Брандън Сандърсън
Заклеващия (147)

I-14
Тефт

Тефт можеше да функционира.

Човек се учеше как да го прави. Как да се вкопчва в нормалните части от живота си, за да не се тревожат хората твърде много. За да не бъде прекалено ненадежден.

Понякога се объркваше. Това подкопаваше доверието, до момента, в който вече бе трудно сам да си казва, че може да се справи. Той знаеше, дълбоко в себе си, че отново ще свърши сам. Мъжете от Мост Четири щяха да се изморят да го измъкват от неприятностите.

Но засега Тефт функционираше. Той кимна към Малата, която се трудеше на Клетвената порта, след което поведе мъжете си през платформата и към рампата за Уритиру. Те бяха унила група. Малцина проумяваха смисъла на онова, което бяха научили, но всички усещаха, че нещо се е променило.

За Тефт в това имаше идеален смисъл. Все пак не можеше да бъде лесно, нали? Не и в този буреносен живот.

Извиващ се път през коридори и стълбища водеше обратно към казармите им. Докато вървяха, в коридора до Тефт се появи жена, приблизително с неговата височина, сияеща с мека синьо-бяла светлина. Буреносно духче. Той демонстративно не я погледна.

— Имаш Думи за изричане, Тефт — каза тя в ума му.

— Бурята да те отнесе — промърмори той.

— Започнал си този път. Кога ще кажеш на другите клетвите, в които си се заклел?

— Не съм…

Тя внезапно се извърна от него, застана нащрек, загледана надолу по коридора към казармите на Мост Четири.

— Какво? — попита Тефт. — Нещо не е наред ли?

— Нещо определено не е наред. Бягай бързо, Тефт!

Той изтича пред останалите мъже, като ги накара да се развикат подире му. Запрепъва се към вратата на казармите им и я отвори.

Миризмата на кръв моментално го удари. В общата стая на Мост Четири цареше пълна бъркотия, а кръв бе изцапала пода. Тефт изкрещя и забърза през стаята, за да открие три трупа в края й. Той пусна копието си и падна на колене до Скалата, Бисиг и Ет.

„Все още диша“, помисли си той, докато опипваше врата на Скалата. „Все още диша. Спомни си обучението на Каладин, глупако.“

— Проверете останалите! — кресна, когато още мостови се присъединиха към него. Свали палтото си и го положи върху раните на Скалата; рогоядецът беше нарязан добре, няколко рани, които изглеждаха като нанесени от нож.

— Бисиг е жив — извика Пеет. — Макар че… бурите да го отнесат, това е рана от Вълшебен меч!

— Ет… — започна Лопен, коленичил до третото тяло. — Бурите да го…

Тефт се поколеба. Ет беше онзи, който днес носеше Острието на Чест. Мъртъв.

„Дошли са за Острието“, осъзна той.

Хуио — който беше по-добър в полевата медицина от Тефт — пое грижите над Скалата. С кръв по ръцете си, Тефт се запрепъва назад.

— Трябва ни Ренарин — каза Пеет. — Това е най-добрият шанс на Скалата!

— Но къде отиде той? — попита Лин. — Беше на срещата, обаче си тръгна. — Тя погледна към Ларан, един от предишните вестоносци — най-бързият измежду тях. — Тичай към поста на стражите! Те трябва да имат далекосъобщител, с който да се свържем с Клетвената порта!

Ларан изхвърча от стаята. Наблизо Бисиг изстена. Клепачите му затрепкаха и очите му се отвориха. Цялата му ръка беше сива, а униформата му — нарязана.

— Бисиг! — викна Пеет. — Бурите да го вземат, какво се случи?

— Помислих… помислих, че е един от нас — измърмори мъжът. — Не погледнах наистина… докато не нападна. — Той се отпусна назад, стенещ, и затвори очи. — Носеше куртка на мостови.

— Отче на Бурята! — възкликна Лейтен. — Видя ли лицето?

Бисиг кимна.

— Никой, който да познавам. Нисък мъж, алет. Куртка на Мост Четири, лейтенантски възли на рамото…

Лопен, застанал наблизо, се намръщи и погледна към Тефт.

Куртка на офицер от Мост Четири, облечена като маскировка. Куртката на Тефт, която беше продал преди седмици на пазара. За да вземе няколко сфери.

Той се запрепъва назад, докато мъжете се тълпяха покрай Скалата и Бисиг, след което побягна през падащата пелена от духчета на срама към коридора отвън.