Брандън Сандърсън
Заклеващия (153)

118
Тежестта на всичко това

„Тези Пустоносни не знаят никакви песни. Те не могат да чуят Рошар и там, където ходят, носят само тишина. Изглеждат меки, без черупка, но са твърди. Имат само едно сърце и то изобщо не може да живее.“

Из Еилската стела

— Не — прошепна Далинар отново, гласът му беше дрезгав, докато Вълнението бушуваше в него. — Не. Грешиш.

Зло го хвана за рамото.

— Какво казва тя?

Тя?

Той чу Иви да плаче. Да пищи. Да моли за живота си, докато пламъците я поглъщаха.

— Не се обвинявай — каза Зло, когато Далинар трепна. — Аз те накарах да я убиеш, Далинар. Аз причиних всичко това. Спомняш ли си? Мога да помогна. Ето.

Спомени заляха ума на Далинар, съкрушителна яростна атака от образи. Той ги изживя всичките в подробности, някак затворен в един момент, Вълнението беснееше в него.

Видя себе си как пронизва един беден войник в гърба. Млад мъж, който се опитваше да изпълзи на безопасно място, който плачеше за майка си…

— Аз бях с теб тогава — рече Зло.

Той уби далеч по-достоен от себе си мъж, Върховен господар, който бе останал верен на Телеб. Далинар го събори на земята, след което заби алебарда в гърдите му.

— Аз бях с теб тогава.

Далинар се биеше върху някакво странно скално образувание с друг човек, който познаваше Вълнението. Далинар го повали на земята с горящи очи и нарече това милост.

— Аз бях с теб тогава.

Той беснееше на Гавилар, ярост и желание нарастваха едновременно. Потроши някакъв мъж в кръчма, ядосан, че не се бе наслаждавал на битката. Биеше се по границите на Я Кевед, смееше се, когато труповете осейваха земята. Помнеше всеки момент от клането. Усещаше всяка смърт като кол, който се забиваше в душата му. Започна да ридае заради унищожението.

— Трябваше да го направиш, Далинар — заяви Зло. — Ти създаде едно по-добро кралство!

— Толкова… много… болка.

— Обвини мен, Далинар. Не беше ти! Виждаше червено, когато вършеше онези неща! Вината беше моя. Приеми това. Не е нужно да страдаш.

Далинар примигна и срещна погледа му.

— Дай ми болката, Далинар — продължи Зло. — Дай ми я и никога повече не се чувствай виновен.

— Не — Далинар притисна „Пътят на кралете“ към себе си. — Не. Не мога.

— О, Далинар. Какво казва тя?

„Не…“

— Нима си забравил? Ето, нека ти помогна.

И той се озова отново в онзи ден. Денят, в който уби Иви.

* * *

Сет откри цел във въртенето на меча.

Той му крещеше да унищожи злото, дори и злото очевидно да бе понятие, което самият меч да не можеше да разбере. Зрението му беше ограничено, като това на Сет. Метафора.

Как можеше заблудена душа като неговата да решава кой трябва да умре? Невъзможно. Така че той реши да се довери на някой друг, някой, чиято светлина надничаше от сянката.

Далинар Колин. Сияен рицар. Той щеше да знае.

Този избор не беше идеален. Но… Камъни неосветени… беше най-добрият, който можеше да измисли. Това му донесе мъничко спокойствие, докато профучаваше през вражеската армия.

Мечът му крещеше.

— УНИЩОЖИ!

Всеки, който дори само одраскаше лекичко, се спукваше в черен дим. Сет помиташе червенооките войници, които не спираха да идват към него и не показваха страх. Крещяха, сякаш жадуваха смъртта.

Това бе питие, което Сет наистина умееше да сервира.

Той въртеше Светлина на Бурята в едната си ръка и Оттласваше всички мъже, които се приближаха твърде много, запращаше ги мятащи се във въздуха или помитащи другарите си. С другата си ръка размахваше меча си през редиците им. Движеше се на гъвкави крака, собственото му тяло се Оттласна нагоре точно толкова, колкото да го олекоти. Разбиващите Небето нямаха достъп до всички Оттласвания, но най-полезните — и най-смъртоносните — бяха все още негови.

„Не забравяй скъпоценния камък.“

Едно призрачно чувство го призова, желание да продължава да убива, да пирува в касапницата. Сет му отказа, отвратен. Той никога не се бе наслаждавал на това. Никога не би могъл да му се наслаждава.

Пустоносната със скъпоценния камък се бе измъкнала, движеше се твърде бързо. Сет насочи меча — част от него бе ужасена колко бързо предъвкваше той Светлината му на Бурята — и се Оттласна, за да я последва. Заора сред войниците, които избухваха в дим, в търсене на конкретен индивид.

Пустоносната се обърна в последния момент и успя с танцова стъпка да избегне меча. Сет се Оттласна надолу, след което се завъртя в бърза арка, като оставяше черен пушек — почти течен — зад меча си, докато унищожаваше мъже в голям кръг.

— ЗЛО! — ревеше мечът.

Сет скочи към жената, но тя се спусна на земята и се плъзна по камъка, сякаш бе мазен. Мечът му мина над главата й и тя се отблъсна назад към него, като се плъзна точно край краката му. Там Пустоносната грациозно скочи на крака и грабна ножницата от гърба на Сет, където я бе вързал за безопасност.

Тя се освободи. Когато Сет се обърна, за да атакува, жената блокира меча със собствената му ножница. Как бе успяла? Имаше ли нещо в сребристия метал, за което Сет да не знаеше?

Пустоносната блокира следващите му няколко атаки, след което избегна опитите му да я Оттласне.

Мечът се ядосваше все повече:

— УНИЩОЖИ, УНИЩОЖИ УНИЩОЖИ!

Черни вени започнаха да поникват по ръката на Сет, запълзяха нагоре към рамото му.

Той замахна отново, но тя просто се плъзна встрани, като се движеше по земята, сякаш природните закони не важаха за нея. Други войници се трупаха около него и болката обхвана цялата ръка на Сет, докато той им раздаваше смърт.

* * *

Ясна спря на една крачка зад Ренарин. Вече можеше да чуе шепота му ясно.

— Татко. О, татко… — Младият мъж отметна глава в една посока, после в друга, виждаше неща, които не бяха там.

— Той не вижда какво става, а какво предстои — обясни Бледния. — Силата на Зло, Ясна.

* * *

— Талн — прошепна Аш, коленичила пред него. — О, Талн…

Вестителят гледаше празно напред с тъмните си очи.

— Аз съм Таленел’Елин, Вестител на Войната. Времето на Завръщането, на Опустошението, е почти тук…

— Талн? — Аш разтърси ръката му. — Аз съм. Аш е.

— Трябва да се подготвим. Вие ще сте забравили много…

— Моля те, Талн.

— Келек ще ви научи да изливате бронз…

Той просто продължи да говори, повтаряше същите думи отново и отново, и отново.

* * *

Каладин падна на колене върху студения обсидиан в Морето на сенките.

Слетите се спуснаха около тях, шест фигури в искрящи, ветреещи се дрехи.

Той имаше една-единствена мъничка надежда. Всеки Идеал, който бе изрекъл, бе завършил като излияние на мощ и сила. Той облиза устните си и опита да го прошепне:

— Аз… Аз ще…

Мислеше за изгубените си приятели. Малоп. Якс. Белд и Педин.

„Кажи го, бурите да те отнесат!“

— Аз…

Род и Март. Мостови, които бе провалил. И преди тях, роби, които се бе опитал да спаси. Гошел. Налма, уловена в капан като звяр.

Духче на вятъра се появи край него, като мъничка линия светлина. След това още едно.

Една-единствена надежда.

„Думите. Кажи Думите!“

* * *

— О, Майко! О, Култивация! — викаше Усукания, докато гледаха как убиецът изтребваше всичко по пътя си през полето. — Какво направихме?

— Насочихме него далеч от себе си — отвърна Крадла, която стърчеше върху един голям камък, широко отворила очи. — Би предпочел да беше останал наблизо ли?

Усукания продължи да хленчи и Крадла донякъде го разбираше. Убиецът наистина убиваше много. Вярно, червенооки мъже, в които не изглеждаше да е останала никаква светлина, но… бурите да го отнесат.

Бе изгубила от поглед жената със скъпоценния камък, но поне изглеждаше, че армията се отдалечаваше от Сет и така му оставаха по-малко хора за убиване. Той се препъна, забави се, след това падна на колене.

— О-па. — Крадла призова Усукания като прът, в случай че убиецът изгубеше гладуващия си ум — или това, което бе останало от него — и я нападнеше. Тя се плъзна от камъка, след това побягна към него.

Той държеше странния Вълшебен меч пред себе си. От оръжието продължаваше да се стича черна течност, която се изпаряваше, докато капеше към земята. Цялата му ръка беше почерняла.

— Аз… — започна Сет. — Изгубих ножниц…

— Пусни меча!

— Аз… не мога… — изрече той със стиснати зъби. — Той ме държи, пирува с… моята Светлина на Бурята. Скоро ще ме погълне.

Буритедагоотнесатбуритедагоотнесатбуритедагоотнесат.

— Добре. Добре. Ъъъ… — Крадла се огледа наоколо. Армията се трупаше в града. Второто каменно чудовище крачеше из Древния квартал и мачкаше сгради. Далинар Колин все още стоеше пред дупката в стената. Може би… може би той можеше да помогне?

— Хайде — каза тя.

* * *

— Убийте мъжа — нареди капитанът, който държеше Навани. Той махна с ръка към стария Кмакл, съжителя на Фен. — Нямаме нужда от него.

Фен изпищя в парцала, с който бяха запушили устата й, но я държаха здраво. Навани внимателно измъкна пръстите на скритата си ръка извън ръкава, след което докосна другата си ръка и фабриала на нея, завъртайки едно ключе. Малки копчета щръкнаха от предната част на устройството, точно над китката й.

Кмакл опита да се изправи. Изглежда искаше да посрещне смъртта си достойно, но другите двама войници не му оказаха тази чест. Бутнаха го назад към стената, а единият извади кинжал.

Навани хвана ръката на мъжа, който я държеше, след което притисна копчетата на своя фабриал на болката към кожата му. Той изкрещя и падна, скимтящ в агония. Един от другите се обърна към нея и тя притисна болкориала към вдигнатата му ръка. Беше изпробвала устройството върху себе си, така че знаеше какво е усещането. Хиляди иглички, които се забиват в кожата ти, под ноктите ти, в очите ти.

Вторият мъж се напика, докато падаше.

Последният успя да я пореже по ръката, преди Навани да го изпрати на земята при останалите, сгърчен. Лошо. Тя обърна ключето на болкориала, като извлече агонията от раната. След което взе ножа и бързо преряза въжетата на Фен. Докато кралицата освобождаваше Кмакл, Навани превърза безболезнената си рана.

— Те ще се възстановят скоро — обясни Навани. — Може би трябва да ги убием, преди това да е станало.

Кмакл ритна мъжа, който едва не бе прерязал гърлото му, след което отвори вратата към града. Войска от мъже с блестящи червени очи премина бързо край него. Целият район гъмжеше от тях.

— Изглежда тези са най-малкият ни проблем — отбеляза възрастният мъж и затвори вратата.

— Тогава се връщаме върху стената — каза Фен. — Може да успеем да забележим приятелски войски от тази позиция.

Навани кимна и Фен ги поведе нагоре. На върха те залостиха вратата. Имаше лостове и от двете й страни; целта беше да можеш да заключиш отвън врагове, които са превзели стената, както и такива, които бяха проникнали през портите.

Навани огледа възможностите им. Бърз поглед разкри, че улиците наистина се държаха от войските на Амарам. Някакви групи от тайлени отстояваха позиции малко по-нагоре, но губеха бързо.

— В името на Келек, бурите и Страстите — възкликна Кмакл. — Какво е това?

Той бе забелязал червената мъгла в северния край на бойното поле, с ужасяващите образи, които се оформяха и разбиваха на части. Сенки на умиращи войници, силуети на скелети, връхлитащи коне. Беше величествена, страховита гледка.

Но Далинар… Далинар привлече погледа на Навани. Стоеше сам, обграден от вражески войници и изправил се срещу нещо, което тя едва успяваше да осмисли. Нещо необятно. Нещо невъобразимо.

Нещо ядосано.

* * *

Далинар живееше на две места.

Видя се как прекосява притъмнял пейзаж, повлякъл Вълшебния меч след себе си. Беше на бойното поле в град Тайлен със Зло, но също така бе и в миналото, където приближаваше Раталас. Воден от врящия червен гняв на Вълнението. Той се върна в лагера, за изненада на войниците си, като духче на смъртта. Покрит с кръв, със светещи очи.

Светещи в червено.

Нареди да донесат маслото. Обърна се към един град, в който Иви бе държана като затворник, където спяха деца, където се криеха невинни хора, които горяха глифи, молеха се и плачеха.

— Моля те… — прошепна Далинар в град Тайлен. — Не ме карай да го изживявам отново.

— О, Далинар — рече Зло. — Ще го изживяваш отново и отново, докато не спреш. Не можеш да носиш това бреме. Моля те, дай ми го. Аз те накарах да извършиш това. Вината не беше твоя.

Далинар придърпа „Пътят на кралете“ близо до гърдите си и я стисна, като дете с одеялото си през нощта. Но внезапен проблясък светлина избухна пред него, придружен от оглушителен пукот.

Далинар отстъпи назад. Светкавица. Това беше светкавица. Беше ли го ударила?

Не. Някак бе уцелила само книгата. Изгорени страници полетяха край него, свистящи и тлеещи. Беше изпепелена право от ръцете му.

Зло поклати глава.

— Думите на мъж, който е умрял отдавна, който се е провалил отдавна.

Над тях слънцето най-сетне премина зад облаците на бурята и попадна в мрака. Бавно, пламъците на горящите страници угаснаха.

* * *

Тефт се бе сгушил на някакво мрачно място.

Може би тъмнината щеше да скрие греховете му. Но в далечината той чу викове. Мъже, които се бият.

Мост Четири, които умират.

* * *

Каладин заекваше, думите не излизаха.

Замисли се за войниците си от армията на Амарам. Далет и взвода му, посечени или от брата на Шалан, или от Амарам. Такива добри приятели, които бяха паднали в боя.

И после, разбира се, се замисли за Тиен.

* * *

Далинар падна на колене. Няколко духчета на славата се извиха край него, но Зло ги пропъди и те избледняха.

В дъното на ума му, Отеца на Бурята плачеше.

Видя себе си как пристъпва към мястото, на което бе затворена Иви. Онази гробница в скалата. Далинар се опита да извърне поглед, но видението беше навсякъде. Той не просто го виждаше, той го изживяваше. Той нареди смъртта на Иви и слушаше писъците й.

— Моля те…

Зло не беше приключил с него. Далинар трябваше да гледа как градът гори, да чуе как умират децата. Той стискаше зъби и стенеше в агония. Преди страданията му го караха да пие. Сега нямаше нищо за пиене. Само Вълнението.

Той винаги бе копнял за него. Заради Вълнението бе живял. Без него… той… той щеше да е мъртъв…

Далинар се прегърби, сведе глава, заслушан в сълзите на една жена, която беше вярвала в него. Той никога не я бе заслужавал. Плачът на Отеца на Бурята избледня, когато Зло някак избута духчето настрана и ги раздели.

Това остави Далинар сам.

— Толкова сам…

— Ти не си сам, Далинар — заяви Зло и застана на едно коляно до него. — Аз съм тук. Винаги съм бил тук.

Вълнението вреше в него. И Далинар разбра. Разбра, че винаги е бил измамник. Беше същият като Амарам. Имаше репутация на честен човек, но отвътре бе убиец. Унищожител. Убиец на деца.

— Освободи се от болката — прошепна Зло.

Далинар стисна очи, треперещ, ръцете му се свиха, когато се прегърби и впи нокти в земята. Болеше го толкова много. Да знае, че ги е провалил. Навани, Адолин, Елокар, Гавилар. Той не можеше да живее с това.

Не можеше да живее със сълзите й!

— Дай ми я — помоли го Зло.

Далинар изпочупи ноктите си, но болката на тялото не можеше да го разсее. Тя бе нищо пред агонията на душата му.

От знанието какъв беше наистина.

* * *

Сет се опита да върви към Далинар. Тъмнината бе обхванала по-голямата част от ръката му и мечът пиеше последните му остатъци от Светлина на Бурята.

Имаше… имаше урок в това… нали? Трябваше да има. Нин… Нин искаше той да се научи…

Той падна на земята, все още хванал меча, който крещеше безумно.

— УНИЩОЖИ ЗЛОТО.

Малкото Сияйно момиче дотича до него. Тя погледна към небето, когато слънцето изчезна зад облаците. След което взе ръката на Сет в своите.

— Не… — опита се да изграчи той. „Ще вземе и теб…“

Тя някак му вдъхна живот и мечът започна да го пие на воля. Очите й се разшириха, когато черните вени започнаха да пълзят по пръстите и ръцете й.

* * *

Ренарин не искаше да умира. Но странно, откри, че приветства удара на Ясна.

По-добре да умре, отколкото да доживее да види какво се случваше с баща му. Защото той видя бъдещето. Видя баща си в черна броня, чума над земята. Видя завръщането на Тоягата, ужасен опустошител с девет сенки.

Шампионът на Зло.

— Той ще се поддаде — прошепна Ренарин. — Вече се е поддал. Сега принадлежи на врага. Далинар Колин… вече не съществува.

* * *

Венли трепереше на равнината, близо до Зло. Тембър пулсираше на Мир, но сега се усмири. На двайсет, трийсет метра от тях една фигура в бели дрехи се строполи на земята, с малко момиченце до нея.

По-близо до Венли Далинар Колин — мъжът, който бе устоял — се свлече напред, със склонена глава, с една ръка на гърдите си и треперещ.

Зло отстъпи назад, изглеждаше като парш със златна черупка.

— Сторено е — обяви той и погледна към Венли и събралата се група Слети. — Вече имате водач.

— Трябва да следваме един от тях? — попита Тураш. — Човек?

Дъхът на Венли секна. В този тон нямаше уважение.

Зло се усмихна.

— Ще следваш мен, Тураш, или ще си взема обратно онова, което ти дарява вечен живот. Не ме интересува формата на инструмента. А само това, че реже.

Тураш сведе глава.

Камъните изпукаха, когато до тях се приближи фигура в блестяща Вълшебна броня с Вълшебен меч в едната ръка и — странно — празна ножница в другата. Човекът бе вдигнал забралото си, очите му бяха открити. Захвърли сребърната ножница на земята.

— Беше ми казано да ви доставя това.

— Добре свършена работа, Меридас — кимна Зло. — Абарей, можеш ли да осигуриш на този човек подходяща защита за Йелиг-нар?

Един от Слетите пристъпи напред и предложи малък, необработен димен камък на човека Меридас.

— А какво е това? — попита той.

— Изпълнението на обещанието, което ти дадох — отвърна Зло. — Глътни го.

— Какво?

— Ако желаеш обещаната ти сила, погълни това — след това се опитай да контролираш онзи, който следва. Но бъди предупреден, кралицата на Колинар опита и силата я погълна.

Меридас вдигна камъка и го огледа, след което обърна поглед към Далинар Колин.

— Значи през цялото това време си говорил и на него?

— Дори по-дълго, отколкото говоря на теб.

— Може ли да го убия?

— Някой ден, ако предположим, че не позволя на него да убие теб. — Зло положи ръка върху рамото на сведения Далинар Колин. — Приключено е, Далинар. Болката е отминала. Изправи се и приеми мястото, което си роден да заемаш.

* * *

Каладин се замисли, най-накрая, за Далинар.

Можеше ли Каладин да го направи? Можеше ли наистина да изрече тези Думи? Можеше ли да ги вярва?

Слетите се приближиха. Адолин кървеше.

— Аз…

„Знаеш какво трябва да сториш.“

— Аз… не мога — прошепна той най-сетне, сълзи се стичаха по бузите му. — Не мога да го изгубя, но… О, Всемогъщи… не мога да го спася. — Каладин сведе глава и се отпусна напред, треперещ.

Не можеше да изрече тези Думи.

Не беше достатъчно силен.

Ръцете на Сил го обгърнаха и той усети мекотата й, когато бузата й се допря до задната част на врата му. Тя го придърпа по-близо до себе си, докато Каладин плачеше, хълцаше, заради провала си.

* * *

Ясна вдигна Острието си над главата на Ренарин.

Направи го бързо. Направи го безболезнено.

Повечето заплахи за една династия идваха отвътре.

Ренарин очевидно беше покварен. Тя знаеше, че има проблем още откакто той бе предрекъл Вечната Буря. Сега Ясна трябваше да бъде силна. Трябваше да стори онова, което бе редно, дори и когато беше толкова, толкова трудно.

Тя се приготви да замахне, но тогава Ренарин се обърна и я погледна. Сълзи се стичаха по лицето му, очите му срещнаха нейните и той кимна.

Изведнъж те отново бяха малки. Той беше треперещо дете, което плачеше на рамото й заради баща, който не изглеждаше способен да изпитва любов. Малкият Ренарин, винаги толкова сериозен. Винаги неразбран, подложен на присмех и осъждан от хората, които изричаха подобни неща и за Ясна зад гърба й.

Ясна замръзна, сякаш бе застанала на ръба на пропаст. Вятър духна през храма, понесъл две духчета във формата на златни сфери, които подскачаха по теченията.

Ясна отпусна меча си.

— Ясна? — попита Бледния, който се появи обратно под формата на мъж, хванал се за яката й.

Ясна падна на колене, след което придърпа и прегърна Ренарин. Той се разрида, както когато беше дете, заровил глава в рамото й.

— Какво ми има? — попита я. — Защо виждам тези неща? Мислех, че правя нещо правилно, с Глис, но някак всичко е грешно…

— Тихо — прошепна Ясна. — Ще намерим начин да се справим, Ренарин. Каквото и да е това, ще го оправим. Ще оцелеем, някак.

Бурите да го отнесат. Нещата, които бе казал за Далинар…

— Ясна — намеси се Бледния, който отново доби пълния си размер и се пусна от яката й. Наведе се надолу. — Ясна, това е правилно. Някак просто е. — Изглеждаше абсолютно потресен. — Не е онова, в което има смисъл, и все пак е правилно. Как. Как е това нещо?

Ренарин се отдръпна от нея, влажните му от сълзите очи се разшириха.

— Видях те как ме убиваш.

— Всичко е наред, Ренарин. Няма да го направя.

— Но не виждаш ли? Не разбираш ли какво значи това?

Ясна поклати глава.

— Ясна — каза Ренарин. — Моето видение за теб не беше вярно. Това, което виждам… може да не стане така.

* * *

„Сам.“

Далинар държеше юмрук до гърдите си.

„Толкова сам.“

Болеше го да диша, да мисли. Но нещо в юмрука му се размърда. Той разтвори кървящите си пръсти.

„Най-… най-важната…“

В юмрука си, някак, откри златна сфера. Самотно духче на славата.

„Най-важната стъпка, която човек може да направи. Не е първата, нали?“

„Най-важната е следващата. Винаги следващата стъпка, Далинар.“

Треперещ, кървящ, измъчен, Далинар се насили да поеме въздух в дробовете си и прегракнало изрече едно-единствено изречение:

— Не можеш да вземеш болката ми.