Брандън Сандърсън
Заклеващия (135)

105
Дух, разум и тяло

ШЕСТ ГОДИНИ ПО-РАНО

Само най-най-важните хора бяха допуснати да наблюдават свещеното погребение на Гавилар.

Далинар стоеше начело на малката група, събрана в кралските катакомби на Колинар, под каменния поглед на крале. Огньове горяха по краищата на стаята, първична светлина, традиционна. Видимо по-жива от светлината на сферите, тя му напомняше за Дълбините — но за първи път тази болка бе надвита от нещо ново. Прясна рана.

Гледката на брат му, положен мъртъв на плочата.

— Дух, разум и тяло — каза сбръчканата ардентка, гласът й ехтеше в каменната гробница. — Смъртта разделя трите. Тялото остава в нашето царство, за да бъде използвано повторно. Духът се присъединява към езерото от божествена същност, което го е родило. А умът… умът отива в Селенията на Покоя, за да открие наградата си.

Ноктите на Далинар се забиха в кожата му, когато стисна ръце в юмруци — здраво, за да не трепери.

— Гавилар Величественият — продължи ардентката, — първи крал на Алеткар от новата Колинска династия, трийсет и втори Върховен принц на княжество Колин, наследник на Слънцетворящия и благословен от Всемогъщия. Постиженията му ще бъдат възхвалявани от всички и властта му ще се простира и на оня свят. Той вече води мъже по бойното поле, служейки на Всемогъщия в истинската война срещу Пустоносните.

Жената протегна една кокалеста ръка към малката група.

— Войната на нашия крал бе преместена в Селенията на Покоя. Краят на нашата война за Рошар не сложи край на дълга ни към Всемогъщия! Замислете се над Призванията си, мъже и жени от Алеткар. Замислете се как можете да се учите тук, за да сте от полза в следващия свят.

Йевена използваше всяка възможност, за да проповядва. Далинар стисна ръце още по-силно от яд към нея — яд към Всемогъщия. Далинар не биваше да е жив, за да види как умира брат му. Това не бе начинът, по който трябваше да се развият нещата.

Той усети как хората го гледат. Събрани Върховни принцове и съпругите им, важни арденти, Навани, Ясна, Елокар, Аесудан, синовете му. Върховният принц Себариал погледна към него с вдигнати вежди. Изглежда очакваше нещо.

„Не съм пиян, идиот такъв“, помисли си Далинар. „Няма да направя сцена, за да те забавлявам.“

Напоследък нещата вървяха по-добре. Далинар бе започнал да контролира пороците си; бе ограничил пиенето си до месечни пътувания извън Колинар, където посещаваше външни градове. Казваше, че пътуванията са, за да остави Елокар да управлява, без той да наднича над рамото му, както Гавилар бе прекарвал все повече и повече време извън кралството. Но по време на тези пътувания Далинар се напиваше до забрава, което му позволяваше да избяга от звуците на плачещи деца за няколко безценни дни.

След това, когато се върнеше в Колинар, той контролираше пиенето си. И никога повече не бе викал на синовете си, както бе сторил с бедния Ренарин в онзи ден, когато се връщаха от Пустите равнини. Адолин и Ренарин бяха единствените чисти останки от Иви.

„Ако контролираш пиенето си, когато си в Колинар“, заяде се една част от него, „какво се случи на пиршеството? Къде беше ти, докато Гавилар се бореше за живота си?“

— Трябва да използваме крал Гавилар като модел за нашия собствен живот — говореше ардентката. — Трябва да помним, че животът ни не ни принадлежи. Този свят е само схватка, която да ни подготви за истинската война.

— И след това? — попита Далинар и вдигна поглед от трупа на брат си.

Жената присви очи и нагласи очилата си.

— Върховен принц Далинар?

— След това, какво? — настоя той. — След като си спечелим обратно Селенията на Покоя? Тогава какво? Вече няма да има войни?

„Тогава ли най-сетне ще намерим покой?“

— Няма нужда да се тревожиш, Тояго — отвърна Йевена. — След като тази война бъде спечелена, Всемогъщия със сигурност ще ти осигури друга мисия. — Тя се усмихна успокоително, след което премина към ритуалните слова. Серия кетеки, някои традиционни, други съставени от жени от фамилията за събитието. Арденти горяха поемите като молитви в печки.

Далинар отново се обърна към трупа на брат си, който гледаше нагоре, безжизнени сини мраморни камъчета бяха заменили очите му.

„Братко“, би казал той, „следвай Кодексите тази нощ. Нещо странно се носи по ветровете.“

Далинар имаше нужда от питие, бурите да го вземат.

— Ти, винаги мечтаеше. Душата ми ридае. Сбогом, ридаеща душа. Моите мечти… за, винаги, Теб.

Поемата го докосна повече от останалите. Той потърси Навани и моментално разбра, че този кетек е бил неин. Тя гледаше право напред, изправена, а едната й ръка бе върху рамото на Елокар — на крал Елокар. Толкова беше красива. До нея, Ясна стоеше, обгърнала тялото си с ръце, очите й бяха зачервени. Навани се пресегна към нея, но Ясна се отдръпна от останалите и тръгна към самия дворец.

На Далинар му се искаше да може да стори същото, но вместо това съсредоточи вниманието си. Край. Никога нямаше да има възможност да израсне до очакванията на Гавилар. Далинар щеше да изживее остатъка от живота си като провал към този човек, който бе обичал толкова силно.

Залата замръзна, утихнала, с изключение на тихото пукане на горяща хартия в огньовете. Превръщателят стана от мястото си и старата Йевена бързо отстъпи назад. Не се чувстваше комфортно от това, което предстоеше. Никой от присъстващите не се чувстваше така, съдейки по пристъпващите крака и прокашлянията в длани.

Превръщателят може да беше мъж, а може да бе и жена. Трудно беше да се каже, с качулката над лицето. Кожата отдолу бе с цвета на гранит, напукана и нащърбена, и изглеждаше сякаш сияе отвътре. Той наклони глава, сякаш бе учуден да открие тяло там. Прокара пръсти по челюстта на Гавилар, след което бръсна косата от челото му настрана.

— Единствената част от теб, която е истинска — прошепна Превръщателят и потупа камъчето, което бе заменило едно от очите на краля. След това се появи светлина, когато Превръщателят извади ръка от джоба си и разкри комплект скъпоценни камъни, свързани във фабриал.

Далинар не извърна поглед, макар че от светлината очите му се насълзиха. Искаше му се… искаше му се да бе изпил едно или две питиета, преди да дойде. Наистина ли се очакваше да наблюдава подобно нещо трезвен?

Превръщателят докосна Гавилар по челото и трансформацията се случи мигновено. В единия момент Гавилар беше там. В следващия се бе превърнал в статуя.

Превръщателят сложи ръкавица на ръката си, докато други арденти бързаха да махнат теловете, които държаха тялото на Гавилар в позиция. Използваха лостове, за да го наклонят внимателно напред, докато не застана изправен, хванал меч, насочен към земята, другата му ръка бе протегната напред. Гледаше към вечността, с корона на главата, къдриците на брадата и косата му запазени деликатно в камъка. Могъща стойка; погребалните скулптори бяха свършили фантастична работа.

Ардентите го избутаха назад до една ниша, където се присъедини към редиците други владетели — повечето от тях Върховни принцове на Колин. Завинаги щеше да бъде замръзнал там, образът на прекрасен владетел в разцвета си. Никой нямаше да мисли за него такъв, какъвто бе в онази ужасна нощ, потрошен от падането си, великите му мечти смачкани от измяна.

— Ще отмъстя, майко — прошепна Елокар. — Ще отмъстя! — Младият крал се завъртя към събралите се светлооки, застанал пред протегнатата каменна ръка на баща си. — Всеки от вас дойде при мен поотделно, за да ми окаже подкрепа. Е, настоявам да я обявите публично! Днес ще съставим договор да намерим онези, които сториха това. Алеткар отива на война!

Думите му бяха посрещнати от потресено мълчание.

— Кълна се — обади се Торол Садеас. — Кълна се да отмъстя на предателите парши, Ваше Величество. Можете да разчитате на меча ми.

„Добре“, помисли си Далинар, докато и други изговаряха същото. Това ще ги поддържа сплотени. Дори и в смъртта си, Гавилар предлагаше причина за обединение.

Неспособен да издържа повече това каменно лице, Далинар си тръгна, стъпвайки тежко по коридора, запътил се към двореца. Други гласове ехтяха след него, докато Върховни принцове изричаха клетвите си.

Ако Елокар искаше да прогони онези паршенди обратно към равнините, щеше да очаква помощта на Тоягата. Но… Далинар не беше онзи човек от години насам. Той потупа джоба си в търсене на манерката. В името на Преизподнята. Преструваше се, че напоследък е по-добре, не спираше да си повтаря, че в момента опитва да намери изход от тази каша. Да стане пак мъжът, който бе преди.

Но онзи мъж беше чудовище. Плашещо, но никой не го бе обвинил за нещата, които бе сторил. Никой, освен Иви, която бе видяла какво ще му причинят убийствата. Той затвори очи, чуваше сълзите й.

— Татко? — обади се един глас зад гърба му.

Далинар се насили да стои изправен, когато се обръщаше. Адолин тичаше към него.

— Добре ли си, татко?

— Да — отвърна той. — Просто… имам нужда да остана сам.

Адолин кимна. Всемогъщи в небесата, момчето бе станало човек, въпреки малкото усилия, които Далинар бе положил за това. Адолин беше честен, приятен и майстор на меча. Беше истински надарен за живот в модерното алетско общество, където начинът, по който се движиш между групите, бе дори по-важен от това колко е силна ръката ти. Далинар винаги се беше чувствал като пън в подобни ситуации. Прекалено едър. Прекалено глупав.

— Върни се — поръча на сина си. — Закълни се от името на нашия дом в този Договор за Отмъщение.

Адолин кимна и Далинар продължи напред, бягайки от огньовете долу. От осъдителния поглед на Гавилар. От писъците на умиращи хора в Дълбините.

Докато стигне стъпалата, той на практика тичаше. Изкачи едно ниво, после още едно. Потен, обезумял, тичаше през богато украсени коридори, край издялани на слоеве стени, невъзмутими дървени облицовки и обвинителни огледала. Стигна до покоите си и зарови в джобовете си за ключовете. Бе заключил здраво, Гавилар вече нямаше да се промъква и да му взима бутилките. Вътре го чакаше блаженство.

Не. Не блаженство. Забрава. И това стигаше.

Ръцете му не спираха да треперят. Не можеше… то…

„Следвай Кодексите тази нощ.“

Ръцете му трепереха и Далинар изпусна ключовете.

„Нещо странно се носи по ветровете.“

Писъци за милост.

„Махайте се от главата ми! Махайте се, всичките!“

В далечината, глас…

— Трябва да намериш най-важните думи, които човек може да изрече.

Кой ключ беше? Пъхна един в ключалката, но той не пожела да се завърти. Не можеше да вижда. Примигна, чувстваше се замаян.

— Тези думи ми бяха казани от някой, който твърдеше, че е видял бъдещето — продължи гласът, който ехтеше в коридора. Женски, познат. — „Как е възможно това?“ — попитах аз. — „Да не си докоснат от пустотата?“ Вместо отговор, последва смях. „Не, скъпи кралю. Миналото е бъдеще и както всеки човек е живял, така ще сториш и ти.“ „Значи мога да повторя стореното преди?“ „За някои неща, да. Ще обичаш. Ще те боли. Ще мечтаеш. И ще умреш. Миналото на всеки човек е твое бъдеще.“ „Тогава какъв е смисълът? — попитах аз. — Ако всичко вече е било видяно и сторено?“ „Въпросът — отвърна тя — не е дали ще обичаш, ще те боли, ще мечтаеш и ще умреш. Въпросът е в това какво ще обичаш, защо ще те боли, кога ще мечтаеш и как ще умреш. Това е твой избор. Не можеш да избереш крайната цел, само пътя.“

Далинар отново изпусна ключовете, хлипаше. Нямаше изход. Отново щеше да падне. Виното щеше да го погълне както огън поглъща труп. Щеше да остане само пепел.

Нямаше изход.

— Това започна моето пътешествие — рече гласът. — И с това започвам моето писане. Не мога да нарека тази книга приказки, защото още в основата си се проваля да бъде такава. Не е един разказ, а много. И макар да има начало, тук на тази страница, моето пътешествие не може никога наистина да приключи. Не търсех отговори. Чувствах, че вече имах такива. Много отговори, купища, от хиляди различни източници. Не търсех „себе си“. Това е баналност, която хората са ми приписвали, а аз намирам, че на фразата й липсва смисъл. В действителност, когато тръгнах, аз търсех само едно нещо. Пътешествие.

Години наред на Далинар му се струваше, че вижда всичко около себе си през мъгла. Но тези думи… нещо в тях…

Можеха ли думите да излъчват светлина?

Той се извърна от вратата на покоите си и тръгна по коридора в търсене на източника на гласа. В кралската библиотека откри Ясна да седи с огромен том, отворен пред нея на висока масичка. Четеше си сама, обръщаше на следващата страница, мръщеше се.

— Коя е тази книга? — попита Далинар.

Ясна подскочи. Избърса очи, като размаза грима си и очите й останаха… чисти, но пълни с болка. Дупки в маска.

— Оттук баща ми взе цитата — отвърна тя. — Онзи, който…

„Който написа, когато умираше.“

Малцина знаеха за това.

— Коя е книгата?

— Стари писания — каза тя. — Древни, някога добре известни. Свързани са с Изгубените Сияйни, така че никой вече не я споменава. Трябва да има някаква тайна тук, пъзел зад последните думи на баща ми. Шифър? Но какъв?

Далинар се настани на един от столовете. Чувстваше се, сякаш нямаше никакви сили.

— Ще ми я прочетеш ли?

Ясна срещна погледа му и захапа устна, както бе правила винаги още от дете. След което зачете с ясен, силен глас, като започна от първата страница, която той току-що бе чул. Бе очаквал да спре след една или две глави, но тя не го направи, а и той не искаше.

Далинар слушаше, погълнат. Разни хора идваха да ги наглеждат; някои носеха на Ясна вода за пиене. Като никога, той не ги помоли за нищо. Всичко, което искаше, беше да слуша.

Разбираше думите, но в същото време изглежда пропускаше смисъла на книгата. Беше поредица от кратки истории за крал, който бе напуснал двореца си, за да поеме на дълго пътешествие. Далинар не можеше да определи, дори пред самия себе си, какво намираше за толкова забележително в историите. Оптимизма им? Или приказките за пътища и правене на избор?

Беше толкова непретенциозна. Толкова различна от хвалбите на обществото или бойното поле. Просто истории, поуките от които бяха двусмислени. Отне й почти осем часа да я приключи, но Ясна нито веднъж не показа, че иска да спре. Когато тя прочете последната дума, Далинар откри, че отново ридае. Ясна избърса очите си. Винаги беше била толкова по-силна от него, но сега те споделяха споразумение. Това беше тяхното изпращане на душата на Гавилар. Това беше тяхното сбогуване.

Като остави книгата на поставката, Ясна се приближи до Далинар, докато той се изправяше. Двамата се прегърнаха и не продумаха нищо. След няколко секунди, тя си тръгна.

Той отиде до книгата, докосна я, опипа редовете на думите, отпечатани върху корицата. Не знаеше от колко време стои там, когато Адолин надникна в помещението.

— Татко? Планираме да изпратим експедиционни войски в Пустите равнини. Твоето мнение ще бъде оценено.

— Трябва — прошепна Далинар — да тръгна на пътешествие.

— Да — съгласи се Адолин. — Пътят е дълъг. Може и да половуваме, докато сме на път, ако има време. Елокар иска тези варвари да бъдат заличени бързо. Сигурно ще отидем и ще се върнем до една година.

Пътища. Далинар не можеше да избере крайната си цел.

Но може би неговият път…

„Старата магия може да промени човек“, бе казала Иви. „Да го направи велик.“

Далинар гордо се изправи. Обърна се и пристъпи към Адолин, като го хвана за рамото.

— Бях лош баща през последните няколко години — каза му.

— Глупости — отвърна Адолин. — Ти…

— Бях лош баща — повтори Далинар и вдигна пръста си. — На теб и на брат ти. Трябва да знаеш колко се гордея с вас.

Адолин засия като сфера веднага след буря. Духчета на славата се издигнаха край него.

— Ще тръгнем на война заедно — продължи Далинар. — Както когато беше млад. Ще ти покажа какво е да бъдеш мъж на честта. Но първо трябва да взема един авангард — без теб, опасявам се — и да осигуря Пустите равнини.

— Говорихме за това — кимна Адолин нетърпеливо. — Като елитните ти бойци от преди. Бързо, пъргаво! Ще марширувате…

— Плаваме — прекъсна го Далинар.

— Плавате?

— Реките сигурно преливат — отвърна баща му. — Ще тръгна на юг, след което ще взема кораб до Думадари. Оттам ще плавам до Океана на Първоизточника и ще стигна до Нов Натанан. Ще се придвижа с отряда си към Пустите равнини и ще осигуря региона, като подготвя мястото за пристигането ви.

— Това е разумна идея, предполагам — каза Адолин.

Наистина беше разумна идея. Толкова разумна, че когато един от корабите на Далинар бъдеше забавен — а самият Далинар останеше на пристанището, изпращайки повечето си войници напред без себе си, — никой нямаше да го помисли за странно. Далинар се забъркваше в неприятности.

Щеше да закълне войниците и моряците си в тайна и да пътува няколко месеца извън описания маршрут, преди да продължи към Пустите равнини.

Иви бе казала, че Старата магия може да преобрази човек. Беше крайно време да започне да й вярва.