Брандън Сандърсън
Заклеващия (137)

107
Първата стъпка

„Има много малко информация за Ба-Адо-Мишрам в днешни времена.

Мога само да предполагам, че тя, за разлика от много от тях, се е върнала в Преизподнята или е била унищожена по време на Ахариетиам.“

Из Митика на Хеси, страница 226

Далинар откри един леген за измиване да го чака на сутринта. Навани педантично го поддържаше пълен, точно както махаше бутилките и позволяваше на слугите да му носят още. Вярваше му повече, отколкото той самият вярваше на себе си.

Докато се протягаше в леглото си, Далинар установи, че се чувства далеч по-… цял, предвид пиенето, което бе изпил. Светлина се вливаше през прозореца и го обграждаше. Приличаше на светлината от странния му сън, твърде силна, за да бъде истинска. Внезапно разтревожен, той стана и провери, но си беше истинска слънчева светлина. Обичайно те държаха щорите в стаята му затворени, за да не допускат студения планински въздух. Навани сигурно ги бе отворила след изгрев.

Далинар напръска лицето си с вода от легена, след което долови собствената си миризма. Ясно. Погледна към една от свързаните стаи, която бяха определили за баня, тъй като имаше заден вход, който слугите можеха да използват. Навани със сигурност бе наредила да му напълнят ваната. Водата беше студена, но той бе свикнал със своя дял от студени вани. Щеше да му попречи да се мотае.

Малко по-късно доближи бръснач до лицето си, докато се взираше в отражението си в огледалото в банята. Гавилар го бе научил да се бръсне. Баща им беше твърде зает да го режат в глупави дуели на честта, включително един, в който бе отнесъл удар в главата. Никога след това не беше същият.

Брадите напоследък не бяха модерни в Алеткар, но не това беше причината, поради която Далинар се обръсна. Харесваше му ритуалът. Възможността да се подготви, да изреже нощната плява и да разкрие истинския човек отдолу — заедно с бръчките, белезите и грубите черти.

На една пейка го чакаха чиста униформа и бельо. Той се облече, след което огледа униформата в огледалото, като придърпа долната част на куртката, за да приглади всички гънки.

Споменът от погребението на Гавилар… беше толкова ярък. Бе забравил някои части. Дали това беше Нощната Пазителка или естественият път, който поемаха спомените? Колкото повече възстановяваше от онова, което бе загубил, толкова повече осъзнаваше, че човешките спомени са дефектни. Можеше да спомене събитие, което бе още прясно в ума му, и други, които също бяха присъствали, щяха да спорят за детайлите, тъй като всеки си го спомняше по различен начин. Повечето, включително Навани, изглежда си го спомняха като по-благороден човек, отколкото бе заслужил. И все пак той не приписваше това на магия. Беше просто начинът, по който функционираха хората, леко променяйки миналото в умовете си, за да пасне на настоящите им вярвания.

Обаче тогава… онова видение с Нохадон. Откъде бе дошло? Беше ли просто обикновен сън?

Колебливо, той потърси Отеца на Бурята, който избоботи далечно.

— Още си там, както виждам — отбеляза Далинар облекчено.

— Къде бих могъл да отида?

— Аз те нараних — отвърна Далинар. — Когато активирах Клетвената порта. Страхувах се, че ще ме изоставиш.

— Това е съдбата, която съм избрал. Или ти, или забрава.

— Независимо от това, съжалявам за стореното. Ти имаше ли… нещо общо със съня, който сънувах? Онзи с Нохадон?

— Не знам нищо за такъв сън.

— Беше много жив — обясни Далинар. — По-сюрреалистичен от което и да е видение, но завладяващ.

Коя бе най-важната крачка, която можеше да направи човек? Първата, очевидно. Но какво означаваше това?

Той все още носеше бремето на онова, което бе сторил на Дълбините. Това възстановяване… това отдръпване от седмицата, прекарана в пиене… не беше изкупление. Какво щеше да направи, ако отново усетеше Вълнението? Какво щеше да се случи следващия път, когато плачът в ума му станеше твърде силен, за да го понесе?

Далинар не знаеше. Днес се чувстваше по-добре. Функциониращ. Засега щеше да позволи това да му е достатъчно. Махна едно влакънце от яката си, окачи на колана си един къс меч и излезе от спалнята, като мина през кабинета си и влезе в една по-голяма стая с камина.

— Таравангян? — възкликна, учуден да открие възрастния крал седнал там. — Днес нямаше ли среща на владетелите? — Той бегло си спомняше как Навани му казва това по-рано тази сутрин.

— Казаха, че не е необходимо да присъствам.

— Глупости! Всички е необходимо да присъстваме на срещите. — Далинар замълча. — Аз съм пропуснал няколко, нали? Е, въпреки това, какво обсъждат днес?

— Тактики.

Далинар усети как лицето му почервенява.

— Разгръщането на войски и защитата на Я Кевед, твоето кралство?

— Мисля, че смятат, че ще се откажа от трона на Я Кевед, след като се намери подходящ местен човек. — Той се усмихна. — Не се гневи толкова заради мен, приятелю. Не са ми забранили; просто отбелязаха, че не е нужно да присъствам. Исках да прекарам малко време в размисъл, затова дойдох тук.

— И все пак. Да се качим горе, става ли?

Таравангян кимна. Заклатушка се нестабилно и Далинар побърза да му помогне. Стабилизиран, Таравангян потупа ръката му.

— Благодаря ти. Знаеш ли, винаги съм се чувствал стар. Но напоследък изглежда тялото ми е решило непрекъснато да ми го напомня.

— Нека извикам паланкин за теб.

— Не, моля те. Ако се откажа от ходенето, опасявам се, че ще се влоша повече. Виждал съм подобни неща да се случват с хора в болниците ми. — Но се държеше за рамото на Далинар, докато вървяха към вратата. Отвън Далинар събра няколко от собствените си стражи, както и едрия тайленски охранител на Таравангян. Тръгнаха към асансьорите.

— Знаеш ли — започна Далинар — дали има вести…

— От Колинар? — довърши Таравангян.

Далинар кимна. Бегло си спомняше новините от Навани. За Адолин, Елокар или Сияйните не се споменаваше нищо. Но дали умът му е бил достатъчно бистър, за да слуша?

— Съжалявам, Далинар — отвърна кралят. — Доколкото знам, не сме получили съобщение от тях. Но трябва да запазим надежда, разбира се! Може да са изгубили далекосъобщителя си или да са били хванати в капан в града.

— Аз… може и да почувствах нещо — обади се Отеца на Бурята. — По време на скорошна буря имах чувството, че Благословения от Бурята е там с мен. Не зная какво значи това, тъй като не мога да видя него — или останалите — никъде. Предполагах, че са мъртви, но сега… сега вярвам. Защо?

— Имаш надежда — прошепна Далинар и се усмихна.

— Далинар? — учуди се Таравангян.

— Просто си шепна сам на себе си, Ваше Величество.

— Ако мога да отбележа… Днес изглеждаш по-силен. Решил ли си нещо?

— По-скоро спомних си нещо.

— Дали е нещо, което можеш да споделиш с един разтревожен стар човек?

— Все още не. Ще опитам да обясня, след като самият аз го разбера.

След продължително пътуване нагоре с асансьорите, Далинар въведе Таравангян в тихо помещение без прозорци на предпоследния етаж на кулата. Бяха го нарекли Галерията на Картите, на едно подобно място във военните лагери.

Аладар водеше срещата, застанал до маса, покрита от голяма карта на Алеткар и Я Кевед. Тъмнокожият алет носеше военната си униформа — смесица от традиционна пола такама и модерна куртка, която ставаше популярна сред офицерите му. Охранителят му, Минтез, стоеше зад него във Вълшебна броня — Аладар предпочиташе да не използва Вълшебното въоръжение лично. Той беше генерал, а не воин. Кимна на Далинар и Таравангян, когато влязоха.

Иалаи седеше наблизо и изучаваше Далинар, без да продума. Той почти щеше да приветства някоя остроумна забележка — едно време тя винаги бързаше да се пошегува с него. Мълчанието й сега не означаваше, че се държи почтително. Значеше, че пази хапливите си забележки, за да бъдат прошепнати там, където той нямаше да ги чуе.

Върховният принц Рутар — добре въоръжен и с дълга брада — седеше с Иалаи. Той се бе противопоставил на Далинар от самото начало. Другите алетски Върховни принцове, които бяха дошли днес, бяха Хатам, мъж с дълъг врат и светлооранжеви очи. Носеше униформа в червено и златно от тип, който Далинар не беше виждал преди, с къса куртка, която се закопчаваше само в горния край. Изглеждаше глупаво, но какво ли разбираше Далинар от мода? Мъжът беше изключително учтив и ръководеше дисциплинирана армия.

Кралица Фен бе довела тайленския Върховен адмирал, кокалест възрастен мъж с мустаци, които се спускаха почти до масата. Носеше къса моряшка сабя и пояс и изглеждаше точно от типа хора, които биха се оплаквали, че са от твърде дълго на сушата. Тя също така бе довела сина си — онзи, с който Далинар се бе дуелирал — и момчето рязко отдаде чест на Далинар. Той отвърна на поздрава. От този младеж щеше да излезе отличен офицер, ако се научеше да контролира нрава си.

Азишкият император не беше тук, нито малкият им Танцуващ по ръба. Вместо това от Азир бяха изпратили група учени. Азишките „генерали“ бяха по-скоро от типа на хората, които седят в кресла, военни историци и теоретици, прекарващи дните си с книгите. Далинар беше сигурен, че в армията им има хора с практически знания, но те рядко бяха повишавани. Ако човек се провалеше на някои изпити, можеше да остане на полето и да командва.

Далинар се бе срещнал с двамата веденски Върховни принца по време на пътуването си до града им. Братята бяха високи, спретнати мъже с къси черни коси и с много подобни на алетските униформи. Таравангян ги бе назначил, след като предшествениците им бяха отровени, след гражданската война. Я Кевед очевидно все още имаше много проблеми.

— Далинар? — каза Аладар. Той застана мирно и отдаде чест. — Сиятелни господарю, изглеждате по-добре.

Бурите да го отнесат. Колко знаеха останалите от тях?

— Прекарах известно време в медитация — отвърна той. — Виждам, че сте били заети. Разкажете ми за отбранителните войски.

— Е — започна Аладар, — ние…

— Това ли е? — прекъсна го кралица Фен. — Какво, Преизподнята да го отнесе, ти имаше? Тича из цял Веденар като дивак, след което се заключи в стаята си за седмица!

— Бях отлъчен от воринската църква скоро след като чух за падането на Колинар. Приех го зле. Да не очакваше да реагирам като организирам пиршество?

— Очаквах да ни водиш, а не да се цупиш.

„Това си го заслужих.“

— Права си. Не можете да имате командир, който отказва да командва. Съжалявам.

Азишите си зашепнаха помежду си, докато гледаха изненадано как рязко се разменят откровените слова. Но Фен седна обратно и Аладар кимна. Грешките на Далинар трябваше да бъдат споменати.

Аладар започна да обяснява бойните им приготовления. Азишките генерали — всичките с роби и западняшки шапки — се струпаха наоколо, като коментираха чрез преводачите си. Далинар използва малко Светлина на Бурята и докосна един от тях по ръката, за да може да разбира езика им за малко. Намери съветите им за изненадващо проницателни, предвид факта, че на практика бяха комитет от писари.

Бяха преместили десет батальона от алетските бойци през Клетвените порти, заедно с пет батальона от азишките. Това означаваше петнайсет хиляди войници разположени в Я Кевед, включително и някои от най-верните воини на Колин и Аладар.

Което сериозно намаляваше броя на бойците му. Бурите да го отнесат, бяха загубили толкова много при Нарак — взводовете, които оставаха на Далинар в Уритиру, бяха предимно новобранци от други кралства, които бяха пожелали да се присъединят към армията му. Себариал например бе намалил броя на своите воини до една-единствена дивизия и бе предоставил на Далинар останалите, които да носят колинските цветове.

Далинар бе прекъснал обсъждане как да се укрепи границата на Я Кевед. Предложи някои съвети, но предимно слушаше, докато те обясняваха плановете си: запаси тук, гарнизони там. Надяваха се, че Бягащите по вятъра ще могат да разузнават за тях.

Далинар кимна, но откри, че нещо в този боен план го тревожи. Проблем, който не можеше да определи. Бяха се справили добре; пътищата им за доставка на запаси бяха нарисувани реалистично и постовете на разузнавачите им бяха разположени на такива места, че да имат отлично покритие.

Какво, тогава, не беше наред?

Вратата се отвори и разкри Навани, която замръзна, щом видя Далинар, а после се разтопи в облекчена усмивка. Той й кимна, докато един от веденските Върховни принцове обясняваше защо не бива да изоставят лагуната и земята, която се простираше на изток от Рогоядските върхове. Аладар бе готов да я остави и да използва Върховете като бариера.

— Не става дума само за възможността да набираме войници от поданиците на Негово Величество в Рогоядските върхове, Сиятелни господарю — заяви Върховният принц Нан Уриан на алетски. — Тези земи са тучни и на добро място, закриляни от бури от самите Алетски планини, за които говорите. Винаги сме се сражавали отчаяно за тях при инвазии, защото те ще подпомогнат онези, които ги превземат… и ще им дадат стратегически район за нападения над останалата част от Я Кевед!

Далинар изсумтя. Навани пристъпи напред към мястото, на което стояха повечето хора около картата на масата, така че той се пресегна и сложи ръка на кръста й.

— Той е прав, Аладар. Прекарах дълго време в схватки на същата тази граница. Районът е по-важен стратегически, отколкото изглежда на пръв поглед.

— Ще бъде трудно да го удържим — отвърна Аладар. — Ще се въвлечем в продължителна битка заради тази земя.

— Но ние това и искаме, нали? — обади се веденският Върховен принц. — Колкото по-дълго задържим инвазията, толкова повече време ще имат моите веденски братя да се възстановят.

— Да — съгласи се Далинар. — Да… — Наистина беше лесно да се бориш на онзи обширен веденски фронт. Колко години бе прекарал там, за да се бие с измислени бандити? — Нека си починем. Искам да обмисля това.

Останалите изглежда приветстваха тази възможност. Много излязоха в по-голямата зала отвън, където прислужници с далекосъобщители чакаха, за да предадат информация. Навани остана до Далинар, докато той оглеждаше картата.

— Радвам се да те видя — прошепна.

— По-търпелива си, отколкото заслужавам. Трябваше да ме изхвърлиш от леглото и да излееш виното на главата ми.

— Имах усещането, че ще се справиш.

— За момента се справям — отвърна той. — В миналото няколко дни — или дори седмици — трезвеност не означаваха много.

— Ти не си човекът, който беше тогава.

„О, Навани. Никога не станах нещо повече от онзи човек; просто го скрих.“ Все още не можеше да й го обясни. Затова само прошепна едно „благодаря“ в ухото й и отпусна ръка върху нейната. Как изобщо е могъл да бъде разочарован от авансите й?

Той насочи вниманието си към картите и се загуби в тях; крепостите, бункерите против бури, градовете, нарисуваните пътища за доставка на запаси.

„Какво не е наред?“ замисли се. „Какво пропускам?“

„Десет Сребърни кралства. Десет Клетвени порти. Ключовете към тази война. Дори и ако враговете не умеят да ги използват, те могат да ни попречат, ако ги завладеят.

Една в Алеткар, която вече имат. Една в Натанатан — Пустите равнини, — която имаме ние. Една във Веденар, една в Азимир, една в град Тайлен. И трите са наши. Но една в Рал Елорим и една в Курт принадлежат на врага за момента. Една в Шиновар, която е ничия.“

Това оставяше една в Панатам в Бабатарнам — която обединените ириалски и рирански армии може вече да са завзели — и една в Акина, за която Ясна бе сигурна, че е отдавна унищожена.

Имаше най-много логика в това врагът да нападне Я Кевед, нали така? Само че… когато влезеш в битка в Я Кевед, оставаш за дълго там, водейки дълга война на изтощение. Губиш мобилност, трябва да посветиш големи ресурси.

Той поклати глава, чувстваше се безсилен. Отдалечи се от картата, следван от Навани, и излезе в другата зала да си вземе нещо за освежаване. На масата с виното се насили да си сипе топъл, подправен портокалов сок. Нещо леко.

Ясна се присъедини към групата и предаде купчина хартия на майка си.

— Може ли да погледна? — попита Иалаи.

— Не — отвърна Ясна. Далинар скри усмивката зад питието си.

— Какви тайни криеш? — настоя Иалаи. — Какво се случи с великите приказки на чичо ти за обединение?

— Подозирам, че всеки владетел в тази стая — отвърна Ясна — би предпочел да знае, че тайните на всяка страна могат да останат само нейни. Това е съюз, а не сватба.

Кралица Фен кимна при тези думи.

— Що се отнася до тези книжа — продължи Ясна, — те са просто научен доклад, който майка ми още не е прегледала. Ще споделим откритията си, когато сме сигурни, че преводите ни са правилни и че нищо в тези бележки няма да може да даде на враговете ни предимство срещу този град. — Тя повдигна едната си вежда. — Или ти предпочиташ научните ни изследвания да са немарливи?

Жената азиш се укроти след тези думи.

— Просто мисля — обясни Иалаи, — че да се появиш тук с тях е плесница в лицето на всеки един от нас, останалите.

— Иалаи — заговори Ясна, — хубаво е, че си тук. Понякога един интелигентен глас против изпитва и доказва теория. Иска ми се обаче да поработиш по-сериозно над „интелигентната“ част.

Далинар изпи останалото от питието си и се усмихна, когато Иалаи се намести обратно на стола си и разумно не продължи словесната битка с Ясна. За съжаление, Рутар не беше толкова разумен.

— Не й обръщай внимание, Иалаи — каза той, мустаците му бяха мокри от виното. — Безбожниците си нямат понятие от истинско благоприличие. Всеки знае, че единствената причина да изоставиш вярата във Всемогъщия е, за да можеш да проучиш пороците.

„О, Рутар“, помисли си Далинар. „Не можеш да спечелиш тази битка. Ясна е мислила по този въпрос далеч повече от теб. За нея това е познато бойно поле.“

Бурите да го вземат, това беше.

— Те няма да нападнат Я Кевед! — извика той, като прекъсна възражението на Ясна.

Присъстващите се обърнаха към него, изненадани, устата на Ясна беше полуотворена.

— Далинар? — попита Върховният принц Аладар. — Решихме, че Я Кевед е най-вероятно…

— Не — отвърна Далинар. — Не, ние познаваме терена прекалено добре! Алетите и ведените са прекарали поколения в битки на тази земя.

— Къде тогава? — попита Ясна.

Далинар изтича обратно в стаята с картата. Другите се струпаха край него.

— Отидоха в Марат, нали? — попита Далинар. — Минаха през Емул и влязоха в Марат, като заглушиха далекосъобщителите из цялата страна. Защо? Защо там?

— Азир беше твърде добре укрепен — отвърна Аладар. — От Марат Пустоносните могат да нападнат Я Кевед и от запад, и от изток.

— През тесния проход в Триакс? — запита Далинар. — Говорим за слабостта на Я Кевед, но това е относително. Те все още имат огромна армия, силни укрепления. Ако враговете влязат в Я Кевед сега, докато обединяват силите си, това ще източи ресурсите им и ще забави завоеванията им. Те не искат това сега, докато все още имат предимство от набраната инерция.

— Къде, тогава? — попита Нан Уриан.

— Място, което е ударено най-силно от новите бури — отвърна Далинар и посочи към картата. — Място, чиято армия бе силно намалена от Вечната Буря. Място с Клетвена порта.

Кралица Фен ахна, скритата й ръка се озова на устните й.

— Град Тайлен? — попита Навани. — Сигурен ли си?

— Ако враговете превземат град Тайлен — отвърна Далинар, — могат да направят блокада на Я Кевед, Карбрант и малкото останали земи в Алеткар, които все още имаме. Могат да завладеят целите Южни дълбини и да започнат нападения по море над Ташикк и Шиновар. Могат да залеят Нови Натанан и да имат позиция, от която да нападнат Пустите равнини. Стратегически, град Тайлен е много по-важен от Я Кевед — но в същото време, далеч по-зле защитен.

— Ще им трябват кораби обаче — започна Аладар.

— Паршите взеха флотилията ни… — обади се Фен.

— След първата ужасна буря — попита Далинар, — как изобщо имаше каквито и да е останали кораби, които да вземат?

Фен се намръщи.

— Като се замисля, това наистина е изумително, нали? Имаше десетки оцелели, сякаш ветровете ги бяха оставили на мира. Защото враговете са се нуждаели от тях…

„Бурите да го отнесат.“

— Твърде много мислех като алет — продължи Далинар. — Ботуши върху камък. Но врагът настъпи към Марат моментално, идеална позиция, от която да тръгнат към град Тайлен.

— Трябва да преразгледаме плановете си! — викна Фен.

— Спокойно, Ваше Величество — обади се Аладар. — Вече имаме армия в град Тайлен. Добри алетски войски. Никой не е по-добър на земята от алетската пехота.

— В момента имаме три дивизии там — намеси се Далинар. — Ще искаме поне още толкова.

— Сър — обади се синът на Фен. — Сиятелни господарю. Това не е достатъчно.

Далинар погледна към Фен. Нейният сбръчкан адмирал кимна.

— Говори — разреши Далинар.

— Сър — продължи младежът, — радваме се, че войските ви са на острова. Дъхът на Келек! Ако ще има битка, човек със сигурност би искал алетите на своя страна. Но една вражеска флотилия е много по-голям проблем, отколкото предполагате — проблем, който не можете да разрешите, като просто придвижвате войски насам-натам. Ако вражеските кораби намерят град Тайлен добре защитен, те просто ще отплават и ще нападнат Карбрант или Думадари, или който и да е от беззащитните градове по брега.

Далинар изсумтя. Наистина мислеше твърде много като алет.

— Очевидно имаме нужда от собствена флотилия — обади се адмиралът на Фен. Имаше силен акцент от предъвкани срички, сякаш устата му беше пълна с мъх. — Но повечето от корабите ни бяха изгубени при фучащата Вечна Буря. Половината бяха на път и бяха хванати неподготвени. Колегите ми сега танцуват на дъното в дълбините.

— А останалата част от флотилията ви бе открадната — продължи Далинар с изсумтяване. — Какво друго имаме?

— Негово Величество Таравангян има кораби на нашето пристанище — обади се веденският Върховен принц.

Всички погледи се обърнаха към Таравангян.

— Само търговски кораби — обясни възрастният човек. — Съдове, с които пътуваха лечителите ми. Ние нямаме истински флот, но аз наистина доведох двайсет кораба. Може би мога да намеря още десет от Карбрант.

— Бурята отне голяма част от нашите кораби — каза веденският Върховен принц, — но гражданската война беше много по-опустошителна. Изгубихме стотици моряци. В момента имаме повече кораби, отколкото екипаж за тях.

Фен се присъедини към Далинар до картата.

— Заедно можем да успеем да съберем подобие на флотилия, за да пресечем врага, но битките ще се водят върху палубите на кораби. Ще имаме нужда от войски.

— Ще ги имате — обеща Далинар.

— Алети, които никога в живота си не са виждали бурно море? — попита скептично Фен. Погледна към азишките генерали. — Ташикк има флот, нали така? С войници и подкрепа от азишките войски.

Генералите обсъждаха на собствените си езици. Най-сетне един от тях се обади чрез преводач:

— В Тринайсети батальон, Червено и Златно, има мъже, които изкарват част от смените си по кораби и патрулират големия фарватер. Да докараме други тук ще отнеме твърде много време, но Тринайсети вече е разположен в Я Кевед.

— Ние ще ги подпомогнем с някои от най-добрите ми войници — обеща Далинар. „Бурите да го отнесат, наистина имаме нужда тези Бягащи по вятъра да влязат в действие.“ — Фен, адмиралите ти биха ли ни предоставили насоки за събирането и разгръщането на обединен флот?

— Разбира се — отвърна ниската жена. Тя се наведе напред и му заговори шепнешком: — Предупреждавам те. Много от моите моряци следват Страстите. Ще се наложи да направиш нещо с тези твои еретични претенции, Тояго. Сред хората ми вече се говори, че това е — най-сетне — правилният момент, в който тайлените да се освободят от воринската църква.

— Няма да се отрека — заяви той.

— Дори и това да предизвика пълен религиозен срив по средата на война?

Далинар не отвърна и тя го остави да се отдалечи от масата, докато мислеше за други планове. Той говори с останалите за различни неща, благодари на Навани — отново, — задето бе удържала фронта. След това реши да се върне обратно долу и да вземе няколко доклада от икономите си.

На излизане подмина Таравангян, който бе седнал до стената. Възрастният човек изглеждаше разсеян от нещо.

— Таравангян? — каза Далинар. — Ще оставим войски и в Я Кевед, в случай че греша. Не се тревожи.

Старецът го погледна, след което странно избърса сълзи от очите си.

— Б… боли ли те нещо? — попита Далинар.

— Да. Но не е нещо, което можеш да оправиш. — Той се поколеба. — Ти си добър човек, Далинар Колин. Не очаквах това.

Засрамен от тези думи, Далинар забърза да излезе от стаята, следван от стражите си. Чувстваше се изморен, което изглеждаше нечестно, предвид че току-що бе прекарал седмица почти изцяло в спане.

Преди да потърси икономите си, Далинар спря на четвъртия етаж. Дълга пътека го отведе от асансьорите до външната стена на кулата, където малка редица стаи миришеха на тамян. Хора опасваха коридорите, чакаха за глифи или за да говорят с някой ардент. Повече, отколкото бе очаквал — обаче те и нямаха много други неща за правене, нали?

„Вече така ли мислиш за тях?“ попита част от него. „Тук са да търсят духовно богатство, само защото нямат нищо по-добро за вършене?“

Далинар задържа брадичката си високо вдигната, като устоя на подтика да се смали под погледите на хората. Подмина няколко ардента и пристъпи в стая, осветена и затоплена от печки, където попита за Кадаш.

Бе насочен към един балкон градина, където малка група арденти се опитваха да отгледат растения. Някои полагаха паста от семена, докато други се опитваха да накарат стръкчета шистокор да тръгнат по стената. Впечатляващ проект, и то такъв, какъвто не си спомняше да им е нареждал да започват.

Кадаш тихо отчопляше крем от едно сандъче. Далинар се настани до него. Белязаният ардент го погледна и продължи да работи.

— Много е закъсняло — започна Далинар, — но исках да ти поднеса извинение за Раталас.

— Не мисля, че аз съм този, на когото трябва да се извиняваш — отвърна Кадаш. — Онези, които биха могли да приемат извинение, сега са в Селенията на Покоя.

— И все пак аз те направих част от нещо ужасно.

— Сам избрах да бъда в армията ти — отвърна мъжът. — Помирих се с онова, което извършихме — открих мира сред ардентите, където вече не проливам човешка кръв. Предполагам, че би било глупаво от моя страна да предложа и ти да сториш същото.

Далинар пое дълбоко дъх.

— Освобождавам те, както и другите арденти, от контрола си. Няма да ви поставям в позиция да служите на еретик. Ще ви дам на Таравангян, който остана ортодоксален.

— Не.

— Не мисля, че имаш избор да…

— Просто слушай за една буреносна минута, Далинар — сопна се Кадаш, след което въздъхна и насила се накара да се успокои. — Предполагаш, че понеже ти си еретик, ние не искаме да имаме нищо общо с теб.

— Доказа това преди няколко седмици, когато се дуелирахме.

— Ние не искаме да нормализираме онова, което си сторил или което говориш. Това не означава, че ще напуснем постовете си. Твоите хора имат нужда от нас, Далинар, дори ти да вярваш, че нямаш.

Далинар тръгна към края на градината, където облегна ръце на каменния парапет. Над него в основата на върховете се събираха облаци, като бойна фаланга, която пази командира си. Оттук горе изглеждаше сякаш целият свят не бе нищо повече от бял океан, пробит от остри върхове. Дъхът му се кълбеше пред него. Студено като в Мразовитите земи, макар че вътре в кулата не беше чак толкова зле.

— Някои от тези растения тръгнаха ли? — попита тихо.

— Не — отвърна Кадаш зад него. — Не сме сигурни дали е заради студа, или защото малко бури стигат толкова високо. — Той продължи да стърже. — Какво ли би било усещането, ако някоя буря стигне достатъчно високо, че да погълне цялата тази кула?

— Ще бъде сякаш сме обградени от тъмна бъркотия — отвърна Далинар. — Единствената светлина ще идва на проблясъци, които не можем да определим или разберем. Ядосани ветрове ще се опитват да ни повлекат в десетки различни посоки или, освен това, да откъснат крайниците на телата ни. — Той погледна към Кадаш. — Както винаги.

— Всемогъщия беше постоянна светлина.

— И?

— И сега ти ни караш да се съмняваме. Караш мен да се съмнявам. Да бъда ардент е единственото, което ми позволява да спя нощем, Далинар. Искаш и това да ми отнемеш ли? Ако Него го няма, остава само бурята.

— Мисля, че трябва да има нещо отвъд това. Питах те преди как е изглеждало боготворенето преди воринизма? Как…

— Далинар. Моля те. Просто… спри. — Кадаш си пое дълбоко дъх. — Дай изявление. Не оставяй всички да си шепнат за това как си се скрил. Кажи нещо формално като: „Доволен съм от работата на воринската църква и подкрепям ардентите си, макар аз самият вече да нямам вярата, която притежавах някога.“ Дай ни разрешение да продължим напред. Бурите да го отнесат, не е сега моментът за объркване. Дори не знаем с какво се борим…

Кадаш не искаше да знае, че Далинар беше срещнал онова, с което се бореха. По-добре да не говори за това.

Но молбата на Кадаш го накара да се замисли. Зло не контролираше всекидневните операции на армията си, нали? Кой правеше това? Слетите? Пустоносните?

Далинар се отдръпна на известно разстояние от Кадаш, след което погледна към небето.

— Отче на Бурята? — попита. — Вражеските сили имат ли крал или Върховен принц? Може би главен ардент? Някой друг, освен Зло?

Отеца на Бурята избоботи.

— Отново ти казвам, аз не виждам толкова много, колкото си мислиш. Аз съм преминаващата буря, ветровете на урагана. Всичко това е част от мен. Но аз не съм всичко, не повече, отколкото ти контролираш всеки дъх, който напуска устните ти.

Далинар въздъхна. Струваше си да помисли.

— Има една, която наблюдавам — добави Отеца. — Нея мога да видя, когато не виждам други.

— Водач? — попита Далинар.

— Може би. Хората, едновременно човеци и пеещи, са странни по отношение на онова или онзи, който почитат. Защо питаш?

Далинар бе решил да не замесва никой друг в някое от виденията си, защото се тревожеше какво може да им стори Зло. Но това не важеше за хора, които вече служеха на Зло, нали?

— Кога е следващата буря?

* * *

Таравангян се чувстваше стар.

Възрастта му беше нещо повече от болките, които вече не отминаваха с напредването на деня. Беше повече от слабите мускули, които все още го изненадваха, когато се опиташе да вдигне предмет, който изглеждаше привидно лек.

Беше повече от това да открие, че е проспал още някое събрание, въпреки усилията си да внимава. Беше дори повече от това бавно да наблюдава как почти всички, с които бе израснал, линеят и умират.

Беше товарът на знанието, че нямаше да успее да довърши задачите, които започваше днес.

Той спря в коридора пред покоите си, с ръка, опряна върху издяланата на слоеве стена. Беше красива, омайваща, но Таравангян осъзна, че мечтае само за градините си в Карбрант. Други мъже и жени бяха изживели последните си часове в удобство или поне в позната среда.

Остави Мрал да му хване ръката и да го отведе до покоите му. Обичайно Таравангян щеше да се подразни от помощта; не му харесваше да го третират като инвалид. Днес обаче… е, днес щеше да изтърпи унижението. Беше по-малко от това да се срине в коридора.

Вътре в стаята Адротагия седеше насред шест различни дращещи далекосъобщителя, купуваше и търгуваше информация като търговец на пазар. Погледна го, но го познаваше достатъчно добре, за да не коментира изтощеното му лице или бавните му стъпки. Днес беше добър ден, със средна интелигентност. Може би леко клонеше към глупавата страна, но щеше да го преглътне.

Изглежда имаше все по-малко и по-малко интелигентни дни. А онези, които имаше, го плашеха.

Таравангян седна в един плюшен, удобен стол и Мабен отиде да му донесе малко чай.

— Е? — попита Адротагия.

И тя бе остаряла, с огромни торбички под зелените си очи, от онзи упорит вид, който се създаваше от увиснала кожа. Имаше старчески петна и рядка коса. Никой човек не можеше да я погледне и да види палавото дете, което беше някога. Неприятностите, в които двамата се бяха забърквали…

— Варго? — подкани го тя.

— Извинявай — сепна се той. — Далинар Колин се възстанови.

— Проблем.

— Огромен. — Таравангян взе чая от Мабен. — Повече, отколкото можеш да предположиш, бих казал, дори с Диаграмата пред себе си. Но, моля те, дай ми време да обмисля. Умът ми е бавен днес. Имаш ли доклади?

Адротагия прелисти малко хартия в една от купчините.

— Моелак изглежда се е настанил в Рогоядските върхове. Йошор пътува натам в момента. Скоро може отново да имаме достъп до Предсмъртните слова.

— Много добре.

— Открихме какво се е случило с Гробовния — продължи Адротагия. — Мародери са намерили останките на каруцата му, изпотрошена от бурята, и вътре е имало непокътнат далекосъобщител.

— Гробовния е заменим.

— А Вълшебното въоръжение?

— Няма значение — отвърна Таравангян. — Няма да спечелим наградата със силата на оръжията. Колебаех се дали да му позволя да опита малкия си преврат още от самото начало.

Двамата с Гробовния не бяха на едно мнение за инструкциите от Диаграмата: да убият Далинар или да го привлекат на своя страна? И кой щеше да бъде крал на Алеткар?

Е, и самият Таравангян бе грешал много пъти за Диаграмата. Така че беше позволил на Гробовния да продължи с кроежите си според собствения си прочит на Диаграмата. Докато плановете на мъжа се бяха проваляли, същото се случи и с опита на Таравангян да доведе до екзекуцията Далинар. Така че може би никой от тях не бе прочел Диаграмата правилно.

Отне му време да се възстанови, обезсърчен, че му е нужно да се възстановява от проста разходка. Няколко минути по-късно стражът въведе Малата. Сияйната носеше обичайните си пола и гамаши, в тайленски стил, с дебели ботуши.

Тя седна срещу Таравангян на ниската маса, след което въздъхна мелодраматично.

— Това място е ужасно. Всички до последния идиот са замръзнали тук, от ушите до пръстите на краката.

Беше ли толкова уверена, преди да се свърже с духче? Таравангян не я бе познавал добре по онова време. О, той бе ръководил проекта, пълен с нетърпеливи новобранци от Диаграмата, но отделните индивиди нямаха значение за него. До момента.

— Твоето духче — попита Адротагия, като извади лист хартия. — Тя има ли да докладва нещо?

— Не — отвърна Малата. — Само клюките от одеве, за други видения, които Далинар не е споделял с никого.

— И — допълни Таравангян, — духчето изразявало ли е някакви… резерви? За работата, която си й възложила?

— В името на Преизподнята — възкликна Малата и превъртя очи. — Също толкова зле си, колкото и писарите на Колин. Все ръчкаш.

— Трябва да бъдем предпазливи, Малата — обясни Таравангян. — Не можем да сме сигурни какво ще направи духчето ти, докато самосъзнанието й расте. Със сигурност няма да й хареса да работи срещу другите ордени.

— Ти си замръзнал колкото останалите — отвърна Малата. Започна да сияе, Светлина на Бурята се издигаше от кожата й. Пресегна се напред, като свали ръкавицата — и то на скритата си ръка — и я притисна към масата.

Следи се пръснаха от мястото, на което я докосна, малки завъртулки чернота се вдълбаха в дървото. Миризмата на изгоряло изпълни въздуха, но пламъците не издържаха дълго, освен ако тя не ги караше.

Линиите и завъртулките се разширяваха по плота, шедьовър на гравюрата, постигнат за моменти. Малата издуха пепелта. Стихията, която използва, Разделение, караше предметите да деградират, да горят или да се превръщат в прах.

Работеше и върху хора.

— Искра няма проблем с това, което вършим — сви рамене Малата, като натисна с пръст и добави още една завъртулка към масата. — Казах ти, останалите от тях са идиоти. Предполагат, че всички духчета ще бъдат от другата страна. Забравят какво са сторили Сияйните на приятелите на Искра, как организираната посветеност на Чест е това, което е убило стотици духчета на пепелта някога.

— А Зло? — попита Таравангян, любопитен. Диаграмата предупреждаваше, че личностите на Сияйните ще бъдат по-неясни от плановете им.

— Искра няма проблем с всичко, което ще им донесе отмъщение. И с всичко, което й позволява да разрушава разни неща. — Малата се ухили. — Някой трябваше да ме предупреди колко забавно ще бъде това. Щях да се опитам много по-усърдно да докопам тази работа.

— Това, което правим, не е забавно — заяви Таравангян. — То е необходимо, но ужасно. В един по-добър свят Гробовния щеше да бъде прав. Щяхме да бъдем съюзници с Далинар Колин.

— Твърде много харесваш Тоягата, Варго — предупреди го Адротагия. — Това ще замъгли ума ти.

— Не. Но ми се иска да не го бях опознавал. Това ще усложни нещата. — Старецът се наведе напред, хванал топлото си питие. Сварен инго чай, с мента. Миришеше на дома му. Стресна се и осъзна… че вероятно никога повече няма да живее в онзи дом, нали така? Мислеше си, че може би ще се върне след няколко години.

Той нямаше да бъде жив след няколко години.

— Адро — продължи той, — възстановяването на Далинар ме убеждава, че трябва да предприемем по-драстични действия. Тайните готови ли са?

— Почти — отвърна тя, като се премести при други хартии. — Учените ми в Я Кевед са превели частите, които ни трябват, и имаме информацията от шпионирането на Малата. Но ни трябва някакъв начин да разпространим информацията, без да се излагаме на риск.

— Възложи това на Дова — каза Таравангян. — Накарай я да напише язвително, анонимно есе, след което го оставете да изтече до Ташикк. Разпространете преводите от Нотното писмо на зората същия ден. Искам всичко да се стовари едновременно. — Той побутна чая настрана. Внезапно от миризми от Карбрант го заболя. — Щеше да е толкова, толкова по-добре за Далинар да бе умрял от меча на убиеца. Защото сега трябва да го оставим на желанията на врага, а това няма да бъде толкова милостиво, колкото бърза смърт.

— Дали ще бъде достатъчно? — попита Малата. — Старият брадвохрът е костелив орех.

— Ще бъде достатъчно. Далинар първи би ти казал, че когато противникът ти тръгне отново да се изправя, трябва да действаш бързо и да му подкосиш краката. Тогава той ще коленичи и ще ти подложи черепа си.

„О, Далинар. Бедно, злощастно човече.“