Брандън Сандърсън
Заклеващия (145)

I-12
Ритъмът на Отстъплението

След като бе живяла седмица в пещера в Марат, Венли откри, че й липсва каменната отшелническа килия, която й бяха дали до Колинар. Новото й жилище беше дори още по-аскетично, само с едно одеяло за спане и просто огнище, на което приготвяше рибата, носена й от тълпите.

Ставаше все по-мръсна, груба. Изглежда Слетите това искаха: отшелник, който живее в пустошта. Очевидно това бе по-убедително за местните тълпи, които водеха да я слушат — повечето от тях бяха бивши тайленски роби. Тя бе инструктирана да говори за „Страст“ и емоции по-често, отколкото го бе правила в Алеткар.

— Моите хора са мъртви сега — казваше тя в Ритъма на Разрухата, като повтаряше вече известната реч. — Умряха в онова нападение, пеещи, докато привличаха бурята. Аз продължавам да съществувам, но работата на народа ми е свършена.

От тези думи болеше. Народът й не можеше да е напълно изчезнал… нали?

— Денят сега принадлежи на вашата Страст — продължаваше тя в Заповеден Ритъм. — Бяхме се кръстили „слушачи“ заради песните, които чувахме. Те са вашето наследство, но вие не само трябва да слушате, а и да пеете. Да придобиете ритмите и Страстите на предците си! Трябва да отплавате на бой. За бъдещето, за децата си! И за нас. Онези, които умряха, за да можете вие да съществувате.

Тя се обърна, както бе инструктирана да прави след края на всяка реч. Вече не й беше позволено да отговаря на въпроси, не и след като бе говорила с някои от тези пеещи за специфичната история на народа си. Това я караше да се чуди. Дали Слетите и Пустоносните не се бояха от наследството на народа й, дори и докато я използваха за своите цели? Или не й вярваха поради други причини?

Тя сложи ръка на торбичката си. Зло не изглежда да знаеше, че бе участвала в онова видение с Далинар Колин. Зад нея един Пустоносен отвеждаше тайленските пеещи. Венли тръгна към пещерата, но после се поколеба. Един Слят седеше на скалите точно над входа.

— Древни? — попита го.

Той й се ухили и се изкикоти.

„Още един от тези.“

Тя тръгна към пещерата, но той се спусна и я хвана под мишниците, след което я понесе в небето. Венли се спря — с усилие — да се опита да го прогони. Слетите никога не я докосваха, дори и лудите, без заповеди. И наистина, този я занесе до един от многото кораби на пристанището, където Райн — високият Слят, който я бе придружавал по време на първите й дни на проповеди из Алеткар — стоеше на кърмата. Той погледна към нея, докато я приземяваха — грубо — на палубата.

Тя му затананика на Разочарование от отношението към нея.

Той отвърна с Ярост. Малко признание за стореното зло, най-доброто, което щеше да получи от него, така че тя смени на Удовлетворение в отговор.

— Древни? — попита в Ритъма на Копнежа.

— Ти ще ни придружиш, когато отплаваме — рече той в Заповеден Ритъм. — Можеш да се измиеш в каютата, когато тръгваме, ако желаеш. Има вода.

Венли отвърна на Копнеж и погледна към главната каюта. Копнежът се превърна в Объркване, когато възприе самия размер на флотата, която потегляше край нея. Стотици кораби, които сигурно бяха пълни с хиляди пеещи, отплаваха от заливи по целия бряг. Те изпъстряха морето като скални пъпки в равнините.

— Сега? — попита тя на Объркване. — Не бях подготвена! Не знаех!

— Може би ще искаш да се хванеш за нещо. Бурята скоро ще пристигне.

Тя погледна на запад. Буря? Венли отново затананика на Копнеж.

— Питай — отвърна Райн в Заповеден Ритъм.

— Виждам ясно силата на мащабната нападателна сила, която сме събрали. Но… защо ни е нужна? Нима самите Слети не са достатъчна армия?

— Малодушие? — попита той в Подигравателен Ритъм. — Не искаш да се биеш?

— Просто ми се ще да разбера.

Райн смени на нов ритъм, такъв, какъвто тя чуваше рядко. Ритъмът на Отстъплението — един от малкото нови ритми, който имаше спокоен тон.

— Най-силните и умелите от нас тепърва трябва да се пробудят — но дори и всички да бяхме будни, не бихме водили тази война сами. Този свят няма да бъде наш; ние се борим, за да го дадем на вас, нашите наследници. Когато войната бъде спечелена, ние сме получили отмъщението си и родината ни най-после е отвоювана, ние ще заспим. Най-накрая.

След това той посочи към каютата.

— Отиди да се подготвиш. Ще плаваме бързо, със собствената буря на Зло, която да ни води.

Сякаш в съгласие с думите му, на западния хоризонт проблесна червена светкавица.