Брандън Сандърсън
Заклеващия (140)

109
Нешуа Кадал

„Ре-Шефир, Среднощната майка, е друга Несътворена, която изглежда също е била унищожена в Ахариетиам.“

Из Митика на Хеси, страница 250

Далинар прокара пръсти по редицата червени кристали, вградени в каменната стена. Малката вена започваше от тавана и се виеше по цялата стена — в шарката на светлозелените и сиви слоеве — до пода. На пипане бе гладка, с различна текстура от камъка около нея.

Той потърка кристала с палец. „Сякаш другите цветни слоеве се надигат на вълни от този, като стават все по-големи, колкото повече се отдалечават.“

— Какво означава? — попита той Навани. Двамата стояха в един склад близо до върха на кулата.

— Нямам представа — отвърна му тя, — но намираме все повече и повече такива. Какво знаеш за Основи на богословието?

— Знам, че е нещо за арденти и писари — отсече той.

— И Превръщатели. Това е гранат.

„Гранат? Да видим…“ Изумруди за зърно, това беше най-важното, и хелиодори за плът. Отглеждаха животни за сърцата им от скъпоценни камъни, за да си набавят тези двете. Беше доста сигурен, че от диамантите се получаваше кварц и… Бурите да го отнесат, не знаеше много за останалите. Топазите правеха камък. Бяха им трябвали за бункерите в Пустите равнини.

— Гранатът прави кръв — обясни Навани. — Нямаме Превръщатели, които да ги ползват.

— Кръв? Това звучи безполезно.

— Е, от научна гледна точка, смятаме, че Превръщателите са можели да използват граната, за да правят всякакви течности, които се разтварят във вода, за разлика от тези на маслена основа… Очите ти се кръстосват.

— Извинявай. — Далинар докосна кристалите. — Още една загадка. Кога ще намерим отговори?

— Записите долу — каза Навани — говорят за тази кула като за живо същество. Със сърце от изумруди и рубини и сега тези вени от гранат.

Той се изправи и огледа притъмнялата стая, в която се пазеха столовете на монарсите във времето между срещите. Беше осветена от сфера, която бе поставил на каменен ръб до вратата.

— Ако кулата е била жива — поклати глава Далинар, — то сега е умряла.

— Или заспала. Но ако е така, не знам как да я събудя. Опитахме да изпълним сърцето като фабриал, дори накарах Ренарин да се опита да набута малко Светлина на Бурята в него. Нищо не даде резултат.

Далинар си избра един стол, след което бутна вратата да се отвори. Задържа я с крак — като изпъди един пазач, който се опита да го свърши вместо него, — докато Навани вземе сферата и го последва в залата за конференции, пред стъклената стена, която гледаше право към Първоизточника.

Той седна на стола и погледна часовника на ръката си. Глупаво нещо. Ставаше твърде зависим от него. Вътре имаше и болкориал: вид фабриал с духче, което се хранеше от болката. Все още не се бе сещал да го ползва.

„Оставаха дванайсет минути.“ Ако изчисленията на Елтебар бяха верни. Като се имаше предвид, че далекосъобщителите потвърдиха пристигането на бурята от изток часове по-рано, изчисленията се свеждаха до това да се прецени скоростта й.

Един вестоносец пристигна на вратата. Криър — дежурният началник-смяна днес — го пусна. Той беше мостови от… Мост Двайсет май? И двамата с брат му бяха стражи, въпреки че Криър носеше очила, за разлика от близнака си.

— Съобщение от Сиятелната Хал, сър — каза Криър, като подаде бележката на Навани. Изглеждаше сякаш бе изпратена по далекосъобщител. Виждаха се следите отстрани, от щипките, които я бяха държали към дъската, и гъстите букви покриваха само центъра на страницата.

— От Фен е — поясни Навани. — Един търговски кораб е изчезнал в Южните дълбини тази сутрин, близо до Марат. Те слезли на брега на безопасно разстояние, както се надявали — за да ползват далекосъобщител, — и съобщили за голям брой кораби, акостирали на брега. Тогава от един близък град се издигнали светещи фигури и се спуснали върху тях, след което връзката прекъснала.

— Потвърждение — рече Далинар, — че противникът ни събира морски сили.

Ако тази флота тръгнеше от Марат преди собствените му кораби да са готови или ако ветровете не бяха добри, когато неговата армада все пак потеглеше…

— Нека Тешав да пише обратно на тайлените — поръча Далинар. — Да предложи на кралица Фен и на останалите ни съюзници да направим следващата среща в град Тайлен. Ще искаме да огледаме укрепленията и да съберем наземните сили на брега.

Той изпрати стражите да чакат отвън, след което се приближи до прозореца и погледна часовника си. Бяха останали само няколко минути. Стори му се, че вижда стената на бурята под него, но не можеше да е сигурен от тази височина. Не беше свикнал да гледа надолу към буря.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита го Навани.

— Отеца на Бурята ме попита нещо подобно сутринта. Попитах го дали знае какво е първото правило на войната.

— Това онова за терена ли е, или онова за нападението, когато противникът ти е слаб?

Вече можеше да я види, тъмна вълна, която се надигаше от небето отдолу.

— Нито едно от тези — отвърна той.

— А, да — поклати глава Навани, — трябваше да се досетя. — Тя беше нервна, и то с право. Това бе първият път, когато щеше да пристъпи обратно във виденията, след като срещна Зло.

Но Далинар се чувстваше сляп в тази война. Не знаеше какво иска врагът, нито какво смята да прави със завоеванията си.

„Първото правило на войната. Опознай врага си.“

Той вдигна брадичка, когато бурята удари Уритиру, приблизително на височината на третата площадка.

Всичко стана бяло. След това Далинар се появи в древния дворец — голямо отворено помещение със стълбове от пясъчник и балкон, който гледаше към отживяла версия на Колинар. Нохадон крачеше из стаята с колоните. Това беше младият Нохадон, не възрастната версия от последното му видение.

Далинар бе заел позицията на телохранител, до вратата. Една стройна жена паршендка се появи до краля, на мястото, което Далинар бе заемал преди толкова време. Кожата й беше мраморна, в червени и бели окраски, заплетени в сложна шарка и имаше дълга оранжева коса. Тя погледна надолу с червени очи, изненадана от внезапното си появяване и от робата, която носеше — тази на кралски съветник.

Нохадон започна да говори с нея, сякаш бе приятелят му Карм:

— Не знам какво да правя, стари приятелю.

— Зло вижда, че е започнало видение — Отеца на Бурята предупреди Далинар. — Врагът се фокусира върху нас. Той идва.

— Можеш ли да го задържиш?

— Аз съм само сянка на бог. Силата му е многократно по-голяма от моята. — Звучеше по-малък, отколкото Далинар бе свикнал. Като всеки друг грубиянин, Отеца на Бурята не знаеше как да се справи с някой по-силен от него.

— Можеш ли да го задържиш? Трябва ми време, за да поговоря с нея.

— Ще… опитам.

И това щеше да свърши работа. Но за съжаление, означаваше, че Далинар не разполагаше с достатъчно време, за да остави тази жена паршендка да изживее изцяло видението. Той закрачи към нея и Нохадон.

* * *

Венли се огледа. Къде се намираше? Това не беше Марат. Да не би Зло да я бе призовал отново?

„Не. Това е грешната буря. Той не идва по време на буря.“

Млад мъж алет в роба й говореше глупости. Тя не му обърна внимание и захапа ръката си, за да провери дали може да усети болката.

Можеше. Разтръска ръката си и огледа робата, която носеше. Това не можеше да е сън. Беше твърде реално.

— Приятелю? — попита мъжът алет. — Добре ли си? Осъзнавам, че събитията оставиха своя отпечатък върху всички ни, но…

Върху камъка силно отекнаха стъпки, когато друг мъж алет, който носеше чиста синя униформа, се приближи към тях. Косата му бе посипана с бял прах по слепоочията и лицето му не беше… толкова кръгло, колкото другите човешки лица. Чертите му бяха почти като на слушач, въпреки че носът не беше правилен и лицето му носеше много повече бръчки, отколкото някой слушач би могъл да има някога.

„Почакай…“ помисли си тя, като се настрои на Любопитство. „Това не е ли…“

— Има проблеми на бойното поле, сър — докладва по-възрастният мъж на младежа до нея. — Трябвате им незабавно.

— Какво има? Не съм чул…

— Не ми казаха какво е, Ваше Величество, само че спешно имат нужда от вас.

Човешкият крал стисна устни в тънка линия и след това — очевидно раздразнен — закрачи към вратата.

— Ела — махна той на Венли.

Възрастният мъж я хвана за ръката над лакътя.

— Недей — каза й тихо. — Трябва да поговорим.

„Това е предводителят на алетите.“

— Казвам се Далинар Колин — обясни мъжът. — Аз водя алетите, а ти виждаш отдавна отминали събития. Само умът ти е пренесен, не и тялото. Ние двамата сме единствените истински хора тук.

Тя изтръгна ръката си от хватката му и се настрои на Раздразнение.

— Как… защо ме довлече тук?

— Искам да поговорим.

— Разбира се, че искаш. Сега, когато губиш, сега, когато сме превзели столицата ви, сега искаш да говориш. Ами годините, през които колеше хората ми из Пустите равнини?

Това бе било игра за тях. Шпионските доклади на слушачите бяха показали, че хората се бяха забавлявали със спорта в Пустите равнини. Бяха взимали богатства и животи на слушачи като част от някакво голямо състезание.

— Ние искахме да говорим, когато изпратихте вашия представител — каза Далинар. — Броненосеца. Сега отново съм готов да говоря. Искам да забравим старите вражди, дори онези, които ме засягат лично.

Венли отстъпи, все още настроена на Раздразнение.

— Как си ме докарал на това място? Това затвор ли е?

„Това твое дело ли е, Зло? Проверяваш верността ми с лъжливо видение на врага?“

Тя използваше старите ритми. Никога не бе успявала да го направи, когато вниманието на Зло бе върху нея.

— Скоро ще те върна — обеща Колин, като се приближи до нея. Въпреки че не беше нисък за човек, в тази си форма тя беше почти с двайсет сантиметра по-висока от него. — Моля те, просто ме изслушай. Трябва да знам. Какво би ми струвало, за да постигнем примирие?

— Примирие? — попита тя в Ритъма на Забавата, като спря близо до балкона. — Примирие?

— Мир. Без Опустошение. Без война. Какво би ми струвало?

— Ами, за начало, би струвало кралството ти.

Той се смръщи. Думите му бяха мъртви, като на всички човеци, но носеше чувствата си на лицето си. Толкова много страст и емоция.

„Затова ли духчетата ни предадоха и отидоха при тях?“

— Какво е Алеткар за теб? — попита той. — Мога да ти помогна да изградиш нова нация на Пустите равнини. Ще ти дам работници, които да издигнат градове, арденти да ви научат на всяко умение, което желаете. Богатство, като заплащане на откуп за Колинар и хората му. Официално извинение. Каквото поискаш.

— Искам да задържим Алеткар.

Лицето му се превърна в маска от болка, веждите му се събраха.

— Защо трябва да живеете там? За вас Алеткар е място, което да покорите. Но за мен е родина.

Тя се настрои на Порицание.

— Не разбираш ли? Хората, които живеят там — пеещите, моите братовчеди — са от Алеткар. Той е и тяхната родина. Единствената разлика между тях и вас е, че те са се родили роби, а вие — техни господари!

Той трепна.

— Може би някакво друго споразумение тогава. Разделяне… на кралството? Върховен принц парш? — Изглеждаше шокиран да го обмисля.

Тя се настрои на Решителност.

— Тонът ти намеква, че знаеш, че това ще бъде невъзможно. Не може да има никакво споразумение, човеко. Изпрати ме от това място. Ще се срещнем на бойното поле.

— Не. — Той отново хвана ръката й. — Не знам какво ще бъде споразумението, но можем да намерим такова. Нека ти докажа, че искам да преговарям, а не да се бия.

— Можеш да започнеш — изрече тя в Ритъма на Раздразнението и се дръпна от него, — като не ме нападаш.

Честно казано, Венли не беше сигурна, че е в състояние да се бие с него. Тялото й бе високо, но крехко. И в интерес на истината, никога не бе умеела да се бие добре, дори по времето, когато бе приела подходящата форма.

— Нека поне опитаме да преговаряме — каза той. — Моля те.

Не звучеше особено умоляваш. Бе станал суров, с каменно изражение, гневен. С ритмите можеш да заредиш тона си с настроението, което искаш да предадеш, дори и емоциите ти да не са същите. Човеците нямаха този инструмент. Те бяха тъпи като най-тъпите роби.

Внезапен тътен прозвуча във видението. Венли се настрои на Притеснение и бързо изскочи на балкона. Долу се простираше полуразрушен град, в който се бе състояла битка, имаше камари мъртъвци.

Тътенът се чу отново. Въздухът се чупеше. Облаците и небето изглеждаха като стенопис, изрисуван на огромен купол, и докато тътените продължаваха, по него се появи паяжина от пукнатини.

Отвъд грееше ярка жълта светлина.

— Той е тук — прошепна тя и махна по посока на сиянието. — Затова не може да има преговори, човеко. Той знае, че ние нямаме нужда от такива. Искате мир ли? Тогава се предайте. Предайте се и се надявайте, че той няма да се занимава с унищожението ви.

Бегла надежда, предвид онова, което Райн й бе казал за изтребването на човеците.

Със следващия тътен небето се пропука и над тях се появи дупка, през която се процеждаше ярка светлина. Самите парченца на въздуха — счупени като огледало — бяха засмукани от тази светлина.

Импулс на сила изригна от дупката, като разтърси града с ужасни вибрации. Той захвърли Венли върху пода на балкона. Колин се пресегна да й помогне, но втори импулс накара и него да се строполи до нея.

Тухлите в стената на стаята се разделиха една от друга и започнаха да се носят из въздуха. Дъските, от които се състоеше балконът, започнаха да се надигат, пирони полетяха към небето. Един страж изтича към балкона, но се препъна и самата му кожа започна да се разделя на вода и суха обвивка.

Всичко просто… се разпадаше на съставните си части.

Около Венли се надигна вятър и повлече отломки към дупката в небето и поразителната, ужасяваща светлина отвъд. Дъските се начупиха на трески; тухли се носеха покрай главата й. Тя изръмжа, Ритъмът на Решителността бумтеше в нея, когато се вкопчи в частите от пода, които още не се бяха отделили.

Това горене. Познаваше го добре, ужасната болка от горещината на Зло, която изгаряше кожата й, овъгляваше я, докато самите й кости — които все още някак успяваше да усеща — не се превърнеха в пепел. Случваше се всеки път, когато й даваше заповеди. Какво ли по-лошо щеше да стори, ако откриеше, че тя си общува с врага?

Настрои се на Непоколебимост и изпълзя по-далеч от светлината. „Бягай!“ Пресегна се към стаята отвъд балкона и се изправи на крака в опит да побегне. Вятърът я дърпаше и превръщаше всяка стъпка в борба.

Над главата й таванът се раздели с едно-единствено невероятно избухване — всяка тухла експлодира надалеч от другите, след което се впусна към бездната. Парчетата от злополучния страж се издигнаха след тях, чувал, изцеден от зърно, кукла без контролиращата ръка на кукловода.

Венли се строполи на земята и продължи да пълзи, но камъните на пода се отделиха и политнаха нагоре с нея върху себе си. Скоро тя се катереше несигурно от едно летящо каменно парче на друго. Все още настроена в Ритъма на Решителността, тя се осмели да погледне назад. Дупката се беше разширила и всепоглъщащата светлина пируваше с потоците от останки.

Извърна се, отчаяно решена да направи всичко по силите си, за да забави собственото си изгаряне. И тогава… спря и пак погледна назад. Далинар Колин стоеше на балкона. И сияеше.

Нешуа Кадал. Сияен рицар.

Без да иска, смени с Ритъма на Благоговението. Около Колин балконът беше стабилен. Дъските под краката му се тресяха и тръпнеха, но не литваха към небето. Перилата на балкона се бяха разкъсали и от двете му страни, но там, където ги държеше със здрава хватка, оставаха непоклатими.

Той й беше враг и все пак…

Някога, много отдавна, тези човеци бяха устояли на боговете й. Да, поробването на братовчедите й — пеещите — не можеше да се пренебрегне. И все пак, човеците се бяха борили. И бяха победили.

Пеещите си спомняха това като песен, изпята в Ритъма на Благоговението. Нешуа Кадал.

Спокойната, нежна светлина се разливаше от ръката на Далинар Колин по парапета, след това плъзна към пода. Дъски и камъни се спуснаха обратно от въздуха и се сляха отново. Настоящото каменно парче на Венли се върна пак на мястото си. Из целия град сградите се разпадаха на парчета и политаха нагоре, но стените на тази кула се връщаха по местата си.

Венли незабавно се отправи към стъпалата надолу. Ако каквото и да правеше Колин спреше, тя искаше да се намира на солидна скала. Проправи си път до първия етаж, после — след като излезе на улицата — се настани близо до балкона и въздействието на Колин.

Отгоре, светлината на Зло угасна.

Над града заваляха камъни и трески и западаха край нея. Изсушени тела се носеха като ненужни дрехи. Венли се притисна към стената на кулата, докато се настройваше на Притеснение, вдигнала ръка срещу праха от отломките.

Дупката остана в небето, макар светлината зад нея да я нямаше. Отдолу, разбитите останки на града изглеждаха… фалшиви. Нямаше писъци от страх, нямаше стенания от болка. Телата бяха просто обвивки, кожи, захвърлени празни на земята.

Внезапен тътен разби въздуха зад нея и отвори нова дупка, по-надолу и близо до края на града. Небето се срина в дупката и разкри онази омразна светлина отново. Тя поглъщаше всичко покрай себе си — стени, сгради, дори и земята се разпадаше и влизаше в пастта й.

Прах и отломки обсипаха Венли в яростна вихрушка. Тя се притисна към каменната стена, вкопчена в една от подпорите на балкона. Заля я ужасна жега от далечната дупка.

Стисна очи и се хвана още по-здраво. Той можеше да дойде да я изиска, но тя нямаше да се пусне.

„Ами великата цел? Ами силата, която предлага той?“ Все още ли искаше тези работи? Или те бяха просто нещо, за което да се хване, след като бе донесла края на своя народ?

Венли скръцна със зъби. В далечината чу тих ритъм. Той някак звучеше през рева на вятъра, удрянето на прах и камъни. Ритъмът на Притеснението?

Тя отвори очи и видя Тембър да се бори с вятъра в опит да стигне до нея. Проблясъци светлина избухваха от малкото духче в обезумели кръгове.

Сгради се срутваха по улицата. Целият град се сриваше — дори и дворецът се разпадна, всичко, с изключение на онова местенце, близо до балкона.

Малкото духче смени на Ритъма на Изгубените и започна да се плъзга назад.

Венли изкрещя и пусна подпората. Моментално беше избутана от вятъра — но макар вече да не беше в буреносна форма, това все пак беше форма на сила, невероятно гъвкава. Тя контролираше падането си, движеше се настрани и се плъзгаше по камъните, с крака към угнетителната светлина. Докато наближаваше духчето, Венли заби крака си в една дупка на улицата, след което се хвана за пукнатина в една разбита скала и успя да спре. Тя се изви и с другата ръка сграбчи Тембър от въздуха.

Усещането да докосва Тембър бе като да докосва коприна, която се вее по вятъра. Докато Венли свиваше лявата си ръка около духчето, усети пулсираща топлина. Тембър пулсираше в Ритъма на Похвалата, докато Венли я придърпваше близо до себе си.

„Страхотно“, помисли си тя, свела глава срещу вятъра, с лице към земята, хванала се за пукнатината в скалата с дясната си ръка. „Сега можем да падаме заедно.“

Имаше една надежда. Да се държи и да се надява, че накрая…

Горещината отслабна и изчезна. Вятърът се укроти. Отломките се спуснаха с трополене на земята, макар че падането бе по-тихо този път. Не само че вятърът беше дърпал настрани, вместо нагоре, но и вече нямаше много остатъци.

Венли се изправи, покрита с прах, лицето и ръцете й бяха издраскани от парчета камък. Тембър пулсираше нежно в ръката й.

Градът на практика беше изчезнал. Нямаше нищо повече от някое очертание на основа на сграда тук и там и останките на странните каменни образувания, известни като вятърните остриета. Дори и те бяха смалени до буци, високи около метър и половина. Единствената постройка, която бе останала в града, беше онази част от кулата, където стоеше Колин.

Зад нея имаше черна, зееща дупка в нищото.

Земята се разтресе.

„О, не.“

Нещо тътнеше в скалите под нея. Самата земя започна да се тресе и да се рони. Венли побягна към разбития дворец, точно когато всичко — най-сетне — се срути. Земята, останалите основи, дори въздухът изглежда се разлагаше.

Под нея се отвори бездна и Венли скочи, като се опита да стъпи от другата й страна. Не й стигнаха няколко сантиметра и тя полетя в дупката. Докато падаше, се въртеше във въздуха, пресягаше се към сриващото се небе с една ръка и държеше Тембър с другата.

Над нея, мъжът в синята униформа скочи в бездната.

Падна извън периметъра на дупката и протегна една ръка към Венли. С другата се държеше за каменната стена, като дращеше по камъка. Нещо проблясваше по ръката му. Линии от светлина, мрежа, която покриваше цялото му тяло. Пръстите му не кървяха, докато дереше камъка.

Скалите покрай Венли — самият въздух — станаха по-реални. В неподчинение към жегата отдолу, тя се забави точно толкова, че пръстите й да докоснат ръката на Колин.

„Върви.“

Венли се стовари върху пода на пещерата си в Марат, видението го нямаше. Потна, задъхана, тя отвори левия си юмрук. За нейно успокоение, Тембър изплува навън, пулсираща в колеблив ритъм.

* * *

Далинар се разтвори в чиста болка.

Усети как е разкъсван, одиран, настъргван. Всяко парченце от него бе отделено и бе оставено да страда в изолация. Наказание, отмъщение, персонализирано мъчение.

Можеше да продължава цяла вечност. Вместо това, слава богу, агонията избледня и той се свести.

Коленичи на безкрайно поле от сияещи бели камъни. Зад него светлината се сливаше и образуваше фигура, облечена в бяло и златно, хванала къс скиптър.

— Какво виждаше? — попита Зло, любопитен. Той потропа със скиптъра си по земята като с бастун. Дворецът на Нохадон — където бе Далинар преди секунди — се материализира от светлина до тях. — А, пак ли това? Търсиш отговори от мъртвите?

Далинар стисна очи. Като какъв глупак се бе проявил. И да е имало някога надежда за мир, той вероятно я бе унищожил, като издърпа тази жена парш във видение и я подложи на ужасите на Зло.

— Далинар, Далинар — поклати глава Зло. Настани се на трон, направен от светлина, след което сложи ръка върху рамото на Далинар. — Боли, нали? Да. Аз познавам болката. Аз съм единственият бог, който я познава. Единственият, който го е грижа.

— Може ли да има мир? — попита Далинар, гласът му беше дрезгав. Говоренето беше трудно. Бе усетил как го разкъсват в светлината преди секунди.

— Да, Далинар — отвърна Зло. — Може да има. Ще има.

— След като унищожиш Рошар.

— След като ти го унищожиш, Далинар. Аз съм онзи, който ще го изгради наново.

— Съгласи се на състезание между шампиони — каза с мъка Далинар. — Нека… нека намерим начин… — Той замълча.

Как можеше да се бори с това нещо?

Зло го потупа по рамото.

— Бъди силен, Далинар. Вярвам в теб, дори когато ти самият не вярваш в себе си. Макар че ще боли известно време, има край. Мирът е в бъдещето ти. Премини през агонията. След това ще победиш, синко.

Видението избледня и Далинар се намери в горната стая в Уритиру. Срина се в креслото, което бе сложил там, Навани държеше ръката му притеснено.

През връзката си Далинар усети ридание. Отеца на Бурята бе задържал Зло, но бурите да го отнесат, беше платил цената. Най-силният дух на Рошар — въплъщение на бурята, която оформяше всичко живо — плачеше като дете и шепнеше, че Зло е твърде силен.