Брандън Сандърсън
Заклеващия (134)

104
Сила

„Ашертмарн, Сърцето на Веселбата, е последният от тримата велики безразсъдни Несътворени. Неговият дар за хората не е пророчество или ожесточение по време на битка, а жажда за удоволствия. Наистина, великата поквара, записана от съда на Баяла в 480 — която довела до сриване на династията — може да бъде отдадена на въздействието на Ашертмарн.“

Из Митика на Хеси, страница 203

Навани Колин имаше опит с това да държи едно кралство цяло.

В последните си дни Гавилар бе станал странен. Малко хора знаеха колко мрачен бе станал, но бяха видели ексцентричността му. Разбира се, Ясна бе писала за това. Ясна някак намираше време да пише за всичко, от биографията на баща си, през отношенията между половете, до важността на размножителните цикли на чуловете по южните склонове на Рогоядските върхове. Навани крачеше по коридорите на Уритиру, в компанията на хубава, широкоплещеста групичка от Бягащи по вятъра от Мост Четири. Докато Гавилар ставаше все по– и по-разсеян, самата Навани се трудеше, за да попречи на дърлещите се светлооки да разпокъсат кралството. Но това беше различна опасност от тази, с която щеше да се срещне днес.

Днес работата й щеше да донесе последствия не само за един народ, а за целия свят. Тя нахлу в една стая, разположена дълбоко в кулата, и четиримата светлооки, които седяха там, скочиха на крака — всички, освен Себариал, който изглежда прелистваше колода карти с образите на жени в срамни пози.

Навани въздъхна, след което кимна, когато Аладар й се поклони учтиво, като светлината проблесна по плешивата му глава. Не за пръв път Навани се зачуди дали тънкият му мустак и снопчето брада под долната му устна са компенсация за липсата на коса. Хатам също беше там: изискан, със заоблени черти и зелени очи. Както обикновено, модният му избор изпъкваше между останалите. Днес бе оранжево.

Сиятелната Бетаб бе дошла от името на съпруга си. Мъжете в армията като цяло не го уважаваха заради това, че той я оставяше да го прави, но не обръщаха внимание на факта, че да се омъжи за Мишина в името на политическите си цели, се бе оказал мъдър и премерен ход.

Петимата мъже от Мост Четири се подредиха зад Навани. Бяха останали изненадани, когато тя ги бе помолила да я придружат; все още не разбираха властта, която даваха на трона. Сияйните рицари бяха новата сила на света и политиката се вихреше около тях като водовъртежи в реката.

— Сиятелни господари и господарке — започна Навани. — Дойдох по ваша молба и съм на ваше разположение.

Аладар седна и си прочисти гърлото.

— Ти знаеш, Сиятелна, че ние сме напълно верни на каузата на съпруга ти.

— Или поне — добави Себариал — се надяваме да забогатеем, като участваме на негова страна.

— Съпругът ми оценява подкрепата — отговори Навани, — без значение от мотива. Вие създавате по-силен Алеткар, съответно и по-силен свят.

— Това, което е останало и от двете — отбеляза Себариал.

— Навани — обади се Сиятелната господарка Бетаб. Тя приличаше на мишка, с мършаво лице. — Оценяваме това, че си поела инициативата в този труден момент. — В оранжевите й очи проблесна нещо, сякаш предполагаше, че Навани се радва на новопридобитата си сила. — Но липсата на Върховния принц не е добра за морала. Знаем, че Далинар се е завърнал към… развлеченията си.

— Върховният принц — отвърна Навани — е в траур.

— Единственото нещо, което оплаква — каза Себариал, — е фактът, че хората не му носят бутилки вино достатъчно бързо, за да…

— В името на Преизподнята, Туринад! — избухна Навани. — Достатъчно!

Себариал премигна, след което прибра картите в джоба си.

— Извинете, Сиятелна.

— Съпругът ми — отбеляза Навани — все още е най-добрият шанс за оцеляване на този свят. Той ще преодолее болката си. Дотогава е наше задължение да се грижим за кралството.

Хатам кимна, мънистата по връхната му дреха проблеснаха.

— Разбира се, това е целта ни. Но, Сиятелна, можеш ли да обясниш какво имаш предвид под кралство? Знаеш, че Далинар… дойде при нас и ни попита какво мислим за цялата тази работа с Върховния крал.

Тази новина все още не беше известна на всички. Бяха планирали официално съобщение и дори бяха накарали Елокар да запечата документите, преди да тръгне. И все пак Далинар се бавеше. Тя го разбираше: искаше да изчака до завръщането на Елокар и Адолин — който щеше да стане Върховният принц на Колин на мястото на Далинар.

И все пак, докато минаваше все повече и повече време, въпросите започваха да напират. Какво се бе случило с тях в Колинар? Къде бяха?

Сила. Щяха да се върнат.

— Провъзгласяването на Върховния крал все още не е официално — каза Навани. — Мисля, че е най-добре да се правите, че не знаете за него засега. И каквото и да правите, не го споменавайте пред Иалаи или Амарам.

— Добре тогава — каза Аладар. — Но, Сиятелна, имаме и други проблеми. Сигурен съм, че сте видели докладите. Хатам върши чудесна работа като Върховен принц на Укрепленията, но просто липсва нормална инфраструктура. Кулата има канализация, обаче тя не спира да се запушва и Превръщателите се съсипват от работа, за да се справят с отпадъците.

— Не можем да продължаваме да се преструваме, че кулата е в състояние да се справи с това население — обади се Сиятелната Бетаб. — Не и без много добра сделка за провизии с Азир. Запасите ни от изумруди, въпреки търсенията из Пустите равнини, намаляват. Количките ни с вода трябва да обикалят непрекъснато.

— Също толкова важно, Сиятелна — добави Натам, — е, че вероятно ще усетим силна липса на работна ръка. Имаме войници или търговци, които в момента носят вода или опаковат провизии, но това не им харесва. Слугинските задачи не са за тях.

— Свършва ни дървеният материал — добави и Себариал. — Опитах да претендирам за горите близо до военните лагери, но преди имахме парши, които да ги секат. Не знам дали мога да си позволя да платя на мъже, които да свършат тази работа вместо тях. Само че ако не направим нещо, Танадал сигурно ще се опита да ни ги вземе. Той си изгражда доста сериозно кралство във военните лагери.

— Не е време — каза меко Хатам, — в което можем да си позволим слаб водач. Не е време, в което един бъдещ крал може да прекарва дните си заключен в покоите си. Съжалявам. Не се бунтуваме, но сме много притеснени.

Навани си пое дъх. Дръж се.

Редът беше същността на управлението. Ако нещата бяха подредени, можеха да се контролират. Просто трябваше да даде време на Далинар. Дори ако, дълбоко в нея, една част бе гневна. Гневна, че болката му така засенчваше растящия й страх за Елокар и Адолин. Гневна, че той можеше да се напива безпаметно, докато тя трябваше да събира парчетата.

Но Навани бе научила, че никой не е силен през цялото време, дори Далинар Колин. В любовта не беше важно кой е прав или греши, а това да бъдеш опора и да помогнеш, когато гърбът на партньора ти е превит. Вероятно и той щеше да направи същото за нея някой ден.

— Кажи ни честно, Сиятелна — заговори Себариал, като се наведе напред. — Какво иска Тоягата? Да не би всичко това да е начин за него да господства над света?

Бурите да го отнесат. Дори те се притесняваха за това. И защо да не го правят? Беше толкова логично.

— Съпругът ми иска единство — заяви Навани твърдо. — Не господство. Знаете много добре, както и аз, че можехме да превземем град Тайлен. Това щеше да доведе до себелюбие и загуба. Няма път чрез завоевание към това да се опълчим на врага си заедно.

Аладар кимна бавно.

— Вярвам ти, вярвам и в него.

— Но как да оцелеем? — попита Сиятелната Бетаб.

— В градините на тази кула някога се е отглеждала храна — каза Навани. — Ще открием как е било направено и ще я отглеждаме отново. В кулата някога е имало изобилие от вода. Баните и тоалетните са доказателство за това. Ще задълбаем в тайните на фабриалите й и ще се справим с проблемите с канализацията.

— Тази кула е над бурята на врага, изключително лесна е за защита и е свързана с най-важните градове на света. Ако има народ, който може да се опълчи на врага, ние ще го създадем тук. С вашата помощ и водени от съпруга ми.

Те се съгласиха. Благословен да е Всемогъщия, съгласиха се. Тя си отбеляза наум да изгори един глиф за благодарност, след което най-накрая седна. Заедно се заровиха в списъка с най-належащите проблеми на кулата, като обсъждаха — както бяха правили много пъти преди — мръсните необходимости на градското управление.

Три часа по-късно Навани погледна фабриала на ръката си — огледално копие на онзи, който Далинар носеше, с добавени часовник и болкориали с нов дизайн. Три часа и дванайсет минути откакто бе започнала срещата. Бяха се събрали духчета на изтощението, които се извиваха покрай всички им, и тя обяви край на съвещанието. Бяха обсъдили най-важните проблеми и щяха да съберат различните си писари, за да предложат конкретни подобрения.

Това щеше да накара всички да продължат още известно време. И тези четиримата, благословени да са, наистина искаха обединението да проработи. Аладар и Себариал, въпреки всичките си недостатъци, бяха последвали Далинар в мрака на дъждовния сезон и бяха заварили Преизподнята да ги очаква там. Хатам и Бетаб бяха присъствали на появяването на новата буря и можеха да разберат, че Далинар е бил прав.

Тях не ги интересуваше, че Тоягата беше еретик — или дори дали бе узурпирал Алеткар. Интересуваше ги, че той имаше план за справяне с врага, и то дългосрочен.

След като срещата приключи, Навани тръгна надолу по коридора с многопластови стени, последвана от охраната си от мостови, двама от които носеха фенери със сапфири.

— От сърце ви се извинявам — каза им тя, — за това колко скучно сигурно е било.

— На нас ни харесва скучното, Сиятелна — каза Лейтен, водачът им днес. Той бе набит мъж с къса, къдрава коса. — Ей, Хобер. Някой да се опита да те убие вътре?

Мостовият с разстояние между зъбите отговори ухилен:

— Дъхът на Хуио брои ли се?

— Виждате ли, Сиятелна? — отбеляза Лейтен. — Новите попълнения може и да се отегчават от ролята си на охрана, но никога няма да попаднете на ветеран, който да се оплаква, че е прекарал приятен, тих следобед, без да го намушкат.

— Разбирам кое ви привлича — усмихна се тя. — Но съм сигурна, че не може да се сравни с полет в небесата.

— Така си е — кимна Лейтен. — Трябва да се редуваме обаче… нали знаете. — Имаше предвид ползването на Острието на Чест, за да се практикува Бягане по вятъра. — Кал трябва да се върне, преди ние да можем да направим нещо.

На пръв поглед изглеждаха абсолютно сигурни, че той ще се върне и показваха на света весели лица — макар тя да знаеше, че не всичко бе идеално при тях. Тефт например бе изправен пред магистратите на Аладар преди два дни. Публично опиянение с огнен мъх. Аладар тихомълком бе помолил за печата й, за да го освободи.

Не, не всичко беше добре при тях. Но докато ги водеше надолу към подземната библиотека, друг проблем я заизмъчва: намекът на Сиятелната Бетаб, че Навани нямаше търпение да грабне шанса да поеме управлението, докато Далинар не беше в състояние.

Навани не бе глупачка. Знаеше как изглеждат нещата отстрани. Беше се омъжила за един крал. След като той почина, тя веднага се бе хвърлила на следващия най-влиятелен мъж в Алеткар. Но не можеше да позволи на хората да вярват, че тя е властта зад трона. Не само, че това щеше да подрони репутацията на Далинар, но и щеше да стане досадно за нея. Нямаше проблем да е майка на монарси, но самата тя да бъде такъв — бури, какъв тъмен път, който щеше да завлече всички надолу.

Тя и мостовите преминаха покрай не по-малко от шест отряда стражи по пътя си към библиотеката с фреските и — по-важно — скритите записи на скъпоценни камъни. Когато пристигнаха, тя остана на входа, впечатлена от работата, която Ясна бе свършила тук долу, откакто Навани беше принудена да се откаже от проучването.

Всеки скъпоценен камък бе изваден от самостоятелното си чекмедже, каталогизиран и номериран. Докато една група слушаше и пишеше, други седяха по масите, заети да превеждат. В стаята се носеше ниско бръмчене от дискусии и драскащи пера, духчета на концентрацията бяха осеяли въздуха като вълни в небето.

Ясна се разхождаше между масите, докато преглеждаше страници с превод. Когато Навани влезе, мостовите се събраха около Ренарин, който се изчерви и вдигна поглед от собствените си листове, покрити с глифи и числа. Той наистина изглеждаше не на място в стаята, единственият с униформа за сметка на робите на арденти или бурегадатели.

— Майко — заговори Ясна, без да вдига поглед от листовете си, — трябват ни повече преводачи. Имаш ли още писари с опит в класическия алетски?

— Дала съм ти всички, които имам. Какво проучва Ренарин там?

— Хм? О, той смята, че трябва да има схема, по която са подредени камъните в чекмеджетата. Работи по това цял ден.

— И?

— Нищо, което не е изненада. Той настоява, че може да намери модел, ако търси достатъчно упорито. — Ясна свали страниците и погледна към братовчед си, който си разменяше шеги с мъжете от Мост Четири.

„В името на Бурите“, помисли си Навани. „Наистина изглежда щастлив.“ Притеснен, докато те го закачаха, но щастлив. Тя се бе разтревожила в началото, когато се „присъедини“ към Мост Четири. Той беше син на Върховен принц. Уместно бе да се спазват благоприличие и дистанцираност, когато човек си имаше работа с редови войници.

Но кога, преди сега, последно го бе чувала да се смее?

— Може би — каза Навани — трябва да го насърчим да си почине и да излезе с мостовите довечера.

— Бих предпочела да го задържа тук — възрази Ясна, като прелистваше страниците си. — Силите му изискват допълнително проучване.

Навани все пак щеше да говори с Ренарин и да го насърчи да излиза по-често с мъжете. С Ясна не можеше да се спори, не повече отколкото можеше да спориш с някоя канара. Просто се преместваш настрани и заобикаляш.

— Преводът добре ли върви — попита Навани, — освен проблема с броя на писарите?

— Късметлии сме — обясни Ясна, — че скъпоценните камъни са записани толкова късно в живота на Сияйните. Те са говорили език, който можем да преведем. Ако бяха на Нотното писмо на зората…

— И то е близо до разшифроване.

Ясна се намръщи. Навани си бе помислила, че перспективата да разгадаят Нотното писмо на зората — писменост, изгубена в Дните на сянката — би я развълнувала. Вместо това изглежда я тревожеше.

— Намерихте ли нещо повече за фабриалите на кулата в записите на тези камъни? — попита Навани.

— Ще ти подготвя доклад, майко, с подробности за всеки един споменат фабриал. Засега такива споменавания са доста редки. Повечето са лични истории.

— В името на Преизподнята.

— Майко! — възкликна Ясна и отпусна страниците си.

— Какво? Не би ми хрумнало, че ще възразиш на някоя и друга силна дума от време на…

— Не е заради израза, а заради пренебрежението — поясни Ясна. — Истории.

„О, ясно.“

— Историята е ключът за разбирането на хората.

„Почна се.“

— Трябва да се учим от миналото и да прилагаме това познание при сегашния ни опит.

„Поучавана от собствената си дъщеря, отново.“

— Най-точното указание какво ще направят човешките същества е не това, което си мислят, а онова, което записките казват, че подобни групи са правили в миналото.

— Разбира се, Сиятелна.

Ясна я погледна безизразно, след това остави настрани листовете си.

— Съжалявам, майко. Цял ден се разправям с нисши арденти. Поучителната ми страна сигурно е взела превес.

— Ти имаш поучителна страна? Мила, ти мразиш преподаването.

— Което би обяснило настроението ми, струва ми се. Аз…

Един млад писар я извика от другия край на помещението. Ясна въздъхна, след което отиде да отговори на въпроса.

Дъщеря й предпочиташе да работи сама, което бе странно, като се имаше предвид колко беше добра в това да кара хората да правят каквото тя иска. Навани харесваше груповите усилия — но, разбира се, Навани не беше учен. О, тя знаеше как да се преструва. Но всичко, което всъщност правеше, бе да побутне оттук-оттам, може би да даде някоя идея. Други вършеха истинската работа.

Тя разбута листовете, които Ясна бе оставила. Може дъщеря й да бе пропуснала нещо в преводите. Единствените важни неща за нея бяха скучните, прашни писания на стари философи. Като станеше дума за фабриали, Ясна едва различаваше сдвояващите от предупреждаващите…

Какво беше това?

„Глифите бяха надраскани с бяло върху стената на Върховния принц“, пишеше на листа. „Бързо установихме, че използваният инструмент за писане е камък, откъртен близо до прозореца. Първият знак беше най-груб, глифите бяха деформирани. Причината за това се изясни по-късно — принц Ренарин нямаше опит в писането на глифи, владееше само цифрите.“

Останалите страници бяха подобни, отнасяха се за странните числа, намерени из замъка на Далинар в дните преди Вечната Буря. Те са били написани от Ренарин, чието духче го бе предупредило, че врагът подготвя удар. Горкото момче, несигурно във връзката си и уплашено да каже нещо, вместо това бе надраскало числата там, където Далинар щеше да ги види.

Беше малко странно, но на фона на всичко останало не правеше особено впечатление.

А и… все пак беше Ренарин. Защо Ясна бе събрала всички тези страници?

„Най-накрая имам описание за теб, Ясна“, пишеше в друга. „Убедихме Сияйните онази Крадла, намерена в Йедоу, да посети Азимир. Въпреки че все още не е пристигнала, можеш да намериш скици на придружаващото я духче тук. Прилича на блещукането, което виждаш на стена, когато отразиш светлината през кристал.“

Разтревожена, Навани остави листовете, преди Ясна да се е върнала. Тя си взе едно копие от преведената част от скъпоценните камъни — няколко млади писари бяха натоварени със задачата да ги подсигурят, — след което се измъкна, за да провери Далинар.