Брандън Сандърсън
Заклеващия (139)

108
Пътят на Чест

„Покрай Чемоариш, Майката на праха, се носят най-разнообразни митове и легенди. Тяхното богатство прави отличаването на лъжите от истините изключително трудно. Наистина смятам, че тя не е Нощната пазителка, обратното на онова, което се твърди в някои истории.“

Из Митика на Хеси, страница 231

Шалан рисуваше в бележника си, докато стоеше върху палубата на кораба на духчетата на честта, вятърът от движението му рошеше косата й. До нея Каладин бе отпуснал ръце върху парапета и гледаше към океана от мъниста.

Сегашният им плавателен съд, „Пътят на Чест“, беше по-бърз от търговския кораб на Ико. Имаше мандри, разположени не само отпред, но и впрегнати към релси, подобни на крила, които стърчаха отстрани. Разполагаше с пет палуби — включително три отдолу, за екипажа и за склад, — но те бяха предимно празни. Изглеждаше като военен съд, направен, за да превозва войници, който в момента не е напълно окомплектован.

Главната палуба бе подобна на горната палуба на човешките кораби, но този съд имаше и висока палуба, която минаваше през центъра, от носа до кърмата. По-тясна от главната палуба, тя стоеше на широки бели стълбове и вероятно предлагаше отлична гледка. Шалан можеше единствено да предполага, тъй като само екипажът имаше право да ходи там.

Поне ги бяха пуснали — Шалан и останалите бяха прекарали първата си седмица на кораба заключени в трюма. Духчетата на честта не им бяха дали никакво обяснение, когато, най-накрая, бяха освободили хората и Шарка и им бяха позволили да се разхождат по палубата, стига да не стъпваха на високата палуба и да не им се пречкаха.

Сил оставаше затворена.

— Погледни — Шалан наклони нарисуваната си карта към Каладин. — Шарка казва, че има крепост на духчетата на честта близо до Карбрант в нашия свят. Наричат го Непоколебима преданост. Със сигурност сме тръгнали натам. Поехме на югозапад, след като напуснахме Богослужение.

— Докато бяхме в трюма — тихо каза Каладин, — видях море от малки пламъчета през бойницата. Град от нашата страна?

— Това беше тук — отвърна Шалан и посочи на картата си. — Виждаш ли къде се срещат реките, точно югозападно от езерото? Там има градове от нашата страна. Речният полуостров трябваше да ни блокира гледката, но духчетата явно са издълбали канал в камъка. Движехме се на изток по Вледеняващата река, след което завихме отново на запад.

— Значи ми казваш…

Тя посочи към една точка с молива си от въглен.

— Някъде тук сме, движим се към Карбрант през Мразовитите земи.

Каладин потърка брадичката си. Погледна към едно духче на честта, което минаваше отгоре, и присви очи. Бе прекарал първия им ден на свобода да спори с тях — което бе завършило с това, че го затвориха за още два дни.

— Каладин… — започна Шалан.

— Трябва да я пуснат — настоя той. — За мен затворите са ужасни — за нея ще са още по-зле.

— Тогава ми помогни да намерим начин да слезем от този кораб.

Той погледна отново към картата й и посочи.

— Град Тайлен — каза той. — Ако продължим в тази посока в някакъв момент ще минем точно северно от него.

— „Точно северно от него“ в случая означава на почти петстотин километра от него, по средата на океан от мъниста.

— Много по-близо, отколкото сме били до която и да е друга Порта — отбеляза той. — И ако има как да накараме кораба да завие леко на юг, може би ще успеем да стигнем до бреговете на Протока на дълговеждите, които ще са от камък от тази страна. Или смяташ, че все още трябва да се опитваме да стигнем до измислената „Перпендикулярност“ на Лазур в Рогоядските върхове?

— Аз… — той говореше толкова убедително, с такова увличащо усещане за стимул. — Не знам, Каладин.

— Движим се в правилната посока — заяви той твърдо. — Видях го, Шалан. Просто трябва да продължим с кораба още няколко дни, след което да намерим начин да избягаме. Можем да се изкачим до Клетвената порта от тази страна и после ти да ни прехвърлиш в град Тайлен.

Звучеше разумно. Е, ако се изключеше фактът, че духчетата на честта ги наблюдаваха. И фактът, че Слетите знаеха къде са сега и вероятно събираха сили, за да ги подгонят. И фактът, че някак трябваше да избягат от кораб по средата на океан от мъниста, да стигнат до брега, след което да изкачат триста и нещо километра, за да стигнат до град Тайлен.

Всичко това бледнееше пред страстта на Каладин. Всичко, освен най-голямата й тревога — дали можеше изобщо да накара Клетвената порта да работи? Струваше й се, че твърде голяма част от този план зависеше от нея.

И все пак, тези очи…

— Можем да опитаме да започнем бунт — предложи Воал. — Вероятно тези духчета на мъглата, които вършат цялата работа, ще ни послушат. Няма как да са щастливи, само подскачат насам-натам и вършат каквото им наредят духчетата на честта.

— Не знам — отвърна Каладин, гласът му затихна, тъй като едно от въпросните — направено изцяло от мъгла, с изключение на ръцете и лицето — мина наблизо. — Може да е безразсъдно. Не мога да се бия с всички тях.

— А ако имаше Светлина на Бурята? — попита Воал. — Ако успея да я свия обратно и да ти я дам? Тогава?

Той пак си потри брадичката. Бурите да го вземат, изглеждаше добре с брада. Много мъжествен и неопитомен в лицето, в пълен контраст със спретнатата синя униформа. Като диво духче на страстта, хванато в капана на клетви и кодекси…

Чакай.

Чакай, това Воал ли беше?

Шалан се отърси от моментната смяна на личността. Каладин изглежда не забеляза.

— Може би — замисли се той. — Наистина ли мислиш, че можеш да откраднеш скъпоценните камъни обратно? Бих се чувствал доста по-удобно с малко Светлина на Бурята в джоба си.

— Аз… — Шалан преглътна. — Каладин, не знам дали… Може би е най-добре да не се бием с тях. Те са духчета на честта.

— Те са тъмничари — възрази той, но след това се успокои. — Но ни водят в правилната посока, макар и неволно. Ами ако откраднем Светлината на Бурята и просто скочим зад борда? Можеш ли да намериш мънисто, което да ни създаде път към сушата, както направи в Колинар?

— Аз… мисля, че мога да опитам. Но няма ли духчетата на честта просто да завият обратно и да ни приберат?

— Ще помисля за това — кимна Каладин. — Опитай да намериш някои мъниста, които да са ни от полза.

Той тръгна по палубата, като подмина Шарка, който стоеше със сключени зад гърба ръце и мислеше в числа. Накрая Каладин се настани до Лазур и тихо заговори с нея, вероятно описвайки плана си.

Какъвто и да беше.

Шалан пъхна скицника си под мишница и погледна встрани от кораба. Толкова много мъниста, толкова много души, натрупани на купчини една върху друга. Каладин искаше от нея да претърси всичко това, за да намери нещо, което може да им помогне?

Тя погледна един преминаващ моряк, духче на мъглата, което имаше газообразни крайници, които завършваха с ръкавици. Женското лице бе във формата на порцеланова маска и тя — като останалите от вида си — беше облечена с жилетка и панталони, които сякаш се носеха върху тяло, направено от виеща се, непостоянна мъгла.

— Има ли начин да си взема малко от тези мъниста? — попита Шалан.

Духчето на мъглата закова на място.

— Моля? — допълни Шалан. — Аз…

Морякът изтича нанякъде и след малко се върна заедно с капитана: високо, високомерно изглеждащо духче на честта на име Нотум. Той сияеше в меко синьо-бяло и носеше старомодна — но спретната — флотска униформа, която бе част от същността му. Брадата му бе подстригана по начин, който Шалан не беше виждала досега — брадичката бе обръсната, почти като на рогоядец, но с тънък мустак и изваяна линия на косата, която започваше оттам нагоре по бузите му и се сливаше с бакенбардите му.

— Имаш молба? — попита я той.

— Бих искала няколко мъниста, капитане — обясни Шалан. — За да практикувам изкуството си, ако нямате нищо против. Трябва да правя нещо, за да убивам времето си на този кораб.

— Проявяването на случайни души е опасно, Тъкачке на Светлина. Няма да ти позволя да го правиш своеволно по палубите ми.

Да запази в тайна от него истинската природа на ордена си се бе оказало невъзможно, като се имаше предвид Шарка, който я следваше наоколо.

— Обещавам да не проявявам нищо — помоли се тя. — Само искам да практикувам визуализиране на душите в мънистата. Част от обучението ми е.

Той я изучаваше, стиснал ръце зад гърба си.

— Добре тогава — съгласи се, което я изненада. Не беше очаквала това да проработи. Но капитанът даде заповед и духчетата на мъглата спуснаха една кофа с въже, за да й доставят мъниста.

— Благодаря — обърна се към него Шалан.

— Беше лесна молба — отвърна той. — Само внимавай. Предполагам, че ще ти трябва Светлина на Бурята, за да проявиш нещо, но все пак… внимавай.

— Какво се случва, ако отнесем мънистата много далеч? — попита Шалан с любопитство, когато духчетата на мъглата й подадоха кофата. — Те са свързани с обекти във Физическото царство, нали?

— Можеш да ги носиш където си поискаш в Морето на сенките — отвърна капитанът. — Връзката им е чрез Царството на духа и разстоянията нямат значение. Но като ги пуснеш — освободиш ги, — те си намират пътя до физическия си двойник. — Той я погледна. — Всичко това е много ново за теб. Кога е започнало отново? Сияйни, които се кълнат в Идеали?

— Ами…

„Мъртвото лице на майка й, с изгорени очи.“

— Не много отдавна — каза Шалан. — Няколко месеца за повечето от нас. Няколко години за някои…

— Надявахме се, че този ден никога няма да дойде. — Той се обърна, за да се качи на високата палуба.

— Капитане? — спря го Шалан. — Защо ни пуснахте? Ако се притеснявате толкова за Сияйните, защо просто не ни оставихте заключени?

— Не беше честно — отвърна той. — Вие не сте затворници.

— Какво сме тогава?

— Само Отеца на Бурята знае. За щастие, не е нужно аз да се оправям с това. Ще доставим вас и Древната дъщеря на някой с повече власт. Дотогава, моля ви, опитайте се да не потрошите кораба ми.

* * *

Докато дните минаваха, Шалан изпадна в рутина на кораба на духчетата на честта. Прекарваше повечето дни седнала на главната палуба, близо до парапета. Позволиха й да задържи колкото иска сфери, за да се занимава с тях, но повечето бяха безполезни неща. Камъни, пръчки, части от дрехи. И все пак, беше полезно да ги визуализира. Да ги държи, да медитира върху тях. Да ги разбира?

Предметите имаха желания. Прости желания наистина, но те се отдаваха на тези желания страстно — както бе научила по времето на няколкото си опита в Превръщането. Сега тя не се опитваше да промени тези желания. Просто се научи да ги докосва, да слуша.

Почувства близост с някои от тези сфери. Нарастващо разбиране, че, може би, беше в състояние да накара душите им да разцъфнат от сфери до напълно оформени предмети от тази страна. Проявления, така се наричаха.

Когато не се упражняваше със сферите, тя правеше скици. Някои се получаваха, някои не. Носеше полата, която Адолин й бе купил, като се надяваше тя да я накара да се почувства повече като Шалан. Воал продължаваше да се появява, което можеше да е полезно — но начинът, по който това просто се случваше, я плашеше. Беше точно обратното на онова, което Шутът й бе казал да прави, нали?

Каладин прекарваше дните, като крачеше напред-назад по главната палуба и хвърляше гневни погледи към духчетата на честта, край които минаваше. Приличаше на звяр в клетка. Шалан също изпитваше част от неговото усещане за неотложност. Не бяха видели никаква следа от врага, не и откакто напуснаха Богослужение. Но тя спеше неспокойно всяка нощ, притеснена, че ще се събуди от викове, които съобщават, че ги приближава вражески кораб. Нотум бе потвърдил, че Пустоносните създават своя собствена империя в Морето на сенките. И че контролират Перпендикулярността на Култивация, най-лесния начин да се прехвърлиш от едно царство в друго.

Шалан опипа още една шепа сфери, долавяше присъствието на малка кама, камък, парче плод, което бе започнало да се вижда като нещо ново — нещо, което можеше да израсне до своя собствена идентичност, вместо да бъде просто част от едно цяло.

Какво щеше да види човек, ако погледнеше нейната душа? Щеше ли тя да създаде едно-единствено общо впечатление? Или много различни идеи за това какво е да си на нейно място?

Близо до нея първият помощник на кораба — женско духче на честта с къса коса и ъгловато лице — излезе от трюма. Интересно, носеше Вълшебния меч на Лазур. Качи се на главната палуба, под сянката на високата палуба, и тръгна към Лазур, която стоеше и наблюдаваше движението на океана.

Любопитна, Шалан прибра в джоба си сферата, олицетворяваща нож — за всеки случай, — след което остави кофата върху скицника си и тръгна към тях. Недалеч Каладин отново крачеше напред-назад и също забеляза меча.

— Вади я внимателно — каза Лазур на Бореа, първия помощник, докато Шалан приближаваше. — Не я вади докрай — не те познава.

Бореа носеше униформа като на капитана, цялата стегната и нетърпяща глупости. Тя разкопча едно малко копче върху ножницата на Вълшебния меч, след което внимателно го извади на около сантиметър и си пое рязко дъх.

— То… гъделичка.

— Тя те проучва — обясни Лазур.

— Наистина е така, както казваш — отвърна Бореа. — Вълшебен меч, който не изисква духче — не изисква поробване. Това е нещо ново. Как го постигна?

— Ще разменя знанието според сделката ни, когато пристигнем.

Бореа прибра острието и затвори ножницата.

— Добра връзка, човеко. Приемаме предложението ти. — Изненадващо, жената протегна оръжието към Лазур, която го взе.

Шалан се приближи още, докато наблюдаваше как Бореа тръгна по стълбите към високата палуба.

— Как? — попита тя Лазур, която слагаше меча на колана си. — Как ги накара да ти върнат оръжието?

— Те са доста разумни — отвърна Лазур, — стига да обещаеш правилните неща. Преговарях за превоз и размяна на информация, след като стигнем Неизменна честност.

— Какво си направила? — обади се Каладин. Тръгна към тях. — Какво чух току-що?

— Направих сделка, Благословени от Бурята — отвърна Лазур и срещна погледа му. — Ще бъда свободна, след като стигнем крепостта им.

— Ние няма да стигнем до крепостта им — тихо заяви той. — Ние ще избягаме.

— Аз не съм някой от твоите войници, нито дори поданик на Адолин. Ще направя онова, което ще ме закара до Перпендикулярността — и, освен това, ще открия какво знаят тези хора за един престъпник, който преследвам.

— Би захвърлила честта за една награда?

— Аз съм тук, само защото вие двамата — макар вината да не беше ваша, признавам — ме вкарахте в капан. Не ви виня, но също така не съм длъжна да следвам мисията ви.

— Предателка — шепнешком каза той.

Лазур го погледна безизразно.

— В някакъв момент, Кал, ще ти се наложи да признаеш, че най-доброто, което е във възможностите ти сега, е да продължиш с тези духчета. В тяхната крепост можеш да изясниш недоразумението, след което да продължиш.

— Това може да отнеме седмици.

— Не знаех, че се движим по график.

— Далинар е в опасност. Не те ли е грижа?

— За човек, когото не познавам? — учуди се Лазур. — В опасност от заплаха, която ти не можеш да определиш и която ще се случи в момент, който ти е неизвестен? — Тя скръсти ръце. — Прости ми, задето не споделям тревогата ти.

Каладин стисна зъби, после се обърна и тръгна — право нагоре по стъпалата към високата палуба. Те не трябваше да се качват там, но понякога правилата изглежда не важаха за Каладин, Благословения от Бурята.

Лазур поклати глава, след това се обърна и се подпря на парапета.

— Днес просто не му е ден, Лазур — обади се Шалан. — Мисля, че е нервен, защото духчето му е затворено.

— Може би. Виждала съм много луди глави навремето, а младият Благословен от Бурята ми се струва изцяло нов вид. Иска ми се да знаех какво се опитва да докаже така отчаяно.

Шалан кимна, след което погледна към меча на жената.

— Ти каза… че духчетата имат информация за човека, когото преследваш?

— Да. Бореа мисли, че оръжието, което издирвам, е минало през крепостта им преди няколко години.

— Ти преследваш… оръжие?

— И онзи, който го донесе до земите ви. Вълшебен меч, който кърви с черен дим. — Лазур се обърна към нея. — Не искам да бъда груба, Шалан. Осъзнавам, че всички нямате търпение да се върнете обратно по земите си. Дори мога да повярвам, че — чрез някакъв прилив на Съдбата — Каладин, Благословения от Бурята, е видял някаква предстояща опасност.

Шалан потръпна. „Внимавай с всеки, който твърди, че е способен да вижда бъдещето.“

— Но — продължи Лазур, — дори и ако мисията му е жизненоважна, това не значи, че и моята не е такава.

Шалан погледна към високата палуба, където бегло можеше да чуе как Каладин вдига врява. Лазур се обърна, стисна ръце и доби замислено изражение. Искаше да бъде сама, така че Шалан тръгна обратно към мястото, на което бе оставила нещата си. Настани се на земята и махна кофата от скицника си. Страниците запърхаха и показаха различни версии на нея самата, всяка от които погрешна. Продължаваше да рисува лицето на Воал върху тялото на Сияйната или обратното.

Започна да рови в последната кофа със сфери. Откри риза и паница, но следващото зрънце беше паднал клон от дърво. Това й довя спомени от последния път, в който се бе потопила в Морето на сенките — замръзваща, на ръба на смъртта, на брега на океана.

Защо… защо не се бе опитвала да Превръща оттогава? Беше използвала оправдания, бе избягвала да мисли за това. Бе съсредоточила цялото си внимание върху Тъкането на Светлина.

Беше пренебрегнала Превръщането. Защото се бе провалила.

Защото я беше страх. Можеше ли да измисли някой, който да не се страхува? Някой нов, тъй като Воал беше счупена, и то още от провала на пазара в Колинар…

— Шалан? — обади се Адолин и дойде при нея. — Добре ли си?

Тя се отърси. От колко време седеше там?

— Добре съм — отвърна. — Просто… си спомням.

— Хубави неща или лоши?

— Всички спомени са лоши — отсече моментално, след което извърна поглед и се изчерви.

Той се настани до нея. Бурите да го отнесат, явната му тревога беше изнервяща. Тя не искаше Адолин да се притеснява за нея.

— Шалан? — обади се отново той.

— Шалан ще се оправи — каза тя. — Ще я доведа обратно след мъничко. Само трябва да я… възстановя…

Адолин погледна към пърхащите страници с нейни различни версии. Пресегна се, прегърна я и не каза нищо. Това се оказа правилното нещо за казване.

Тя затвори очи и опита да се стегне.

— Коя харесваш най-много? — попита най-сетне. — Воал е онази с бялото облекло, но в момента имам проблеми с нея. Подава се понякога, когато не искам, но пък не идва, когато имам нужда от нея. Сияйната е онази, която се упражнява с меча. Направих я по-красива от останалите и с нея можеш да говориш за дуелиране. Но през част от времето ще трябва да бъда някоя, способна да Тъче Светлина. Опитвам се да измисля коя да бъде тя…

— Очите на Аш, Шалан!

— Шалан е счупена, затова мисля, че се опитвам да я скрия. Като спукана ваза, която обръщаш с хубавата част към стаята и скриваш недостатъка отзад. Не го правя нарочно, но се случва и не знам как да го спра.

Той я прегръщаше.

— Никакъв съвет? — попита тя, вцепенена. — Изглежда всички винаги имат в изобилие.

— Ти си умната. Какво мога да кажа аз?

— Объркващо е, да бъдеш всички тези хора. Имам чувството, че непрекъснато показвам различни лица. Лъжа всички, защото отвътре съм различна… В това няма смисъл, нали? — Тя отново затвори очи. — Ще го сглобя отново. Ще бъда… някоя.

— Аз… — Той я прегърна по-силно, когато корабът се разлюля. — Шалан, аз убих Садеас.

Тя примигна, след което се отдръпна от него и го погледна в очите.

— Какво?

— Аз убих Садеас — прошепна Адолин. — Срещнахме се в коридорите на кулата. Той започна да обижда татко, да говори за ужасните неща, които щял да ни стори. И… и аз не можех да слушам повече. Не можех да седя там и да гледам самодоволната му червена мутра. Така че… го нападнах…

— Значи през цялото време, през което търсим убиец…

— Аз бях. Аз съм онзи, който духчето копира първия път. Продължавах да мисля за това как лъжа теб, татко и всички останали. Честният Адолин Колин, ненадминатият дуелист? Убиец. И, Шалан, аз… аз не мисля, че съжалявам.

— Садеас беше чудовище. Той непрекъснато се опитваше да ни убие. Предателството му причини смъртта на много от моите приятели. Когато официално го предизвиках на дуел, той се измъкна. Беше по-умен от мен. По-умен от татко. Щеше да спечели накрая. Така че го убих.

Той я придърпа до себе си и си пое дълбок дъх.

Шалан потръпна, след което прошепна:

— Браво на теб.

— Шалан! Ти си Сияйна. Не би трябвало да прощаваш нещо подобно!

— Не знам какво би трябвало да правя. Знам само, че светът е по-добро място след смъртта на Торол Садеас.

— Татко нямаше да одобри, ако знаеше.

— Баща ти е велик човек — заяви Шалан, — който, може би, е по-добре да не знае всичко. За негово собствено добро.

Адолин отново си пое въздух. Докато главата й бе подпряна на гърдите му, въздухът, който излизаше и влизаше в дробовете му, беше доловим, а гласът му — различен. По-плътен.

— Да — съгласи се той. — Да, може би. Във всеки случай, мисля, че знам какво е да имаш чувството, че лъжеш целия свят. Така че може би ако решиш какво да правиш, би могла да ми кажеш?

Тя се подпря на него, заслушана в пулса му, в дишането. Чувстваше топлината му.

— Така и не ми каза — прошепна — коя предпочиташ.

— Очевидно е. Предпочитам истинската теб.

— Коя обаче е тя?

— Тя е тази, с която разговарям в момента. Не е нужно да се криеш, Шалан. Не е необходимо да го потискаш. Може би вазата е спукана, но това само значи, че може да разкрие какво има вътре в нея. А аз харесвам онова, което е вътре.

Толкова топло. Уютно. И удивително непознато. Какъв беше този мир? Това място без страх?

Шумове, долитащи отгоре, го развалиха. Тя се отдръпна и погледна към високата палуба.

— Какво всъщност прави мостовият там горе?

* * *

— Сър — провикна се мъгливото духче моряк на развален алетски. — Сър! Недейте. Моля ви, недейте!

Каладин не й обърна внимание, гледайки през телескопа, който бе свалил от веригата наблизо. Стоеше в задната част на високата палуба и оглеждаше небето. Онзи Слят ги беше гледал как напускат Богослужение. Враговете рано или късно щяха да ги намерят.

„Далинар сам. Обграден от девет сенки…“

Каладин най-сетне подаде телескопа на разтревоженото духче. Капитанът на кораба, в спретната униформа, която вероятно би била неудобна за човек, приближи и освободи морячката, която се изниза.

— Бих предпочел — каза капитан Нотум — да се въздържаш да притесняваш екипажа ми.

— Аз бих предпочел да пуснеш Сил — сопна се Каладин, който усещаше тревогата й чрез връзката помежду им. — Както ти казах, Отеца на Бурята е простил стореното от нея. Няма престъпление.

Ниското духче хвана ръце зад гърба си. От всички духчета, с които бе общувал от тази страна, духчетата на честта изглежда споделяха най-много от човешката маниерност.

— Мога да заключа и теб отново — заяви капитанът. — Или дори да наредя да те хвърлят през борда.

— Така ли? И какво ще причини това на Сил? Каза ми, че загубата на Сияйния, с който е обвързано, е трудно за духчетата на честта.

— Истина е. Но тя ще се възстанови и може би така ще бъде най-добре. Връзката ти с Древната дъщеря е… неуместна.

— Не е като да сме си пристанали.

— По-лошо е, тъй като връзката Наел е по-интимна от любовната. Свързване на духове. Това не е нещо, което трябва да се върши лекомислено и без надзор. А и освен това Древната дъщеря е твърде млада.

— Млада? — учуди се Каладин. — Не я ли нарече току-що древна?

— Би било трудно да го обясня на човек.

— Все пак опитай.

Капитанът въздъхна.

— Духчетата на честта са създадени лично от Чест преди много хиляди години. Вие го наричате Всемогъщия, и… се опасявам, че той е мъртъв.

— В което има логика, тъй като това е почти единственото оправдание, което бих приел.

— Не говори така лекомислено, човеко — сопна се Нотум. — Вашият бог е мъртъв.

— На мен не ми е бог. Но, моля те, продължавай.

— Е… — Нотум се намръщи. Очевидно бе смятал, че Каладин ще приеме по-трудно идеята за смъртта на Чест. — Е, в някакъв момент преди смъртта си, Чест спря да създава духчета. Не знаем защо, но той помоли Отеца на Бурята да върши това вместо него.

— Подготвял е наследник. Чувал съм, че Отеца на Бурята е като образ на Всемогъщия.

— По-скоро като слаба сянка — отвърна Нотум. — Ти… ти всъщност разбираш това?

— Да разбирам, не. Да следя? До голяма степен.

— Отеца на Бурята създаде само шепа деца. Всички те, с изключение на Силфрена, бяха унищожени по време на Измяната и се превърнаха в мъртвооки. Тази загуба нарани Отеца, който не създаде нищо повече векове наред. Когато най-сетне отново премина към създаване на духчета на честта, сътвори само още десет. Пра-прабаба ми бе измежду тях; тя създаде дядо ми, който създаде баща ми, който накрая създаде мен.

— Едва наскоро, дори и по вашите разбирания, Древната дъщеря беше открита отново. Заспала. Така че, за да отговоря на въпроса ти, Силфрена е едновременно стара и млада. Стара по форма, но млада по ум. Тя не е готова да се оправя с човеци и определено не е готова за връзка. Дори на себе си не бих имал доверие за такава връзка.

— Мислиш, че сме твърде непостоянни, нали? Че не можем да спазваме клетвите си.

— Аз не съм Върховен дух — скара се капитанът. — Мога да видя, че разнообразието на човешкия вид е това, което ви дава сила. Способността ви да променяте мнението си, да вървите срещу онова, което някога сте смятали, може да бъде голямо предимство. Но връзката ви е опасна, без Чест. Няма да има достатъчно проверки за силата ви — и рискувате да стане катастрофа.

— Как?

Нотум поклати глава, след което извърна очи и се загледа в далечината.

— Не мога да отговоря. Така или иначе, не биваше да се свързваш със Силфрена. Тя е твърде ценна за Отеца на Бурята.

— Въпреки това — отвърна Каладин — си закъснял с около половин година. Така че най-добре да го приемеш.

— Не е твърде късно. Убийството ти ще я освободи — макар и да е болезнено за нея. Има други начини, поне докато не бъде заклет Последният Идеал.

— Не мога да си представя, че ще убиеш човек заради това — рече Каладин. — Кажи ми честно. Има ли чест в това, Нотум?

Капитанът извърна поглед, сякаш бе засрамен.

— Знаеш, че Сил не бива да бъде затворена така — продължи Каладин тихо. — Ти също си духче на честта, Нотум. Трябва да знаеш как се чувства тя.

Капитанът не отговори.

Най-накрая Каладин изскърца със зъби и си тръгна. Духчето не изиска той да слезе долу, така че се настани в самия преден край на палубата, надвиснал над носа на кораба.

С ръка на флагщока, Каладин подпря единия си крак на ниския парапет, надвиснал над морето от сфери. Днес носеше униформата си, тъй като бе успял да я изпере предишната нощ. „Пътят на Чест“ предлагаше добри удобства за човеци, включително устройство, което създаваше много вода. Дизайнът — ако не и самият кораб — вероятно датираше от преди векове, когато Сияйни са пътували из Морето на сенките заедно с духчетата си.

Под него корабът изскърца, когато моряците смениха курса. Можеше да види земя наляво. Протокът на дълговеждите — от другата страна на който щяха да открият град Тайлен. Изкусително близо.

Техническо погледнато, той вече не беше охранител на Далинар. Но бурите да го отнесат, по време на дъждовния сезон Каладин за малко не бе изоставил дълга си. Мисълта за Далинар, който имаше нужда от него сега — докато Каладин бе в капан и не можеше да му помогне, — му причиняваше почти физическа болка. Бе разочаровал толкова много хора в живота си…

„Животът преди смъртта. Силата преди слабостта. Пътят преди целта.“

Заедно, тези Думи образуваха Първия Идеал на Бягащите по вятъра. Той ги бе изрекъл, но не беше сигурен, че ги разбира.

Във Втория Идеал имаше повече ясен смисъл. „Ще защитавам онези, които не могат да се защитават сами.“ Разбираем, да… но съкрушителен. Светът беше място на страдания. Наистина ли от него се очакваше да го спре всичкото?

„Ще защитавам дори онези, които мразя, стига да е правилно.“ Третият Идеал значеше да се застъпиш за всекиго, ако е нужно. Но кой решаваше кое е „правилно“? Коя страна се очакваше да защитава?

Четвъртият Идеал не му бе известен, но колкото повече се приближаваше към него, толкова по-изплашен се чувстваше. Какво щеше да изисква той от него?

Нещо изкристализира в пространството край него, линия от светлина като леко драсване по въздуха, последвана от дълго, меко сияние. Едно мъгливо духче моряк наблизо ахна, след което побутна другарката си. Тя прошепна нещо с благоговение, после и двамата бързо се отдалечиха.

„Какво направих пък сега?“

Втора драскотина от светлина се появи до него, въртеше се, в синхрон с първата. Оформяха спирални следи във въздуха. Той би ги нарекъл духчета, но не бяха от вид, който бе виждал преди. А и освен това духчетата от тази страна не изглежда да изчезваха и да се появяваха — те винаги бяха тук, нали?

— К-Каладин? — прошепна един глас в ума му.

— Сил? — прошепна той в отговор.

— Какво правиш? — Рядко я чуваше директно в ума си.

— Седя на палубата. Какво се е случило?

— Нищо. Просто мога… да почувствам ума ти сега. По-силно, отколкото обичайно. Те са те освободили?

— Да. Опитах се да ги накарам да освободят и теб.

— Те са упорити. Това е черта на духчетата на честта, която аз, за щастие, избегнах.

— Сил. Какъв е Четвъртият Идеал?

— Знаеш, че трябва сам да стигнеш до него, глупчо.

— Ще бъде трудно, нали?

— Да. Близо си.

Той се наведе напред и загледа как мандрите се носеха под тях. Малко ято духчета на славата се стрелна край кораба. Те отделиха момент, за да излетят нагоре и да се завъртят покрай него, преди да се запътят на юг, по-бързи от кораба.

Странните драскотини от светлина продължиха да се въртят около него. Зад гърба му се събраха моряци, които вдигаха врява, докато капитанът не се появи и не зяпна.

— Какво са те? — попита Каладин, като кимна към малките драскотини от светлина.

— Духчета на вятъра.

— О. — Наистина му напомняха малко за начина, по който духчетата на вятъра летяха по поривите на вятъра. — Те са често срещани. Защо всички са толкова разстроени?

— От тази страна не са — отвърна капитанът. — Те живеят от вашата страна, почти напълно. Аз… аз никога не съм ги виждал преди. Красиви са.

„Може би подцених Нотум“, помисли си Каладин. „Може би той щеше да изслуша различен вид молба.“

— Капитане — обърна се той към духчето. — Поел съм клетва, като Бягащ по вятъра, да защитавам. А Обвързващият, който ни води, е в опасност.

— Обвързващ? — попита капитанът. — Кой?

— Далинар Колин.

— Не. Кой Обвързващ от тримата?

— Не разбирам какво имаш предвид — обясни Каладин. — Но неговото духче е Отеца на Бурята. Казах ти, че съм говорил с него.

Ако се съдеше по зяпналото изражение на капитана, може би Каладин трябваше да спомене този факт по-рано.

— Трябва да спазя клетвата си — продължи той. — Необходимо ми е да освободиш Сил, след което да ни заведеш на място, от което можем да преминем към другото царство.

— Аз самият съм се клел — отвърна капитанът. — В Чест и в истините, които следваме.

— Чест е мъртъв — рече Каладин. — Но Обвързващият не е. Твърдиш, че виждаш как човешкото разнообразие ни дава сили — е, предизвиквам те да сториш същото. Погледни отвъд списъка с правилата си. Трябва да разбереш, че нуждата ми да защитя Обвързващия е по-важна от твоята да доставиш Сил — особено предвид това, че Отеца на Бурята е наясно с местоположението й.

Капитанът погледна към духчетата на вятъра, които все още се въртяха около Каладин и оставяха следи, които се спускаха по цялата дължина на кораба, преди да избледнеят.

— Ще обмисля — отвърна той.

* * *

Адолин спря на върха на стъпалата, точно зад Шалан.

Каладин, буреносният мостови, стоеше на носа на кораба, обграден от сияещи линии светлина. Те осветяваха героичната му фигура — непоколебим, неустрашим, с една ръка върху флагщока, облякъл лъснатата си униформа на Стенната стража. Духчетата на кораба го гледаха, сякаш бе буреносен Вестител, дошъл да обяви възстановяването на Селенията на Покоя.

Изправената пред него Шалан изглежда се променяше. Личеше си от поведението й, от начина, по който спря да се отпуска на единия крак, а застана стабилно и на двата. От начина, по който се промени стойката й.

И от начина, по който сякаш се разтопи, когато видя Каладин, и разтегли устни в усмивка. Изчервена, тя придоби любящо — дори алчно — изражение.

Адолин бавно издиша. И преди я бе улавял в подобен вид — а и бе видял рисунките на Каладин в скицника й, — но като я гледаше сега, не можеше да отрече онова, което виждаше. Тя на практика го изяждаше с поглед.

— Трябва да нарисувам това — промърмори. Само че просто остана на място, зяпнала.

Адолин въздъхна и се качи на високата палуба. Явно вече не им беше забранено да идват тук. Присъедини се към Шарка, който се бе покатерил по други стъпала и си тананикаше щастливо.

— Малко е трудно да се мериш с това — отбеляза Адолин.

— Ммм — отвърна Шарка.

— Знаеш ли, никога преди не съм се чувствал така. Не е само Каладин, ами всичко това. И онова, което ни се случва. — Той поклати глава. — Определено сме странна сбирщина.

— Да. Седем души. Нечетно^[1].

— Не мога да го виня. Той не се старае да е такъв, какъвто е.

Наблизо едно духче моряк — едно от малкото, които не се бяха събрали около Благословения от Бурята и ореола му от блестяща светлина — свали един телескоп. Намръщи се, после го вдигна отново. След това започна да вика на езика на духчетата.

Хората се откъснаха от Каладин и се струпаха наоколо. Адолин отстъпи назад и ги загледа, докато Каладин и Шалан не се присъединиха към него. Лазур се появи на стъпалата наблизо с притеснен вид.

— Какво има? — попита Каладин.

— Нямам представа — отвърна Адолин.

Капитанът махна на духчетата на мъглата и духчетата на честта да му направят място, след което взе телескопа. Най-сетне го свали и се обърна към Каладин.

— Беше прав, човеко, когато каза, че може да те следят. — Той махна на Каладин и Адолин да се приближат. — Погледнете ниско над хоризонта, на двеста и десет градуса.

Каладин вдигна телескопа и след малко въздъхна. Подаде го на Адолин, но Шалан го грабна първа.

— Бурите да го отнесат! — възкликна тя. — Поне шест са.

— Осем, според разузнавача ми — отвърна капитанът.

Адолин най-сетне се дореди до телескопа. Заради черното небе му отне цяла вечност да забележи далечните прашинки, летящи към кораба. Слетите.