Брандън Сандърсън
Заклеващия (144)

113
Нещото, което хората умеят най-добре

„Ако съм прав и проучването ми е вярно, тогава този въпрос остава. Кой е деветият Несътворен? Наистина ли е Дай-гонартис? Ако е така, могат ли техните действия действително да са причинили пълното унищожение на Аимиа?“

Из Митика на Хеси, страница 307

Далинар стоеше сам в покоите, които кралица Фен му бе предоставила, загледан през прозореца, обърнат на запад. Към Шиновар, далеч отвъд хоризонта. Земя със странни зверове като коне, пилета. И хора.

Бе зарязал останалите владетели да спорят в храма долу; всичко, което кажеше, изглежда само разширяваше пропастта помежду им. Те не му вярваха. Никога не му бяха вярвали наистина. Лъжите му доказаха, че са имали право.

Бурите да го отнесат. Беше си бесен. Трябваше да каже за онези видения, трябваше моментално да обясни на другите за Елокар. Просто му се бе струпало толкова много. Спомените му… отлъчването… тревогата за Адолин и Елокар…

Част от него не можеше да не остане впечатлена от ловкия начин, по който беше надхитрен. Кралица Фен се тревожеше, че Далинар е твърде искрен; врагът бе предоставил идеално доказателство, че Далинар е крил политически мотиви. Нура и азишите се тревожеха, че силите са опасни и шепнеха за Изгубени Сияйни. За тях врагът показваше, че Далинар е манипулиран от зли видения. А за Таравангян — който толкова често говореше за философия — врагът намекваше, че моралните устои на войната им бяха измама.

Или може би тази стреличка беше за самия Далинар. Таравангян каза, че за един крал е оправдано да върши ужасни неща в името на държавата. Но Далинар… Като никога, той бе предполагал, че онова, което върши, е редно.

— Наистина ли си мислеше, че принадлежите тук? — попита Отеца на Бурята. — Че действително сте местното население на Рошар?

— Да, може би — отвърна Далинар. — Мислех си, че… може би произхождаме от Шиновар.

— Това е земята, която ви бе дадена — заяви Отеца. — Място, на което растенията и животните, които донесохте тук, могат да растат.

— Не сме могли да се задоволим с онова, което ни е било дадено.

— Кога някой човек е бил доволен от онова, което има?

— Кога някой тиран си е казал сам на себе си: „Това е достатъчно“? — прошепна Далинар, като си спомни думите, които някога бе изрекъл Гавилар.

Отеца на Бурята избоботи.

— Всемогъщия е скрил това от своите Сияйни — продължи Далинар. — Когато те са го открили, са изоставили клетвите си.

— Нещо повече е. Споменът ми за всичко онова е… странен. Първо не бях напълно буден; бях само духче на буря. После бях като дете. Променях се и се оформях по време на ужасните последни дни на един умиращ бог.

— Но все пак си спомням. Не само истината за човешкия произход предизвика Измяната. Беше явният, силен страх, че те ще унищожат този свят, както хора като тях бяха унищожили предишния. Сияйните изоставиха клетвите си поради тази причина, както ще сториш и ти.

— Не, няма — отвърна Далинар. — Няма да позволя моите Сияйни да възстановят вярата на предшествениците си.

— Няма ли?

Вниманието на Далинар бе привлечено от тържествена група мъже, които напускаха храма под него. Мост Четири, с копия, нарамени на прегърбени рамене и със сведени глави, докато слизаха тихо по стъпалата.

Далинар се измъкна от вилата си и се втурна надолу по стълбите, за да пресрещне мостовите.

— Къде отивате? — настоя да узнае той.

Те спряха, подредиха се в редици и застанаха мирно.

— Сър — започна Тефт. — Мислехме да се върнем в Уритиру. Оставихме някои от мъжете там, а те заслужават да знаят за тази работа с древните Сияйни.

— Това, което сме открили, не променя факта, че ни нападат — каза Далинар.

— Нападат ни хора, които се опитват да завоюват обратно собствените си земи — уточни Сигзил. — Бурите да го отнесат. И аз щях да съм ядосан.

— Ние трябваше да сме добрите, знаете ли? — попита Лейтен. — Да се борим за добра кауза, като никога в буреносния си живот.

Ехо на собствените му мисли. Далинар откри, че не може да формулира аргумент срещу това.

— Ще видим какво казва Кал — отвърна Тефт. — Сър. С цялото ми уважение, сър. Но ще видим какво казва той. Той знае кое е правилно, дори когато ние останалите не знаем.

„А ако никога не се върне?“ зачуди се Далинар. „Ако никой от тях не се върне повече?“ Бяха изминали четири седмици. Колко дълго можеше да продължава да се преструва, че Адолин и Елокар са живи някъде там? Тази болка се криеше зад всичко останало и го измъчваше.

Мостовите отправиха към Далинар своя уникален поздрав, с кръстосани ръце, след което си тръгнаха, без да чакат да бъдат освободени.

— В миналото Чест успяваше да се пази от това — каза му Отеца на Бурята. — Убеждаваше Сияйните, че са праведни, макар и тази земя първоначално да не е била тяхна. На кого му пука какво са вършили предците му, когато врагът се опитва да те убие в същия момент?

— Но в дните преди Измяната, Чест умираше. Когато онова поколение рицари научиха истината, Чест не ги подкрепи. Той бълнуваше, говореше за Остриетата на Зората, древни оръжия, използвани за унищожението на Селенията на Покоя. Чест… обеща, че Повелителите на Стихиите ще сторят същото с Рошар.

— И Зло така твърдеше.

— Той може да види бъдещето, макар и неясно. Въпреки това, аз… сега разбирам като никога преди. Древните Сияйни не са изоставили клетвите си от дребнавост. Опитали са се да защитят света. Виня ги за слабостта им, за нарушените им клетви. Но също така разбирам. Ти ме прокле, човеко, с тази способност.

Събранието в храма изглежда се разпадаше. Азишите тръгнаха надолу по стъпалата.

— Врагът ни не се е променил — каза им Далинар. — Нуждата от коалиция е все така силна.

Младият император, носен в паланкин, не го погледна. Странно, азишите не се отправиха към Клетвената порта, а вместо това поеха надолу към града.

Само везир Нура поспря, за да говори с него.

— Ясна Колин може би е права — рече му тя на азишки. — Унищожението на нашия стар свят, твоите тайни видения, това че си бил Върховен крал — изглежда твърде голямо съвпадение всичко това да се стовари наведнъж.

— Значи можеш да видиш, че ни манипулират.

— Манипулирани от истината, Колин — възрази тя и срещна погледа му. — Онази Клетвена порта е опасна. Твоите сили са опасни. Отречи го.

— Не мога. Няма да основа тази коалиция на лъжи.

— Ти вече го направи.

Той си пое рязко дъх.

Нура поклати глава.

— Ще вземем разузнавателните кораби и ще се присъединим към флотата, която превозва войниците ни. След това ще изчакаме да премине тази буря. После… ще видим. Таравангян е казал, че можем да използваме корабите му, за да се върнем в империята си, без да има нужда да минаваме през Клетвените порти.

Тя тръгна след императора, като махна, за да откаже паланкина, който чакаше да я отнесе.

Други се понесоха по стъпалата край Далинар. Веденски Върховни принцове, които се извиняваха. Тайленски светлооки от съвета на гилдиите им, които го избягваха. Алетските Върховни принцове и писари изразиха солидарност — но Алеткар не можеше да се справи с това сам.

Кралица Фен бе една от последните, които напуснаха храма.

— И ти ли ще ме оставиш? — попита Далинар.

Тя се засмя.

— За да отида къде, стара хрътко? Насам идва армия. Все още се нуждая от прочутата ти алетска пехота; не мога да си позволя да те изхвърля.

— Ама че язвителност.

— О, пролича ли си? Ще огледам защитата на града; ако решиш да се присъединиш към нас, ще бъдем на стените.

— Съжалявам, Фен — въздъхна Далинар, — задето предадох доверието ти.

Тя сви рамене.

— Не мисля, че наистина смяташ да ме завладяваш, Колин. Но, странно… искаше ми се да трябва да се притеснявам. Доколкото мога да кажа, ти си се превърнал в добър човек точно навреме, за да потънеш смело с този кораб. Това е похвално, докато не се сетя, че Тоягата отдавна щеше да е убил всички, които се опитват да го потопят.

Фен и нейният съжител се качиха на един паланкин. Хора продължаваха да минават край него, но след известно време Далинар остана сам пред утихналия храм.

— Съжалявам, Далинар — тихо се обади Таравангян зад него. Далинар се обърна, изненадан да открие стария човек седнал на стъпалата. — Предполагах, че всички разполагат със същата информация и ще е най-добре да я оглася. Не очаквах всичко това…

— Вината не е твоя — успокои го Далинар.

— И все пак… — Старецът се изправи, след което тръгна — бавно — надолу по стълбите. — Съжалявам, Далинар. Опасявам се, че вече не мога да се сражавам до теб.

— Защо? — попита Далинар. — Таравангян, ти си най-прагматичният владетел, който съм срещал! Не си ли ти този, който ми говореше колко е важно да правиш онова, което е политически необходимо!

— И точно това трябва да сторя сега, Далинар. Иска ми се да можех да обясня. Прости ми.

Той не обърна внимание на молбите на Далинар и закуцука надолу по стъпалата. Като се движеше сковано, Таравангян се качи в един паланкин и бе отнесен.

Далинар седна отново на стъпалата.

— Сторих всичко възможно да прикрия това — обади се Отеца на Бурята.

— За да можем да продължим да живеем в лъжа?

— Това, по мой опит, е нещото, което хората умеят най-добре.

— Не ни обиждай.

— Какво? Нима не това правеше последните шест години? Преструваше се, че не си чудовище? Преструваше се, че не си я убил, Далинар?

Далинар потръпна. Сви ръка в юмрук, но нямаше нищо, с което да може да се бие. Отпусна ръката си отстрани на тялото, раменете му увиснаха. Най-накрая се изправи на крака и тихо се затътри по каменните стъпала към вилата си.