Тези не го накараха да се почувства много меланхолично. Бяха на минути от това да стигнат до леля Навани.

Тя го прегърна.

— Елокар? — попита го напрегнато.

Адолин поклати глава.

— Съжалявам.

Леля му го притисна силно и той освободи Острието си и също я прегърна, докато тя трепереше и плачеше тихо. Бурите да го отнесат… знаеше какво е чувството. Всъщност не бе имал време да спре и да помисли след смъртта на Елокар. Бе чувствал притискащата ръка на отговорността, но беше ли скърбил за братовчед си?

Той прегърна леля си още по-здраво, като чувстваше болката й, огледална на неговата. Каменното чудовище вилнееше из града и войниците крещяха навсякъде около тях… но в този момент Адолин направи всичко възможно да утеши една майка, загубила сина си.

Най-накрая се разделиха, Навани подсуши очите си с кърпичка. Тя ахна, когато видя кървавата му страна.

— Добре съм — обясни той. — Ренарин ме излекува.

— Видях годеницата ти и мостовия долу — каза Навани. — Значи всички… всички освен него?

— Съжалявам, лельо. Аз просто… ние се провалихме. И с Елокар, и с Колинар.

Тя избърса очите си и решително се изправи.

— Ела. Сега целта ни трябва да е да спасим този град от същата съдба.

Те се присъединиха към кралица Фен, която наблюдаваше битката от горната част на стената.

— Естнатил беше на стената с нас, когато това нещо ни удари — казваше тя на сина си. — Той падна и вероятно е умрял, но има Вълшебно острие някъде из тези отломъци. Не съм виждала Тшадр. Може би в имението му? Не бих се изненадала да го открия да събира войските по горните нива.

Преброиха Броненосците и Мечоносците. Тайлена имаше три комплекта Вълшебни брони и пет Остриета — доста добра бройка Вълшебно въоръжение за размера на кралството. Осем рода ги пазеха и ги предаваха от баща на син, всеки от които служеше на трона като Върховен страж.

Адолин погледна към града, като оценяваше защитата. Боят по улиците на града беше труден, хората им се разделяха и бе лесно да ги хванеш в гръб или да ги обградиш. За щастие, войниците на Садеас явно бяха забравили военното си обучение. Не държаха позициите си добре; бяха се разпръснали на скитащи банди, като глутници от брадвохръти, тичащи из града и търсещи предизвикателство.

— Трябва да съберете войската си — каза Адолин на тайлените. — Затворете някоя улица долу, оформете съпротива. След това…

Внезапен свистящ звук го прекъсна.

Той се препъна назад, когато стената се разклати, след което дупката в нея се поправи. Метал порасна като кристали, за да запълни дупката, изникна от вихрушка от връхлитащ, виещ въздух.

Крайният резултат беше красива, блестяща част от полиран бронз, който се сливаше с камъка и напълно бе запечатал дупката.

— Дланите на Талн — възкликна Фен. Тя и съпругът й пристъпиха по-близо до ръба и погледнаха надолу към Ясна, която изтупа праха от ръцете си, след което ги постави на кръста си в доволна поза.

— Значи… сменяме тактиката — реши Адолин. — Щом пролуката е запълнена, можете да разположите стрелци на позиция, така че да изгоните армията навън и да задържите площада вътре. Разположете тук командирската позиция, изчистете улиците долу и след това удръжте тази стена на всяка цена.

Под тях Ясна се отдалечи от чудото, което бе създала, след което коленичи до някакви отломки и наклони глава, заслушана в нещо. Притисна ръката си към боклуците и те изчезнаха в дим, като разкриха един труп отдолу… и искрящо Вълшебно острие до него.

— Кдралк — запита Адолин, — как са позициите ти с Вълшебен меч?

— Аз… Практикувал съм ги, както другите офицери и… искам да кажа…

— Чудесно. Вземи десетина войника, отидете да вземете този Меч, след това спасете онази група войници ето там, в основата на Древния квартал. После се опитайте да спасите другата група, която се бие на стълбите. Разпредели всеки стрелец, който можеш, тук горе на стената и сложи останалите войници на пост, да охраняват улиците. — Адолин погледна през рамото си. Илюзията на Шалан работеше добре, засега. — Не се разпростирайте твърде много, но когато спасиш повече хора, опитайте се заедно да удържите целия Долен квартал.

— Но, принц Адолин — възрази Фен, — вие какво ще правите?

Адолин призова Меча си и посочи с него към задната част на Древния квартал, където гигантското каменно чудовище помете група войници от един покрив. Други се опитваха — без резултат — да го спънат с опънати въжета.

— Онези мъже изглежда имат нужда от помощта на оръжие, направено специално да минава през камък.

* * *

Амарам се биеше с поразителна ярост — безумен вид хармония, безкрайно нападение от тъчащи Вълшебни мечове и красиви позиции. Каладин блокира едното Острие със Силострието и за момент двете се сключиха.

Остър лилав кристал изникна от лакътя на Амарам и пропука бронята му на това място, светещ с мека вътрешна светлина. Бурите да го отнесат! Каладин се метна назад, когато Амарам замахна с другото Острие, и едва го избегна.

Каладин се измъкна с ловко движение. Тренировките му с меча бяха кратки и той никога не бе виждал някой да използва две Остриета едновременно. Би го сметнал за трудно. При Амарам изглеждаше елегантно, омайващо.

Дълбокото червено сияние под шлема на Амарам се задълбочи, стана кървавочервено, някак дори още по-злокобно. Каладин блокира още един удар, но силата му го изпрати да се влачи назад по камъка. Бе се направил по-лек за боя, но това си имаше последици, когато си изправен срещу човек в Броня.

Задъхан, Каладин се изстреля във въздуха, за да се отдалечи от врага си. Тази Броня му пречеше да използва Оттласвания срещу Амарам и блокираше удари от Силострието. Ако Амарам обаче успееше да го удари, това щеше да обездвижи Каладин. Да излекуваш рана от Вълшебен меч бе възможно, но също така беше бавно и го оставяше ужасно отслабен.

Всичко това се усложняваше от факта, че докато Амарам можеше да се съсредоточи единствено над дуела им, Каладин трябваше да продължава да гледа Далинар в случай…

В името на Преизподнята!

Каладин се Оттласна настрани, прелитащ през въздуха, за да се изправи срещу една Слята, която бе започнала да кръжи близо до Далинар. Тя замахна към него — но това само му позволи да промени Сил на Острие по средата на удара и да пререже копието й на две. Тя изтананика ядосана песен и полетя назад, като извади меча си от ножницата. Отдолу, Далинар беше просто сянка пред движещия се кървавочервен облак. От него се появяваха лица, които пищяха от ярост, бяс, кръвожадност — като издутия край на буреносни облаци.

От близостта с мъглата на Каладин му се догади. За щастие, и врагът не изглеждаше нетърпелив да навлезе в нея. Те кръжаха отвън и наблюдаваха Далинар. Няколко се бяха промъкнали по-близо, но Каладин бе успял да ги прогони назад.

Той продължи да настъпва срещу настоящия си противник, използвайки Сил като копие. Слятата беше гъвкава, но Каладин бе изпълнен със Светлина на Бурята. Полето отдолу все още бе отрупано с цяло съкровище от сияещи сфери.

След като се приближи със замах — прерязвайки робата на Слятата, — тя се стрелна, за да се присъедини към една група, която се бе съсредоточила над Сет. Дано убиецът успееше да се справи.

Сега, къде беше изчезнал Амарам… Каладин погледна през рамо, след което викна и се Оттласна назад, Светлина на Бурята се разнасяше пред него. Дебела черна стрела се изстреля право през нея, като разпръсна Светлината.

Амарам стоеше до коня си, откъдето бе свалил огромен Вълшебен лък, в който имаше стрели, дебели колкото дръжката на копие. Амарам отново вдигна оръжието и редица кристали щръкнаха от ръката му, като пробиха Бронята му. Бурите да го отнесат, какво се случваше с този човек?

Каладин се дръпна от пътя на стрелите. Можеше да се възстанови от подобен удар, но това щеше да го разсее — и можеше да позволи на Слетите да го докопат. Цялата Светлина на Бурята нямаше да го спаси, ако те просто го вържеха и започнеха да го кълцат, докато не спреше да се лекува.

Амарам освободи още една стрела и Каладин я блокира със Сил, която се превърна в щит в ръката му. След това Каладин се Оттласна в гмуркане и призова Сил като копие. Снижи се над Амарам, който отново закрепи Вълшебния си лък на седлото на коня и отскочи настрани, движеше се с невероятна скорост.

Амарам сграбчи Силкопието, когато Каладин мина край него, и заметна Каладин настрана. Каладин бе принуден да освободи Сил и да се забави, като се въртеше и пързаляше по земята, докато Оттласването му не свърши и не спря на място.

Със стиснати зъби, Каладин призова Сил като късо копие, след което нападна Амарам — решен да порази Върховния господар преди Слятата да се върне, за да атакува Далинар отново.

* * *

Вълнението се радваше да види Далинар.

Той си го бе представял като зла сила, злокачествена и коварна, като Зло или Садеас. Колко бе сгрешил.

Далинар вървеше през мъглата и всяка стъпка беше битка, която той преживяваше повторно. Войни от младостта му, за укрепването на Алеткар. Войни през зрелите му години, за да запази репутацията си — и да утоли жаждата си за бой. И… той видя моменти, в които Вълнението се бе оттегляло. Както когато Далинар бе държал Адолин за първи път. Или когато се бе смял заедно с Елокар на един каменен връх сред Пустите равнини.

Вълнението отчиташе тези събития с тъжно чувство за изоставяне и объркване. Вълнението не мразеше. Макар някои духчета да умееха да взимат решения, други бяха като животни — първични, движени от една-единствена непреодолима директива. Живей. Гори. Смей се.

Или в този случай, бий се.

* * *

Ясна съществуваше наполовина в Царството на познанието, което превръщаше всичко в мъглив лабиринт от сенки, носещи се души от светлина и сфери от стъкло. Хиляди разновидности духчета бушуваха и се катереха едно върху друго в океана на Морето на сенките. Повечето не се проявяваха в реалния свят.

Тя накара стъпала да се Превърнат под краката й. Индивидуални линии от въздух се подредиха нагоре и застанаха една до друга, след което се Превърнаха в камък — и въпреки че Царствата бяха свързани, това бе трудно. Въздухът беше безформен, дори като идея. Хората мислеха за него като за небе или като за дъх, или повей на вятъра, или буря, или просто като за „въздуха“. На него му харесваше да бъде свободен, труден за определяне.

И все пак с твърда увереност и идея за това, което искаше, Ясна успя да направи стъпала под краката си. Стигна до върха на стената и откри майка си там с кралица Фен и няколко войници. Бяха си оформили команден пункт в един от старите постове на стражата. Войници се бяха сгушили отпред с колове, насочени към двама Слети в небето.

„Лошо.“ Ясна се разходи по стената, като видя мелето от илюзии и хора навън. Шалан стоеше отзад; повечето от сферите около нея бяха вече изцедени. Изгаряше Светлина на Бурята с ужасно бързо темпо.

— Зле ли е? — попита тя Бледния.

— Така е — обади се той от яката й. — Така е.

— Майко — викна Ясна, когато се приближи към мястото, на което стояха Фен и Навани до стражевия пост. — Трябва да съберете войниците в града и да прочистите враговете вътре.

— Работим по въпроса — отвърна Навани. — Но… Ясна! Във въздуха…

Ясна вдигна една небрежна ръка, без да поглежда, и оформи стена от черен катран. Един Слят се заби в нея и Ясна Превърна малко пламъче, от което нещото започна да пищи и да се мята, изгарящо в ужасен пушек.

Ясна Превърна останалото от катрана по стената в дим, след което продължи нататък:

— Трябва да се възползваме от разсейването на Сияйната Шалан и да прочистим град Тайлен. Иначе, когато нападението отново връхлети отвън, вниманието ни ще бъде раздвоено.

— Отвън? — учуди се Фен. — Но ние поправихме стената и… Бурите да го отнесат! Сиятелна!

Ясна отстъпи, без да гледа, когато вторият Слят се спусна надолу — реакциите на духчетата в Морето на сенките й позволиха да определи къде се намираше. Тя се обърна и замахна с ръка към създанието. Бледния се преобрази и преряза главата на Слетия, докато преминаваше, и я запрати да се върти около себе си — с горящи очи — и да се търкаля по върха на стената.

— Врагът — каза Ясна — няма да бъде спрян от стена, а Сиятелната Шалан е използвала почти всички сфери, които чичо Далинар презареди. Моята Светлина на Бурята е почти свършила. Трябва да бъдем готови да удържим тази позиция с традиционните средства.

— Едва ли има достатъчно вражески войски, които да… — започна съпругът на Фен, но спря, когато Ясна посочи с Бледния — който услужливо се превърна отново — към чакащите армии от парши. Нито носещата се червена мъгла, нито пробиващата светлина на бурята бе достатъчна, за да потули червеното сияние, което започваше да се появява в очите на паршите.

— Трябва да бъдем подготвени да удържим тази стена толкова, колкото е нужно, за да пристигнат войски от Уритиру — обясни Ясна. — Къде е Ренарин? Не трябваше ли да се справи с онзи гръмолом?

— Един от войниците ми докладва, че го е видял — отвърна Фен. — Забавен е от тълпите. Принц Адолин имаше намерение да му помогне.

— Отлично. Ще поверя тази задача на братовчедите си и вместо това ще видя какво мога да направя, за да попреча повереницата ми да бъде убита.

* * *

Сет се виеше и избягваше атаките на петима Слети, като носеше големия тъмен рубин в лявата си ръка, а меча в ножницата в дясната. Опита се да приближи Далинар в червената мъгла, но враговете му препречиха пътя и той бе принуден да завие на изток.

Плъзна се по вече поправената стена и прелетя над града, като след известно време се понесе над чудовището от камък. То захвърли няколко войника във въздуха и за секунда те се носеха заедно със Сет.

Сет се Оттласна надолу, литнал към улиците на града. Зад гърба му един Слят се понесе край чудовището и тръгна след него. Той се изстреля през вратата на някаква къща — и чу тътен отгоре, когато тялото на един войник се заби в покрива, — след което блъсна задната врата и се Оттласна нагоре, като на косъм избегна следващата сграда.

— Трябваше ли да спася онези войници, меч-ними? — попита Сет. — Сега съм Сияен.

— Мисля, че те щяха да летят като теб вместо да падат надолу, ако искаха да бъдат спасени.

В тези думи имаше дълбока загадка, която Сет не можеше да обмисли. Слетите бяха пъргави, по-умели от него. Той криволичеше по улиците, но те го следваха плътно. Сет зави наобратно, напусна Древния квартал и се изстреля към стената — в опит да се върне обратно към Далинар. За жалост, рояк от враговете препречи пътя му. Останалите го обградиха.

— Май сме обградени — обади се мечът. — Време е да се бием, нали? Приеми смъртта и умри, разсичайки колкото се може повече? Аз съм готов. Да го направим. Готов съм да бъда благородна жертва.

Не. Той не печелеше, като умираше.

Сет захвърли камъка колкото силно можеше.

Слетите се стрелнаха след него и дадоха възможност на мъжа да избяга. Той се спусна към земята, където сфери искряха като звезди. Вдъхна дълбоко Светлина на Бурята, после забеляза Крадла да чака на полето между биещите се илюзии и чакащите парши.

Сет се приземи леко до нея.

— Провалих се в носенето на това бреме.

— Няма проблем. Носенето на лице като твоето е достатъчно бреме за един човек.

— Думите ти са мъдри — съгласи се той и кимна.

Крадла превъртя очи.

— Прав си, меч. Той не е особено забавен, а?

— Мисля, че така или иначе е страхохотен.

Сет не знаеше тази дума, но тя накара Крадла да се изкикоти тихичко, което мечът изимитира.

— Не сме изпълнили исканията на Тоягата — сопна им се той, Светлина на Бурята излезе от устата му. — Не можах да изпреваря Слетите за достатъчно дълго, че да предам камъка на господаря ни.

— Да, видях — обади се Крадла. — Но аз имам идея. Хората винаги преследват нещо, но не защото нещото наистина им харесва — а защото им харесва да го притежават.

— Тези думи… не са толкова мъдри. Какво имаш предвид?

— Просто е. Най-добрият начин да ограбиш някого е, като го оставиш да си мисли, че всичко е наред…

* * *

Шалан висеше на ръцете на Воал и Сияйна.

Отдавна бе паднала на колене и продължаваше да се взира напред, докато сълзи се стичаха от очите й. Напрегната, със стиснати зъби. Бе създала хиляди илюзии. Всяка една… всяка една беше тя.

Част от ума й.

Част от душата й.

Зло бе направил грешка, като бе залял войниците с такава жажда за кръв. Те не се интересуваха, че Шалан ги подхранваше с илюзии — просто търсеха битка. Така че тя им я даде и някак илюзиите й устояваха, когато враговете ги удряха. Помисли си, че сигурно комбинира Превръщане с Тъкането й на светлина.

Врагът виеше и пееше, ликуваше от схватките. Тя боядиса земята червена и напръска войниците с кръв, която изглеждаше истинска. Направи им серенада от звуци на пищящи и умиращи хора, удряне на мечове и чупене на кости.

Шалан ги потопи във фалшивата реалност и те пиеха от нея; пируваха с нея. Всяка една от илюзиите й, която умираше, й носеше малък шок. Част от нея умираше.

Те се раждаха отново, когато тя ги избутваше навън, за да танцуват пак. Вражеските Слети ревяха за ред и се опитваха да организират войските си, но Шалан удави гласовете им в звука на крясъци и удари на метал в метал.

Илюзията я погълна напълно и тя забрави всичко останало. Както когато рисуваше. Стотици духчета на сътворението разцъфнаха около нея, оформени като използвани предмети.

Бурите да го вземат. Беше красиво. Тя стисна ръцете на Воал и Сияйна по-здраво. Те коленичиха до нея, със сведени глави пред изрисувания й гоблен от насилие, нейния…

— Хей — чу се момичешки глас. — Може ли, ъъ, да спреш да се прегръщаш за минутка? Трябва ми помощ.

* * *

Каладин приклекна пред Амарам и мушна напред с копието си в едната ръка. Това обикновено беше добра тактика срещу човек с броня и меч. Копието му уцели целта, там, където би се забило точно в подмишницата на обикновен противник. Тук, за съжаление, копието просто се плъзна. Вълшебните брони нямаха традиционните слаби места, с изключение на дупките за очите. Трябваше да ги счупиш с множество последователни удари, като черупката на рак.

Амарам се изсмя, със стряскащо чисто веселие.

— В страхотна форма си, копиеносецо! Помниш ли първия път, когато дойде при мен? В онова село, когато се молеше да те взема? Ти беше ревящо дете, което толкова много искаше да стане войник. Славата от битката! Виждах желанието в очите ти, момче.

Каладин хвърли поглед към Слетите, които плахо обикаляха облака и търсеха Далинар.

Амарам се изкикоти. С тези тъмночервени очи и странните кристали, които растяха от тялото му, Каладин не бе очаквал, че ще звучи толкова много като себе си. Каквото и хибридно чудовище да бе това, то все още имаше разума на Меридас Амарам.

Каладин отстъпи, неохотно превръщайки Сил в Острие, което щеше да е по-подходящо за разбиване на Броня. Той застана във Вятърната позиция, която винаги изглеждаше подходяща. Амарам се засмя отново и нападна, второто му Вълшебно острие се появи в чакащата го хватка. Каладин се изплъзна настрани, като се наведе под едното Острие и застана зад гърба на Амарам… където успя добре да удари Бронята и да я сцепи. Вдигна Меча си, за да удари отново.

Амарам стовари крака си на земята и ботушът на Бронята му се пръсна, експлодирайки навън с парчета разтопен метал. Отдолу разкъсаният му чорап разкриваше гледка към крак, покрит с черупка и тъмнолилави кристали.

Когато Каладин се приближи да атакува, Амарам тропна с крак и каменната земя стана течна за момент. Каладин се препъна и потъна няколко сантиметра, сякаш камъните бяха кал от крем. Също за момент, земята се втвърди отново и прикова ботушите на Каладин на място.

— Каладин! — изплака Сил в съзнанието му, когато Амарам замахна с двата Вълшебни меча, паралелно един на друг. Сил се превърна в алебарда в ръцете на Каладин и той блокира ударите, но силата им го отхвърли на земята, пречупвайки глезените му.

Със стиснати зъби, Каладин измъкна болящите си крака от ботушите и се издърпа настрани. Оръжията на Амарам разсякоха земята зад него, като го пропуснаха на косъм. След това другият брониран ботуш на Амарам експлодира, кристалите отвътре го направиха на парчета. Върховният господар се избута с единия си крак и се понесе върху земята, невероятно бързо, като приближаваше Каладин и замахваше.

Сил се превърна в голям щит и Каладин едва блокира атаката. Той се Оттласна назад, излизайки от обхвата на Амарам, докато Светлината на Бурята лекуваше краката му. Да го вземат бурите! Да го вземат бурите!

— Онази Слята — обади се Сил. — Приближава се твърде много до Далинар.

Каладин изруга, след което взе от земята голям камък. Изстреля го във въздуха с няколко събрани Оттласвания, които го пратиха с въртене да се блъсне в главата на Слятата. Тя извика от болка и се отдръпна.

Каладин взе друг камък и го Оттласна към коня на Амарам.

— Биеш животното, понеже не можеш да победиш мен? — попита той. Изглежда не забеляза, че конят му, при бягството си, бе отнесъл Вълшебния лък.

„Убивал съм човек, който носеше тази Вълшебна броня и преди“, помисли си Каладин. „Мога да го направя отново.“

Само че не се бе изправил срещу прост Броненосец. Кристали от аметист прорязваха бронята на Амарам по целите му ръце. Как можеше Каладин да победи… каквото и да беше това?

— Да го намушкаш в лицето? — предложи Сил.

Струваше си да опита. Той и Амарам се биеха на полето, близо до червената мъгла, на западния фронт, но между главната войска и изчакващите парши. Земята беше почти равна, с изключение на няколко разрушени основи на сгради. Каладин се Оттласна нагоре с няколко сантиметра, за да не потъне в земята, ако Амарам се опиташе отново да… направи каквото там бе направил. След това се придвижи внимателно назад и застана на мястото, където Амарам вероятно щеше да скочи, прехвърляйки се над една изпочупена основа, за да го достигне.

Амарам пристъпи напред, кикотейки се тихичко. Каладин вдигна Сил като Вълшебен меч, но смени хватката си, така че да е готов за момента, в който щеше да се превърне в тънко копие, което можеше да забие право в забралото…

— Каладин! — извика Сил.

Нещо удари Каладин със силата на падаща скала и го отметна настрани. Тялото му се пречупи и светът се завъртя.

Инстинктивно, той се Оттласна напред и нагоре, обратно на посоката, в която бе захвърлен. Забави и освободи Оттласванията, точно когато инерцията му свърши, докосна земята, след това се плъзна и спря на камъка, болката заглъхваше от лекуващото му се рамо и страна.

Един едър Слят — по-висок дори от Амарам с Вълшебната си броня — пусна разбитата тояга, която бе използвал срещу Каладин. Черупката му беше с цвят на камък; сигурно бе клечал до тази основа и Каладин го беше взел за още едно парче от каменния пейзаж.

Докато Каладин го гледаше, кафявата черупка на създанието плъзна по ръцете му и покри лицето му като шлем, превръщайки се в дебела броня за секунди. Той вдигна ръце и от черупката му израснаха шипове под и над дланите му.

Очарователно.

* * *

Адолин се прехвърли над счупения ръб на един покрив в малка уличка между две сгради. Бе успял да стигне до Горния квартал на града, точно над Древния квартал. Тук сградите бяха построени буквално една върху друга на редове.

Сградата отляво беше изцяло смазана. Адолин пропълзя през отломките. Отдясно главната градска улица водеше нагоре — към Кралския квартал и Клетвената порта, — но беше задръстена от хора, които бягаха от вражеските войници долу. Това се допълваше и от местните стражи на търговците и взводовете на тайленската армия, които се бореха срещу този наплив.

Движението по улиците беше ужасно бавно, но Адолин бе открил един коридор, който беше празен. Гръмоломът бе минал през Древния квартал, събаряйки сгради, след което бе стъпвал по покривите, докато се катереше към Горния квартал. Тези изблици на разрушение почти бяха прокарали нов път. Адолин бе успял да го следва, като ползваше отломките за стъпала.

Сега беше точно в сянката на съществото. От един покрив наблизо висеше трупът на тайленски войник, оплетен с въжета. Висеше там, а веждите му се люлееха и докосваха земята. Адолин продължи нататък, като надничаше между сградите към една по-голяма улица.

Няколко тайлени се биеха там, опитвайки се да повалят гръмолома. Въжетата бяха страхотна идея, само че нещото явно бе твърде силно, за да бъде спънато от тях. На улицата над Адолин един войник се приближи и се опита да удари крака на чудовището с чук. Оръжието отскочи. Това беше стар и вкаменен крем. Смелият войник бе стъпкан.

Адолин стисна зъби и призова Вълшебното си острие. Без Броня, щеше да е също толкова лесен за убиване, колкото и всеки друг. Трябваше да е внимателен, предвидлив.

— За това си създадена, нали? — тихо попита Адолин, когато Мечът му се появи в ръката му. — За битки с неща като това. Вълшебните мечове са неудобно дълги за дуели, а Бронята е твърде мощна дори на бойното поле. Но срещу чудовище от камък…

Усети нещо. Размърдване във вятъра.

— Искаш да се биеш с него, нали? — попита Адолин. — Напомня ти за момента, когато си била жива.

Нещо погъделичка ума му, много слабо, като въздишка. Една-единствена дума: Маяларан. Някакво… име?

— Добре, Мая — каза Адолин. — Хайде да се справим с това нещо.

Адолин изчака то да се обърне към малката група защитаващи войници, след това се изстреля по улицата, покрита с натрошени камъни, тичайки право към гръмолома. Едва стигаше до прасеца му.

Адолин не използва никоя от позициите на меча — просто се заби в него, сякаш атакуваше стена, режейки точно над глезена на съществото.

Внезапно бум прозвуча отгоре, като два камъка, които се блъскат един в друг, когато нещото извика. Въздушна ударна вълна премина над Адолин, чудовището се обърна и замахна с ръка надолу към него. Адолин го избегна, като се метна настрани, но дланта на съществото удари земята с такава сила, че ботушите му се отлепиха от земята за момент. Той освободи Мая, докато падаше, след което се претърколи.

Застана на едно коляно, като дишаше тежко, с протегната ръка, и призова Мая отново. Да го вземат бурите, беше като плъх, който хапе пръстите на чул.

Звярът го гледаше с лъжливи очи като разтопена скала точно под повърхността. Беше чувал описанията на тези неща от виденията на баща си, но сега, когато го гледаше отдолу, бе поразен от формата на лицето и главата му.

„Пропастно чудовище“, помисли си. „Прилича на пропастно чудовище. Поне главата. Тялото бегло наподобяваше дебел човешки скелет.“

— Принц Адолин! — извика един от малкото останали живи войници. — Това е синът на Тоягата!

— Пазете принца! Отвлечете вниманието на чудовището от Мечоносеца. Това е единственият ни шанс да…

Адолин пропусна последната част, когато чудовището помете земята с ръка. Едва успя да го избегне, след което се хвърли през вратата на една ниска сграда. Вътре прескочи няколко сламеника, влетя в следващата стая, след това нападна тухлената стена с Мая, като я наряза с четири бързи удара. Блъсна стената с рамо и премина през дупката.

Докато го правеше, дочу хленч зад себе си.

Адолин стисна зъби. „Точно сега щеше да има полза от някой от тези буреносни Сияйни.“

Той се наведе и влезе обратно в сградата, преобърна една маса и сгушено под нея, намери малко момче. Това беше единственият човек, който Адолин видя в сградата. Той издърпа момчето, точно когато гръмоломът разби покрива с юмрук. Докато прах се вдигаше на вълни след него, натика детето в ръцете на един войник и насочи и двамата към улицата на юг. Адолин се затича на изток, около сградата. Вероятно можеше да се покатери на следващото ниво на Горния квартал и да заобиколи създанието.

Въпреки всички викове на войниците, които се опитваха да разсеят чудовището, то явно знаеше върху кого да се фокусира. Прекрачи порутената къща и замахна с юмрук към Адолин, който прескочи през един прозорец в друга къща, през една маса и после през отворения прозорец от другата страна.

Тряс.

Сградата се срина зад него. Нещото нараняваше собствените си ръце при тези атаки, като китките и пръстите му оставаха белязани с бели драскотини. Изглежда не се интересуваше — и защо да го прави? То се бе откъснало от самата земя, за да създаде това тяло.

Единственото предимство на Адолин, с изключение на Острието, беше умението му да реагира по-бързо от съществото. То се завъртя към следващата сграда до него, като се опитваше да я смачка, преди Адолин да влезе вътре… но той вече тичаше с всичка сила назад. Изтича под замаха на чудовището, плъзна се по останките и праха, когато юмрукът мина близо над главата му.

Това му даде възможност да изтича между краката на гръмолома. Той замахна към глезена, който вече веднъж бе ударил, и заби Меча си дълбоко в камъка, след което го удари и от другата страна. „Точно като пропастно чудовище“, помисли си. „Първо краката.“

Когато съществото пристъпи отново, глезенът се пропука с рязък звук, после ходилото се отчупи.

Адолин се приготви за вика на ранения гръмолом отгоре, но все пак трепна при ударната вълна. За съжаление, чудовището пазеше равновесие доста добре на остатъка от крака си. Бе малко по-тромаво от преди, но нямаше реална опасност да падне. Но тайленските войници се бяха прегрупирали и бяха събрали въжетата си, така че може би…

Една ръка във Вълшебна броня се пресегна от близката сграда, хвана Адолин и го издърпа вътре.

* * *

Далинар бе протегнал ръце настрани, погълнат от Вълнението. То връщаше всеки негов спомен, който той мразеше. Война и конфликти. Времената, в които бе крещял на Иви, докато не му се подчини. Гневът, който едва не го бе докарал до ръба на лудостта. Срамът му.

Въпреки че някога бе лазил пред Нощната пазителка, за да моли за избавление, вече не искаше да забравя.

— Приветствам те — каза той. — Приемам това, което бях.

Вълнението оцвети погледа му в червено и предизвика дълбок стремеж към битката, към конфликта, към предизвикателството. Ако се откажеше, щеше да прогони Вълнението.

— Благодаря ти — каза Далинар, — че ми даде сила, когато имах нужда от нея.

Вълнението завибрира с доволен звук. То се приближи още, лицата от червената мъгла се хилеха от възбуда и веселие. Нападащи коне пищяха и умираха. Мъже се смееха, докато ги посичаха.

Някога Далинар вървеше по скалата към Пропастта, с намерението да избие всички вътре. Почувства топлината на гнева. Копнежът бе толкова силен, че го заболя.

— Бях този човек — каза Далинар. — Разбирам те.

* * *

Венли изпълзя настрани от бойното поле. Тя остави хората да се борят със сенки в хаос от гняв и кръвожадност. Тръгна да навлиза по-дълбоко в тъмнината, под бурята на Зло, като се чувстваше странно болна.

Ритмите бяха полудели вътре в нея, сливаха се и се биеха. Част от Копнежа се разми в Бяс, после в Присмех.

Тя подмина Слети, които спореха какво да правят, сега, когато Зло се бе оттеглил. Дали да пратят паршите в битката? Те не можеха да контролират хората, както бяха обладани от един от Несътворените.

Ритмите се трупаха върху ритми.

Агония. Високомерие. Разруха. Изгубени…

„Ето!“ помисли си Венли. „Хвани се за това!“

Тя се настрои на Ритъма на Изгубените. Закачи се отчаяно за тържественото туптене — ритъм, на който човек се настройваше, когато искаше да си припомни онези, които му липсваха. Тези, които си бяха заминали.

Тембър туптеше в същия ритъм. Защо чувството беше различно от преди? Тембър вибрираше през цялото същество на Венли.

Изгубени. Какво бе изгубила Венли?

На Венли й липсваше да бъде някой, който се интересуваше от нещо друго освен от власт. Знания, фаворизиране, форми, богатство — беше й все едно. Къде беше сбъркала?

Тембър пулсираше. Венли падна на колене. Студеният камък отразяваше светкавиците отгоре, червени и ярки.

Но собствените й очи… можеше да види собствените си очи в полираната мокра скала.

В тях нямаше дори намек за червено.

— Животът… — прошепна тя.

Кралят на алетите й бе подал ръка. Далинар Колин, мъжът, чийто брат те бяха убили. Но той все пак й бе подал ръка от колоната с духчета на славата и бе говорил с нея.

„Можеш да се промениш.“

— Животът преди смъртта.

„Можеш да станеш по-добър човек.“

— Силата преди… преди слабостта…

„Аз го направих.“

— Пътят…

Някой я сграбчи грубо и я завъртя, като я блъсна на земята. Слят, с формата, която развиваше броня от черупка, като Вълшебна броня. Той прецени Венли от главата до петите и за един момент, изпълнен с паника, тя бе сигурна, че ще я убие.

Слетият взе торбичката й, тази, в която се криеше Тембър. Венли изпищя и одра ръцете му, но той я блъсна обратно и отвори торбичката.

След това я обърна наопаки.

— Можех да се закълна… — каза на техния език. Захвърли торбичката настрани. — Ти не се подчини на Страстните думи. Не нападна врага, когато ти бе заповядано.

— Аз… бях уплашена — каза Венли. — И слаба.

— Не можеш да бъдеш слаба и да му служиш. Трябва да избереш на кого ще служиш.

— Избирам — потвърди тя, след което извика: — Избирам!

Той кимна, очевидно впечатлен от Страстта й, след това закрачи обратно към бойното поле.

Венли се изправи на крака и си проправи път до един от корабите. Препъна се по мостчето — и все пак се чувстваше по-свежа, по-будна, отколкото бе била от много, много време.

В ума й звучеше Ритъма на Радостта. Един от старите ритми, които народът й бе научил много отдавна — след като бе прогонил боговете си.

Тембър пулсираше вътре в нея. Вътре, в скъпоценното й ядро.

— Все още нося една от техните форми — каза Венли. — Имаше духче на празнотата в скъпоценното ми ядро. Как?

Тембър запулсира в Решителност.

— Какво си направила? — изсъска Венли и спря на палубата.

Отново Решителност.

— Но как можеш… — гласът й заглъхна, след това тя се прегърби и заговори по-тихо. — Как можеш да задържиш духче на празнотата като пленник?

Тембър запулсира на Победа вътре в нея. Венли се спусна към каютата на кораба. Един парш се опита да й забрани, но тя се взира в него, докато той не й се подчини, след което взе рубинената сфера от фенера му и влезе вътре, като затръшна вратата и я заключи.

Тя вдигна сферата и после — с разтуптяно сърце — я изпи. Кожата й започна да свети с мека бяла светлина.

— Пътят преди целта.

* * *

Срещу Адолин стоеше фигура в блестяща черна Вълшебна броня, с голям чук, метнат на гръб. На шлема имаше стилизирани вежди като ножове, които се извиваха назад, и Бронята беше изпъстрена с триъгълна шарка на преплитащи се люспи. Квадерлн, помисли си той, като си припомни списъците с тайленски вълшебни въоръжения. Означаваше, в груб превод, „черупка на Ква“.

— Ти Тшадр ли си? — предположи Адолин.

— Не, Хрдалм — отвърна Броненосецът със силен тайленски акцент. — Тшадр държи Площада на Съда. Аз идвам, спирам чудовище.

Адолин кимна. Отвън нещото изрева ядосано, когато се изправи срещу тайленските войници.

— Трябва да излезем и да помогнем на тези хора — каза Адолин. — Можеш ли да разсееш чудовището? Моят Меч може да реже, докато ти понасяш ударите.

— Да — отвърна Хрдалм. — Да, добре.

Адолин бързо помогна на Хрдалм да свали чука. Мъжът го вдигна, след което посочи към прозореца.

— Отивай там.

Адолин кимна, чакаше до прозореца, докато Хрдалм излетя през вратата и побягна право към гръмолома, крещейки тайленския боен вик. Когато нещото се обърна към него, Адолин изскочи от прозореца и го нападна от другата страна.

Двама летящи Слети се спуснаха зад Хрдалм, забиха копия в гърба му и го хвърлиха напред. Бронята застърга в камъните, когато мъжът падна по лице.

Адолин се затича към крака на гръмолома — но създанието не обърна внимание на Хрдалм и загледа Адолин. То заби една длан в земята наблизо, като накара Адолин да изтанцува назад.

Хрдалм се изправи, но един Слят се спусна и го ритна. Другата Слята се приземи на гърдите му и започна да блъска по шлема му с един чук, като го пропука. Докато Хрдалм се опитваше да я хване и да се освободи, първият се спусна и използва копие, за да прикове ръката му към земята. Преизподня!

— Добре, Мая — промърмори Адолин. — Упражнявали сме това.

Той се изправи, след което метна Меча, който се изви в блестяща дъга, преди да се забие в Слятата върху гърдите на Хрдалм и да я прониже. Тъмен дим се понесе от очите й, докато те изгаряха.

Хрдалм се изправи и помете другия Слят с подсилен от Вълшебната броня юмрук. Обърна се към мъртвата, после погледна обратно към Адолин със стойка, която някак си изразяваше удивление.

Гръмоломът изрева, като изпрати вълна от звук през улицата и разтресе каменните отломки. Адолин преглътна, след което започна да брои ударите на сърцето си, докато бягаше. Чудовището трополеше по улицата зад него — но Адолин скоро спря пред голяма купчина отломки, които блокираха пътя. Бурите да го отнесат, беше побягнал в грешната посока.

Той изкрещя и се обърна. Беше отброил до десет и Мая се върна при него.

Гръмоломът надвисна над него. Спусна едната си ръка надолу и Адолин успя да прецени по сянката и да избегне удара, изправен между два пръста. Докато дланта се блъскаше в земята, Адолин скочи, в опит да не бъде съборен. Хвана един огромен пръст с лявата си ръка, отчаяно стиснал Мая протегната настрани в дясната.

Както и преди, гръмоломът започна да търка дланта си по земята в опит да смели Адолин в камъните. Той висеше от пръста, краката му бяха на няколко сантиметра от земята. Звукът беше ужасен, сякаш се бе озовал в каменно свлачище.

В момента, в който гръмоломът спря да влачи ръката си, Адолин се пусна, след което вдигна Мая в захват с две ръце и преряза пръста. Звярът изрева от гняв и дръпна ръката си назад. Крайчето на един от здравите пръсти докосна Адолин и го захвърли назад.

Болка.

Порази го като светкавица. Той се блъсна в земята и се изтърколи, но агонията беше толкова силна, че едва забеляза. Докато спираше, кашляше и трепереше, тялото му се сгърчи в пристъп.

Бурите да го отнесат. Буритебуритебуритедагоотнесат… Адолин затвори очи срещу болката. Той… бе свикнал твърде много с непобедимостта на Бронята. Но костюмът му беше в Уритиру — или, надяваше се, скоро щеше да е тук на Гаван, а Бронята му щеше да чака.

Адолин някак изпълзя и се изправи на крака, всяко движение му причиняваше пронизваща болка в гърдите. Счупено ребро? Е, поне ръцете и краката му функционираха.

Мърдай. Това нещо още беше зад него.

Едно.

Пътят пред него бе затрупан с отломки от разбита сграда.

Две.

Той закуцука надясно — към ръба надолу и следващия ред от къщи.

Три. Четири.

Гръмоломът изрева и го последва, стъпките му разтърсваха земята.

Пет. Шест.

Можеше да чуе стържене на камъни точно зад гърба си.

Падна на колене.

Седем.

„Мая!“ помисли си той, истински отчаян. „Моля те!“

Слава богу, когато вдигна ръце, Мечът се материализира. Той го заби в каменната стена — върхът насочен настрани вместо надолу, — след което се изтъркаля от ръба, хванал се за дръжката. Юмрукът на гръмолома се стовари отново и се заби в камъка. Адолин висеше от дръжката на Мая над ръба, падането от който щеше да е около три метра и половина до покрива отдолу.

Адолин скръцна със зъби — лакътят го болеше достатъчно силно, че да накара очите му да сълзят. Но щом гръмоломът с изстъргване вдигна ръка до себе си, Адолин хвана ръба на скалата с една ръка и премести Мая отстрани, като я освободи от камъка. Пресегна се надолу и я заби в скалата под себе си, след което се пусна и се залюля от тази нова хватка, секунда преди да освободи Меча и да падне по останалия път до покрива.

Кракът му изпищя от болка. Той се строполи на покрива, очите му се насълзиха. Докато лежеше там в агония, усети нещо — бегла паника по вятъра. Насили се да се изтъркаля до края на покрива и един Слят се спусна край него, копието му го пропусна на милиметри.

„Трябва ми… оръжие…“

Той започна да отброява отново и тръгна да се изправя, нестабилно, на крака. Но гръмоломът надвисна на склона над главата му, след което заби крака си в центъра на каменния покрив, на който се намираше Адолин.

Мъжът падна сред купчина потрошени камъни и прах, после силно се удари върху пода вътре, парченца скала трополяха край него.

Всичко причерня. Той се опита да поеме въздух, но мускулите му не бяха способни на това усилие. Можеше само да лежи там, смазан, и да стене тихо. Част от него долавяше звуците на гръмолома, който изваждаше крака си от разбитата къща. Той зачака чудовището да го смачка, но докато зрението му бавно се връщаше, видя как създанието пристъпва от ръба на скалата към улицата отвън.

Поне… поне не вървеше към Клетвената порта.

Адолин се помръдна. Парченца от разбития покрив се изсипаха от него. Лицето и ръцете му кървяха от стотици драскотини. Той успя да си поеме въздух, задъхан от болка, и се опита да се раздвижи, но кракът му… Преизподнята да го отнесе, това болеше.

Мая докосна ума му.

— Опитвам се да се изправя — каза той през стиснати зъби. — Дай ми секунда. Буреносен меч. — Закашля се още веднъж, след което най-сетне се изтърколи от чакъла. Пропълзя на улицата, като почти очакваше Белязания и Дрей да са там, за да го изправят на крака. Бурите да го отнесат, тези двама мостови му липсваха.

Улицата край него беше пуста, макар на около седем метра по-нататък хората да се бяха струпали в опит да преминат през прохода и да се спасят. Викаха и крещяха от страх и ужас. Ако Адолин побегнеше натам, гръмоломът щеше да го последва. Чудовището се бе оказало твърдо решено да го смачка.

Той се подсмихна презрително на надвисналия гръмолом и — като се подпираше на стената на малката къща, в която беше паднал — се изправи на крака. Мая се озова в ръката му. Макар той да беше покрит с прах, тя все още сияеше ярко.

Адолин се закрепи прав, после хвана меча с две ръце — мокри от кръв — и застана в Каменна позиция. Непоклатимата позиция.

— Ела да ме хванеш, копеле — прошепна.

— Адолин? — обади се един познат глас зад него. — Бурите да го отнесат, Адолин! Какво правиш!

Адолин се стресна, след което погледна през рамо. Една сияеща фигура си проби път през тълпата на улицата. Ренарин носеше Вълшебен меч, а синята му униформа на Мост Четири беше неопетнена.

„Много бързо пристигна, няма що.“

Докато Ренарин се приближаваше, гръмоломът всъщност отстъпи назад, сякаш се страхуваше. Е, това можеше да помогне. Адолин стисна зъби, докато се опитваше да се справи с болката. Заклатушка се нестабилно, след което намери равновесие.

— Добре, нека да…

— Адолин, не бъди безразсъден! — Ренарин го сграбчи за ръката. Лековит изблик премина през тялото на Адолин като студена вода във вените му и накара болките му да се отдръпнат.

— Но…

— Махай се — отсече Ренарин. — Нямаш Броня. Ще умреш, ако се биеш с това нещо!

— Но…

— Аз ще се справя, Адолин. Просто бягай! Моля те.

Адолин се запрепъва назад. Никога не бе чувал подобни силни думи от Ренарин — това беше почти по-изумително и от чудовището. Ренарин, изненадващо, нападна създанието.

Един трясък оповести слизането на Хрдалм, шлемът на бронята му бе разбит, но иначе той беше в добра форма. Бе изгубил чука си, но носеше едно от копията на Слетите, а Бронята му беше покрита с кръв.

Ренарин! Той нямаше Броня. Как…

Дланта на гръмолома се стовари върху Ренарин и го премаза. Адолин изкрещя, но Мечът на брат му преряза дланта, след което я отдели от китката.

Чудовището изрева от яд, докато Ренарин се изкачваше по отломките на дланта. Изглежда се лекуваше по-бързо от Каладин и Шалан, сякаш да го смачкат изобщо не му причиняваше дискомфорт.

— Отлично! — извика Хрдалм, който се смееше в шлема си. — Ти, почивай. Става ли?

Адолин кимна и потисна едно стенание. Лечението на Ренарин бе спряло болката във вътрешностите му и вече не го болеше да отпуска тегло върху крака си, но ръцете все още го боляха и някои от драскотините му не бяха заздравели.

Докато Хрдалм пристъпваше напред към боя, Адолин хвана мъжа за ръката, след което вдигна Мая.

„Върви с него засега, Мая“, помисли си Адолин.

Почти му се искаше да чуе възражение, но беглото усещане, което получи, бе за примирено съгласие.

Хрдалм пусна копието си и взе Меча почтително.

— Голяма Чест в теб, принц Адолин — рече той. — Голяма Страст в мен да помогна.

— Върви — каза Адолин. — Аз ще видя дали мога да помогна да се удържат улиците.

Хрдалм се спусна напред. Адолин избра едно копие на пехотинец от отломките и се отправи към пътя назад.

* * *

Сет от Разбиващите Небето, за щастие, се бе упражнявал с всички десет Стихии.

Слетият предаде огромния рубин на една от своите, която можеше да манипулира Износване — жена, която се плъзгаше по земята също като Крадла. Тя зареди скъпоценния камък, като го накара да светне с нейния вариант на Оттласване. Това щеше да направи рубина невероятно хлъзгав и труден за носене от всеки друг, освен от самата Слята.

Тя изглежда смяташе, че враговете й няма да имат опит с подобно нещо. За тяхно нещастие, Сет не само бе носил Острие на Чест, което го даряваше с тази сила, но и се бе упражнявал с кънки на лед, тренировка, която донякъде наподобяваше движенията на Танцуваш по ръба.

И така, докато той преследваше камъка, остави на Слятата много възможности да го подцени. Остави я да го избягва, твърде бавно се ориентираше, правеше се на изненадан, когато тя се стрелваше в едната посока или в другата.

След като Слятата бе убедена, че контролира това състезание, Сет удари. Когато тя скочи от ръба на един камък — и се понесе за кратко във въздуха, — той влетя с внезапна редица Оттласвания. Сблъска се с нея, точно когато се приземяваше. Щом лицето му докосна черупката й, той я Оттласна нагоре.

Това я захвърли във въздуха с писък. Сет се приземи и се подготви да я последва, след което изруга, когато Слятата се засуети с камъка. Той свали якето си, когато жената го изпусна. Макар един от Слетите да се спусна, за да го улови, рубинът се изплъзна от пръстите му.

Сет го хвана с якето, увит като в торба. Щастлив развой; той бе предположил, че ще трябва да я нападне повторно, за да го измъкне от ръцете й.

А сега, истинското изпитание. Той се Оттласна на изток, към града. Тук хаотична смесица от войници се биеха на едно нарисувано бойно поле. Тъкачката на Светлина си я биваше; дори труповете изглеждаха автентични.

Един Слят бе започнал да събира войниците със светещи очи, които бяха истински, след което да ги обръща с гръб към градската стена. Бяха се подредили в редици с копия, сочещи навън, и викаха другите войници да се присъединят към тях, но докосваха всеки, който приближеше. Илюзии, които се опитваха да влязат, бяха разрушавани. Скоро враговете щяха да могат да игнорират тази примамка, да се прегрупират и да се съсредоточат над преминаването през стената.

„Прави каквото ти каза Далинар. Занеси му този скъпоценен камък.“

Рубинът най-сетне бе спрял да сияе и вече не беше хлъзгав. Над Сет се спускаха много Слети, за да му препречат пътя; изглеждаха доволни да играят тази игра, тъй като стига камъкът да сменяше притежателя си, той не можеше да бъде доставен на Далинар.

Когато първият Слят се спусна към него, Сет се сви на кълбо и отмени Оттласването си нагоре. Сблъска се с един камък и започна да се държи като замаян. След това разтърси глава, взе торбата с рубина и отново се изстреля във въздуха.

Осем Слети тръгнаха след него и макар Сет да маневрираше помежду им, един накрая се приближи достатъчно, че да хване торбата и да я изтръгне от пръстите му. Те отлетяха нанякъде дружно, а Сет бавно се понесе надолу и се приземи до Крадла, която излезе от една илюзорна скала. Държеше нещо, увито в дрехи: истинският скъпоценен камък, който бе взела от торбата му по време на фалшивия му сблъсък с камъка. Слетите сега носеха фалшив рубин — камък, изрязан в приблизително същата форма с Вълшебен меч, след което покрит с илюзия.

— Хайде — каза Сет, хвана момичето и го Оттласна нагоре, след което го повлече зад себе си, докато се носеше към северния край на равнината. Това място най-близо до червената мъгла бе изпаднало в мрак — Бягащият по вятъра бе изразходвал цялата Светлина на Бурята в скъпоценните камъни по земята. Той се биеше с няколко от враговете наблизо.

Сенчест мрак. Прошепнати думи. Сет намали скорост и спря.

— Какво? — попита Крадла. — Лудолики?

— Аз… — Сет затрепери, духчета на страха се появиха от земята под него. — Не мога да вляза в тази мъгла. Трябва да стоя надалеч от това място.

Шепотите.

— Схващам — кимна тя. — Върни се назад и помогни на червенокосата.

Той пусна Крадла на земята и се върна назад. Тази бушуваща червена мъгла, тези лица, които се разбиваха, образуваха се отново и крещяха. Далинар все още беше там, някъде?

Малкото момиченце с дългата коса спря на границата на мъглата, след което пристъпи в нея.

* * *

Амарам крещеше от болка.

Каладин се биеше със Слетия със странната прораснала черупка и не можеше да погледне. Използваше крясъците, за да прецени, че се намира достатъчно далеч от Амарам, за да не може да го атакува непосредствено.

Но бурите да го отнесат, беше разсейващо.

Каладин замахна със Силострие и преряза ръцете на Слетия. Това напълно отдели шиповете и го лиши от длани. Създанието отстъпи назад, ръмжейки в тих, но ядосан ритъм.

Виковете на Амарам се приближаваха. Сил се превърна в щит — предусещайки нуждите на Каладин, — когато той я вдигна отстрани и блокира няколко връхлитащи удара от крещящия Върховен господар.

„Отче на Бурята.“ Шлемът на Амарам беше пропукан от злокобните, остри аметисти, които израстваха от двете страни на лицето му. Очите все още светеха дълбоко в шлема, а каменната земя някак гореше под покритите му с кристали крака, така че той оставяше огнени отпечатъци след себе си.

Върховният принц блъскаше по Силщита с два Вълшебни меча. Тя, от своя страна, се покри с решетка отвън — с части, които стърчаха напред като върховете на тризъбец.

— Какво правиш? — попита Каладин.

— Импровизирам.

Амарам нападна отново и мечът на Хеларан се оплете в зъбците. Каладин завъртя щита и изкопчи меча от хватката на Амарам. Той изчезна в облак дим.

Сега, възползвай се от преимуществото.

— Каладин!

Едрият Слят го нападна. Прерязаните ръце на създанието бяха израснали наново, и — дори докато замахваше — в тях се появи огромна тояга от черупка. Каладин едва нагласи Сил на място, за да блокира.

Това не му свърши особена работа.

Силата от връхлитащата странично тояга захвърли Каладин в остатъците от стената. Той изръмжа, след което се Оттласна нагоре в небето, Светлината на Бурята го изтъкаваше наново. Преизподня. Районът около мястото, на което се биеха, бе станал мрачен и сенчест, скъпоценните камъни бяха изцедени. Наистина ли бе използвал толкова много?

— О-па — обади се Сил и полетя край него като панделка от светлина. — Далинар!

Червената мъгла се надигна, зловеща в мрака. Червено върху черно. В нея Далинар бе сянка, с два летящи Слети, които го връхлитаха.

Каладин изръмжа отново. Амарам бе тръгнал да търси лъка си, който бе паднал от седлото на коня някъде. Преизподня. Той не можеше да победи всички им.

Изстреля се надолу към земята. Едрият Слят идваше към него и вместо да побегне, Каладин остави създанието да забие подобно на нож копие през корема му.

Той изсумтя, усети вкус на кръв, но не трепна. Хвана ръката на създанието и го Оттласна нагоре и към мъглата. Слетият прелетя край другарите си във въздуха, крещейки нещо, което звучеше като зов за помощ. Другите се стрелнаха след него.

Каладин се запрепъва след Амарам, но започна да пристъпва по-стабилно, докато се лекуваше. Доби още малко Светлина на Бурята от няколко скъпоценни камъка, които бе пропуснал по-рано, след което се извиси в небето. Сил се превърна в копие и Каладин се спусна надолу, което накара Амарам да се извърне от лъка — все още на малко разстояние от него — и да погледне Каладин. Кристали бяха пробили бронята му по цялата дължина на ръцете и по гърба му.

Каладин се впусна в атака. Обаче не беше свикнал да лети с копие и Амарам изби Силкопието настрани с Вълшебен меч. Каладин се издигна от другата страна, обмисляше следващия си ход.

Амарам се издигна във въздуха.

Той се понесе в невероятен скок, много по-нависоко и по-надалече, отколкото би позволила всяка Вълшебна броня. И увисна там за момент, а после се спусна към Каладин, който отстъпи назад.

— Сил — изсъска той, когато Амарам се приземи. — Сил, това беше Оттласване. Какво е той?

— Не зная. Но нямаме много време, преди онези Слети да се завърнат.

Каладин се спусна надолу и се приземи, като скъси Сил до алебарда. Амарам се завъртя към него, очите в шлема оставяха червено сияние след себе си.

— Можеш ли да я почувстваш? — попита той Каладин. — Красотата на битката?

Каладин приклекна и заби Сил към пропуканата ризница на Амарам.

— Можеше да бъде толкова величествено — продължи той, като отклони атаката. — Ти, аз, Далинар. Заедно на една и съща страна.

— Грешната страна.

— Грешно ли е да искаш да помогнеш на онези, които са истинските собственици на тази земя? Не е ли честно?

— Вече не говоря с Амарам, нали? Кой, или какво, си ти?

— О, аз съм — отвърна Амарам. Той освободи едно от Остриетата си и хвана шлема си. След подръпването с ръка, той най-сетне се пропука, избухна и разкри лицето на Меридас Амарам — обградено от кристали аметист, които светеха с мека и някак мрачна светлина.

Той се ухили.

— Зло ми обеща нещо велико и това обещание бе спазено. С чест.

— Все още ли се преструваш, че говориш за чест?

— Всичко, което правя, е за чест. — Амарам замахна с един Меч, карайки Каладин да отстъпи. — Честта ме накара да търся завръщането на Вестителите, на сила и на нашия бог.

— За да можеш да се присъединиш към другата страна ли?

Светкавица проблесна зад Амарам, разпръсквайки червена светлина и дълги сенки, докато той призоваваше отново втория си Меч.

— Зло ми показа в какво са се превърнали Вестителите. Прекарахме години в опити да ги накараме да се завърнат. Но те са били тук през цялото време. Те са ни изоставили, копиеносецо.

Амарам внимателно обикаляше около Каладин с двата си Вълшебни меча.

„Чака Слетите да дойдат на помощ“, помисли си Каладин. „Затова сега е толкова предпазлив.“

— И аз страдах някога — заяви Амарам. — Знаеше ли това? След като бях принуден да убия отряда ти, аз… страдах. Докато не осъзнах. Вината не беше моя. — Цветът на светещите му очи се насити до кървавочервено. — Нищо от това не беше по моя вина.

Каладин нападна — за съжаление, той нямаше почти никаква представа пред какво е изправен. Земята се разкъса и се превърна в течност, като едва не го улови отново. Огън пълзеше след ръцете на Амарам, когато той замахна с двата Меча. Някак, за кратко, той запали дори самия въздух.

Каладин блокира единия Меч, след това другия, но не можеше да атакува. Амарам беше бърз и брутален, а Каладин не смееше да докосне земята, за да не замръзнат краката му в разтопения камък. След още няколко удара Каладин бе принуден да отстъпи.

— Превъзхождам те, копиеносецо — рече Амарам. — Поддай се и убеди града да се предаде. Така ще е най-добре. Няма нужда повече хора да умират днес. Позволи ми да бъда милостив.

— Както беше милостив с приятелите ми ли? Както беше милостив с мен, когато ми сложи тези клейма?

— Оставих те жив. Пощадих те.

— Опит да успокоиш съвестта си. — Каладин се сблъска с Върховния принц. — Неуспешен опит.

— Аз те създадох, Каладин! — Червените очи на Амарам осветиха кристалите, които опасваха лицето му. — Аз ти дадох тази гранитена воля, тази увереност на воин. Това, човекът, в който си се превърнал, беше моят подарък!

— Подарък за сметка на всички, които обичах?

— Какво те е грижа? Това те направи силен! Мъжете ти умряха в името на битката, така че най-силните да носят оръжието. Всеки би сторил онова, което сторих аз, дори самият Далинар.

— Не ми ли каза, че си се отказал от тази мъка?

— Да! Превъзмогнах вината!

— Тогава защо още страдаш?

Амарам потрепна.

— Убиец — изсъска Каладин. — Смени страната, за да намериш мир, Амарам. Но никога няма да го получиш. Той никога няма да ти го даде.

Амарам изрева и замахна с Мечовете си. Каладин се Оттласна нагоре, след това — докато Амарам минаваше под него — се извъртя и се спусна обратно надолу, замахнал с мощна хватка с две ръце. В отговор на непроизнесена команда, Сил се превърна в чук, който се заби в гърба на бронята на Амарам.

Ризницата — която се състоеше от едно парче — избухна с неочаквана сила и отблъсна Каладин назад през камъните. Над главата му прозвуча гръмотевица. Те бяха изцяло в сянката на Вечната буря, което правеше всичко да изглежда още по-призрачно, когато Каладин видя какво се бе случило с Амарам.

Целият гръден кош на Върховния принц се бе сринал навътре. Нямаше следа от ребра или вътрешни органи. Вместо това, огромен лилав кристал пулсираше в гръдния му кош, обрасъл с тъмни вени. Ако е носел униформа или подплата под ризницата, тя бе погълната.

Той се обърна към Каладин, сърцето и дробовете му бяха заменени от скъпоценен камък, който сияеше с тъмната светлина на Зло.

— Всичко, което съм направил — каза Амарам и примигна с червените си очи, — съм направил за Алеткар. Аз съм патриот!

— Ако това е истина — прошепна Каладин, — защо все още страдаш?

Амарам изкрещя и го нападна отново.

Каладин вдигна Сил, която се превърна във Вълшебен меч.

— Днес това, което правя аз, е заради мъжете, които ти уби. Аз се превърнах в мъжа, който съм днес, заради тях.

— Аз те създадох! Аз те изковах! — Той скочи към Каладин, като се отблъсна от земята и увисна във въздуха.

И правейки това, той навлезе в пространството на Каладин.

Каладин се втурна към Върховния принц. Амарам замахна, но самите ветрове се извиха край Каладин, а и той очакваше атаката. Оттласна се настрани, като за малко избегна единия Меч. Духчета на вятъра се стрелнаха край него, докато избягваше другия на косъм.

Сил се превърна в копие в ръцете му, като пасваше на движенията му идеално. Той се завъртя и я заби право в скъпоценния камък в сърцето на Амарам. Аметистът се пропука и Амарам залитна във въздуха — след което падна.

Два Вълшебни меча изчезнаха в мъгла, докато Върховният принц падаше от около седем метра, за да се строполи на земята.

Каладин долетя до него.

— Десет копия отиват на бой — прошепна той — и девет се разбиват. Тази война ли е изковала последното, останало здраво? Не, Амарам. Всичко, което е постигнала войната, е да определи копието, което няма да се пречупи.

Амарам се изправи на колене, изви с животински вой и сграбчи проблясващия камък в гръдния си кош, който угасна и потопи околностите в мрак.

— Каладин! — викна Сил в ума му.

На косъм избегна двамата Слети, които се спуснаха край него, копията им за малко се разминаха с гърдите му. Още двама дойдоха отляво и още един отдясно. Шести носеше едрия Слят, спасен от Каладиновото Оттласване.

Бяха довели приятели. Изглежда Слетите бяха осъзнали, че най-добрият им начин да спрат Далинар бе първо да премахнат Каладин от бойното поле.

* * *

Ренарин пуфтеше, докато гръмоломът се сгромолясваше — разбивайки къщи с падането си, но също така отчупвайки ръката си. Чудовището се пресегна нагоре с останалата си ръка, блеейки умоляващо. Ренарин и придружителят му — тайленският Броненосец — бяха отрязали краката му в коленете.

Тайленецът тромаво се приближи и тупна — внимателно — Ренарин по гърба с ръка в Бронирана ръкавица.

— Много добър бой.

— Аз само го разсейвах, докато ти режеше парчета от краката му.

— Справи се добре — отвърна мъжът. Кимна към гръмолома, който се изправи на колене и после пак се подхлъзна. — Как да приключи?

— То ще се бои от теб! — викна Глис в Ренарин. — Ще си отиде. Направи така, че да си отиде.

— Ще видя какво мога да направя — каза Ренарин на тайленеца, след което внимателно си проправи път до улицата и едно ниво по-нагоре, за да вижда добре главата на чудовището.

— Е… Глис? — попита той. — Какво да правя?

— Светлина. Ще го накараш да изчезне със светлина.

Нещото се набра по отломките от разрушената сграда. Камък стържеше в камък, докато огромната му, клиновидна глава се обръщаше към Ренарин. Вдлъбнатите му течни очи трепкаха като огън.

Изпитваше болка. Можеше да страда.

— Ще си отиде! — обеща Глис, развълнувано както винаги.

Ренарин вдигна юмрук и призова Светлина на Бурята. Тя блестеше като мощен фар. И…

Червените разтопени очи избледняха пред тази светлина, а нещото се строполи на земята с последна гаснеща въздишка.

Тайленският му спътник приближи с леко тракане на Бронята.

— Добре. Отлично!

— Отиди да помогнеш в боя — поръча му Ренарин. — Аз трябва да отворя Клетвената порта лично. — Мъжът се подчини безпрекословно и хукна към главната улица, която водеше към Древния квартал.

Ренарин постоя при каменния труп, замислен. „Аз трябваше да съм умрял. Видях се как умирам…“

Той поклати глава, след което тръгна към горните етажи на града.

* * *

Шалан, Воал и Сияйната се държаха за ръце в кръг. Трите се преливаха една в друга, лицата им се променяха, личностите им се сливаха. Заедно, те бяха вдигнали армия.

И сега тя умираше.

Огромен брой различни на вид Слети бяха организирали врага. Те отказваха да бъдат разсеяни. Макар Воал, Шалан и Сияйната да бяха създали и копия на самите себе си — за да не бъдат атакувани, — те също умираха.

Трепкащи. Светлината на Бурята свършваше.

„Пресилихме се“, мислеха си те.

Трима Слети приближиха, преминавайки през умиращите илюзии и изпаряващата се Светлина на Бурята. Хора се строполяваха в краката им и изчезваха с дим.

— Мммм… — обади се Шарка.

— Изморена — рече Шалан, очите й бяха сънливи.

— Доволна — включи се Сияйната, горда.

— Притеснена — намеси се и Воал, като гледаше Слетите.

Те искаха да се преместят. Трябваше да се преместят. Но болеше да гледат как армията им умира и се изпарява в нищото.

Една фигура не се разтопи като останалите. Жена с катраненочерна коса, която бе избягала от обичайните си плитки. Вееше се свободно, когато жената пристъпи между враговете и Шалан, Сияйната и Воал. Земята стана лъскава, повърхността на камъка бе Превърната в масло. Воал, Шалан и Сияйната успяха да надзърнат в Царството на познанието. Променяше се толкова лесно. Как Ясна успяваше да направи това?

Ясна Превърна една искра от въздуха, запали маслото и създаде поле от пламъци. Слетите вдигнаха ръце пред лицата си и отстъпиха назад.

— Това трябва да ни спечели малко време — обърна се тя към Сияйната, Воал и Шалан. Хвана Шалан за ръката — но тя се поколеба, след което изчезна. Ясна замръзна, после се обърна към Воал.

— Тук — обади се Сияйната и се изправи на крака. Тя бе онази, която Ясна можеше да усети. Примигна сълзите си. — Ти… истинска ли си?

— Да, Шалан. Добре се справи тук. — Тя докосна рамото на Сияйната, след това погледна към Слетите, които се лутаха из пламъците въпреки жегата. — В името на преизподнята. Може би вместо това трябваше да отворя яма под тях.

Шалан трепна, когато последните хора от армията й — като остатъчната светлина от залязващо слънце — изчезнаха. Ясна предложи скъпоценен камък, който Сияйната изпи нетърпеливо.

Войските на Амарам отново бяха започнали да се групират.

— Хайде — рече Ясна и дръпна Воал обратно до стената, където от самия камък започваха стъпала.

— Превръщане? — попита Шалан.

— Да. — Ясна пристъпи на първото стъпало, но Шалан не я последва.

— Не трябваше да го игнорираме — обади се Сияйната. — Трябваше да го упражняваме. — Тя си позволи — за момент — да погледа Морето на сенките. Под нея бушуваха и се търкаляха мъниста.

— Не отивай твърде далеч — предупреди я Ясна. — Не можеш да пренесеш физическата си същност в Царството, както някога предполагах, че е възможно, но тук има неща, които могат да се хранят с ума ти.

— Ако искам да Превръщам въздуха. Как?

— Избягвай въздуха, докато не се поупражняваш малко — каза Ясна. — Удобно е, но трудно за контролиране. Защо не се опиташ да превърнеш малко камъни в масло, като мен? Можем да го запалим, когато се изкачваме по стъпалата и още повече да затрудним врага.

— Аз… — Толкова много сфери, толкова много духчета, които бушуваха в езерото, което отговаряше на град Тайлен. Толкова поразително.

— Тези отломки до стената ще са по-лесни от самата земя — добави Ясна, — тъй като ще можеш да се държиш с тях като с отделни неща, а самата земя се вижда като едно цяло.

— Твърде много е — обади се Шалан, духчета на изтощението се въртяха край нея. — Не мога, Ясна. Съжалявам.

— Всичко е наред, Шалан — отвърна жената. — Просто исках да видя, тъй като изглеждаше, че Превръщаш, за да осигуриш тегло на илюзиите си. Обаче концентрираната Светлина на Бурята има лека маса. Както и да е, тръгвай по стъпалата, дете.

Сияйната тръгна по каменните стъпала. Зад нея Ясна махна с ръка към приближаващите Слети — и от въздуха се появиха камъни, които напълно блокираха пътя им.

Беше невероятно. Всеки, който виждаше само във Физическото царство, щеше да бъде впечатлен, но Сияйната виждаше толкова повече. Абсолютните контрол и увереност на Ясна. Светлината на Бурята, която се втурваше, за да изпълни желанията й. Самият въздух отвръщаше, сякаш на гласа на самия Бог.

Шалан зяпна от почуда.

— Подчини се. Въздухът се подчини на заповедта ти да се промени. Когато аз се опитах да накарам една-единствена малка пръчка да се промени, тя отказа.

— Превръщането е изкуство, което се упражнява — обясни Ясна. — Нагоре, нагоре. Продължавайте да вървите. — Тя преряза стъпалата зад гърба им. — Помни, не трябва да нареждаш на камъните, тъй като те са по-твърдоглави и от хората. Използвай убеждаване. Говори за свобода и движение. Но за да се превърне един газ в нещо твърдо, трябва да използваш дисциплина и воля. Всяка Субстанция е различна и всяка има предимства и недостатъци, когато се използва като основа за Превръщане.

Ясна погледна през рамо към събиращата се армия.

— И може би… точно сега лекцията не е препоръчителна. С всичките ми оплаквания, че не искам повереници, бихте си помислили, че мога да устоя да не инструктирам хората в неподходящ момент. Продължавайте да се движите.

Изтощените Воал, Шалан и Сияйна се повлякоха нагоре и най-сетне стигнаха до върха на стената.

* * *

Като имаше предвид колко му бе трудно да стигне до мястото на битката с гръмолома — бе прекарал, както му се струваше, цяла вечност хванат в тълпата от хора, — Ренарин бе очаквал, че ще трябва да се потруди, за да измине оставащото разстояние до Клетвената порта. Обаче хората вече се движеха по-бързо. Онези отгоре явно се бяха махнали от улиците и сега се криеха в многото храмове и сгради в Кралския квартал.

Можеше да се движи с потока от хора. Близо до най-горното ниво той се мушна в една сграда и тръгна към края й, покрай няколко сгушени търговци. Повечето от сградите тук бяха едноетажни, така че той използва Глис, за да прореже дупка в покрива. След това издълба няколко дупки за хващане в скалата и се покатери до върха.

Оттам Ренарин успя да стигне до улицата, която водеше до платформата на Клетвената порта. Той… не беше свикнал да е способен да върши подобни неща. Не само да използва Вълшебен меч, но и да бъде физически способен. Винаги се бе страхувал от пристъпите си, вечно притеснен, че момент на сила за миг ще се превърне в момент на инвалидност.

Когато живееш така, се учиш да стоиш назад. За всеки случай. От известно време не бе получавал пристъп. Не знаеше дали това бе съвпадение — можеха да бъдат нередовни, — или бяха излекувани, като лошото му зрение. Наистина той все още виждаше света различно от всички останали. Все още беше нервен, когато говореше с хора и не му харесваше да го докосват. Всички други виждаха неща един в друг, които той все не можеше да разбере. Толкова много шум и разрушение, и хора, които говореха, и викове за помощ, и подсмърчания, и мърморене, и шепнене, всичкото като жужене, жужене.

Поне тук, на тази улица близо до Клетвената порта, тълпите бяха намалели. Защо беше така? Не трябваше ли да се тълпят точно тук с надеждата да избягат? Защо…

О.

Дванайсет Слети кръжаха в небето над Клетвената порта, хванали копия пред себе си, дрехите им се спускаха и трепкаха на вятъра.

Дванайсет. Дванайсет.

— Това — обади се Глис, — ще бъде лошо.

Някакво движение привлече вниманието му: на един праг стоеше малко момиченце и му махаше. Ренарин тръгна към него, притеснен, че Слетите ще го нападнат. Надяваше се, че Светлината на Бурята — която почти бе използвал, за да се бие с гръмолома — не беше достатъчно ярка, за да привлече вниманието им.

Влезе в сградата, още една едноетажна постройка с огромна зала в началото. Беше пълна с десетки писари и арденти, много от които събрани около далекосъобщител. Деца, които не можеше да види, се тълпяха в задните стаи, но той чуваше хленчовете им. И отвсякъде се носеше драскане, драскане, драскане на тръстика върху хартия.

— О, слава на Всемогъщия — възкликна Сиятелната Тешав, която се появи от множеството. Тя придърпа Ренарин по-навътре в помещението. — Имаш ли новини?

— Баща ми ме изпрати тук, за да помогна — отвърна Ренарин. — Сиятелна, къде са генерал Хал и сина ви?

— В Уритиру — каза тя. — Преминаха, за да съберат войска, но тогава… Сиятелни господарю, имало е нападение над Уритиру. Опитваме се да получим информация по далекосъобщителя. Изглежда, че ударна сила от някакъв вид е пристигнала с настъпването на Вечната буря.

— Сиятелна! — извика Кадаш. — Далекосъобщителят до писарите на Себариал отново отговаря. Извиняват се за дългото забавяне. Себариал се е оттеглил според заповедите на Аладар към горните нива. Потвърждава, че атакуващите са парши.

— Клетвените порти? — попита с надежда Ренарин. — Могат ли да стигнат до тях и да отворят пътя насам?

— Не е много вероятно. Враговете са обсадили платото.

— Нашите армии имат предимство в Уритиру, принц Ренарин — намеси се Тешав. — Докладите са съгласни, че вражеската сила изобщо не е достатъчно голяма, за да ни победи там. Очевидно е тактика за забавяне, за да не активираме Клетвената порта и да не докараме подкрепления в град Тайлен.

Кадаш кимна.

— Онези Слети над Клетвената порта останаха, дори когато каменното чудовище отвън падаше. Знаят заповедите си — да попречат на всеки това устройство да бъде активирано.

— Сияйната Малата е единственият начин армиите ни да стигнат до нас през Клетвените порти — заяви Тешав. — Но не можем да се свържем с нея или с който и да е от Карбрант. Врагът порази първо тях. Знаеха точно какво да направят, за да ни осакатят.

Ренарин си пое дълбоко дъх, привлече Светлина на Бурята, която Тешав носеше. Сиянието му освети стаята и погледи из цялото помещение се извърнаха от далекосъобщители, за да се взрат в него.

— Порталът трябва да бъде отворен — каза Ренарин.

— Ваше Височество… — започна Тешав. — Не можете да се биете с всичките.

— Няма никой друг. — Той се обърна, за да продължи.

Шокиращо, но никой не му викна да спре.

Цял живот го бяха правили. Не, Ренарин. Това не е за теб. Не можеш да направиш това. Не си добре, Ренарин. Бъди разумен, Ренарин.

Цял живот е бил разумен. Винаги е слушал. Беше едновременно прекрасно и ужасяващо да знае, че днес никой не направи това. Далекосъобщителите продължаваха драскането си, движеха се сами, в неведение за този момент.

Ренарин пристъпи отвън.

Ужасѐн, той се спусна по улицата и призова Глис като Вълшебен меч. Докато приближаваше рампата към Клетвената порта, Слетите се спуснаха. Четири се приземиха на рампата пред него, след което му отправиха жест, подобен на отдаване на чест, тананикайки си налудничава мелодия, която не му беше позната.

Ренарин беше толкова изплашен, че се притесняваше да не се напикае. Е, това нямаше да е особено благородно или смело от негова страна, нали?

— А… какво предстои сега? — обади се Глис, гласът барабанеше в Ренарин. — Какво се появява?

Сполетя го един от пристъпите му.

Не старите пристъпи, по време на които ставаше слаб. Сега имаше нови пристъпи, които нито той, нито Глис можеха да контролират. Пред очите му по цялата земя плъзна стъкло. Простираше се като кристали, които оформяха решетки, образи, значения и пътища. Картини от стъклописи, панел след панел.

Те винаги се бяха оказвали верни. До днес — докато не бяха обявили, че любовта на Ясна Колин ще спре.

Той огледа последните изображения на стъклото, след което усети как страхът му се отцежда. Усмихна се. Това изглежда обърка Слетите, които свалиха ръце.

— Чудите се защо се усмихвам — каза им Ренарин.

Те не отвърнаха.

— Не се притеснявайте — продължи той. — Не сте пропуснали нищо забавно. Аз… е, съмнявам се, че вие ще го намерите за забавно.

От Клетвената порта избухна светлина като вълна. Слетите изреваха на странен език и се стрелнаха във въздуха. Една светеща стена се простря от платформата на Клетвената порта в кръг, след нея оставаше сияещ послеобраз.

Тя избледня, за да разкрие цял взвод алетски войници в колински сини униформи, застанали върху платформата на Клетвената порта.

Тогава, като Вестител от легендите, един мъж се издигна във въздуха над тях. Сияещ в бяло със Светлина на Бурята, брадатият мъж носеше дълго сребърно Вълшебно копие със странен предпазител зад върха.

Тефт.

Сияйният рицар.

* * *

Шалан седеше с опрян в парапета гръб, заслушана във войниците, които крещяха заповеди. Навани й бе дала Светлина на Бурята и вода, но сега докладите от Уритиру я разсейваха.

Шарка жужеше от лявата страна на палтото на Воал.

— Шалан? Справи се добре, Шалан. Много добре.

— Достойна битка — съгласи се Сияйната. — Един срещу много и удържахме позицията си.

— По-дълго, отколкото трябваше — намеси се Воал. — Вече бяхме изтощени.

— Все още пренебрегваме твърде много — каза Шалан. — Ставаме твърде добри в преструвките. — Тя бе решила да остане с Ясна на първо място, за да се учи. Но когато жената се завърна от мъртвите, Шалан — вместо да приеме обучението — бе избягала на мига. Какво си беше въобразявала?

Нищо. Бе се опитала да скрие неща, срещу които не искаше да се изправи. Както винаги.

— Ммм… — обади се Шарка с притеснено жужене.

— Изморена съм — прошепна Шалан. — Няма нужда да се тревожиш. След като си почина, ще се възстановя и ще се примиря да бъда само една. Аз всъщност… всъщност мисля, че съм толкова изгубена, колкото бях преди.

Ясна, Навани и кралица Фен си шепнеха нещо по-нататък на стената. Към тях се присъединиха тайленски генерали и наоколо се събраха духчета на страха. Защитата, по тяхно мнение, вървеше зле. Неохотно, Воал се изправи на крака и огледа бойното поле. Войските на Амарам се събираха извън обхвата на лъковете.

— Забавихме враговете — въздъхна Сияйната, — но не ги победихме. Все още има съкрушителна армия, срещу която да се изправим…

— Ммм… — продължи Шарка, пискливо, притеснено. — Шалан, погледни. Отвъд.

Навън, близо до залива, хиляди и хиляди нови парши бяха започнали да носят стълби от корабите си, за да ги използват за нападението.

* * *

— Кажи на мъжете да не преследват тези Слети — поръча Ренарин на Лопен. — Трябва да удържим Клетвената порта, първо и преди всичко.

— Става, естествено — отвърна Лопен и хвръкна в небето, за да предаде заповедта на Тефт.

Слетите се сблъскаха с Мост Четири във въздуха над града. Тази вражеска група изглеждаше по-умела от онези, които Ренарин бе видял долу, но те не толкова се биеха, колкото се защитаваха. Прогресивно изместваха сблъсъка по-нататък над града и Ренарин се тревожеше, че нарочно привличат Мост Четири далеч от Клетвената порта.

Алетският взвод влезе в града, съпроводен от щастливи викове на възхвала от хората наоколо. Две хиляди мъже нямаше да постигнат нещо особено, ако онези парши отвън се присъединяха към боя, но беше начало — освен това генерал Хал бе довел не един, а трима Мечоносци. Ренарин се опита да обясни ситуацията в града, но се срамуваше да каже на двамата Хал, че не знае какво се случва с баща му.

Когато се събраха с Тешав — и превърнаха стаята на писарите й в команден пункт — Скалата и Лин се приземиха до Ренарин.

— Ха! — възкликна Скалата. — Какво стана с униформа? Нуждае се от моя игла.

Ренарин погледна към раздраните си дрехи.

— Удари ме голям каменен къс. Двайсет пъти… Така или иначе, ти ли точно се оплакваш? Това на униформата ти твоята кръв ли е?

— Не нищо!

— Трябваше да го носим до Клетвената порта — обясни Лин. — Опитахме се да го доведем при теб, но той започна да привлича Светлина на Бурята веднага след като се озова тук.

— Каладин е близо — съгласи се Скалата. — Ха! Аз го храня. Но тук, днес, той нахрани мен. Със светлина!

Лин го погледна.

— Буреносният рогоядец тежи колкото цял чул… — Тя поклати глава. — Кара ще се бие с останалите — не казвай на никого, но тя се упражнява с копие още от детството си, малката измамничка. Но Скалата няма да се бие, а аз боравя с копие едва от няколко седмици. Някаква идея къде ни искаш?

— Аз… Ъ… не съм този, който командва тук или нещо…

— Сериозно ли? — попита Лин. — Това ли ти е най-добрият глас на Сияен рицар?

— Ха! — обади се Скалата.

— Мисля, че си използвах Сияйността за деня — отвърна Ренарин. — Ъ, ще задействам Клетвената порта и ще събера още войски тук. Може би вие двамата бихте могли да слезете и да помогнете на градската стена, да извеждате ранените от предните редици?

— Е добра идея — одобри Скалата. Лин кимна и отлетя, но Скалата поостана, след което сграбчи Ренарин в много топла, задушаваща и неочаквана прегръдка.

Ренарин направи всичко по силите си да не се сгърчи. Това не беше първата прегръдка, която понасяше от Скалата. Но… бурите да го отнесат. Не можеш просто да сграбчваш някого по този начин.

— Защо? — попита той.

— Изглеждаше като човек, който се нуждае от прегръдка.

— Уверявам те, аз никога не изглеждам така. Но, ъъ, радвам се, че дойдохте. Наистина, наистина се радвам.

— Мост Четири — каза Скалата, след това се изстреля във въздуха.

Ренарин седна наблизо до едни стъпала, треперещ от всичко, което се бе случило, но въпреки това ухилен.

* * *

Далинар се понесе в прегръдката на Вълнението.

Някога беше вярвал, че е бил четирима мъже през живота си, но сега виждаше, че жестоко е подценил бройката. Той не бе живял като двама, четирима или шестима мъже — бе живял като хиляди, защото всеки ден се превръщаше в нещо леко различно.

Не се бе променил с един огромен скок, а с милион малки крачки.

„Като най-важната винаги е следващата“, помисли си, докато се носеше из червената мъгла. Вълнението заплашваше да го погълне, да го контролира, да го разкъса и да направи душата му на парченца в нетърпението си да му угоди — да му даде нещо, което то изобщо не можеше да разбере, че е опасно.

Малка ръчичка хвана дланта на Далинар.

Той се стресна и погледна надолу.

— К-Крадла? Не биваше да идваш тук.

— Но аз съм най-добрата в това да ходя на места, на които не бива. — Тя притисна нещо в ръката му.

Огромният рубин.

„Благословена да си.“

— Какво е това? — попита тя. — Защо ти трябва този камък?

Далинар присви очи в мъглата. „Знаеш ли как улавяме духчета, Далинар?“ — бе попитал Таравангян. „Привличаш ги с нещо, което обичат. Даваш им нещо познато, което да ги привлече…“

„Нещо, което познават истински.“

— Шалан видя един от Несътворените в кулата — прошепна той. — Когато се приближи до него, той се уплаши, но не мисля, че Вълнението схваща всичко по този начин. Виждаш ли, то може да бъде победено само от някой, който дълбоко, искрено, го разбира.

Той вдигна скъпоценния камък над главата си и — за последен път — прегърна Вълнението.

Война.

Победа.

Състезанието.

Целият живот на Далинар бе съревнование: борба от едно завоевание към следващото. Той беше приел онова, което бе сторил. То винаги щеше да бъде част от него. И макар да беше решен да устои, нямаше да захвърли онова, което бе научил. Точно тази жажда за борба — боя, победата — също го бе подготвила да откаже на Зло.

— Благодаря ти — прошепна той отново на Вълнението, — задето ми даде сила, когато имах нужда от нея.

Вълнението забушува край него, гукащо и тържествуващо от похвалата му.

— А сега, стари приятелю, е време да си починеш.

* * *

„Продължавай да се движиш.“

Каладин отстъпваше и избягваше някои удари, а от други се лекуваше.

„Продължавай да ги разсейваш.“

Опита се да литне в небето, но осемте Слети се струпаха около него и го събориха отново долу. Той се удари в каменната земя, след което се Оттласна странично, далеч от пробождащите копия или смазващите боздугани.

„В действителност не мога да избягам.“

Каладин трябваше да задържи вниманието им. Ако успееше да се измъкне, всички те щяха да се обърнат срещу Далинар.

„Не е нужно да ги побеждаваш. Просто трябва да издържиш достатъчно дълго.“

Той отскочи надясно, като се плъзна на няколко сантиметра от земята. Но една от едрите Слети — сега четирима се биеха с него — го хвана за крака. Тя го тръшна на земята, след което черупката й се простря по ръцете й, заплашвайки да прикове Каладин на земята.

Мостовият я изрита, но друг Слят го хвана за ръката и го отметна настрани. Тези, които летяха, се спускаха, и докато той отбиваше копията им със Силщита, тялото му пулсираше от болка. Вече започваше да се лекува по-бавно.

Двама други Слети вършееха наоколо и събираха скъпоценни камъни, оставяйки Каладин във все по-разширяващ се кръг от тъмнина.

„Просто спечели време. Далинар се нуждае от време.“

Сил пееше в ума му, докато той се въртеше, образува копие и го заби в гърдите на една от едрите. Тези можеха да се лекуват, освен ако не ги уцелиш точно в правилното място на гръдната кост, а той бе пропуснал. Така че направи Сил на меч и — с оръжието все още забито в гърдите на Слятата — замахна нагоре през главата, като изгори очите й. Още един едър Слят долетя, но докато замахваше — тоягата всъщност беше част от тялото му, — Каладин използва много от оставащата му Светлина на Бурята, за да го Оттласне нагоре и да го забие в Слетия над него.

Още един го удари отстрани и Каладин се изтъркаля. Червени светкавици пулсираха над главата му, когато се спря, проснат по гръб. Веднага призова Сил като копие, сочещо право нагоре. Слетият, който се спускаше да го нападне, се набоде право на него, копието пречупи гръдната кост и очите му изгоряха.

Друг го хвана за крака и го вдигна, след което го заби с лице в земята. Това изкара въздуха на Каладин. Чудовищният Слят заби покрит с черупка крак в гърба му, чупейки ребра. Каладин изкрещя и въпреки че Светлината на Бурята излекува каквото можа, последните части от нея изпърхаха в него.

След това тя свърши.

Внезапен звук прозвуча зад Каладин, като от нахлуващ въздух — придружен от стенания от болка. Слетият се запрепъва назад, мърморещ в бърз, притеснен ритъм. След това, удивително, той се обърна и побягна.

Каладин се изви и погледна зад себе си. Вече не можеше да различи Далинар, но самата мъгла бе започнала да бушува. Надигаща се и пулсираща, тя плющеше като че ли я носеше силен вятър.

Още Слети побягнаха. Стенанията станаха по-силни и мъглата сякаш ревеше — хиляди лица се простираха от нея, с усти, крещящи в агония. Те бяха засмукани обратно заедно, като плъхове, издърпани за опашките.

Червената мъгла се сви и изчезна. Всичко притъмня, а бурята утихна.

Каладин откри, че лежи на разбитата земя. Светлината на Бурята бе излекувала жизненоважните му функции; органите му вероятно бяха непокътнати, макар счупените му кости да го оставиха задъхан от болка, когато се опита да седне изправен. Сферите в района бяха тъмни и мракът му пречеше да види дали Далинар бе жив.

Мъглата беше изчезнала напълно. Това изглеждаше като добър знак. И в мрака Каладин забеляза как нещо се стрелка от небето. Искрящи бели светлини, които се носеха във въздуха.

Отнякъде наблизо долетя стържещ звук, след което лилава светлина проблесна в мрака. Една сянка се изправи на крака, тъмнолилава светлина пулсираше в гръдния й кош, който беше празен, с изключение на скъпоценния камък.

Блестящите червени очи на Амарам осветиха едно изкривено лице: челюстта му се бе счупила, когато беше паднал, а скъпоценни камъни се бяха подали от лицето му под нелепи ъгли, което караше челюстта му да виси безчувствено от устата му, лиги капеха по брадичката му. Той се запрепъва към Каладин, скъпоценният камък, който му служеше за сърце, пулсираше със светлина. В ръката му се появи Вълшебен меч. Онзи, който бе убил приятелите на Каладин преди толкова време.

— Амарам — прошепна Каладин. — Мога да видя какво си. Какво си бил винаги.

Амарам се опита да проговори, но от увисналата му челюст излязоха само слюнки и сумтене. Каладин бе осенен от спомен за първия път, в който бе видял Върховния господар в Огнекамък. Толкова висок и смел. Привидно идеален.

— Видях го в очите ти, Амарам — прошепна Каладин, докато обвивката на човек се тътреше към него. — Когато уби Кореб и Хаб, и другите ми приятели. Видях вината, която почувства. — Той облиза устни. — Опита се да ме пречупиш като роб. Но не успя. Те ме спасиха.

„Може би е време някой да спаси теб“, бе казала Сил в Морето на сенките. Но някой вече го бе направил.

Амарам вдигна Вълшебния меч високо.

— Мост Четири — прошепна Каладин.

Една стрела се заби отзад в главата на Амарам, като премина право през черепа и излезе през нечовешката му уста. Амарам се запрепъва напред, изпусна Меча си, стрелата беше заклещена в главата му. Издаде задавен звук, след което се обърна точно навреме, за да поеме още една стрела право в гърдите — точно през трепкащото сърце от скъпоценен камък.

Аметистът избухна и Амарам се свлече в грохнала развалина до Каладин.

В отломките зад него стоеше сияеща фигура и държеше огромния Вълшебен лък на Амарам. Оръжието изглеждаше много подходящо за Скалата, висок и блестящ, като фар в мрака.

Червените очи на Амарам избледняваха, докато умираше, и Каладин остана с впечатление, че тъмен дим излиза от трупа му. Два Вълшебни меча се оформиха до него и изтракаха върху камъка.

* * *

Войниците направиха място на Сияйната на стената, докато се подготвяха за вражеското нападение. Армията на Амарам бе подготвила нападателни редици, докато паршите носеха стълби, готови да атакуват.

Беше трудно да стъпиш върху стената, без да смачкаш някое духче на страха. Тайлените шепнеха за алетската храброст по време на битки, припомняха си истории като онази за Хамадин и петдесетте му войници, които удържали десет хиляди ведени. Това беше първата битка, в която тайлените участваха от поколение, но войските на Амарам бяха калени от постоянната война на Пустите равнини.

Защитниците поглеждаха към Шалан, сякаш тя можеше да ги спаси. Сияйните рицари бяха единственото предимство, което имаше този град. Най-добрата му надежда за оцеляване.

Това я ужасяваше.

Армията започна да напада стената. Нямаше почивка, нямаше пауза. Зло щеше да продължи да изпраща войски срещу тази стена толкова дълго, колкото отнемеше да превземе град Тайлен. Кръвожадни мъже, контролирани от…

Светлината в очите им започна да угасва.

Под облачното небе това се виждаше безпогрешно ясно. По цялото бойно поле червеното избледняваше от очите на войниците на Амарам. Много от тях моментално паднаха на колене и започнаха да повръщат на земята. Други се запрепъваха, изправяха се, като се улавяха вяло за копия. Изглеждаше сякаш самият им живот е бил изсмукан от тях — и беше толкова рязко и неочаквано, че Шалан трябваше да премигне няколко пъти, преди умът й да признае, че — да — това наистина се случваше.

Възгласи се чуха по цялата стена, когато Слетите необяснимо се оттеглиха назад към корабите. Паршите хукнаха да ги последват, както и много от войниците на Амарам — макар някои просто да лежаха върху разбитите камъни.

Вяло, черната буря започна да избледнява, докато не заприлича на притъмняло петно, прорязвано от лениви червени светкавици. Най-сетне се изтърколи над острова — безсилна, лишена от вятър — и изчезна на изток.

* * *

Каладин пиеше Светлина на Бурята от скъпоценните камъни на Лопен.

— Късмет имаш, че рогоядецът те наглеждаше, гон — каза му Лопен. — Останалите бяхме решили просто да се бием, нали разбираш?

Каладин погледна към Скалата, който стоеше над тялото на Амарам и гледаше надолу, огромният лък висеше безжизнено в едната му ръка. Как го бе опънал? Светлината на Бурята даряваше голяма издръжливост, но не подобряваше невероятно силата.

— Уха — възкликна Лопен. — Ганчо! Виж!

Облаците бяха изтънели и слънцето надникна през тях, осветявайки каменното поле. Далинар Колин бе коленичил наблизо, стиснал огромен рубин, който светеше със същата странна призрачна светлина като Слетите. Решийското момиче бе сложило мъничката си ръка на рамото му.

Тоягата плачеше, докато люлееше камъка.

— Далинар? — попита Каладин, разтревожен, когато изтича при него. — Какво стана?

— Всичко свърши, капитане — отвърна Далинар. След това се усмихна. Значи това бяха сълзи от щастие? Защо изглеждаше толкова измъчен? — Всичко свърши.

Към следващата част или към съдържанието

Брандън Сандърсън Заклеващия (156)

Метаданни

Данни

Заклеващия

Информация

История

Сваляне / Връзки

120Копието, което няма да се пречупи

Брандън Сандърсън
Заклеващия (156)

120
Копието, което няма да се пречупи