Брандън Сандърсън
Заклеващия (152)

117
Шампион с девет сенки

„Пазете се от чуждосветците. Предателите. Тези със сладки езици, но с умове, които копнеят за кръв. Не ги приемайте. Не им помагайте. Правилно са наречени Пустоносни, защото те донесоха пустотата. Празната яма, която засмуква емоции. Нов бог. Техният бог.“

Из Еилската стела

Далинар пристъпи върху отломките, ботушите му драскаха по камъка. Въздухът тук край червената буря беше много неподвижен. Застоял. Как бе възможно въздух да не помръдва?

Армията на Амарам се колебаеше отвъд дупката. Някои мъже вече бяха влезли, но множеството се подреждаха, за да изчакат реда си. Когато нападаш подобен град, искаш да внимаваш да не избуташ собствените си войници твърде силно отзад, за да не ги сблъскаш във врага.

Тези тук поддържаха неравен строй, озъбени, с червени очи. Най-издайническото бе, че не обръщаха внимание на съкровищата в краката си. Поле от сферите и скъпоценните камъни — всичките тъмни, — които бяха изхвърлени върху тази равнина от гръмолома, унищожил Трезора.

Вместо това те искаха кръв. Далинар можеше да вкуси жаждата им за битка, за предизвикателство. Какво ги удържаше?

Два еднакви гръмолома пристъпваха тежко към стената. Червена мараня се носеше край мъжете. Образи на война и смърт. Смъртоносна буря. Далинар се изправи срещу това сам. Един човек. Всичко останало от една разбита мечта.

— Е… — внезапно се обади един глас вдясно от него. — Какъв е планът?

Далинар се намръщи, след което погледна надолу, за да открие едно решийско момиче с дълга коса, облечено в обикновена риза и панталони.

— Крадла? — попита Далинар на азишки. — Ти не си ли тръгна?

— Разбира се. Какво й има на армията ти?

— Те са негови вече.

— Да не си забравил да ги храниш?

Далинар погледна към войниците, застанали в строй, който повече напомняше глутници, отколкото истински бойни формации.

— Може би не се постарах достатъчно.

— Ти… мислеше да се биеш с всички сам ли? — попита Крадла. — С книга?

— Тук има някой друг, с когото да се бия.

— … С книга?

— Да.

Тя поклати глава.

— Хубаво, добре. Защо не? Какво искаш да направя аз?

Девойката не съвпадаше с обичайния идеал за Сияен рицар. Под метър и петдесет, слаба и жилава, Крадла приличаше повече на просяк, отколкото на войник.

Също така тя беше всичко, с което Далинар разполагаше.

— Имаш ли оръжие? — попита я.

— Мне. Не мога да чета.

— Не мож… — Той сведе поглед към книгата си. — Имах предвид истинско оръжие, Крадло.

— О! Да, имам едно. — Тя протегна ръка настрани. Мъгла се оформи в малък, блестящ Вълшебен меч.

… или не, беше просто прът. Сребърен прът с обикновен гард.

Крадла сви рамене.

— Усукания не обича да наранява хората.

„Не обича…“ примига Далинар. В що за свят живееше, където мечовете не обичаха да нараняват хората?

— Един Слят избяга от града наскоро — заговори той. — Носеше огромен рубин. Не знам защо го искаха и предпочитам да не разбирам. Можеш ли да го откраднеш обратно?

— Естествено. Лесно.

— Ще го намериш при Слят, който може да се движи със сила, подобна на твоята. Жена.

— Както казах. Лесно.

— Лесно? Мисля, че ще откриеш…

— Успокой се, дядо. Да открадна камъка. Мога го. — Тя си пое дълбоко въздух, след което избухна със Светлина на Бурята. Очите й станаха перлено, сияещо бели. — Само ние двамата сме, значи?

— Да.

— Хубаво. Успех с армията.

Далинар погледна отново към войниците, където се материализира една фигура, облечена в златно, която държеше скиптър като бастун.

— Не армията ме тревожи — въздъхна той. Но Крадла вече се бе измъкнала, прилепила се бе до стената и тичаше бързо, за да мине от външната страна на армията.

Зло бавно се приближи до Далинар, следван от няколко Слети — плюс жената, която Далинар бе въвлякъл във виденията си — и едно призрачно духче, изглеждащо като направено от извиващ се дим. Какво беше това?

Зло не се обърна към Далинар отначало, а нареди на Слетите си:

— Кажете на Юша, че искам да остане тук и да пази затвора. Кай-гарнис добре се справи с унищожаването на стената; кажи й да се върне в града и да се изкатери към Клетвената порта. Ако Тисарк не успее да я задейства, тогава Кай-гарнис да унищожи устройството и да извади скъпоценните му камъни. Можем да я построим отново, стига да се споразумеем с духчетата.

Двама Слети си тръгнаха, всеки се затича към някой от извисяващите се гръмоломи. Зло постави и двете си ръце върху скиптъра и се усмихна на Далинар.

— Е, приятелю. Ето ни тук и времето дойде. Готов ли си?

— Да — отвърна той.

— Чудесно, чудесно. Да започваме.

* * *

Двамата Слети кръжаха над Адолин, малко извън обхват, и се възхищаваха на майсторските илюзии на Шалан. Той направи всичко по силите си, за да се слее, като налудничаво ръчкаше с харпуна си наоколо. Не беше сигурен къде бе изчезнала Сил, но Шарка изглежда се забавляваше, жужеше доволно и размахваше едно стъклено клонче.

Единият от Слетите побутна другия, след което посочи към Шалан, която току-що бяха забелязали. Никой от тях не изглеждаше притеснен, че тя може да отвори Клетвената порта — което беше лош знак. Какво знаеха те за устройството, което групата на Адолин не знаеше?

Слетият се извърна от Шалан и продължи разговора на език, който Адолин не можеше да разбере. Единият посочваше към всяка илюзия, след което я пронизваше с копието си. Другият поклати глава и Адолин почти успя да разбере отговора. „Опитахме се да промушим всички. Те не спират да се разбъркват, така че е трудно да проследиш през кои си минал.“

Вместо това жената извади нож и поряза ръката си, след което я отметна към илюзиите. През тях премина оранжева кръв и не остави петно, но се залепи за бузата на Адолин. Той усети как сърцето му бие и се опита скришно да избърше кръвта, но жената посочи към него с доволна гримаса. Мъжът я поздрави с пръст до главата, после сниши копието си и полетя право към Адолин.

Преизподня.

Адолин хукна, като премина през една илюзия на капитан Нотум и я накара да се разсее. Образът отново се оформи, след което беше отнесен секунда по-късно, когато Слетият прелетя през него, с насочено към гърба на Адолин копие.

Адолин се завъртя и вдигна харпуна си, за да блокира, отклонявайки копието, но Слетият все пак се блъсна в него и го захвърли назад. Адолин се удари силно в каменния мост, нарани главата си и видя звезди.

Със замъглено зрение, той се пресегна за харпуна си, но Слетият изби оръжието настрани с дръжката на копието си. След това създанието кацна кротко на моста, веещите му се роби се успокоиха.

Адолин извади ножа от колана си, после се насили да се изправи на крака, нестабилен. Слетият свали копието си до хватка под мишницата с две ръце, след което зачака.

Нож срещу копие. Адолин вдиша и издиша, притеснен за другия Слят — жената беше тръгнала към Шалан. Той се опита да изрови от паметта си уроците на Захел, да си спомни тренировъчните дни, в които отработваха точно тази ситуация. Якамав бе отказал да тренира и се бе изсмял на идеята, че на един Броненосец някога изобщо ще му се наложи да се сражава с нож срещу копие.

Адолин подхвърли ножа, за да го хване с върха надолу, след което го протегна напред, готов да отбие ударите на копието. Захел му зашепна. Изчакай, докато врагът замахне с копието, отклони го или го избегни, след това хвани копието с лявата си ръка. Издърпай се по него достатъчно близо, че да забиеш ножа във врата на врага.

Ясно. Можеше да го направи.

Разбира се, беше „умрял“ седем от десет пъти, когато го правеше срещу Захел.

„Ветровете да те благословят така или иначе, стар брадвохръте“, помисли си. После пристъпи напред, изпробващо, и зачака за удара. Когато дойде, Адолин избута върха на копието настрани с ножа си, след което хвана…

Врагът полетя назад с неестествено движение, твърде бързо — никой нормален човек не можеше да се движи по подобен начин. Адолин се препъна, опитваше се да преоцени ситуацията. Слетият лениво завъртя копието, след което плавно го заби право през стомаха на Адолин.

Адолин ахна от рязкото пронизване, сви се на две от болка, почувства кръв по ръцете си. Слетият изглеждаше почти отегчен, докато вадеше копието си, върхът блестеше в червено от кръвта на Адолин, след което хвърли оръжието. Създанието се приземи и на негово място извади от ножницата един зловещо изглеждащ меч. Пристъпи напред, отблъсна слабия опит на Адолин да парира и вдигна меча, за да удари.

Някой скочи върху гърба на Слетия.

Фигура в парцаливи дрехи, деряща, ядосана жена с кафяви ластари вместо кожа и издраскани очи. Адолин зяпна, докато мъртвооката му прокарваше дълги нокти през лицето на Слетия, което го накара да се запрепъва назад, а тя си тананикаше. Той заби меча си в гърдите на духчето, но това не я развълнува ни най-малко. Тя просто издаде писък като онзи към Адолин, когато се бе опитал да призове Острието си, и продължи да напада.

Адолин се отърси. „Бягай, идиот!“

Хванал ранения си корем — всяка стъпка му причиняваше пристъп на болка, — той тръгна по моста към Шалан.

* * *

— Хитруването няма да ни подмами или да отслаби решимостта ни, Тъкачке — заявиха пазителите. — Защото в действителност това не е въпрос на решение, а на същност. Пътят остава затворен.

Шалан остави илюзиите да се разтопят край нея, след което се свлече, изтощена. Бе се опитвала да моли, да подлъгва, да крещи и дори да Тъче Светлина. Нямаше смисъл. Беше се провалила. Илюзиите й на моста трепкаха и изчезваха, Светлината на Бурята им изтичаше.

През тях се изстреля Слят, след който се стелеше тъмна енергия, с копие, насочено директно към Шалан. Тя се хвърли настрани, като се махна от пътя му на косъм. Създанието подмина със свистене, после намали скорост и се обърна за втори опит.

Шалан скочи на крака първа.

— Шарка! — викна, като размаха ръце напред инстинктивно, в опит да призове Острието. Част от нея бе впечатлена, че това беше първата й реакция. Адолин щеше да се гордее.

Не проработи, разбира се. Шарка викаше извинително от моста, в паника. И все пак в същия този момент — изправена срещу приближаващия враг, с насочено към сърцето й копие — Шалан почувства нещо. Шарка, или нещо подобно, точно отвъд досега на ума си. От другата страна, и ако можеше просто да го дръпне, да го подхрани…

Тя изкрещя, докато Светлина на Бурята минаваше през нея, беснееше във вените й, пресягаше се към нещо в джоба й.

Пред нея се появи стена.

Шалан ахна. Отвратително пльок от другата страна на стената показа, че Слетият се е сблъскал с нея.

Стена. Буреносна стена от обработени камъни, счупена от двете страни. Шалан погледна надолу и откри, че джобът й — все още носеше белите панталони на Воал — бе свързан със странната стена.

Какво, по Рошар? Тя извади малкия си нож и отряза джоба, след което тръгна назад. В средата на стената имаше малко мънисто, вградено в камъка.

„Това е мънистото, което използвах, за да прекося морето отдолу“, помисли си Шалан. „Направила беше нещо като Превръщане и все пак бе различно.“

Шарка стигна до нея, жужащ, когато слизаше от моста. Къде бяха Адолин и Сил?

— Взех душата на стена — каза му Шалан — и накарах физическата й форма да се появи от тази страна.

— Ммм. Мисля, че тези мъниста са по-скоро умове, отколкото души, но ти наистина я прояви тук. Много добре. Макар да нямаш опит. Ммм. Няма да се задържи дълго.

Краищата вече започваха да се превръщат в дим. Стържещ звук от другата страна показваше, че Слетият не е бил победен, а само зашеметен. Шалан се извърна от нея и хукна през моста, далеч от извисяващите се пазители. Тя подмина някои от илюзиите си и възстанови малко от тяхната Светлина на Бурята. Сега, къде беше…

Адолин. Кървящ!

Шалан се стрелна към него и го хвана за ръката, като се опитваше да го държи изправен, докато се препъваше.

— Малка драскотина е — обясни той. Кръв се стичаше между пръстите му, притиснати към корема, точно под пъпа. Задната част на униформата му също беше окървавена.

— Малка драскотина ли? Адолин! Ти…

— Няма време — прекъсна я той и се облегна на нея. Кимна към Слетия, с който тя се беше била, издигнал се във въздуха над стената на Шалан. — Другият е някъде зад мен. Може да ни догони всеки момент.

— Каладин — започна Шалан. — Къде…

— Ммм — обади се Шарка и посочи. — Светлината на Бурята му свърши и падна в сферите там някъде.

Страхотно.

— Поеми си дълбоко въздух — поръча Шалан на Адолин, след което го издърпа от моста със себе си и скочи в сферите.

* * *

Крадла стана страхотна.

Силите й се проявяваха като способността да се плъзга по предмети, без истински да ги докосва. Можеше да стане наистина, наистина плъзгава — което беше удобно, защото войниците се опитваха да я хванат, докато заобикаляше армията на алетите. Протягаха се към разкопчаната й горна риза, към ръката, към косата й. Не можеха да я удържат. Тя просто се изплъзваше. Сякаш се опитваха да хванат песен.

Тя изскочи от редиците им и падна на колене, които бе наплъзгавила наистина добре. Това значеше, че продължи напред, плъзгайки се на колене далеч от мъжете със светещите червени очи. Усукания — за когото тя почти със сигурност знаеше, че не е Пустоносен — беше малка стрелкаща се зелена линия до нея. Изглеждаше като бързорастящ ластар, изпъстрен с малки кристали тук и там.

— О, това не ми харесва — промърмори той.

— Ти не харесваш нищо.

— Виж, това не е вярно, господарке. Харесвах онзи хубав град, който подминахме в Азир.

— Онзи, който беше изоставен?

— Толкова спокоен.

„Там“, помисли си Крадла, когато различи истински Пустоносен — от типа, който изглеждаше като парш, само че голям и страшен. Този беше жена и се движеше по камъка гладко, сякаш и тя бе страхотна.

— Винаги съм се чудила — започна Крадла. — Мислиш ли, че носят тази цветна мраморна шарка върху всичките си части?

— Господарке? Има ли значение?

— Може би не в момента — призна тя и се плъзна към червената буря. Държеше краката си плъзгави, но ръцете не, което й позволяваше да гребе и да се насочва. Да профучаваш на колене не изглеждаше толкова страхотно, колкото ако си прав — но когато тя опиташе да бъде страхотна, докато стои права, обичайно завършваше забивайки се в някой камък със задник във въздуха.

Слетият наистина изглежда носеше нещо голямо в едната си ръка. Като голям скъпоценен камък. Крадла загреба в тази посока — което я приближаваше опасно близо до тази армия от парши и корабите им. И все пак успя да се приближи доста преди жената Пустоносен да се обърне и да я забележи.

Крадла спря и позволи на Светлината на Бурята да се оттече. Стомахът й изкъркори, така че си отхапа от едно парче сушено месо, което бе открила в джоба на стража си.

Пустоносният каза нещо с напевен глас, като вдигна огромния рубин — в него нямаше Светлина на Бурята, което беше хубаво, защото в толкова голям камък, тя щеше да е ярка. Например по-червена и ярка от лицето на Недодялко, когато Крадла му обясни как се правят бебетата. Той вече трябваше да знае подобни неща. Нали бе гладуващ крадец! Не беше ли познавал никакви курви или нещо подобно?

Както и да е… как да вземе този рубин? Пустоносният проговори отново и макар Крадла да не разбираше думите, не можеше да не добие усещането, че съществото звучеше развеселено. Жената се отблъсна с един крак, след което се плъзна с другия, с лекота, сякаш стоеше върху олио. Застоя се за секунда, после погледна през рамо и се ухили, преди да се отблъсне и да се плъзне наляво, движеше се небрежно с грация, която накара Крадла да се почувства супер тъпо.

— Е, гладът да ме умори — възкликна Крадла. — Тя е по-страхотна от мен.

— Нужно ли е да използваш този израз? — попита Усукания. — Да, тя изглежда е способна да използва Стихията на…

— Млъквай — сряза го Крадла. — Можеш ли да я последваш?

— Ще трябва да те изоставя.

— Ще се справя. Може би. Ти я следвай. Аз ще следвам теб.

Усукания въздъхна, но се подчини и се спусна след Пустоносната. Крадла го последва, като гребеше на колене и се чувстваше като прасе, което се опитва да имитира професионален танцьор.

* * *

— Трябва да избереш, Сет, син на Нетуро — каза Нин. — Разбиващите Небето ще се закълнат пред Певците на зората и техните закони. А ти? Ще се присъединиш ли към нас?

Вятър набразди дрехите на Сет. Преди всички онези години той е бил прав. Пустоносните се бяха завърнали.

Сега… сега просто трябваше да приеме управлението им?

— Нямам си доверие, абоши — прошепна Сет. — Вече не мога да виждам правилното. Не мога да разчитам на собствените си решения.

— Да — кимна Нин със стиснати зад гърба ръце. — Умовете ни са склонни към грешки. Затова трябва да си изберем нещо извън нас, което да следваме. Само като се придържаме стриктно към някакъв кодекс, можем да преценим справедливостта.

Сет проучи бойното поле далеч долу.

— Кога всъщност смятаме да се бием с някого? — попита мечът на гърба му. — Ти явно много обичаш да говориш. Повече дори от Вашър, а той можеше да продължава и продължава, и продължава…

— Абоши — погледна го Сет. — Когато кажа Третия Идеал, мога ли да избера човек, на когото да се подчинявам? Вместо на закона?

— Да. Някои от Разбиващите Небето са избрали да следват мен и подозирам, че това ще направи прехода към това да следват пеещите на зората по-лесен за тях. Не бих го препоръчал. Чувствам, че… ставам… ставам по-зле…

Един мъж в синьо препречи пътя към града долу. Той се изправи срещу… нещо различно. Сила, която Сет едва можеше да долови. Скрит огън.

— Ти си следвал хора и преди — продължи Нин. — Те ти причиниха болка, Сет, син на Нетуро. Сега си в агония, защото не си следвал нещо чисто и неизменно. Избрал си хора, вместо идеал.

— Или — каза Сет — може би просто бях принуден да следвам грешните хора.

* * *

Каладин се бореше в мънистата, задушаваше се и кашляше. Не беше на много дълбоко, но накъде… накъде трябваше да излезе? Накъде трябваше да излезе?

Изпаднал в паника, той се опита да плува към повърхността, но мънистата не се движеха като вода и не можеше да се задвижи. Те се плъзнаха в устата му, натискаха го по кожата. Дърпаха го като с невидима ръка. Опитваха се да го завлекат все по-навътре и по-навътре в дълбините.

Далеч от светлината. Далеч от вятъра.

Пръстите му докоснаха нещо топло и меко между мънистата. Той се размаха, като се опитваше да го намери отново и една длан го хвана за ръката. Той протегна и другата си ръка и здраво се вкопчи в една тънка китка. Друга ръка го хвана за предната част на униформата, издърпа го от мрака и той се препъна, като намери опора на дъното на морето.

С горящи дробове, Каладин следваше стъпка по стъпка, като най-накрая излезе от мънистата, за да открие, че Сил го дърпа за дрехите. Тя го поведе нагоре по брега, където той се срина на купчина, хриптящ и плюещ сфери. Слетите, с които се беше бил, се приземиха върху платформата на Клетвената порта близо до другите двама, които бяха изоставили.

Докато Каладин се опитваше да възстанови дъха си, мънистата наблизо се отдръпнаха и разкриха Шалан, Адолин и Шарка, които пресичаха морето през някакъв проход, който тя бе направила. Проход в дълбините? Умението й да манипулира сферите растеше.

Адолин бе ранен. Каладин стисна зъби, насили се да стане и се запрепъва към тях, за да помогне на Шалан да извади принца на брега. Той лежеше по гръб и тихо ругаеше, докато притискаше корема си с окървавените си ръце.

— Дай да видя — каза Каладин и отмести пръстите на Адолин.

— Кръвта… — започна Шалан.

— Кръвта е най-малкият му проблем — отсече Каладин, докато опипваше раната. — Скоро няма да му изтече кръвта от рана на стомаха, но сепсисът е друго нещо. А и ако някои от вътрешните органи са засегнати…

— Оставете ме — изхриптя Адолин през кашлица.

— Да те оставим, за да отидем къде? — поинтересува се Каладин, като движеше пръстите си в раната. Бурите да го вземат. Червата му бяха срязани. — Свърши ми Светлината на Бурята.

Сиянието на Шалан помръкна.

— Това беше последната, която аз имах.

Сил хвана рамото на Каладин, като гледаше към Слетите, които се изстреляха нагоре и полетяха към тях, с високо вдигнати копия. Шарка затананика тихо. Нервно.

— Какво ще правим тогава? — попита Шалан.

„Не…“ помисли си Каладин.

— Дай ми ножа си — помоли го Адолин, опитвайки се да седне.

„Не може това да е краят.“

— Адолин, не. Почивай си. Вероятно можем да се предадем.

„Не мога да го проваля!“

Каладин погледна през рамо към Сил, която го държеше леко за ръката.

Тя кимна.

— Думите, Каладин.

* * *

Войниците на Амарам се разделиха около Далинар и нахлуха в града. Те не му обърнаха внимание и за съжаление, той също трябваше да ги игнорира.

— И така, дете… — Зло кимна към града и сложи ръка на рамото на Далинар. — Направи нещо невероятно като изкова тази коалиция. Трябва да си горд. Аз със сигурност съм горд.

Как можеше Далинар да се бори с това нещо, което бе помислило за всяка вероятност, бе предвидило всеки възможен изход? Как можеше да се изправи срещу нещо толкова огромно, толкова невероятно? Само като го докосваше, Далинар можеше да усети как се простира във вечността. Просмукваше се в земята, в хората, в небето и в скалите.

Щеше да се пречупи, да полудее, ако се опиташе да разбере това същество. И някак трябваше да го победи?

„Убеди го, че може да загуби“, бе казал Всемогъщия във видението. „Избери си шампион. Той ще приеме… Това е най-добрият съвет, който мога да ти дам.“

Чест беше убит, докато се опитваше да противостои на това нещо.

Далинар облиза устните си.

— Битка на шампиони — предложи той на Зло. — Настоявам да се бием за този свят.

— С каква цел? — попита Зло.

— Убиването ни няма да те освободи, нали? — попита Далинар. — Можеш да ни управляваш или да ни унищожиш, но и в двата случая все още ще бъдеш в капан тук.

Недалеч единият гръмолом се покатери по стената и влезе в града. Другият остана отзад и запристъпва тежко покрай задната част на армията.

— Състезание — каза Далинар на Зло. — Твоята свобода, ако спечелиш, нашите животи, ако хората спечелят.

— Внимавай какво си пожелаваш, Далинар Колин. Като Обвързващ, ти можеш да предложиш тази сделка. Но това ли е наистина, което искаш от мен?

— Аз…

Това ли беше?

* * *

Усукания следваше Пустоносната, а Крадла следваше него. Плъзнаха се обратно между мъжете в човешката армия. Предните редици се изсипваха в града, но отворът не бе достатъчно голям, за да успеят да влязат всички заедно. Повечето чакаха отвън да им дойде редът и ругаеха и ръмжаха заради бавенето.

Замахваха към Крадла, докато тя се опитваше да не изостава от следата от ластари, която Усукания оставяше. За щастие, това, че бе малка, й помагаше да им се изплъзне. Харесваше й да е малка. Малките хора можеха да се промъкват на места, на които другите не можеха, и да минават незабелязано. Не трябваше да расте повече; Нощната пазителка й бе обещала, че няма.

Нощната пазителка я бе излъгала. Точно каквото и умиращ от глад човек би направил. Крадла поклати глава и се плъзна между краката на един войник. Да си малък беше хубаво, но беше трудно да не се чувстваш сякаш всеки човек е планина, която се надвесва над теб. Те размахваха оръжия около нея, докато изговаряха гърлени алетски проклятия.

„Не мога да правя това на колене“, помисли си тя, когато един меч удари близо до ризата й. „Трябва да съм като нея. Трябва да съм свободна.“

Крадла се засили по склона на малко възвишение в скалата и успя да падне на краката си. Затича се за момент, след което направи долната част на краката си плъзгави и се запързаля.

Пустоносната жена беше напред. Тя не се подхлъзваше и падаше, а правеше това странно ходещо движение — онова, което й позволяваше да контролира гладкото си пързаляне.

Крадла се опита да направи същото. Тя се довери на страхотността си — на Светлината на Бурята си — да я подкрепи, когато задържа дъха си. Мъжете сипеха проклятия около нея, но звуците се оттичаха от Крадла, сякаш се бе покрила цялата със Светлина.

Самият вятър не можеше да я докосне. Бе се намирала тук и преди. Бе се задържала в един прекрасен миг между ударите, плъзгайки се на голите си крака, като се движеше свободна, без да я докосват. Сякаш се плъзгаше между световете. Можеше да го направи. Можеше…

Нещо се стовари на земята наблизо, като премаза няколко войника, наруши равновесието на Крадла и я запрати встрани на кълбо. Тя се спря и се претърколи назад, като гледаше нагоре към едно от огромните каменни чудовища. Скелетоподобното нещо вдигна ръката си с шипове и я стовари долу.

Крадла се метна далеч от пътя му, но трусът от удара я изхвърли отново. Близките войници изглежда не се вълнуваха, че другарите им бяха смазани. С горящи очи, те се сбутаха около нея, като че имаше състезание кой ще я убие първи.

Единственият й избор беше да се спусне към каменното чудовище. Може би можеше да стигне толкова близо до него, че то…

Създанието блъсна отново, смазвайки трима войници, но също така уцелвайки и Крадла. Ударът пречупи краката й в миг, след което премаза долната половина на тялото й, като я прати в пищящ изблик на болка. С насълзени очи, тя се сви на земята.

„Лекувай. Лекувай.“

Само трябваше да устои на болката. Само трябваше…

Камъни започнаха да се трият един в друг над нея. Тя премигна, за да премахне сълзите и погледна нагоре към създанието, което вдигаше шиповете си високо в небето, към слънцето, което се показваше между облаците на смъртоносната буря.

— Господарке! — извика Усукания. Ластарите му плъзнаха по нея, сякаш се опитваха да я прегърнат. — О, господарке. Призови ме като меч!

Болката в краката й започна да заглъхва. Твърде бавно. Отново огладняваше, Светлината й свършваше. Тя призова Усукания като пръчка, гърчейки се от болката и го задържа насочен към чудовището, а очите й се насълзиха отново от усилието.

Експлозия от светлина се появи отгоре, сфера от разпростиращо се Сияние. Нещо падна от него, като оставяше диря от черен и бял дим. Светеше като звезда.

— Майко! — възкликна Усукания. — Какво…

Докато чудовището вдигаше юмрук, за да удари Крадла, копието от светлина го уцели в главата и премина през нея. То раздели гигантското нещо на две, експлодирайки в черен дим. Двете половини на чудовището паднаха настрани, сблъскаха се с камъка, след което изгоряха и се изпариха в чернота.

Войниците проклинаха и кашляха, после отстъпиха назад, когато нещо се материализира насред бурята. Една фигура в дима — тя светеше в бяло и държеше смолисточерно Вълшебно острие, което изглежда се хранеше от пушека, засмукваше го, а след това го оставяше да изтече отдолу като течна тъмнина.

Бяло и черно. Мъж с обръсната глава, очите му светеха в светлосиво, Светлина на Бурята се издигаше от него. Той се изправи и закрачи през дима, като оставяше послеобраз след себе си. Крадла бе виждала този мъж и преди. Убиеца в Бяло. Убиец.

И явно спасител.

Той спря до нея.

— Тоягата ти е възложил задача?

— Ъъ… да — отвърна Крадла, размърдвайки пръстите на краката си, които явно отново работеха. — Има една Пустоносна, която открадна огромен рубин. Трябва да го върна.

— Тогава се изправи — каза убиецът, като повдигна странното си Вълшебно острие към вражеските войници. — Господарят ни е дал задача. Ще се погрижим да я изпълним.

* * *

Навани се препъваше по горната част на стената, сама, ако не броим премазаните трупове.

„Далинар, да не си посмял да ставаш мъченик“, помисли си тя, когато достигна стълбището. Дръпна и отвори вратата на върха, после тръгна надолу по тъмните стъпала. Какво си мислеше? Да се изправи срещу цяла армия сам? Не беше млад мъж в разцвета на силите си, облечен във Вълшебна броня!

Тя затърси за сфера в тайната си кесийка, след което най-накрая вместо това отвори катарамата на фабриала на ръката си и използва неговата светлина да я води надолу по стълбите и в стаята в основата. Където Фен и…

Една ръка я сграбчи, дръпна я настрани и я блъсна в стената. Фен и Кмакл лежаха там, със запушени усти, вързани здраво. Двама мъже в гористозелено, с очи, светещи в червено, държаха ножове, опрени в тях. Трети човек, който носеше капитански възли, бе натиснал Навани до стената.

— Каква прекрасна награда ще ми спечелиш — изсъска той в ухото й. — Две кралици. Сиятелният господар Амарам ще бъде доволен от този подарък. Това почти компенсира факта, че не мога да те убия собственоръчно, като справедливост за това, което съпругът ти причини на Сиятелния господар Садеас.

* * *

Аш се закова пред един мангал. Беше с деликатна метална изработка около ръба, по-хубав, отколкото някой би очаквал да намери на такова обикновено място.

Това беше импровизираният лагер, където алетските войници се бяха разположили, докато възстановяваха града; беше запушил множество улици и площади от Долния квартал. Незапаленият мангал, който бе спрял Аш, се намираше пред палатка и вероятно е бил ползван за отопление в студените тайленски нощи. На купата имаше десет фигурки в кръг. Пръстите я сърбяха. Не можеше да помръдне, без значение колко важна бе задачата й, докато не го направи.

Тя хвана купата и я завъртя, докато не стигна до жената, която я олицетворяваше; отбелязана с иконографията на четката и маската, символите на творчеството. Пълен абсурд. Извади ножа си и започна да чегърта по метала, докато не успя да задраска лицето.

„Достатъчно добре. Достатъчно добре.“

Аш остави мангала. Продължавай. Това, което онзи човек, Мраизе, й бе казал, по-добре да беше истина. Ако я бе излъгал…

Никой не пазеше голямата палатка близо до стената, въпреки че не много отдавна покрай нея бяха претичали войници, чиито очи светеха със светлината на покварено Въвеждане. „Зло се е научил да обладава хора.“ Мрачен, опасен ден. Винаги бе можел да ги изкуши да се бият за него, но да праща духчета, които да се свързват с тях? Ужасно.

А сега беше успял да започне своя собствена буря?

Е, тази земя най-накрая бе обречена. А Аш… Аш вече не намираше в себе си никакво чувство. Тя нахлу в палатката, като нарочно се стараеше да не поглежда килима, в случай че по него имаше изображения на Вестителите.

Там тя го намери, седеше сам сред слабата светлина и се взираше невиждащо. Тъмна кожа, по-тъмна дори от нейната, и мускулесто тяло. Крал, въпреки факта, че никога не бе носил корона. Той беше единственият от десетимата, който се предполагаше, че никога няма да носи тази тежест.

А я бе носил най-дълго от всички.

— Талн — прошепна тя.

* * *

Ренарин Колин знаеше, че всъщност не е Сияен рицар. Глис някога е бил различно духче, но нещо го бе променило, покварило. Глис не си го спомняше много добре, бе се случило, преди да формират връзката си.

Сега нито един от двама им не знаеше в какво са се превърнали. Ренарин усещаше духчето да трепти вътре в него, да се крие и да шепне за опасност. Ясна ги бе открила.

Той го очакваше.

Ренарин коленичеше в древния храм на Паилиа и за неговите очи той беше изпълнен с цветове. Хиляди панели със стъклописи бяха покълнали от стените, като се комбинираха и сливаха заедно, създавайки панорама. Той се видя как пристига в Тайлен по-рано днес. Видя Далинар, който говореше с монарсите, и след това видя как те се обърнаха срещу него.

— Тя ще ни нарани! Тя ще ни нарани!

— Знам, Глис — прошепна той, като се бе обърнал към определена секция от стъклописите. Тя показваше Ренарин, коленичил на пода на храма. В поредицата стъклени панели, Ясна се приближаваше зад него, с вдигнат меч.

И после… тя го повали.

Ренарин не можеше да контролира какво вижда или кога го вижда. Беше се научил да чете, така че да може да разбере цифрите и думите, които се появяваха под някои от образите. Те му бяха показали кога ще дойде Вечната Буря. Те му бяха показали как да намери скритите отделения в Уритиру. Сега показваха смъртта му.

Бъдещето. Ренарин можеше да вижда забраненото.

Той извърна очи от стъкления панел, който показваше него и Ясна, и се обърна към един, който бе още по-лош. В него баща му коленичеше пред един бог в бяло и златно.

— Не, татко — прошепна Ренарин. — Моля те. Не и това. Не го прави…

— На него не може да се устои — каза Глис. — Съжалението ми, Ренарин. Ще ти дам съжалението ми.

* * *

Две духчета на славата се заизвиваха надолу от небето, златни сфери. Те се носеха и се въртяха около Далинар, блестящи като капки слънчева светлина.

— Да — каза Далинар. — Това е, което искам.

— Искаш да направим битка на шампиони? — повтори Зло. — Това е истинското ти желание, никой не те е накарал насила? Не си примамен или измамен по никакъв начин?

— Битка на шампиони. За съдбата на Рошар.

— Много добре — кимна Зло, след което въздъхна леко. — Съгласен съм.

— Толкова лесно?

— О, уверявам те. Няма да е лесно. — Зло вдигна вежди по един приветлив, подканващ начин. Със загрижено изражение. — Вече съм избрал своя шампион. Подготвям го от много, много време.

— Амарам.

— Той ли? Пламенен човек наистина, но едва ли е достоен за тази задача. Не, трябва ми някой, който ще господства на бойното поле както слънцето в небето.

Вълнението внезапно се върна в Далинар. Червената мъгла — която бе започнала да изчезва — се завърна с боен рев. Образи изпълниха ума му. Спомени от младостта му, прекарана в битки.

— Трябва ми някой по-силен от Амарам — прошепна Зло.

— Не.

— Мъж, който ще спечели, без значение какво му струва.

Вълнението превзе Далинар и го задави.

— Мъж, който ми е служил цял живот. Мъж, на когото вярвам. Мисля, че те предупредих, че знам, че ще вземеш вярното решение. И ето ни сега тук.

— Не.

— Поеми си дълбоко дъх, приятелю — прошепна Зло. — Боя се, че това ще боли.