Брандън Сандърсън
Заклеващия (154)

119
Обединение

„Когато започнах пътуването си, бях предизвикан да защитя решението си да пътувам сам. Наричаха го безотговорно. Избягване на задължения и отговорности.

Тези, които го казваха, направиха огромна грешка в предположенията си.“

Из Пътят на кралете, послепис

Зло отстъпи назад.

— Далинар? Какво е това?

— Не можеш да вземеш болката ми.

— Далинар…

Далинар се изправи на крака с усилие.

— Не. Можеш. Да. Вземеш. Болката. Ми.

— Бъди разумен.

— Аз убих онези деца — отсече Далинар.

— Не, ти…

— Аз изгорих хората от Раталас.

— Аз бях там и ти влияех…

— НЕ МОЖЕШ ДА ВЗЕМЕШ БОЛКАТА МИ — изрева Далинар и пристъпи към Зло. Богът се намръщи. Слетите около него се отдръпнаха, а Амарам вдигна ръка пред очите си и ги присви.

Това, което се въртеше около Далинар, духчета на славата ли бяха?

— Аз наистина убих хората от Раталас — извика Далинар. — Може и да си бил там, но аз направих този избор. Аз реших! — Той застина. — Аз я убих. Боли толкова много, но го направих. Приемам това. Не можеш да ми я вземеш. Не можеш да ми я отнемеш отново.

— Далинар — започна Зло. — Какво се надяваш да спечелиш, като поемаш това бреме?

Далинар се подсмихна на бога.

— Ако се преструвам… ако се преструвам, че не съм извършил тези неща, означава, че не е възможно да съм пораснал и да съм се превърнал в някой друг.

— В провал.

Нещо се размърда вътре в Далинар. Топлина, която бе познал веднъж. Топла, успокоителна светлина.

„Обедини ги.“

— Пътят преди целта — каза Далинар. — Той не може да е път, ако няма начало.

Гръм прозвуча в съзнанието му. Внезапно усещането за присъствие се изля отново в него. Отеца на Бурята, далечен, уплашен… но също и изненадан.

„Далинар?“

— Ще поема отговорността за това, което съм извършил — прошепна Далинар. — Ако трябва да падна, всеки път ще ставам като по-добър човек.

* * *

Ренарин тичаше след Ясна през Горните квартали на града. Хората бяха задръстили улиците, но тя не ги ползваше. Скачаше от сградите и падаше на покривите под тях. Бягаше по тях, след това скачаше надолу на следващата улица.

Ренарин се опитваше да я следва, уплашен от слабостта си, объркан от нещата, които бе видял. Той падна на един покрив и почувства внезапна болка при падането… въпреки че Светлината на Бурята го излекува. Започна да куца след нея, докато болката изчезна.

— Ясна — извика той. — Ясна, не успявам да те следвам!

Тя спря на ръба на един покрив. Той се пресегна към нея и тя пое ръката му.

— Можеш да ме следваш, Ренарин. Ти си Сияен рицар.

— Не мисля, че съм Сияен, Ясна. Не знам какво съм.

Цял поток от духчета на славата прелетя покрай тях, стотици, във въртяща се формация, която се извиваше към основите на града. Нещо блестеше там долу, фар насред мъждивата светлина на облачния град.

— Знам какво си — заяви Ясна. — Ти си братовчед ми. Семейство, Ренарин. Хвани ме за ръката. Тичай с мен.

Той кимна и тя го повлече след себе си, като скачаше от покрив на покрив, без да обръща внимание на чудовищното същество, което се катереше близо до тях. Ясна изглежда се бе фокусирала само върху едно.

Онази светлина.

* * *

„Обедини ги!“

Духчета на славата се въртяха около Далинар. Хиляди златни сфери, повече духчета, отколкото някога бе виждал на едно място. Те се въртяха около него в колона от златна светлина.

Зад тях Зло отстъпи назад и се препъна.

„Толкова малък“, помисли си Далинар. „Винаги ли е изглеждал толкова малък?“

* * *

Сил погледна нагоре.

Каладин се обърна, за да погледне какво е привлякло вниманието й. Тя гледаше зад Слетите, които се бяха приземили, за да ги нападнат. Взираше се към океана от мъниста и трептящите светлини на душите над него.

— Сил?

Тя го прегърна здраво.

— Може би не трябва да спасяваш никого, Каладин. Може би е време някой да спаси теб.

* * *

„ОБЕДИНИ ГИ!“

Далинар изпъна лявата си ръка настрани, като я вкара между царствата и хвана самата материя на съществуването. Светът на умовете, царството на мисълта.

Опъна дясната си ръка на другата страна и докосна нещо огромно, нещо, което не беше място — то бе всички места в едно. Бе виждал това и преди, в момента, в който Зло му бе позволил да зърне Царството на духа.

Днес той го държеше в ръката си.

Слетите се разбягаха. Амарам пусна забралото на шлема си, но това не беше достатъчно. Той се препъна назад, с вдигната ръка. Само един човек остана на мястото си. Млада жена парш, онази, която Далинар бе срещнал във виденията.

— Какво си ти? — прошепна тя, докато той стоеше с разперени ръце и държеше царствата на ума и духа.

Той затвори очи, издиша и се заслуша във внезапната тишина. И в нея имаше обикновен, тих глас. Женски глас, който му бе толкова познат.

— Прощавам ти.

Далинар отвори очи и разбра какво виждаше жената парш в него. Виещите се облаци, блестящата светлина, гръмотевици и светкавици.

— Аз съм Обединение.

Той плесна с ръце.

И събра три царства в едно.

* * *

Морето на сенките експлодира в светлина.

Слетите пищяха, докато вятърът ги отнасяше надалеч, въпреки че Каладин не усети нищо. Мънистата тракаха и ревяха.

Каладин заслони очите си с ръка. Светлината избледня, като остави след себе си блестящ, светещ пилон в средата на морето. Под него мънистата се събираха заедно и образуваха стъклен път.

Каладин премигна и пое ръката на Шалан, която му помогна да се изправи на крака. Адолин бе успял да седне и придържаше с една ръка кървящия си корем.

— Какво… какво е това?

— Перпендикулярността на Чест — прошепна Сил. — Кладенец от сила, който пронизва всичките три царства. — Тя погледна Каладин. — Път към дома.

* * *

Талн се вкопчи в ръката на Аш.

Тя погледна пръстите му, дебели и мазолести. Хиляди години можеха да минат и да отминат, и тя можеше да изгуби много животи в сън, но тези ръце… никога нямаше да забрави тези ръце.

— Аш — каза той.

Тя погледна към него, след което ахна и вдигна пръсти към устните си.

— Колко дълго? — попита той.

— Талн — тя хвана ръцете му в двете свои. — Съжалявам. Толкова, толкова съжалявам.

— Колко?

— Казват, че са минали четири хилядолетия. Аз не винаги… забелязвам как минава времето…

— Четири хиляди години?

Аш хвана ръката му по-здраво.

— Съжалявам. Съжалявам.

Той издърпа ръката си от нейната и се изправи, за да се разходи из палатката. Тя го последва, като отново му се извини… но каква полза имаше от думите? Те го бяха предали.

Талн бутна настрани завесите отпред и излезе навън. Погледна нагоре, към града, който се простираше над тях, към небето, към стената. Войници с нагръдници и плетени ризници претичаха покрай тях, за да стигнат до битка, която се водеше по-нататък.

— Четири хиляди години? — попита Талн отново. — Аш…

— Не можехме да продължим… Аз… Ние смятахме…

— Аш — той взе ръката й отново. — Това е чудесно.

— Чудесно? Ние те изоставихме, Талн.

— Какъв подарък сте им дали само! Поне веднъж, време да се възстановят между Опустошенията. Време да се развият. По-рано никога нямаха шанс. Но този път… да, може би имат.

— Не, Талн. Не може да си такъв.

— Наистина чудесно, Аш.

— Не можеш да си такъв, Талн. Трябва да ме мразиш! Мрази ме, моля те.

Той се извърна от нея, но все още държеше ръката й и я задърпа след себе си.

— Ела. Той чака.

— Кой? — попита тя.

— Не знам.

* * *

Тефт ахна в тъмнината.

— Можеш ли да го видиш, Тефт? — прошепна духчето. — Можеш ли да почувстваш Думите?

— Аз съм пречупен.

— Кой ли не е? Животът ни пречупва, Тефт. След това запълваме пукнатините с нещо по-силно.

— Повдига ми се от мене си.

— Тефт — каза тя, светещ феномен в тъмнината, — точно затова са Думите.

О, Келек. Виковете. Битката. Приятелите му.

— Аз…

„Бурята да те отнесе! Бъди мъж поне веднъж в живота си!“

Тефт облиза устните си и заговори:

— Ще защитавам онези, които мразя. Дори ако… дори ако този, който мразя най-много… съм… самият аз.

* * *

Ренарин падна на последното ниво на града, Долния квартал. Препъна се и спря там, ръката му се изплъзваше от тази на Ясна. Войници маршируваха по улиците тук, с очи като въглени.

— Ясна! — извика той. — Войниците на Амарам смениха страната. Сега служат на Зло! Видях го във видението!

Тя изтича към тях.

— Ясна!

Първият войник замахна с меча си към нея. Ясна избегна оръжието, след което го блъсна с ръка и го отхвърли назад. Той кристализира във въздуха, блъсна се в следващия, който прихвана трансформацията като болест. Блъсна се в друг и го запрати назад, сякаш пълната сила на удара на Ясна бе стигнала до него. След миг и той кристализира.

Ясна се завъртя, Вълшебно острие се появи в скритата й ръка с ръкавица, полата й се надипли, докато режеше по шестима човека с едно завъртане. Мечът изчезна, когато Ясна удари с дланта си по стената на сградата зад нея, която се разпадна на прах, карайки покрива да падне и да блокира пътя между къщите, откъдето се приближаваха още войници.

Тя завъртя ръката си нагоре и въздухът се сгъсти в камък, като формира стъпала, по които Ясна тръгна — почти без да забави крачка, — за да се изкачи върху покрива на съседната сграда.

Ренарин зяпна. Това… Как…

— Ще бъде… велико… необятно… чудесно! — възклицаваше Глис от сърцето на Ренарин. — Ще бъде красиво, Ренарин! Виж!

Вътре в него се отвори кладенец. Мощ, каквато никога не бе познавал, страхотна, помитаща сила. Безкрайна Светлина на Бурята. Толкова необятен извор, че той остана потресен.

— Ясна? — извика и със закъснение изтича по стълбите, които тя бе създала, чувстваше се толкова жив, че му се искаше да затанцува. Каква гледка, а? Ренарин Колин, който танцува по покривите, докато…

Той забави крачка и зяпна отново, когато погледна през една дупка в стената и видя стълб светлина. Издигаше се все по-високо и по-високо, простираше се до облаците.

* * *

Фен и съжителят й се отдръпнаха от бурята от светлина.

Навани ликуваше. Наведе се силно над стената, смеейки се като глупачка. Духчета на славата минаваха покрай нея, докосваха косата й, вливаха се във вече невъзможния брой, който циркулираше около Далинар в стълб, простиращ се на стотици метри във въздуха.

След това живи светлини проблеснаха във вълна, която тръгна от полето и премина през върха на стената и улиците отдолу. Скъпоценни камъни, които лежаха забравени, разпръснати от разбития резерв, поеха Светлина на Бурята от Далинар. Те осветиха земята в хиляди разноцветни драскотини.

* * *

— Не! — изкрещя Зло. Той пристъпи напред. — Не, ние те убихме. НИЕ ТЕ УБИХМЕ!

Далинар стоеше насред колоната от светлина и въртящи се духчета на славата, стиснал в ръцете си царствата, които създаваха реалността.

Опрощение. Болката, която толкова скоро бе настоял да задържи, започна да изчезва от само себе си.

— Тези Думи… са приети — каза Отеца на Бурята, като звучеше изумен. — Как? Какво направи?

Зло се дръпна назад.

— Убийте го! Атака!

Жената парш не помръдна, но Амарам бавно свали ръка от лицето си, след което пристъпи напред и призова Вълшебното си острие.

Далинар извади едната си ръка от блестящия стълб и я протегна.

— Можеш да се промениш — каза той. — Можеш да станеш по-добър. Аз го направих. Пътят преди целта.

— Не — отвърна Амарам. — Не, той никога няма да ми прости.

— Мостовият?

— Не той. — Амарам се потупа по гърдите. — Той. Съжалявам, Далинар.

Амарам вдигна познато Вълшебно острие. Острието на Далинар, Заклеващия. Преминавал от тиранин, на тиранин, на тиранин.

Една част от светлината се отцепи от колоната на Далинар.

Амарам размаха Заклеващия с вик, но светлината посрещна Вълшебното острие в експлозия от искри и отхвърли Амарам назад — сякаш силата на Бронята му бе не по-голяма от тази на дете. Светлината се втвърди във формата на мъж, с къдрава коса до раменете, синя униформа и сребристо копие в ръката.

Втора блестяща форма се отцепи и се превърна в Шалан Давар, блестяща червена коса се носеше зад нея, дълго и тънко Вълшебно острие с лека извивка се очертаваше в ръцете й.

И накрая, благословено, се появи Адолин.

* * *

— Господарке! — хленчеше Усукания. — О, господарке!

Този път на Крадла не й стигна волята, за да му каже да млъкне. Тя се бе фокусирала напълно върху онези пипала, които се прокрадваха по ръцете й като широки, тъмни ластари.

Убиецът лежеше на земята и се взираше нагоре, направо покрит с тези ластари. Крадла ги удържаше, със стиснати зъби. Нейната воля срещу тъмнината, докато…

Светлина.

Като внезапен взрив, силна светлина заблестя над равнината. Скъпоценните камъни по земята се запалиха, когато уловиха Светлина на Бурята и убиецът извика, привличайки Светлина като светеща мъгла.

Ластарите се сбръчкаха, щом мечът утоли жаждата си за Светлина. Крадла падна обратно върху скалата и отлепи ръцете си от главата на Сет.

— Знаех си, че те харесвам — каза един глас в съзнанието на Крадла.

Мечът. Значи беше духче?

— Ти почти го изяде — отбеляза тя. — Почти изяде и мен, обезумял от глад!

— О, не бих направил такова нещо — възрази гласът. Изглеждаше напълно объркан, гласът му стана по-бавен, сякаш бе замаян. — Но… може би просто бях много, много гладен…

Е, Крадла не можеше да обвинява някого за това.

Убиецът се вдигна нестабилно на крака. Лицето му беше покрито с преплетени линии там, където го бяха обгръщали ластарите. Това някак правеше кожата му на сиви ивици, с цвета на камък. Ръцете на Крадла бяха същите. Ха.

Сет тръгна към светещата колона от светлина, като остави послеобраз зад себе си.

— Ела — каза той.

* * *

„Елокар?“ помисли си Далинар. Но никой друг не премина през колоната от светлина. И той знаеше. Някак знаеше, че кралят няма да дойде.

Затвори очи и прие тази мъка. Бе провалил краля по много начини.

„Изправи се“, помисли си. „И се справи по-добре.“

Далинар отвори очи и полека колоната му от духчета на славата избледня. Силата вътре в него се оттегли и го остави изтощен. За щастие, полето бе покрито със светещи скъпоценни камъни. Светлина на Бурята колкото си поискаш.

— Директна връзка към Царството на духа — каза Отеца. — Ти ли поднови сферите, Далинар?

— Ние сме Свързани.

— И преди съм се обвързвал с хора. Това никога не се е случвало.

— Чест е бил жив тогава. Ние сме нещо различно. Неговите останки, твоята душа, моята воля.

Каладин, Благословения от Бурята, пристъпи до Далинар пред отломките от стената, а Шалан Давар застана от другата му страна. Ясна се появи от града и оцени критично обстановката, зад нея се подаде Ренарин, който извика и се затича към Адолин. Сграбчи по-големия си брат в прегръдка, а после ахна. Адолин бе ранен?

„Добро момче“, помисли си Далинар, когато Ренарин моментално се захвана да лекува брат си.

Още двама души пресякоха бойното поле. Беше очаквал Крадла. Но убиеца? Сет вдигна сребристата ножница от земята и рязко прибра черното си Вълшебно острие в нея, преди да се присъедини към Далинар.

„Разбиващ Небето“, рече си Далинар, докато ги броеше. „Танцуващ по ръба.“ Това правеше седем.

Очакваше още трима.

— Там — каза Отеца на Бурята. — Зад племенницата ти.

Още двама се появиха от сянката на стената. Голям, силен мъж с внушително телосложение и жена с дълга черна коса. Тъмната им кожа ги определяше като макабаки, вероятно азиши, но очите им не бяха правилните.

— Познавам ги — възкликна Отеца, звучеше изненадано. — Познавам ги отпреди много, много време. Спомени от дни, в които не бях съвсем жив.

— Далинар, ти се намираш в присъствието на божества.

— Започнах да свиквам — подхвърли Далинар и се обърна пак към полето. Зло се бе оттеглил в нищото, въпреки че Слетите му бяха останали, както и повечето от войниците и едно странно духче — онова, което приличаше на черен дим. Зад него, разбира се, Вълнението все още бе обхванало северната страна на земята, близо до водата.

Амарам бе имал десет хиляди мъже и може би половината от тях бяха успели да влязат в града досега. Бяха се поуплашили от това, което Далинар им показа, но сега…

Чакай.

„С тези двамата стават само девет“, заговори той наум на Отеца. Нещо му казваше, че трябваше да има още един.

— Не знам. Може би още не са намерени. Без значение, дори с връзката, ти си просто човек. Сияйните не са безсмъртни. Как ще се справиш с тази армия?

— Далинар? — попита Каладин. — Заповеди, сър?

Редиците на врага се съвземаха. Вдигаха оръжията си, очите им светеха в тъмночервено. Амарам също се размърда, на около шест метра от тях. Но това, което притесняваше Далинар най-много, бе Вълнението. Знаеше какво може да постигне.

Той погледна надолу към ръката си и забеляза нещо. Светкавицата, която го бе ударила по-рано и бе унищожила „Пътят на кралете“, бе счупила и фабриала на ръката му. Катарамата бе отворена и Далинар можеше да види малките скъпоценни камъни, които Навани бе сложила вътре, за да го захрани.

— Сър? — попита Каладин отново.

— Врагът се опитва да смаже този град, капитане — отговори му Далинар, като свали ръката си. — Ще го задържим срещу техните сили.

— Седем Сияйни? — обади се Ясна скептично. — Чичо, това звучи като доста трудна задача, дори ако един от нас е — очевидно — буреносният Убиец в бяло.

— Аз служа на Далинар Колин — прошепна Сет, син на сина на Валано. През лицето му, по някаква причина, преминаваха сиви линии. — Не мога да позная истината, затова следвам онзи, който може.

— Каквото и да правим — започна Шалан, — трябва да го правим бързо. Преди тези войници…

— Ренарин! — излая Далинар.

— Сър! — отвърна Ренарин, като пристъпи напред.

— Трябва да удържим, докато пристигнат войските от Уритиру. Фен няма достатъчно хора, за да се бие сама. Отиди до Клетвената порта, спри гръмолома там горе да не я разруши и отвори портала.

— Сър! — отдаде чест Ренарин.

— Шалан, все още нямаме армия — продължи Далинар. — Изтъчи ни една от светлина и дръж войниците заети. Те са обзети от жажда за кръв, която подозирам, че ще ги направи по-лесни за разсейване. Ясна, градът, който защитаваме, изглежда има голяма буреносна дупка в стената. Можеш ли да удържиш тази дупка и да спреш всеки, който се опита да премине?

Тя кимна замислено.

— Ами аз? — попита Каладин.

Далинар посочи към Амарам, който се изправяше на крака във Вълшебната си броня.

— Той ще се опита да ме убие за това, което ще направя, и ще имам нужда от охранител. Доколкото си спомням, имаш сметки за уреждане с Върховния господар.

— Може да се каже.

— Крадла, мисля, че вече ти дадох заповед. Вземи убиеца и ми донесете този рубин. Заедно, ще удържим този град, докато Ренарин се върне с войска. Някакви въпроси?

— Ъм… — започна Крадла. — Дали можеш… да ми кажеш къде мога да намеря нещо за ядене…?

Далинар я погледна. Нещо за ядене?

— Би трябвало… да има временен склад със запаси точно зад стената вътре.

— Благодаря!

Далинар въздъхна, след което закрачи към водата.

— Сър! — повика го Каладин. — Къде отивате?

— Противникът донесе много голяма пръчка в тази битка, капитане. Смятам да му я отнема.