Брандън Сандърсън
Заклеващия (151)

116
Сам

„Ние ги приютихме, както бе наредено от боговете. Какво друго можехме да сторим? Те бяха окаяни хора, без дом. Нашата милост ни унищожи. Защото тяхното предателство стигна дори до боговете ни: до духчетата, камъка и вятъра.“

Из Еилската стела

Каладин си помисли, че може да чуе вятъра, докато излизаше изпод обсидиановите дървета. Сил каза, че на това място няма вятър. И все пак това потракването на стъклените листа ли беше, докато трептяха? Това въздишката на хладния, свеж въздух ли беше, който препускаше около него?

През последната половин година бе стигнал далеч. Изглеждаше като коренно различен човек от онзи, който носеше мостове под стрелите на паршендите. Онзи мъж бе приветствал смъртта, но сега — дори и в лошите дни, когато всичко изглеждаше обагрено в сиво — той устояваше на смъртта. Тя не можеше да го получи, защото макар животът да беше болезнен, беше също така и сладък.

Той имаше Сил. Имаше хората от Мост Четири. И най-важното от всичко, имаше цел.

Днес Каладин би защитавал Далинар Колин.

Той се втурна към морето от души, което бележеше мястото на град Тайлен от другата страна. Много от пламъчетата на тези души, в редици, бяха станали яркочервени. Той потръпна при мисълта какво ли означаваше това. Пристъпи на моста, мънистата бушуваха отдолу, и стигна до най-високата точка на арката, преди враговете да го забележат.

Шест Слети се обърнаха и се издигнаха във въздуха, подреждайки се да го посрещнат. Вдигнаха дълги копия, след което се огледаха настрани, изглеждаха шокирани.

Един мъж, сам?

Каладин стъпи с един крак назад — като леко одра върха на ботуша си в белия мраморен мост — и застана в бойна поза. Хвана харпуна под едната си ръка и издиша докрай.

След което вдъхна всичката си Светлина на Бурята и светна ослепително.

В прегръдката на силата, моменти от целия му живот паснаха на местата си. Как хвърля Газ на земята в дъжда. Как крещи предизвикателно, докато напада в предната част на моста. Как се свестява на тренировъчното поле по време на дъждовния сезон. Как се бие с убиеца пред стената на бурята.

Слетите скочиха към него, зад тях се вееха роби и мантии. Каладин се Оттласна право нагоре, след което пое към небето за първи път от твърде, твърде много време насам.

* * *

Далинар се препъна, когато земята се разтресе отново. Втора поредица от пукнатини прозвуча отвън. Сега той беше твърде ниско в града, за да види нещо извън градската стена, но се страхуваше, че знае какво трябва да означава този трошащ се камък. Втори гръмолом.

Лилави духчета на страха се появиха навсякъде по улиците, докато цивилни крещяха и пищяха. Далинар си бе проправил път надолу през централната част на града — частта, наречена Древния квартал — и току-що бе навлязъл в Долния квартал, долната част, най-близо до градската стена. Стъпалата зад него се изпълваха с хора, които бягаха нагоре, към Клетвената порта.

Когато трусът престана, Далинар сграбчи ръката на една млада майка, която блъскаше като обезумяла по вратата на някаква сграда. Той я прати да бяга нагоре по стъпалата с детето си на ръце. Тези хора му трябваха далеч от улиците, за предпочитане да са подслонени в Уритиру, за да не бъдат затиснати между две сражаващи се армии.

Далинар усещаше годините си, докато тичаше край следващия ред сгради, все още стиснал „Пътят на кралете“ под мишница. Не му бяха останали почти никакви сфери, недоглеждане, но пък и нямаше Броня или Меч. Това щеше да бъде първата му битка от много, много години без Вълшебно въоръжение. Бе настоял да се откаже от тази власт и щеше да му се наложи да позволи на Амарам и други Броненосци да водят на бойното поле.

Как напредваше Амарам? Последното, което Далинар бе видял, беше, че Върховният принц подреждаше стрелците си — но от толкова ниско в града, Далинар не можеше да види войските отвън.

Внезапно чувство се вряза в него.

Беше целенасоченост и страст. Нетърпелива енергия, топлина, обещание за сила.

Слава.

Живот.

За Далинар тази жажда за сражение бе като ласките на любовница, които си отказал отдавна. Вълнението беше тук. Неговият стар, скъп приятел.

— Не — прошепна той и се подпря на една стена. Емоцията го удари по-силно, отколкото земетресението. — Не.

Вкусът беше толкова, толкова съблазнителен. Нашепваше му, че може да спаси целия този град съвсем сам. Пусни Вълнението вътре и Тоягата ще се върне. Не му трябваше Вълшебно въоръжение. Трябваше му само тази страст. По-сладка от всяко вино.

„Не.“

Той избута Вълнението настрана и с усилие се изправи на крака. Докато го правеше обаче, една сянка се раздвижи зад стената. Чудовище от камък, един от зверовете от виденията му, високо около десет метра — надвиснало над шестметровата стена на града. Гръмоломът събра ръце, след което ги залюля ниско и ги заби в стената, запращайки късове камък на всички страни.

Далинар скочи, за да се прикрие, но един падащ каменен блок се блъсна в него и го заби в стената.

Тъмнина.

Падане.

Сила.

Той изпъшка и Светлината на Бурята го изпълни — отърси се и дойде в съзнание, за да открие, че ръката му е заклещена под блока, а камъни и прах падаха по обсипаната с отломки улица пред него. И… не само с отломки. Закашля се, когато осъзна, че някои от тези буци бяха неподвижни човешки тела, покрити с прах.

Далинар се опита да освободи ръката си изпод скалата. Недалеч гръмоломът ритна разбитата стена и проби дупка. След което премина през нея, стъпките му тресяха земята, и започна да се приближава към издигнатия ръб, който бележеше началото на Древния квартал.

Огромен каменен крак се заби в земята до Далинар. Бурите да го отнесат! Далинар задърпа ръката си, без да се интересува от болката или щетите, които причиняваше на тялото си, и най-сетне я измъкна. Светлината на Бурята го лекуваше, докато пълзеше настрани, залегнал, а през това време чудовището откъсваше покрива на една сграда в началото на Древния квартал и посипваше всичко с валящи отломки.

Трезорът за скъпоценни камъни? Гръмоломът захвърли покрива настрани и няколко Слети, които Далинар бе пропуснал преди — возеха се на раменете му, — се плъзнаха надолу към сградата. Далинар се разкъсваше дали да се запъти към бойното поле напред, или да проучи какво се случваше тук.

— Някаква идея какво търсят? — попита той Отеца на Бурята.

— Не. Това е странно поведение.

Като взе решение за секунда, Далинар издърпа книгата си изпод отломките до него, след което хукна по вече празните стъпала към Древния квартал, опасно близо до гръмолома.

Чудовището внезапно изрева пронизително и тътнещо, като гръмотевица. Ударната вълна едва не събори Далинар отново. В изблик на гняв, титаничното създание нападна Трезора за скъпоценни камъни, като разкъса стените и вътрешностите му и хвърляше парчета от тях зад себе си. Милиони блещукащи парченца стъкло уловиха слънчевата светлина, докато падаха над града, стената и отвъд нея.

„Сфери и скъпоценни камъни“, осъзна Далинар. „Цялото богатство на Тайлена. Пръснато като листа.“

Съществото изглеждаше все по-ядосано, докато удряше по района около Трезора. Далинар опря гръб в една стена, когато двама Слети се стрелнаха край него, водени от нещо, което приличаше на сияещо жълто духче. Тези двама Слети изглежда не умееха да летят, но имаше стряскаща грациозност в начина, по който се движеха. Плъзгаха се по каменната улица без видимо усилие, сякаш земята беше намазана с масло.

Далинар тръгна след тях, провирайки се край група писари, струпали се на улицата, но преди да успее да ги настигне, Слетите атакуваха един паланкин сред многото, опитващи се да се придвижат през тълпите. Събориха го, избутаха настрани носачите и заровиха вътре.

Не обърнаха внимание на крясъците на Далинар. Скоро се стрелнаха нанякъде — единият понесъл голям предмет под мишница. Далинар пое Светлина на Бурята от някакви бягащи търговци и претича останалия път до паланкина. Над останките откри млада жена тайлен до възрастен мъж, който изглежда бе ранен по-рано, ако се съдеше по превръзките.

Далинар помогна на замаяната жена да се изправи до седнало положение.

— Какво искаха?

— Сиятелни господарю? — заговори тя на тайленски. Примигна, след което хвана ръката му. — Кралската капка… рубин. Опитаха се да го откраднат преди, а сега, сега го взеха!

Рубин? Просто някакъв скъпоценен камък? Носачите се върнаха да се погрижат за възрастния мъж, който едва беше в съзнание.

Далинар погледна през рамо към оттеглящия се гръмолом. Враговете не бяха обърнали внимание на богатствата в Трезора. Защо биха искали конкретен рубин? Тъкмо щеше да се поинтересува за повече подробности, когато нещо друго привлече вниманието му. От тази висока точка можеше да вижда през дупката, която гръмоломът бе разбил в стената.

Отвън фигури със светещи червени очи се подреждаха на бойното поле — но не бяха парши.

Носеха униформите на Садеас.

* * *

Ясна напредваше в храма, стиснала Вълшебния си меч, пристъпваше тихо, обута в пантофи. Червеното духче, което се издигаше от Ренарин — като снежинка, направена от кристал и светлина, — изглежда я усети и се паникьоса, изчезвайки в Ренарин като облаче.

— Духче е — заяви Бледния. — Грешното духче е.

Ренарин Колин беше лъжец. Той не бе никакъв Съзерцател на Истината.

— Това е духче на Зло — каза Бледния. — Покварено духче. Но… човек, свързан с такова? Това нещо не е.

— Е — тихичко възрази Ясна. — Някак.

Сега беше достатъчно близо до Ренарин, за да го чуе как шепне:

— Не… не татко. Не, моля…

* * *

Шалан тъчеше Светлина.

Проста илюзия, сътворена от страниците на скицника й: някои войници от армията, хора от Уритиру и част от духчетата, които бе скицирала по време на пътуването си. Общо около двайсет души.

— Ноктите на Талн — възкликна Адолин, когато Каладин се изстреля към небето. — Мостовият здраво се е надъхал.

Каладин привлече четирима от Слетите, но двама останаха назад. Шалан добави илюзия за Лазур към групата си, след това на някои от Въздействащите, които бе нарисувала. Никак не й харесваше да използва толкова много Светлина на Бурята — ами ако не й останеше достатъчно, за да минат през Клетвената порта?

— Късмет — прошепна тя на Адолин. — Запомни, няма да контролирам илюзиите директно. Те ще правят само основни движения.

— Ще се оправим — Адолин погледна към Шарка, Сил и духчето на меча си. — Нали, хора?

— Ммм — отвърна Шарка. — Не ми харесва да бъда намушкван.

— Мъдри слова, приятелю. Мъдри слова. — Адолин целуна Шалан, след това побягна към моста. Сил, Шарка и мъртвооката го последваха — както и илюзиите, които бяха свързани към Адолин.

Тази войска привлече вниманието на последните двама Слети. Когато и те бяха разсеяни, Шалан се промъкна до основите на моста, след което се спусна в мънистата отдолу. Прекоси тихо под моста, като използваше безценна Светлина на Бурята, за да си направи безопасна платформа с една от сферите, които бе открила, докато бяха на „Пътят на Чест“.

Проправи си път до малката, подобна на остров платформа, която представляваше Клетвената порта от тази страна. Два огромни духа се извисяваха над нея.

Ако се съдеше по крясъците на моста, Адолин и останалите вършеха работата си. Но можеше ли Шалан да свърши своята? Тя пристъпи под двамата пазачи, които бяха високи като сгради и напомняха на статуи в броня.

Едната седефена, а другата черна с пъстър, мазен блясък. Дали те пазеха Клетвената порта или — някак — улесняваха функционирането й?

Като не знаеше какво друго да направи, Шалан просто помаха с ръка.

— Ъ… здравейте?

Две глави бавно се завъртяха надолу към нея.

* * *

Въздухът край Венли — някога препълнен с душите на умрелите — сега беше празен с изключение на една-единствена черна фигура от виещ се дим. Тя я бе пропуснала отначало, тъй като беше с размера на нормален човек. Стоеше близо до Зло и Венли не знаеше какво представлява.

Вторият гръмолом влачеше ръце, дълги колкото тялото му, с длани като куки. Прекоси полето на изток, към градските стени и човешката армия от изменници. Точно зад Венли, на запад, обикновените пеещи се бяха подредили пред корабите си. Държаха се далеч от червената мъгла на Несътворените, която покриваше северната част на бойното поле.

Зло стоеше до Венли, искряща сила от горящо златно. Първият гръмолом напусна града и постави нещо на земята: двама от Слетите — богове с гъвкави тела и малко броня. Те минаха покрай изменническата армия, като се плъзгаха по скалата със свръхестествена грациозност.

— Какво носят? — попита Венли. — Скъпоценен камък? Заради това ли дойдохме тук? Камък?

— Не — отвърна Зло. — Това е просто предпазна мярка, допълнение в последния момент, което направих, за да предотвратя потенциална катастрофа. Наградата, която печеля днес, е много по-голяма… по-голяма дори от самия град. Път към свободата ми. Проклятието на Рошар. Напред, дете. Към пролуката в стената. Може да имам нужда да говориш от мое име.

Тя преглътна, след което започна да се изкачва към града. Тъмният дух ги следваше, онзи от виеща се мъгла, последният, който още не се бе вселил в тяло.

* * *

Каладин се рееше през това място от черни небеса, обсебени облаци и далечно слънце. Само четирима от Слетите бяха избрали да тръгнат след него. На Адолин щеше да му се наложи да се справи с другите двама.

Четиримата летяха с прецизност. Използваха Оттласвания като Каладин, макар да не изглеждаха способни да контролират скоростта си колкото него. Отнемаше им по-дълго да стигнат до по-висши Оттласвания, заради което трябваше да може лесно да ги изпревари.

Но, бурите да го отнесат, как летяха само! Толкова грациозно. Не се клатеха насам или натам, а вместо това плавно преминаваха от едно движение в друго. Използваха целите си тела, за да оформят вятъра, на който се понасяха, и да контролират полета си. Дори Убиеца в Бяло не беше толкова добър, колкото тези тук, самите те — толкова подобни на ветровете.

Каладин бе завоювал небесата, но бурите да го отнесат, изглежда, че се бе нанесъл в територия, която вече беше нечия собственост.

„Не е нужно да се бия с тях“, помисли си той. „Само трябва да ги държа заети достатъчно дълго, че Шалан да разбере как да активира портала.“

Каладин се Оттласна нагоре, към тези странни, твърде плоски облаци. Той се изви във въздуха и откри един от Слетите почти над себе си — мъжки, с бледа бяла кожа, нашарена с една-единствена линия червено, като дим, духнат върху бузите. Създанието се опита да го прободе с дългото си копие, но Каладин се Оттласна настрани точно навреме.

Оттласването не беше летене и това бе част от силата му. Каладин не трябваше да е обърнат в определена посока, за да се движи във въздуха. Той падна нагоре и леко на север, но се биеше обърнат надолу и отблъсна копието на врага с харпуна си. Оръжието на Слетия беше много по-дълго, със заострени страни, вместо само с един остър връх. Харпунът на Каладин определено беше в неблагоприятно положение.

„Така. Време е да променим това.“

Докато Слетият забиваше копието си нагоре отново, Каладин се пресегна с две ръце за дръжката на харпуна си и го хвана странично. Позволи на вражеското копие да премине в отвора между ръцете, гърдите и харпуна му.

Той Оттласна собственото си оръжие надолу с множество Оттласвания. След което го пусна.

То се плъзна по цялата дължина на копието и се заби в ръцете на Слетия. Създанието изкрещя от болка и пусна собственото си оръжие. В същия момент Каладин се гмурна, като отмени всички Оттласвания нагоре и вместо това се стрелна надолу.

Внезапната, разтърсваща промяна накара стомаха му да се обърне и да му причернее пред очите. Дори със Светлина на Бурята това беше почти прекалено. Ушите му звънтяха, скърцаше със зъби, носеше се слепешката, временно загубил зрение, докато — благословено — виждането му се завърна. Той се извъртя във въздуха, издърпа се нагоре и хвана падащото копие, което се спускаше край него.

Четиримата Слети се втурнаха след него, по-предпазливи. Вятърът от преминаването му охлади потта на лицето му от момента, в който едва не бе припаднал.

„Нека… не опитваме това никога повече“, помисли си Каладин и претегли новото си оръжие. Бе се упражнявал с подобни неща за правене на стена от копия, но те обичайно бяха твърде дълги, за да се маневрира добре с тях в близък бой. Летенето щеше да компенсира това.

Слетият, когото бе обезоръжил, се спусна надолу, за да хване харпуна. Каладин замахна с ръка към другите с длан нагоре, след което пое към някакви мрачни обсидианови планини наблизо, с гора отстрани — посоката, от която бяха дошли. Под себе си можеше да види илюзиите на Шалан да ангажират двамата Слети на моста.

„Поглед напред“, помисли си той, докато четиримата го преследваха. Мястото му беше в небето с тези същества.

Време беше да го докаже.

* * *

Главен Акасикс Янагон Първи, император на цял Макабак, крачеше напред-назад в каютата на кораба си.

Той наистина започваше да се чувства като император. Вече не се притесняваше да говори с везирите или благородниците. Сега разбираше голяма част от онова, което обсъждаха, и не подскачаше, когато някой го наречеше „Ваше Величество“. Забележително, започваше да забравя, че някога беше един изплашен крадец, който се промъкваше из двореца.

Обаче дори императорът имаше граници на властта си.

Тръгна да крачи наобратно. Кралски роби — с азишки шарки — му тежаха и го дърпаха надолу, както и императорският юаназиксин: натруфена шапка с голяма периферия. Би свалил това чудо, но чувстваше, че има нужда от авторитета му, когато говореше с тримата си най-важни съветници.

— Крадла мисли, че трябваше да останем — каза той. — Войната идва в град Тайлен.

— Ние просто пазим корабите си от бурята — обясни Нура.

— Простете, везире, но това е куп чулски тор и вие го знаете. Тръгнахме си, защото се притеснявате, че Колин е манипулиран от врага.

— Това не е единствената причина — намеси се потомък Унокуа. Той беше възрастен мъж с голямо шкембе. — Винаги сме били скептични към Изгубените Сияйни. Силите, които Далинар Колин желае да използва, са изключително опасни, както вече се доказа от преводите на древен текст!

— Крадла казва… — започна Янагон.

— Крадла? — попита Нура. — Твърде много я слушате, Ваше Императорско Величество.

— Тя е умна.

— Но веднъж се опита да ви изяде пояса.

— Ами… мислеше, че звучи като някакъв десерт. — Янагон си пое дълбоко дъх. — А и освен това, тя не е умна от този вид. А от другия.

— Какъв друг вид, Ваше Императорско Величество? — попита везир Далкси. Косата й беше бяла като пудра и се подаваше под официалната й шапка.

— От онзи вид, който знае кога е грешно да предадеш приятел. Мисля, че трябва да се върнем. Император ли съм или не?

— Наистина сте император — отвърна Нура. — Но, Ваше Величество, спомнете си уроците си. Нещото, което ни разделя от кралствата на изток — и от хаоса, в който живеят, — е, че нашият император се държи под око. Азир може и ще удържи на смяна в династията. Вашата сила е абсолютна, но не вие я упражнявате цялата. Не бива.

— Вие бяхте избран — започна Унокуа — от самия Яезир, за да водите…

— Аз бях избран — прекъсна го Янагон, — защото никой нямаше да пролее и една сълза, ако Убиеца в Бяло дойдеше за мен! Нека не си играем игрички, става ли?

— Вие направихте чудо — каза Унокуа.

— Крадла направи чудо. Като използва сили, за които вие сега твърдите, че са твърде опасни, за да им имаме доверие!

Тримата — двама везири и един потомък — се спогледаха. Унокуа беше религиозният им водач, но Нура имаше най-голямо старшинство заради преминаването на изпитите за главна длъжност, което бе направила — забележително — на дванайсетгодишна възраст.

Янагон спря до прозореца на каютата. Отвън вълните бушуваха и люлееха кораба им. По-малкият му кораб се бе срещнал с главната му флотилия, след което се бе присъединил към останалите и се бе подслонил в залив Втлар на тайленското крайбрежие. Но доклади по далекосъобщителя твърдяха, че Вечната буря е спряла близо до град Тайлен.

На вратата се почука. Янагон остави Далкси — с най-малкото старшинство, въпреки възрастта си — да отвори. Императорът се настани на трона си, когато влезе страж със светлокафява кожа. Янагон си помисли, че познава мъжа, който държеше парче плат от едната страна на лицето си и потръпна, когато се поклони официално, за да поздрави императора.

— Воно? — попита Нура. — Какво стана със задачата ти? Трябваше да я държиш заета и разсеяна, нали?

— Така беше, Ваша светлост — отвърна Воно. — Докато тя не ме ритна в сферите и не ме напъха под леглото. Ъ, Ваша светлост. Не съм съвсем сигурен как ме метна. Тя не е особено едра…

„Крадла?“ — помисли си Янагон. За малко да извика, настоявайки за отговори, но това щеше да посрами този мъж. Янагон се сдържа с усилие, а Нура му кимна в знак на благодарност за научения урок.

— Кога стана това? — попита Нура.

— Точно преди да тръгнем — отвърна стражът. — Съжалявам, Ваша светлост. Оттогава съм прикован към земята, едва сега се оправих.

Янагон се обърна към Нура. Сега вече със сигурност щеше да разбере колко беше важно да се върнат. Бурята още не бе напреднала. Можеха да се върнат, ако…

Още една фигура се приближи към вратата, жена с роби и шарки на писар от второ ниво, седми кръг. Тя влезе и бързо отдаде официалните поклони на Янагон, толкова бързо, че забрави третия жест на раболепно покорство.

— Везири — заговори жената и им се поклони поред, а след това и на Унокуа. — Новини от града!

— Добри новини? — попита Нура обнадеждено.

— Алетите са се обърнали срещу тайлените и сега искат да ги покорят! Били са съюзници на паршите през цялото време. Ваша светлост, като избягахме, ние на косъм сме избегнали капан!

— Бързо — нареди Нура. — Отделете корабите ни от всички, на които има алетски бойци. Не трябва да ни хващат неподготвени!

Те излязоха, като изоставиха Янагон на грижите на десетина млади писари, чийто ред бе да се къпят във великолепието му. Той се настани на трона си, притеснен и уплашен, чувстваше гадене в стомаха си. Алетите, предатели?

Крадла беше сгрешила. Той бе сгрешил.

Яезир да им е на помощ. Това наистина беше краят на света.

* * *

— Ние сме пазителите на портата — казаха двата огромни духа на Шалан, с гласове, които се застъпваха, сякаш бяха едно цяло. Макар устите им да не се движеха, гласовете се отразиха през Шалан. — Тъкачке на Светлина, ти нямаш разрешение да използваш този портал.

— Но аз трябва да премина — викна им Шалан. — Имам Светлина на Бурята, за да платя.

— Заплащането ти ще бъде отказано. Заключени сме от думите на родителя.

— Вашият родител? Кой?

— Родителят е вече мъртъв.

— Значи…

— Ние сме заключени. Пътуването до и от Морето на сенките бе забранено в последните дни на родителя. Обвързани сме да се подчиним.

Зад Шалан, на моста, Адолин бе разработил по-умна тактика. Държеше се като илюзия.

Фалшивите й хора имаха инструкциите да се правят, че се бият — макар че без прякото й внимание, това означаваше, че те просто ще стоят наоколо и ще замахват с мечове във въздуха. За да избегне да се разкрие, Адолин бе избрал да върши същото, като махаше наоколо с харпуна си напосоки. Шарка и Сил се държаха по подобен начин, докато двамата Слети кръжаха над главите им. Едната от Слетите държеше ръката си, която бе наранена… но сега изглежда се лекуваше. Те знаеха, че някой в това множество беше истински, но не можеха да определят кой.

Шалан нямаше време. Погледна обратно към пазачите на портата.

— Моля ви. Другата Клетвена порта — онази в Колинар — ме пусна да премина.

— Невъзможно — заявиха те. — Ние сме обвързани от Чест, чрез правила, които духчетата не могат да нарушават. Този портал е затворен.

— Тогава защо пуснахте онези другите да минат? Армията, която стоеше тук по-рано?

— Душите на мъртвите? Те не се нуждаеха от нашия портал. Те бяха извикани от врага, издърпани по древни пътища към чакащи гостоприемници. Вие, живите, не можете да сторите същото. Трябва да потърсите Перпендикулярността, за да се прехвърлите. — Огромните духчета наклониха глави дружно. — Съжаляваме. Ние бяхме… сами много дълго. Бихме се радвали отново да осигуряваме преминаване на хора. Но не можем да сторим онова, що бе забранено.

* * *

Сет от Разбиващите Небето кръжеше високо над бойното поле.

— Алетите са сменили страната, абоши? — попита той.

— Видели са истината — отвърна Нин, който кръжеше до него. Само те двамата наблюдаваха; Сет не знаеше къде са отишли останалите Разбиващи.

Наблизо Вечната Буря изрева недоволството си. Червена мълния разсече повърхността, като преминаваше от един облак на следващия.

— През цялото време — каза Сет — този свят е принадлежал на паршите. Моят народ не е следял за завръщането на нападащи врагове, а на господарите на къщата.

— Да — съгласи се Нин.

— И вие искахте да ги спрете.

— Знаех какво трябва да стане, ако се върнат. — Нин се обърна към него. — Кой има власт над тази земя, Сет, син на Нетуро? Един човек може да управлява дома си, докато градоначалникът не си поиска данъците. Градоначалникът контролира земите си, докато Върховния господар на свой ред отиде при него за плащане. Но Върховния господар трябва да отговаря пред Върховния принц, когато има война в земите му. Ами кралят? Той… трябва да отговаря пред Бог.

— Ти каза, че Бог е мъртъв.

— Един бог е мъртъв. Друг спечели войната чрез правото на завоеванието. Първоначалните господари на тази земя се завърнаха, както ти така сполучливо използва метафора, с ключовете за къщата. Така че кажи ми, Сет, син на Нетуро — ти, който си на път да се закълнеш в Третия Идеал, — чий закон трябва да следват Разбиващите Небето? Онзи на хората или онзи на истинските собственици на тази земя?

Изглежда, че нямаше никакъв избор. Логиката на Нин беше желязна. Никакъв избор…

— Не ставай глупав — обади се мечът. — Хайде да ходим да се бием с тези.

— Паршите? Те са правомерните владетели на тази земя — отвърна Сет.

— Правомерни? Кой има право на земя? Човеците винаги завладяват разни неща. Но никой не пита нещата, нали така? Е, никой не притежава мен. Вивена ми каза. Аз съм меч, който принадлежи на себе си.

— Нямам избор.

— Наистина ли? Не ми ли каза ти, че си прекарал хиляда години да следваш инструкциите на един камък?

— Повече от седем години, меч-ними. И не следвах камъка, а думите на онзи, който го държеше. Аз…

… Нямах избор?

Но онова никога не е било нещо повече от камък.

* * *

Каладин се спусна надолу и премина над върховете на дърветата, като разтърси стъклените листа и изпрати струя от счупени парченца зад себе си. Обърна се нагоре по склона на планината, като добави още едно Оттласване към скоростта си, след това още едно.

Когато подмина дърветата, той се Оттласна по-близо до скалата и се плъзгаше с преминаващ само на сантиметри от лицето му обсидиан. Използва ръцете си, за да оформи въздуха около себе си, като се насочи към пукнатина в черния лъскав камък там, където се срещаха две планини.

Изпълнен със Светлина и вятър, не го беше грижа дали Слетите го настигат, или не.

Нека гледат.

Ъгълът му беше грешен, за да се провре през цепнатината, така че Каладин пак се Оттласна по-далеч от планинския склон с огромен лупинг, като постоянно променяше Оттласванията си едно след друго. Описа кръг във въздуха, след което се стрелна край Слетите и право през цепнатината, толкова близо до стените, че можеше да ги усети.

Излезе от другата страна, въодушевен. Трябваше ли Светлината на Бурята да му свърши досега? Не я използваше толкова бързо, колкото по време на сутрешните си тренировки.

Каладин се гмурна край склоновете, когато трима Слети изскочиха от пукнатината, за да го последват. Той ги поведе край основата на обсидиановата планина, след което зави обратно назад към Клетвената порта, за да нагледа Шалан и останалите. Докато приближаваше, си позволи да се спусне сред дърветата, като все още се движеше с невероятна бързина. Ориентираше се, сякаш се гмуркаше през пропастите. Да избягва тези дървета не беше много по-различно.

Той се заизвива между тях, като използваше тялото си повече от Оттласванията, за да контролира посоката си. Преминаването му предизвика мелодия от счупено стъкло. Изскочи с взрив от гората и откри четвъртия Слят — онази с харпуна — да го чака. Съществото нападна, но Каладин избягна удара и се стрелна над земята, докато не се понесе над морето от мъниста.

Бърз поглед му разкри Шалан на платформата, която махаше с ръце над главата си — уговореният предварително сигнал, че се нуждаеше от повече време.

Каладин продължи да се носи над морето и сферите реагираха на Светлината му на Бурята, като тракаха и се надигаха във вълна след него. Последният Слят се забави, кръжейки на място, а другите трима бавно се появиха от гората.

Каладин направи още един лупинг, мънистата се издигнаха във въздуха зад него като воден стълб. Той полетя в дъга и се приближи към Слетия, който размахваше харпуна. Каладин блъсна паршското оръжие настрани, след което завъртя задния край на собственото си копие нагоре и хвана харпуна за дръжката, докато изритваше врага си в гърдите.

Харпунът полетя нагоре. Слетият полетя надолу.

Създанието се издърпа нагоре с Оттласване, за да спре във въздуха, след което погледна надолу към ръцете си, изумено, докато Каладин нагласяше удобно харпуна в свободната си ръка. Обезоръженият враг излая нещо, след което поклати глава и извади меча си. Плъзна се назад, за да се присъедини към останалите трима, които приближаваха с веещи се роби.

Единият от тях — мъжът с бялото лице, обагрено с червено — тръгна напред сам, след което посочи Каладин с копието си и каза нещо.

— Не говоря езика ви — викна Каладин в отговор. — Но ако това беше предизвикателство срещу мен, приемам. С радост.

В този момент Светлината на Бурята му свърши.

* * *

Навани най-сетне отмести камъка и го избута извън останките на вратата. Други камъни паднаха край него и отвориха път към стената.

Това, което бе останало от нея.

На около пет метра от мястото, на което стоеше, стената свършваше в неравна, пробита дупка. Навани се закашля, след което затъкна кичур коса, който се беше измъкнал от плитката й. Те се бяха скрили в една от каменните охранителни кули, но едната й страна се бе сринала в земетресението.

Беше паднала върху трима войници, които бяха дошли, за да защитят кралицата. Горките. Зад нея Фен водеше съжителя си — който имаше порезна рана на скалпа — вън от отломките. Двама други писари се бяха скрили при Навани и кралицата, но повечето от адмиралите бяха побягнали в обратната посока и се бяха скрили в следващата кула по пътя.

Сега тази кула я нямаше. Чудовището я беше помело. Създанието вече крачеше по равнината отвън, макар Навани да не можеше да види какво бе привлякло вниманието му.

— Стълбището — каза Фен и посочи. — Изглежда, че е оцеляло.

Стълбището надолу беше напълно обградено от камък и щеше да води в малка стая за стражите в края. Може би щяха да открият войници, които да помогнат на ранените и да претърсят останките за оцелели. Навани отвори вратата и Фен и Кмакл се запътиха надолу първи. Тя понечи да ги последва, но се поколеба.

В името на Преизподнята, онази гледка отвъд стената беше хипнотизираща. Бурята с червени светкавици. Двете каменни чудовища. И врящата, бушуваща червена мъгла по десния бряг. Нямаше определена форма, но някак създаваше впечатлението за препускащи коне с изтръгната плът.

Един от Несътворените, със сигурност. Древен дух на Зло. Същество отвъд времето и историята. Тук.

Група войници току-що бяха приключили с навлизането в града през пукнатината. Зад тях се събираше още една, за да влезе следваща. Навани усети как цялата се смръзва, докато ги гледаше.

Червени очи.

Тя тихо ахна, отдръпна се от стълбището и се запрепъва по стената, докато не стигна до счупения каменен ръб.

„О, Всемогъщи, не…“

Редиците отвън се разделиха и направиха път на една-единствена жена парш. Навани присви очи, като се опитваше да види какво в нея беше толкова специално. Една от Слетите? Зад гърба й червената мъгла се надигаше, изпращаше филизи да се вият покрай мъжете — включително един, който носеше Вълшебна броня, яхнал искрящо бял жребец. Амарам бе минал на страната на врага.

Той се присъедини към превъзхождаща ги група Пустоносни във всякакви форми и размери. Как можеха те да се борят с това?

Как би могъл някой изобщо да се бори с това?

Навани падна на колене върху разрушения ръб на стената. И тогава забеляза нещо друго. Нещо нелепо, нещо, което умът й отказваше — първоначално — да възприеме. Един самотен силует някак бе минал край войските, които вече бяха влезли в града. Сега той си проправяше път през отломките, облечен в синя униформа, понесъл книга под едната си мишница.

Сам и беззащитен, Далинар Колин пристъпи през пролуката в разрушената стена и там се изправи срещу кошмара сам.