Брандън Сандърсън
Заклеващия (136)

106
Законът е светлина

„Намирам Ба-Адо-Мишрам за най-интересната от Несътворените. Твърди се, че е била с остър ум, Върховна принцеса сред вражеските сили, техен командир по време на някои от Опустошенията. Не зная какво общо има това с древния бог на враговете, наречен Зло.“

Из Митика на Хеси, страница 224

Сет от Шиновар летя с Разбиващите Небето три дни на юг.

Спираха няколко пъти, за да вземат скрити запаси от планински върхове или отдалечени долини. За да стигнат до входовете към скривалищата, често трябваше да разбиват повече от десет сантиметра крем. Подобно наслагване сигурно се бе образувало в продължение на години и въпреки това Нин говореше за подобни места, сякаш току-що ги бе напуснал. На едно място той бе изненадан да открие, че храната отдавна е изгнила — макар, за щастие, запасите от скъпоценни камъни да бяха скрити на място, където бяха останали изложени на бурите.

По време на тези посещения Сет най-сетне започна да проумява колко древно бе това създание.

На четвъртия ден стигнаха до Марат. Сет и преди беше идвал в кралството; бе посещавал по-голямата част от Рошар през годините на изгнанието си. Исторически, Марат не беше място с истински народ — но не бе и място, на което се събираха номади, като лагуната на Хекси и Ту Фалия. На практика Марат представляваше група слабо свързани градове, управлявани от родове, с Върховни принцове за владетели — макар на местния диалект такива принцове да се наричаха „по-голям брат“.

Страната беше удобна спирка между воринските кралства на изток и макабакските на запад от центъра. Сет знаеше, че Марат е богат на култура, пълен с горди хора, като във всеки друг народ — но без почти никакво политическо влияние.

Затова и беше любопитно, че Нин избра да сложи край на полета им тук. Те се приземиха на равнина, покрита със странна кафява трева, която напомняше на Сет за пшеница, като изключим факта, че това тук никнеше в дупки и от растението се показваше само малко зрънце жито на върха. Често го ядяха диви зверове, които бяха широки и плоски, като вървящи дискове, с нокти само от долната страна, с които да бутат житото в устата си.

Подобните на дискове животни вероятно щяха да мигрират на изток и да пренесат с изпражненията си семена, които — залепнали за земята — ще оцелеят през бурите, за да се превърнат в полипи от първа степен. После тези полипи щяха да бъдат издухани на запад и да се превърнат в жито от втора степен. Целият живот се създаваше в единодушие, както го бяха учили като млад. Всичко, освен хората, които отказваха да заемат мястото си. Които унищожаваха вместо да добавят.

Нин говори за кратко с Ки и с другите майстори, които отново литнаха. Останалите се присъединиха към тях — всички, освен Сет и самия Нин, — и се стрелнаха към град в далечината. Преди Сет да успее да ги последва, Нин го хвана за ръката и поклати глава. Заедно, те двамата отлетяха до по-малък град на хълм близо до брега.

Сет познаваше резултата от война, когато го видеше. Счупени врати, руини на ниска, разбита стена. Разрушенията изглеждаха скорошни, макар всички тела да бяха отнесени и кръвта да бе отмита от бурите. Те се приземиха пред голяма каменна сграда с островръх покрив. Могъщи врати от Превърнат бронз лежаха натрошени сред чакъла. Сет щеше да се изненада, ако някой не се върнеше и не ги вземеше заради метала. Не всяка армия имаше достъп до Превръщатели.

— Оо — обади се мечът от гърба му. — Пропуснахме ли веселбата?

— Онзи тиран в Тукар — предположи Сет, като се огледа из притихналия град. — Решил е да прекрати войната си срещу Емул и да се разшири на изток?

— Не — отвърна Нин. — Това е различна опасност. — Той посочи към сградата с падналите врати. — Можеш ли да прочетеш надписа над вратата, Сет, син на Нетуро?

— На местния език е. Не зная азбуката, абоши. — Божественото обръщение бе най-доброто му предположение за това как да се обръща към един от Вестителите, макар сред неговия народ то да бе запазено за великите духчета от планините.

— Пише „справедливост“ — обясни Нин. — Това е било съд.

Сет последва Вестителя по стъпалата и в подобната на пещера главна зала на съсипаното съдилище. Тук, скрита от бурята, те откриха кръв на пода. Нямаше тела, но имаше изобилие от захвърлени оръжия, шлемове и — притеснително — жалките притежания на цивилни. Хората вероятно се бяха скрили тук по време на битката, последно вкопчване в безопасността.

— Онези, на които ти викаш парши, наричат себе си пеещи — обясни Нин. — Те превзеха този град и накараха оцелелите да работят на няколко дока нататък по брега. Това, което се е случило тук, справедливост ли е било, Сет, син на Нетуро?

— Как би могло да бъде? — Той потръпна. Тъмнината на помещението изглеждаше сякаш бе изпълнена с призрачни шепоти. Той се приближи до Вестителя, за да е в безопасност. — Нормални хора, които водят нормален живот, внезапно нападнати и убити?

— Неубедителен довод. Ами ако владетелят на този град е спрял да плаща данъците си, след което е накарал хората си да отбраняват града, когато по-висшите власти са пристигнали и атакували? Няма ли право един принц да поддържа ред по земите си? Понякога това значи да убиваш нормални хора.

— Но тук не се е случило това — възрази Сет. — Ти каза, че е причинено от атакуваща армия.

— Да — потвърди Нин тихо. — Това е дело на натрапници. Истина е. — Той продължи да се разхожда из празната стая, Сет се придържаше близо до него. — Ти си в уникална позиция, Сет, син на Нетуро. Ще бъдеш първият, който ще изрече клетвите на Разбиващ Небето в един нов свят, свят, в който аз се провалих.

Откриха стъпала до задната стена. Сет извади една сфера за светлина, тъй като Нин не изглеждаше склонен да го стори. Това отблъсна шепотите назад.

— Аз посетих Ишар — продължи Нин. — Ти го наричаш Ишу, син на Бог. Той винаги е бил най-мъдрият от нас. Аз… не исках да повярвам… в случилото се.

Сет кимна. Бе видял това. След първата Вечна Буря Нин беше сигурен, че Пустоносните не са се върнали. Бе търсил оправдание след оправдание, докато най-сетне не беше принуден да признае онова, което виждаше.

— Трудих се хиляди години, за да попреча да се случи ново Опустошение — продължи Вестителят. — Ишар ме предупреди за опасността. Сега, когато Чест е мъртъв, други Сияйни могат да нарушат равновесието на Клетвения договор. Могат да подкопаят някои… мерки, които предприехме, и да дадат шанс на врага.

Той спря на върха на стъпалата и погледна надолу към ръката си, където се появи блестящ Вълшебен меч. Едно от двете липсващи Остриета на Чест. Народът на Сет бе притежавал осем. Някога, много отдавна, са били девет. След което това бе изчезнало.

Той беше виждал негови изображения, поразително прост и неукрасен за Вълшебен меч и въпреки това елегантен. Две резки минаваха по дължината на оръжието, пролуки, каквито изобщо не можеха да съществуват върху обикновен меч, тъй като щяха да го отслабят.

Вървяха през една стая в най-горната част на съдилището. Склад за документи, ако се съдеше по разпилените книжа по пода.

— Трябва да ме извадиш — обади се мечът.

— И какво да направя, меч-ними? — прошепна Сет.

— Бий се с него. Мисля, че той може би е зъл.

— Той е един от Вестителите — едно от най-малко злите неща на света.

— Хм. Това не вещае добро на света ти в такъв случай. Аз съм по-добър от онзи меч, който притежава. Мога да ти покажа.

Докато си проправяше път през парчетата юридически отломки, Сет се присъедини към Нин до прозореца на склада. В далечината, много отвъд брега, блестеше синята вода на голям залив. Там се бяха събрали безброй корабни мачти, а около тях кръжаха фигури.

— Аз се провалих — повтори Нин. — И сега, заради хората, трябва да бъде въздадена справедливост. Много трудна справедливост, Сет, син на Нетуро. Дори за моите Разбиващи Небето.

— Ние ще се постараем да бъдем колкото се може по-безпристрастни и логични като теб, абоши.

Нин се засмя. Смехът обаче не изглеждаше да е весел, какъвто трябваше да бъде.

— Като мен? Не, Сет, син на Нетуро. Аз изобщо не съм безпристрастен. В това е проблемът. — Той млъкна, загледан през прозореца към далечните кораби. — Аз съм… различен от онова, което бях някога. По-зле, може би? Въпреки всичко това, част от мен иска да бъде милостива.

— И… милостта толкова лошо нещо ли е, абоши?

— Не е лошо, просто хаотично. Ако прегледаш документите в тази стая, ще откриеш същата история да се разказва отново и отново. Снизходителност и милост. Хора, освободени въпреки извършените престъпления, защото са били добри бащи или са били харесвани в общността, или за да се направи услуга на някой важен човек. Някои от освободените променят живота си и продължават, като създават нещо за обществото. Други рецидивират и предизвикват огромни трагедии. Работата е там, Сет, син на Нетуро, че ние, хората, сме ужасни в забелязването на това кой какво ще стори. Целта на закона е да не трябва да избираме ние. Така че вродената ни сантименталност да не ни вреди.

Той погледна надолу към меча си.

— Ти — каза на Сет — трябва да избереш Трети Идеал. Повечето Разбиващи Небето избират да се закълнат в закона — и да го следват с точността на законите, каквито и земи да посещават. Това е добра възможност, но не е единствената. Помисли внимателно и избери.

— Да, абоши — отвърна Сет.

— Има неща, които трябва да видиш, и неща, които трябва да знаеш, преди да можеш да говориш. Другите трябва да тълкуват онова, в което са се клели преди, и се надявам, че ще видят истината. Ти ще бъдеш първият от нов вид Разбиващи Небето. — Той погледна пак през прозореца. — Пеещите позволиха на хората от този град да изгорят мъртъвците си. Проява на повече милост, отколкото биха допуснали повечето завоеватели.

— Абоши… мога ли да ти задам един въпрос?

— Законът е светлина и тъмнината не му служи. Питай и ще отговоря.

— Знам, че си велик, древен и мъдър — започна Сет. — Но… за моите нисши очи, ти не изглежда да се подчиняваш на собствените си правила. Преследвал си Повелители на Стихиите, както сам каза.

— Получих законно разрешение за екзекуциите, които извърших.

— Да — съгласи се Сет, — но си пренебрегнал много нарушители на закона, за да преследваш само тези няколко. Имал си мотиви отвъд закона, абоши. Не си бил безпристрастен. Брутално си наложил специфични закони, за да постигнеш целите си.

— Истина е.

— Значи това е просто твоя собствена… сантименталност?

— Отчасти. Макар да имам известна търпимост. Другите казаха ли ти за Петия Идеал?

— Идеалът, в който Разбиващия Небето се превръща в закон?

Нин протегна напред празната си лява ръка. В нея се появи Вълшебен меч, различен и съвсем отделен от Острието на Чест, което държеше в другата си ръка.

— Аз съм не само Вестител, но и Разбиващ Небето от Петия Идеал. Макар първоначално да бях скептично настроен към Сияйните, вярвам, че съм единственият, който накрая се присъедини към свой собствен орден.

— И сега, Сет, син на Нетуро, трябва да ти разкажа за решението, което ние, Вестителите, взехме много отдавна. В деня, който ще стане известен като Ахариетиам. Денят, в който жертвахме един от своите, за да сложим край на цикъла от болка и смърт…