Брандън Сандърсън
Заклеващия (149)

115
Погрешната страст

„Те дойдоха от друг свят, използвайки сили, които бяха абсолютно забранени. Опасни сили, на духчета и на Стихии. Бяха унищожили земите си и дойдоха при нас на колене.“

Из Еилската стела

През прозореца нахлу палав океански вятър и разбърка косата на Далинар, докато той стоеше във вилата си в град Тайлен. Вятърът беше прорязващо студен. Освежаващ. Не се застоя, а го подмина, като обърна страниците на книгата му с тихо шумолене.

Долетя от Вечната Буря.

Кървавочервена. Бясна. Изгаряща. Облаците на Вечната буря се носеха от запад. Като кръв, която се издига във вода, всяка нова светкавица започваше от предишната, кръвоизливи от светлина. И под бурята — в сянката й и върху това бушуващо море — кораби изпъстряха вълните.

— Кораби? — прошепна той. — Те са плавали по време на бурята?

— Той я контролира — отвърна Отеца на Бурята, гласът му беше слаб. — Като потропването на дъжда. Той я използва, както Чест някога използваше мен.

Толкова със спирането на врага в океана. Новосъздадената армада на Далинар бе побягнала, за да се скрие от бурята, а врагът беше плавал необезпокояван. Коалицията така или иначе се бе раздробила; те нямаше да защитят този град.

Бурята се забави, когато затъмни залива пред град Тайлен — след което изглежда спря. Бе превзела небето на запад, но странно, не продължи. Вражески кораби стояха в сянката й, много от тях се спряха направо в бреговете.

Войските на Амарам се изсипаха от портите, за да удържат земята между залива и града; нямаше достатъчно място, за да маневрират върху стената. Алетите бяха полеви войски и най-добрият им шанс за победа щеше да включва да се бият с паршите, докато те слизаха от корабите. Зад тях тайленски войски се качиха на стената, но те не бяха ветерани. Военната флота винаги е била силната им страна.

Далинар можеше бегло да чуе генерал Хал на улицата долу, да крещи за бегачи и писари, които да изпратят вест в Уритиру и да повикат подкрепления от алети. „Твърде бавно“, помисли си Далинар. Да се изпратят подходящо количество войски можеше да отнеме часове и макар Амарам да пришпорваше мъжете си, те нямаше да се съберат навреме за подобаващо нападение над корабите.

И тогава се появиха и Слетите, десетки от които се стрелнаха към небето от корабите. Той си представи армиите си обградени, докато напускаха Клетвената порта, нападнати от въздуха, докато се опитваха да се бият през улиците, за да стигнат долната част на града.

Всичко се навързваше с плашеща красота. Армадата им, която бяга от бурята. Неподготвените им армии. Внезапното изпаряване на подкрепленията…

— Той е планирал всичко.

— Той така прави.

— Знаеш ли, Култивация ме предупреди, че спомените ми ще се върнат. Каза, че ме „подрязва“. Знаеш ли защо направи това? Трябваше ли да си спомня?

— Не зная. Важно ли е?

— Това зависи от отговора на един въпрос — отвърна Далинар. Той внимателно затвори книгата върху скрина пред прозореца, след което опипа символите на корицата й. — Каква е най-важната стъпка, която може да предприеме човек?

После изпъна синята си униформа и взе големия том. С удобното тегло на „Пътят на кралете“ в ръката си, Далинар излезе през вратата и тръгна през града.

* * *

— Целият този път — прошепна Шалан, — а те са вече тук?

Каладин и Адолин стояха като две статуи от двете й страни, лицата им представляваха идентични стоически маски. Тя можеше бегло да види Клетвената порта; онази кръгла платформа на ръба на моста беше с точния размер на контролната сграда.

Стотици и стотици странни духчета стояха в езерото от мъниста, което маркираше брега на град Тайлен. Изглеждаха бегло човекоподобни, макар да бяха чудати и особени, като блестяща черна светлина. По-скоро като драскулки на човешки очертания, като рисунките, които бе правила в полудяло състояние.

На брега голяма тъмна маса от жива червена светлина се спускаше по обсидиановата земя. Беше нещо по-ужасно от всички останали — нещо, което причиняваше болка в очите й, когато го гледаше. И сякаш това не беше достатъчно, няколко Слети минаха над главите им и се приземиха на моста, който водеше към платформата на Клетвената порта.

— Те знаеха — каза Адолин. — Те ни доведоха тук с онова прокълнато видение.

— Пази се — прошепна Шалан — от всеки, който твърди, че е способен да вижда бъдещето.

— Не. Не, това не беше от него! — Каладин гледаше ту единия, ту другия, обезумял, и най-сетне се обърна към Сил за подкрепа. — Беше както, когато Отеца на Бурята… искам да кажа…

— Лазур ни предупреди за този път — напомни Адолин.

— И какво друго можехме да сторим? — попита Каладин, гласът му бе тих, беше се отдръпнал назад с останалите в сенчестия навес на дърветата. — Не можехме да отидем в Рогоядските върхове, както искаше Лазур. Враговете чакат и там! Всички казват, че корабите им патрулират там. — Каладин поклати глава. — Това беше единствената ни възможност.

— Нямаме достатъчно храна, за да се върнем… — започна Адолин.

— Дори и да имахме — прошепна Сил, — къде бихме отишли? Те държат Богослужение. Наблюдават тази Клетвена порта, така че вероятно наблюдават и останалите…

Шалан се отпусна на обсидиановата земя. Шарка сложи ръка на рамото й, жужащ тихо и с безпокойство. Тялото й копнееше за Светлина на Бурята, която да отмие умората й. Светлината можеше да направи илюзия, да промени този свят в нещо друго — поне за няколко секунди, — за да може тя да се престори…

— Каладин е прав — съгласи се Сил. — Не можем да отстъпим сега. Оставащите ни скъпоценни камъни няма да издържат още дълго.

— Трябва да опитаме — кимна Каладин.

— Да опитаме какво, Кал? — попита Адолин. — Да се сражаваме с армия от Пустоносни сами?

— Не знам как работи порталът — добави Шалан. — Дори не знам колко Светлина на Бурята ще отнеме.

— Ще… ще опитаме нещо — настоя Каладин. — Все още имаме Светлина на Бурята. Илюзия? Отвличане на вниманието? Бихме могли да те отведем до Клетвената порта и ти да… откриеш как да ни освободиш. — Той поклати глава. — Можем да се справим. Трябва.

Шалан сведе глава, заслушана в жуженето на Шарка. Някои проблеми не можеха да бъдат разрешени с лъжа.

* * *

Ясна внимателно направи път на група войници, които тичаха към Клетвената порта. Бяха я информирали през далекосъобщителя, че войските се събират в Уритиру, за да дойдат на помощ. За съжаление, много скоро щеше да им се наложи да признаят това, което тя вече знаеше.

Град Тайлен бе загубен.

Противникът им бе изиграл този ход твърде добре. Това я вбесяваше, но тя държеше тази емоция под контрол. Най-малкото се надяваше бандата бунтари на Амарам да поемат стрели и копия достатъчно дълго време, че да могат цивилните от града да се евакуират.

Светкавица от бурята освети града в червено.

Съсредоточи се. Трябваше да се фокусира върху това, което можеше да направи, а не върху онова, в което се бе провалила. Първо, трябваше да се увери, че чичо й няма да бъде убит, водейки безсмислена битка. Второ, трябваше да помогне на Тайлен с евакуацията; вече бе предупредила в Уритиру да се приготвят за бежанци.

Но и двете цели трябваше да почакат, докато тя се занимаваше с още по-належащ въпрос.

— Фактите се подреждат — каза Бледния. — Истината, която винаги си е била, скоро ще се прояви пред всички. — Той се возеше на високата яка на роклята й, дребен, и се държеше с една ръка. — Права си. Предател е.

Ясна разкопча копчетата на ръкава за скритата ръка и ги закопча в отворено положение, разкривайки ръката в ръкавица отдолу. Приготвила се бе и с обличането в жълтото на разузнавач и в златна хава, с по-къси поли, цепнати отстрани и отпред и панталони отдолу. Здрави ботуши.

Дръпна се от пътя на друга група ругаещи войници и се заизкачва по стълбите към входа на храма на Паилиа’Елин. В съответствие с информацията, която бе получила, тя намери Ренарин Колин, коленичил на пода вътре, с наведена глава. Сам.

Едно духче се издигна от гърба му, яркочервено, трептящо като жегата на мираж. Кристална структура, като снежинка, въпреки че от него нагоре към тавана капеше светлина. В чантата си тя носеше рисунки на правилните духчета на Съзерцателите на Истината.

А това бе нещо различно.

Ясна протегна ръка настрани, след което — поемайки си дълбоко дъх, — призова Бледния като Вълшебен меч.

* * *

Венли скочи долу от импровизираното подвижно мостче на кораба. Градът пред нея бе още едно чудо. Построен до планината, изглеждаше почти сякаш бе гравиран в скалите — изваян както дъждовете и ветровете бяха оформили Пустите равнини.

Стотици пеещи се тълпяха около нея. Тромави Слети ходеха между тях, облечени в ризници от черупки, внушителни като Вълшебни брони. Някои от обикновените пеещи носеха бойната форма — но за разлика от съответстващите им алети, те не бяха минали през бойно обучение.

Азиши, тайлени, марати… множество националности, тези новосъбудени пеещи бяха уплашени, несигурни. Венли се настрои на Агония. Щяха ли да я накарат да марширува до фронтовата линия? И тя самата нямаше много бойно обучение — дори с формата на силата, щяха да я нарежат на лентички.

„Като народа ми, на полето на Нарак, който беше пожертван за събуждането на Вечната буря.“ Изглежда Зло бе много бърз в жертването на живота и на слушачите, и на пеещите.

Тембър запулсира в Мир в торбата й и Венли отпусна ръка върху нея.

— Тихо — прошепна тя в Ритъма на Агонията. — Тихо. Да не искаш някой от тях да те чуе?

Тембър неохотно намали пулсирането си, въпреки че Венли все още усещаше лека вибрация от торбата си. И това… това й помагаше да се успокои. Почти си помисли, че може да чуе Ритъма на Мира сама.

Един от тромавите Слети я повика.

— Ти! Слушачката! Ела!

Венли мина в Ритъма на Разрухата. Нямаше да се плаши от тези, дори да бяха богове. Тя пристъпи към него с високо вдигната глава.

Слетият й подаде меч в ножница. Венли го взе, след което се настрои на Раболепие.

— По-рано съм ползвала брадва, но не и…

— Носи го — заповяда й той, очите му сияеха в червено. — Може да ти се наложи да се защитаваш.

Тя не възрази повече. Линията между почтителната увереност и явното пренебрежение беше тънка. Сложи колана с меча на стройното си тяло, мечтаейки си да имаше и някаква черупка.

— Сега — заговори Слетият с Високомерие, като крачеше напред и очакваше тя да върви с него, — кажи ми какво казва този малкият.

Венли го последва до една група пеещи в трудова форма, които държаха копия. Тя говореше със Слетия на древния език, но те говореха на тайленски.

„Аз съм преводач“, помисли си тя с облекчение. „Затова са ме искали на бойното поле.“

— Какво — обърна се тя в Подигравателен Ритъм към този, който Слетият бе посочил — искахте да кажете на свещения?

— Ние… — Пеещият облиза устните си. — Ние не сме войници, госпожо. Ние сме рибари. Какво правим тук? — Въпреки че сянка от Ритъма на Притеснението се усети в думите му, трептящите му форма и лице бяха по-силната индикация. Той говореше и се държеше като човек.

Тя преведе.

— Тук сте, за да правите каквото ви се нареди — каза им Слетият чрез Венли. — В замяна ще бъдете наградени с още възможности да служите. — Въпреки че ритъмът му беше Подигравателен, не изглеждаше ядосан. По-скоро… сякаш обясняваше на дете.

Тя предаде това и рибарите се спогледаха, като се размърдаха неудобно.

— Те искат да възразят — обясни на Слетия. — Мога да го прочета в тях.

— Нека говорят — разреши той.

Венли ги подкани и водачът им погледна надолу, след което заговори на Притеснение:

— Просто… град Тайлен? Това е домът ни. Очаква се да го нападнем?

— Да — отговори Слетият, след като Венли му преведе. — Те ви поробиха. Те разбиха семействата ви и се държаха с вас като с тъпи животни. Не жадувате ли за отмъщение?

— Отмъщение? — попита морякът, като погледна другарите си за подкрепа. — Радваме се, че сме свободни. Но… искам да кажа… някои от тях се държаха доста добре с нас. Не може ли просто да отидем да се установим някъде и да оставим тайлените на мира?

— Не — отговори Слетият. Венли преведе, след което скочи, за да го последва, когато той закрачи нанякъде.

— Велики? — попита тя на Раболепие.

— Тези имат погрешната Страст — отбеляза той. — Онези, които нападнаха Колинар, го направиха с удоволствие.

— Алетите са войнолюбив народ, велики. Не е чудно, че са го предали и на робите си. Вероятно с тези са се отнасяли по-добре?

— Прекалено дълго са били роби. Трябва да им покажем по-хубав начин.

Венли стоеше близо до Слетия, щастлива, че е намерила един от тях, който да е едновременно нормален и разумен. Той не викаше на групите, които посетиха, макар че много от тях споделиха подобни опасения. Просто я накара да повтори същия вид фрази.

„Трябва да отмъстите, мъничета. Трябва да заслужите Страстта си.

Класирайте се за по-велика служба и ще бъдете издигнати до мястото на Величествени, ще ви бъде дадена форма на сила.

Тази земя беше ваша много отдавна, преди те да я откраднат. Дресирали са ви да бъдете покорни. Ние ще ви научим как да бъдете силни отново.“

Слетият оставаше спокоен, но свиреп. Като тлеещ огън. Под контрол, но готов да избухне в пламъци. Най-накрая отиде при някои от неговите приятели. Армията от пеещи непохватно се подреди около тях, като покри земята на изток от залива. Алетските войници се бяха струпали от другата страна на късото бойно поле, знамената им се вееха. Имаха стрелци, тежка пехота, лека пехота; дори няколко човека, които ги ескортираха на коне.

Венли затананика в Агония. Щеше да е клане.

Внезапно почувства нещо странно. Като ритъм, но потискащ, изискващ. Разтърси самия въздух и земята под краката й потрепери. Светкавица в облаците отзад изглежда проблясваше в този ритъм и след секунда Венли видя как около нея се изпълни с призрачни духчета.

„Това са душите на умрелите“, осъзна тя. „Слети, които още не са си избрали тяло.“ Повечето бяха изкривени до такава степен, че едва ги разпознаваше като пеещи. Две от тях бяха горе-долу с размерите на сгради.

А едно надделяваше дори над тях: същество като вихрушка от насилие, високо колкото малък хълм, което изглеждаше направено изцяло от червен дим. Венли можеше да ги види насложени върху истинския свят, но някак знаеше, че щяха да са невидими за повечето от останалите. Тя ги виждаше в другия свят. Това се случваше понякога точно преди…

Изпепеляваща жега блесна зад нея.

Венли се стегна. Обикновено го виждаше само по време на бури. Но… това беше буря. Тя бе надвиснала зад тях, неподвижна, и разпенваше морето.

Светлина кристализира до нея и оформи древен парш с лице от мрамор в златно и бяло и кралски скиптър, който носеше като бастун. Поне веднъж присъствието му не я изпари веднага.

Венли изпусна въздишка на облекчение. Това по-скоро беше проявление, а не той самият. И все пак силата струеше от него като бързо растящи ластари, носеше се по вятъра и се губеше във вечността.

Зло бе дошъл лично да нагледа тази битка.

* * *

Тефт се скри.

Не можеше да се изправи пред останалите. Не и след… след онова, което бе направил.

Скалата и Бисиг кървяха. Ет беше мъртъв. Помещението беше разрушено. Острието на Чест — откраднато.

„Той е носел… носел е униформа на… Мост Четири…“

Тефт се запрепъва през каменните коридори, подминаваше избухвания на духчета на срама, търсеше място, където никой нямаше да го вижда. Бе го направил отново, на още една група хора, които му бяха повярвали. Точно като със семейството му, което бе предал в погрешен опит за праведност. Точно като с взвода му в армията на Садеас, който бе изоставил заради порока си. И сега… и сега Мост Четири?

Той се спъна в един изпъкнал камък в тъмния коридор, падна с изпъшкване и одра ръцете си в пода. Изстена, след което остана да лежи там, като си блъскаше главата в камъка.

Щеше да намери някое скрито място, да се завре там, за да не бъде открит никога повече.

Когато вдигна поглед, тя стоеше там. Жената, направена от светлина и въздух, с къдрава коса, която изчезваше в мъгла.

— Защо ме следваш? — изръмжа Тефт. — Избери си някой от другите! Келек! Избери който и да е друг, само не мен.

Той се надигна, избута я — едва имаше някаква плътност, — мина покрай нея и продължи надолу по коридора. Светлина пред него му подсказа, че без да иска е тръгнал към външния кръг на кулата, където прозорци и балкони гледаха към платформите на Клетвената порта.

Той спря пред един каменен вход, запъхтян, хванал се с една ръка с окървавени кокалчета.

— Тефт.

— Не искаш мен. Аз съм разбит. Избери Лопен. Скалата. Сигзил. В името на Преизподнята, жено. Аз…

Какво беше това?

Привлечен от тихите звуци, Тефт влезе в празната стая. Тези звуци… Крясъци?

Излезе на балкона. Отдолу фигури с кожа на мраморни шарки се изливаха върху една от платформите на Клетвената порта, онази, която водеше към Колинар. Тази трябваше да бъде заключена, неизползваема.

Разузнавачи и войници започнаха да крещят в паника долу. Нападение над Уритиру.

* * *

Задъхана от тичането си, Навани се изкачваше по последните стъпала на стената на град Тайлен. Тук тя откри свитата на кралица Фен. Най-сетне.

Погледна ръчния си часовник. Само ако можеше да намери фабриал, който да манипулира изтощението, а не само болката. Това щеше да е страхотно. В края на краищата духчета на изтощението съществуваха…

Навани тръгна по каменната пътека към Фен. Долу войските на Амарам развяваха новото знаме на Садеас: брадвата и кулата, бели на гористозелен фон. Духчета на очакването и духчета на страха — вечните присъстващи на бойното поле — се струпваха около тях. Мъжете на Садеас все още се изнизваха през портите, но някои групи стрелци вече се движеха напред. Скоро щяха да нападнат неорганизираната армия на паршите.

Бурята обаче…

— Враговете не спират да прииждат — каза Фен, когато Навани приближи, адмиралите на кралицата й направиха място. — Скоро ще имам възможност сама да преценя уменията на прочутите ви алетски войски… докато се сражават в невъзможна битка.

— Всъщност — обясни Навани — сме в по-добра позиция, отколкото изглежда. Новият Садеас е прославен тактик. Войниците му са добре отпочинали и — макар да им липсва дисциплина — са известни със своята издръжливост. Можем да нападнем враговете, преди да са приключили със слизането от корабите. След това, ако ни атакуват отново и ни превъзхождат числено, можем да се отдръпнем назад в града, докато не дойде подкрепление.

Кмакл, съжителят на Фен, кимна.

— Имаме шанс да спечелим, Фен. Не е изключено дори да успеем да завоюваме част от корабите си обратно.

Земята се разтресе. За момент Навани имаше усещането, че е на люлеещ се кораб. Тя извика и се хвана за парапета, за да не падне.

На полето, между вражеските и алетските войски, земята се пропука. Линии и пукнатини разцепиха камъка, след което отдолу се подаде една огромна каменна ръка — цепнатините бяха очертали дланта, предмишницата, лакътя и горната й част.

От скалата се измъкна високо около десет метра чудовище, хвърляйки отломки и прах върху армията под себе си. Като направен от канари скелет, то имаше клиновидна глава с дълбоки, разтопени червени очи.

* * *

Венли имаше възможността да наблюдава как гръмоломите се пробуждат.

Измежду чакащите духове имаше две по-големи маси от енергия — души, толкова изкривени, толкова осакатени, че изобщо не изглеждаха като пеещи. Едната пропълзя в каменната земя, някак я изпълни, както духче, което живее в сърце от скъпоценен камък. Камъкът доби формата й.

След което се измъкна от скалата. Паршите около Венли отстъпиха назад с благоговение, толкова изненадани, че всъщност са привлекли духчета. Нещото се извиси над човешките войски, докато придружителят му се скри в каменната земя, но не излезе веднага.

Имаше още една маса от енергия, по-могъща от всички тези. Беше във водата на залива, но когато Венли погледна в другия свят, не можеше да спре да гледа към нея. Ако онези две по-нисши души бяха създали подобни плашещи каменни чудовища, тогава какво беше тази планина от сила?

Във Физическото царство Слетите коленичиха и сведоха глави към Зло. Значи и те можеха да го видят. Тя бързо също коленичи, удряйки коленете си в камъка. Тембър запулсира в Ритъма на Притеснението и Венли сложи ръка на торбичката и я стисна.

„Тихо. Не можем да се бием с него.“

— Тураш — рече Зло, като сложи пръсти върху рамото на Слетия, който тя следваше. — Стари приятелю, изглеждаш добре в това ново тяло.

— Благодаря, господарю — отвърна той.

— Умът ти е непоклатим, Тураш. Гордея се с теб. — Зло махна към град Тайлен. — Подготвил съм велика армия за победата ни днес. Какво мислиш за наградата ни?

— Отлична позиция от голяма важност, дори и без Клетвената порта — заяви Тураш. — Но се безпокоя за армиите ни, господарю.

— О? — учуди се Зло.

— Те са слаби, нетренирани и уплашени. Много може да откажат да се сражават. Те не копнеят за отмъщение, господарю. Дори с гръмолома, врагът може да ни превъзхожда.

— Тези ли? — попита Зло, като погледна през рамо към събралите се пеещи. — О, Тураш. Мислиш твърде на дребно, приятелю! Тези не са моята армия. Доведох ги тук, за да наблюдават.

— Да наблюдават какво? — попита Венли и вдигна поглед. Сви се от страх, но Зло не й обърна внимание. Той протегна ръце настрани, жълто-златна енергия заструи зад тялото му като видим вятър. Зад него, в другото място, онази червена, кипяща енергия стана по-реална. Бе издърпана изцяло в това царство и океанът завря.

Нещо се надигна. Нещо вековно, нещо, което Венли бе усещала, но никога не бе познавала наистина. Червена мъгла. Мимолетна, като сянка, която успяваш да видиш в мрачен ден и да сбъркаш с нещо истинско. Препускащи червени коне, ядосани и галопиращи. Очертанията на хора, убиващи и умиращи, които проливаха кръв и пируваха с нея. Кости, струпани едни върху други, които съставяха хълм, върху който хората се биеха.

Червената мъгла се изкатери от бушуващите вълни и излезе на празна част от скала, на север по края на водата. Донесе й копнеж за бойното поле. Красив фокус, Вълнение за битката.

* * *

Най-голямото от духчетата, мътната каша от червена светлина, изчезна от Морето на сенките.

Каладин ахна и се приближи до външния край на гората, усетил, че силата напуска това място и… отива в другото?

— Нещо се случва — каза той на Адолин и Шалан, които все още обсъждаха какво да правят. — Може да имаме пролука!

Те се присъединиха към него и наблюдаваха, докато странната армия от духчета също започна да изчезва, примигваща на вълни.

— Клетвената порта? — попита Шалан. — Може би я използват?

След няколко секунди бяха останали само шестте Слети, които пазеха моста.

„Шест“, помисли си Каладин. „Мога ли да победя шест?“

А трябваше ли да ги побеждава?

— Мога да ги предизвикам, за да им отвлека вниманието — предложи той на другите. — Може би ще успеем да използваме и някакви илюзии? Да отвлечем вниманието им, докато Шалан се промъкне и разбере как да активира Клетвената порта.

— Предполагам, че нямаме друг избор — отвърна Адолин, — но…

— Какво? — попита Каладин нервно.

— Не се тревожиш за това къде отиде тази армия?

* * *

— Страст — каза Зло. — Тук има велика Страст.

Венли усети студ.

— Подготвял съм тези мъже с десетилетия — продължи Зло. — Мъже, които не искат нищо друго повече от това да разбиват, да получат отмъщение срещу онзи, който уби Върховния им принц. Нека пеещите гледат и се учат. Подготвил съм различна армия, която да се бие за нас днес.

Пред тях на бойното поле човешките редици се прегърбиха, снишиха, знамето им трепкаше неуверено. Предвождаше ги мъж в блестяща Вълшебна броня, седнал върху бял кон.

Дълбоко в шлема му нещо започна да блести в червено.

Тъмният дух полетя към мъжете, за да намери приветстващи тела и готова плът. Червената мъгла ги караше да копнеят, отваряше ума им. Тогава духът се свързваше с мъжете и се плъзваше в тези отворени души.

— Господарю, научили сте се да обитавате човеци? — попита Тураш с Раболепие.

— Духчетата винаги са били способни да се свързват с тях, Тураш — отвърна Зло. — Просто се изисква правилната умствена нагласа и правилната среда.

Десет хиляди алети в зелени униформи стиснаха здраво оръжията си, очите им блестяха в дълбоко, опасно червено.

— Вървете — прошепна Зло. — Колин щеше да ви пожертва! Проявете гнева си! Убийте Тоягата, който уби вашия Върховен принц. Освободете Страстта си! Дайте ми болката си и превземете този град в моя чест!

Армията се обърна и — водена от Броненосец в блестяща Броня — нападна град Тайлен.