Брандън Сандърсън
Заклеващия (143)

112
За живите

„Сигурен съм, че Несътворените са девет. Има много легенди и имена, които може би съм тълкувал погрешно, като съм събрал двама Несътворени в един. В тази част ще обсъдя теориите си по този въпрос.“

Из Митика на Хеси, страница 266

Каладин си спомняше женска целувка.

Тара беше специална. Тъмноока дъщеря на помощник-интендант, тя бе израснала, като помагаше на баща си в работата му. Макар да бе стопроцентов алет, предпочиташе рокли в по-старомоден тайленски стил, които имаха подобна на престилка предница, презрамки през раменете и поли, свършващи точно под коляното. Отдолу носеше закопчана риза, често в ярък цвят — по-ярък, отколкото повечето тъмнооки можеха да си позволят. Тара знаеше как да използва сферите си до максимум.

В онзи ден Каладин седеше на един пън, със свалена риза, потен. Вечерта ставаше студена, когато слънцето залезеше и той се грееше на последната топлина. Копието му почиваше в скута му, а той си играеше с един камък, оцветен в бяло, кафяво и черно. Редуващи се цветове.

Топлината от слънцето бе отразена, когато някой топъл го прегърна отзад и кръстоса ръце през гърдите му. Каладин сложи една загрубяла длан върху меката ръка на Тара и попи миризмата й — на колосани униформи, нова кожа и други чисти неща.

— Рано си свършила — отбеляза той. — Мислех, че днес ще идват новобранци за проби.

— Имам ново момиче, което ще се оправи с останалото.

— Изненадан съм. Знам колко много обичаш тази част.

— В името на Бурите — възкликна тя и се плъзна пред него. — Толкова се притесняват, когато ги измерваш. „Задръж, хлапе. Не те свалям, само защото ти слагам метър през гърдите, кълна се…“ — Тя повдигна копието му, огледа го критично и провери баланса му. — Иска ми се да ми разрешиш да ти поискам ново.

— Това ми харесва. Отне ми цяла вечност да намеря такова, което да е достатъчно дълго.

Тара се взря по дължината на оръжието, за да се увери, че е право. Никога нямаше да му има доверие, тъй като не го бе поискала тя лично. Днес носеше зелено, под кафява пола, черната й коса беше вързана назад на опашка. Леко закръглена, с обло лице и здрава фигура, красотата на Тара бе нещо фино, едва доловимо. Като нешлифован скъпоценен камък. Колкото повече го оглеждаш — колкото повече откриваш от естествените му фасети, — толкова повече го харесваш. Докато един ден не те осени мисълта, че никога преди не си познавал нещо по-прекрасно.

— Има ли млади момчета сред новобранците? — попита Каладин, като се изправи и прибра камъка на Тиен.

— Не съм забелязала.

Той изсумтя и помаха на Гол — един от другите командири на взводове.

— Знаеш, че обичам да се оглеждам за хлапета, които може да имат нужда от малко допълнителни грижи.

— Знам, но бях заета. Днес пристигна фургон от Колинар. — Тя се наведе близо до него. — В една от пратките имаше истинско брашно. Изтъргувах го за няколко услуги. Знаеш ли, иска ми се да опиташ малко от тайленския хляб на баща ми. Мислех си, че можем да го направим довечера.

— Баща ти ме мрази.

— Свиква ти. А и освен това той обича всеки, който хвали хляба му.

— Имам вечерна тренировка.

— Ти току-що си приключил с тренировката.

— Не, току-що приключих със загряването. — Той погледна към нея, след което се смръщи. — Аз организирах вечерната тренировка, Тара. Не мога просто да я пропусна. А и мислех, че ти ще бъдеш заета цяла вечер. Може би утре на обяд?

Каладин я целуна по бузата и взе копието си. Бе направил само една крачка, когато тя проговори зад него:

— Тръгвам си, Кал.

Той се препъна в собствените си крака, след което се завъртя обратно.

— Какво?

— Местя се — обясни Тара. — Предложиха ми място на писар в Трезора на скръбта, където е къщата на Върховния принц. Това е добра възможност, особено за някой като мен.

— Но… — Той зяпна. — Да си тръгнеш?

— Исках да ти кажа на вечеря, не тук на студа. Това е нещо, което трябва да направя. Баща ми остарява; тревожи се, че накрая ще го изпратят в Пустите равнини. Ако успея да си намеря работа, той може да дойде с мен.

Каладин сложи ръка на главата си. Тя не можеше просто да си тръгне, нали?

Тара се приближи до него, застана на пръсти и леко го целуна по устните.

— Може ли… да не ходиш? — попита той.

Тя поклати глава.

— Може би аз да поискам да ме преместят? — продължи той. — В стражата на Върховния принц?

— Би ли направил това?

— Аз…

Не. Не би го направил.

Не и докато носеше този камък в джоба си, не и докато споменът за умиращия му брат беше жив в паметта му. Не и докато светлооки Върховни господари убиваха момчета в маловажни битки.

— О, Кал — прошепна тя, след което стисна ръката му. — Може би някой ден ще се научиш как да бъдеш на разположение и за живите, не само за мъртвите.

След като тя замина, той получи две писма от нея за живота й в Трезора на скръбта. Каладин плати на един човек да му ги прочете.

Никога не й изпрати отговори. Защото беше глупав, защото не разбираше. Защото мъжете допускат грешки, когато са млади и ядосани.

Защото тя беше права.

* * *

Каладин бе нарамил харпуна си и водеше останалите през странната гора. Бяха прелетели през част от пътя, но трябваше да пазят малкото Светлина на Бурята, която им беше останала.

Така че бяха прекарали последните два дни във вървене. Дървета и още дървета, духчета на живота се носеха сред тях, от време на време имаше по някоя подскачаща душа на риба. Сил не спираше да повтаря, че имат късмет, задето не са срещнали духчета на гнева или други хищници. За нея тази гора беше странно тиха, странно празна.

Дърветата, които приличаха на растящите в джунглата, бяха заменени от по-високи, по-величествени дървета със стволове в кървавочервено и клони като пламтящо червени кристали, които, в краищата, се пръсваха в малки сборове от минерали. Неравният обсидианов пейзаж бе пълен с дълбоки долини и безкрайни извисяващи се хълмове. Каладин започваше да се тревожи, че — макар неподвижното слънце да показваше безпогрешността на пътя, по който бяха тръгнали — те вървяха в грешната посока.

— Бурите да го отнесат, мостови — изруга Адолин, който вървеше по склона след него. — Какво ще кажеш за почивка?

— На върха — отсече Каладин.

Без Светлина на Бурята, Шалан вървеше най-отзад, с Шарка до себе си. Духчета на изтощението кръжаха във въздуха отгоре, като големи пилета. Макар тя да се опитваше да се насили, не беше войник и често бе най-голямото ограничение за темпото им. Разбира се, без нейните умения за създаване на карти и спомена за точното местоположение на град Тайлен вероятно нямаше да имат никаква идея накъде да вървят.

За щастие, нищо не подсказваше, че някой ги преследва. И все пак Каладин постоянно се тревожеше, че се движат твърде бавно.

„Бъди на разположение“, бе му казала Тара. „За живите.“

Той ги пришпори нагоре по хълма, покрай участък разбита земя, където обсидианът се беше напукал като слоеве крем, който не се бе втвърдил както трябваше. Тревогата го дърпаше напред. Стъпка след неумолима стъпка.

Трябваше да стигне до Клетвената порта. Нямаше да се провали като в Колинар.

Едно-единствено сияещо духче на вятъра избухна в светлина до него, когато той стигна върха на хълма. Застанал там, Каладин откри, че гледа над море от души. Хиляди и хиляди пламъчета на свещи подскачаха наоколо в следващата долина и се движеха над голям океан от стъклени сфери.

Град Тайлен.

Адолин се присъедини към него, след което най-сетне пристигнаха и Шалан, и трите духчета. Шалан въздъхна, седна на земята и леко се закашля от усилието на изкачването.

Сред морето от светлини имаше два извисяващи се духа, много подобни на онези, които бяха видели в Колинар. Единият грееше в множество цветове, а другият блещукаше в масленочерно. И двамата стояха изправени, хванали копия, високи колкото сгради. Стражите на Клетвената порта и не изглеждаха покварени.

Под тях самото устройство се проявяваше като голяма каменна платформа с широк бял мост, който минаваше над мънистата и стигаше до брега.

Този мост се охраняваше от цяла армия вражески духчета — стотици или може би дори хиляди — в пълна готовност.