Брандън Сандърсън
Заклеващия (132)

103
Лицемер

„В много култури се говори за така наречените предсмъртни дрънканици, които понякога обземат умиращите хора. Традицията ги приписва на Всемогъщия, но аз намирам твърде много от тях, които са привидно пророчески. Това ще бъде моето най-оспорвано твърдение, сигурен съм, но мисля, че те са ефект на Моелак, който все още въздейства в днешно време.

Лесно е да се осигури доказателство: ефектът е регионален и има склонността да се придвижва из Рошар. Това е скитането на Несътворения.“

Из Митика на Хеси, страница 170

Далинар се пробуди на непознато място, легнал върху каменен под, гърбът му беше схванат. Примигна сънливо, докато се опитваше да се ориентира. Бурите да го отнесат… къде беше?

Мека слънчева светлина проблесна през един отворен балкон в далечния край на стаята и ефирни прашинки затанцуваха в потоците от светлина. Какви бяха тези звуци? Звучаха като човешки гласове, но приглушени.

Далинар стана и оправи униформата си, която се бе разкопчала. Бяха минали… колко, три дни, откакто се върна от Я Кевед? Отлъчването му от Воринската църква?

Спомняше си тези дни като мъгла от безсилие, мъка, агония. И пиене. Много пиене. Беше използвал вцепенението, за да прогони болката. Ужасна превръзка за раните му, кръв се процеждаше от всички страни. Но до момента му бе помогнала да остане жив.

„Познавам тази стая“, осъзна той, докато оглеждаше стенописа на тавана. „Видях я в едно от виденията си.“ Сигурно е преминала буря, докато е бил в безсъзнание.

— Отче на Бурята? — викна Далинар, гласът му ехтеше. — Отче, защо си ми изпратил видение? Съгласихме се, че са твърде опасни.

Да, той си спомняше това място добре. Това беше видението, в което се срещаше с Нохадон, автора на „Пътят на кралете“. Защо не се развиваше като преди? Двамата с Нохадон бяха излезли на балкона, бяха поговорили малко и видението бе приключило.

Далинар се загледа към балкона, но бурите да го отнесат, тази светлина беше толкова силна. Заля го, накара очите му да се насълзят и той трябваше да вдигне ръка, за да ги защити.

Чу нещо зад себе си. Драскане? Обърна се — с гръб към сиянието — и забеляза врата в стената. Тя се отвори лесно след докосването му и той пристъпи извън ярката слънчева светлина, за да се намери в малка кръгла стая.

Затвори вратата с изщракване. Тази стая беше много по-малка от предишната, с дървен под. Прозорци по стените гледаха навън към ясно небе. Една сянка мина над тях, като нещо огромно, което се движеше пред слънцето. Но… как можеше слънцето да е и в тази посока?

Далинар погледна през рамо към дървената врата. Под нея не се процеждаше светлина. Той се намръщи и се пресегна към дръжката, след което спря, когато още веднъж чу драскането. Обърна се и видя голямо бюро, отрупано с хартия, до стената. Как го беше пропуснал?

Един мъж седеше на бюрото, осветен от свободен диамант, и пишеше с перо. Нохадон бе остарял. В предишното видение кралят беше млад — но сега косата му бе сребриста, а кожата — покрита с бръчки. Обаче беше същият човек, същата форма на лицето, същата брада с връхче. Пишеше съсредоточен.

Далинар пристъпи напред.

— „Пътят на кралете“ — прошепна. — Гледам как се пише…

— Всъщност — отвърна Нохадон — това е списък с покупки. Ще готвя шински хляб днес, ако успея да намеря съставките. Винаги взема акъла на хората. Житото не е предназначено да бъде толкова пухкаво.

„Какво…?“ Далинар се почеса по главата.

Нохадон приключи триумфално и хвърли перото. Бутна стола си назад, изправи се, ухилен като идиот, и хвана Далинар за раменете.

— Радвам се да те видя отново, приятелю. Напоследък не ти е лесно, нали?

— Представа си нямаш — прошепна Далинар, докато се чудеше като кого го вижда Нохадон. В предишното видение Далинар се бе явявал един от съветниците на краля. Те стояха заедно на балкона, докато Нохадон замисляше война, с която да обедини света. Драстична мярка, предназначена да подготви човечеството за следващото Опустошение.

Можеше ли онази мрачна фигура да е станала толкова енергична и нетърпелива? И откъде бе дошло видението? Отеца на Бурята не бе ли казал на Далинар, че вече ги е получил всичките?

— Ела — рече Нохадон, — да вървим на пазара. Малко пазаруване, за да те разсее от неприятностите ти.

— Пазаруване?

— Да, ти пазаруваш, нали?

— Аз… обичайно други хора правят това вместо мен.

— А, но разбира се — кимна Нохадон. — Напълно в твой стил е да пропуснеш малка радост като тази, за да стигнеш до нещо по-„важно“. Е, хайде. Аз съм кралят. Не можеш просто да ми откажеш, нали?

Нохадон поведе Далинар обратно през вратата. Светлината беше изчезнала. Те стигнаха до балкона, който — последния път — бе надвиснал над смърт и опустошение. Сега гледаше към един оживен град, пълен с енергични хора и движещи се каруци. Звукът на това място се заби в Далинар, сякаш до този момент беше потискан. Смях, приказки, викове. Скърцане на фургони. Блеене на чулове.

Мъжете носеха дълги поли, вързани на кръста с широки пояси, някои от които стигаха почти до средата на гърдите им. Над тях бяха голи или облечени с прости горни ризи. Дрехите напомняха такамата, която Далинар носеше като млад, макар и в много по-стар стил. Цилиндричните рокли на жените бяха дори още по-странни, направени от наслоени малки пръстени от плат с пискюли в края. Те се къдреха, докато жените се движеха.

Ръцете на жените бяха голи до раменете. Нищо не покриваше скритата ръка. „В предишното видение разговарях на Нотното писмо на зората“, спомни си Далинар. „Думите, които дадоха на учените на Навани начална точка, от която да превеждат древни текстове.“

— Как ще слезем? — попита Далинар, когато не видя стълба.

Нохадон скочи от едната страна на балкона. Смееше се, докато падаше и се плъзгаше по платнен флаг, вързан между един прозорец на кула и една палатка долу. Далинар изруга и се наведе напред, разтревожен за възрастния човек — докато не забеляза, че Нохадон сияе. Той беше Повелител на стихиите — но Далинар знаеше това от предишното видение, нали?

Далинар се върна обратно до кабинета и извлече Светлината на Бурята от диаманта, който използваше Нохадон. Върна се, след което се метна от балкона, като се целеше в същия плат, който кралят бе използвал, за да омекоти падането си. Далинар го удари под ъгъл и го използва като пързалка, като държеше десния си крак напред, за да направлява спускането си. Близо до земята, той отметна флага, хвана края му с две ръце и увисна там за секунда, преди да се спусне с тупване до краля.

Нохадон изръкопляска.

— Мислех, че няма да го направиш.

— Имам опит да следвам глупаци в неразумните им стремления.

Възрастният мъж се ухили, след което огледа списъка.

— Насам — каза и посочи.

— Не мога да повярвам, че пазаруваш сам. Без стражи?

— Вървях сам по целия път до Уритиру. Мисля, че мога да се справя с това.

— Не си вървял по целия път до Уритиру — възрази Далинар. — Вървял си до една от Клетвените порти, след което си ползвал нея до Уритиру.

— Погрешно схващане! — отвърна Нохадон. — Вървях по целия път, макар да се нуждаех от малко помощ, за да стигна до пещерите на Уритиру. Това не е повече мамене, отколкото да използваш лодка, за да прекосиш река.

Той тръгна през пазара и Далинар го последва, разсейван от цветните дрехи, които носеха всички. Дори камъните на сградите бяха боядисани в ярки цветове. Досега винаги си бе представял миналото като… скучно. Статуите от древни времена бяха захабени и никога не си бе мислил, че са можели да бъдат боядисани толкова ярко.

Ами самият Нохадон? И в двете видения Далинар бе видял някого, когото не очакваше. Младият Нохадон, който обмисляше война. Сега възрастният, повърхностен и ексцентричен. Къде беше дълбокомисленият философ, който бе написал „Пътят на кралете“?

„Спомни си“, каза си Далинар, „че това не е наистина той. Човекът, с когото говоря, е творение на видението.“

Макар някои хора на пазара да познаваха краля си, преминаването му не предизвика особено внимание. Далинар се завъртя, когато забеляза нещо да се движи зад сградите, гигантска сянка, която мина между две постройки, висока и огромна. Загледа се в тази посока, но не я видя отново.

Влязоха в една палатка, където търговец продаваше екзотични зърнени култури. Мъжът изскочи и прегърна Нохадон по начин, който не биваше да е реден за един крал. След това двамата се заговориха като писари; пръстените по пръстите на търговеца проблясваха, докато сочеше към стоките си.

Далинар остана близо до едната страна на палатката сред миризмите на зърно в чували. Отвън нещо издаде далечен тътен. Още един. Земята се разтресе, но никой не реагира.

— Нох… Ваше Величество? — викна Далинар.

Нохадон не му обърна внимание. Над палатката премина сянка. Далинар залегна, преценявайки формата на сянката, звуците на смазващите стъпки.

— Ваше Величество! — кресна той, духчета на страха изникнаха край него. — В опасност сме!

Сянката отмина и стъпките започнаха да се отдалечават.

— Става — каза Нохадон на търговеца. — Добре спориш, мошенико. Гледай да купиш на Лани нещо хубаво с допълнителните сфери, които ми отмъкна.

Търговецът изрева от смях и отговори:

— И мислите, че сте направили лоша сделка? Бурите да го отнесат, Ваше Величество. Пазарите се като баба ми, когато иска последната лъжица сладко!

— Видя ли онази сянка? — обърна се Далинар към Нохадон.

— Казвал ли съм ти — заговори Нохадон — къде се научих да приготвям шински хляб? Не беше в Шин Как Ниш, ако това щеше да кажеш.

— Аз… — Далинар погледна в посоката, в която бе изчезнала огромната сянка. — Не. Не си ми казвал.

— По време на война — обясни Нохадон. — На запад. Една от онези безсмислени битки в годините след Опустошението. Дори не си спомням каква беше причината. Някой обсади някой друг и това заплаши търговията ни с Макабакам. Така че тръгнахме.

— Е, аз приключих в една разузнавателна група на края на шинската граница. Така че, виждаш ли, току-що те измамих. Казах ти, че не съм бил в Шин Как Ниш и наистина не бях. Но бях точно до него.

— Войските ми окупираха малко село под един от проходите. Домакинята, която ни готвеше, прие военната ми окупация, без да се оплаква. Не изглеждаше да й пука коя армия е на власт. Приготвяше ми хляб всеки ден и аз толкова го харесвах, че ме попита дали искам да се науча…

Той прекъсна. Пред него търговецът постави тежести от едната страна на големите си везни — представляващи купеното от Нохадон количество, — след което започна да налива жито в торбичка от другата страна на везната. Златно, обаятелно жито, като светлината на уловени пламъци.

— Какво се случи с готвачката? — попита Далинар.

— Нещо много несправедливо — отвърна Нохадон. — Това не е щастлива история. Обмислях дали да я включа в книгата, но реших, че по-добре да огранича историята си до пътя си към Уритиру. — Той утихна, потънал в размишления.

„Напомня ми на Таравангян“, внезапно си помисли Далинар. „Колко странно.“

— Ти имаш неприятности, приятелю — продължи Нохадон. — Животът ти, също като този на жената, е несправедлив.

— Да си владетел е бреме, а не просто привилегия — отвърна Далинар. — Ти ме научи на това. Но бурите да го отнесат, Нохадон. Не мога да намеря изход! Събрахме владетелите и въпреки това бойните барабани бият в ушите ми, настоятелни. За всяка стъпка, която правя със съюзниците си, изглежда, че прекарваме седмици в разискване. Истината шепне в дъното на ума ми. Най-добре мога да пазя света, ако просто принудя останалите да правят онова, което е редно!

Нохадон кимна.

— Тогава защо не го направиш?

— Ти не си го направил.

— Аз се опитах и се провалих. Това ме поведе по друг път.

— Ти си мъдър и сериозен. Аз съм подпалвач на войни, Нохадон. Никога не съм постигал нищо без кръвопролитие.

Чу ги отново. Сълзите на мъртвите. Иви. Децата. Пламъци, които изгарят град. Чу как огънят реве, докато се наслаждава на пиршеството.

Търговецът не им обръщаше внимание, зает, докато се опитваше да балансира везните. Страната с тежестите все още бе по-тежка. Нохадон сложи пръст на купичката с житото и натисна надолу, като изравни двете страни.

— Това ще стигне, приятелю.

— Но… — започна търговецът.

— Дай останалото на децата, моля те.

— След всички тези пазарлъци? Знаеш, че щях да даря малко, ако бе казал.

— И да пропусна забавата на преговорите? — попита Нохадон. Той взе писалката на мъжа, след което задраска нещо от списъка си. — Има удовлетворение в това — рече на Далинар — да си направиш списък с неща, които можеш да постигнеш, след което да ги задраскваш едно по едно. Както казах, проста радост.

— За съжаление, аз съм необходим за по-сериозни неща от пазаруване.

— Не е ли винаги в това проблемът? Кажи ми, приятелю. Говориш за бремето си и нелеката задача да вземаш решения. Каква е цената на принципа?

— Цената? Не би трябвало да има цена в това да си принципен.

— Така ли? Ами ако когато вземеш правилно решение, се появяваше едно духче, което моментално те благославяше с богатство, просперитет и безкрайно щастие? Тогава какво? Все още ли щеше да имаш принципи? Принципът не е ли в това, което даваш, а не в онова, което получаваш?

— Значи всичко е отрицателно? — попита Далинар. — Да не намекваш, че никой не бива да има принципи, защото от тях няма полза?

— Не — отвърна Нохадон. — Но може би не трябва да очакваш животът да е по-лесен, защото избираш да вършиш нещо, което е редно! Лично аз смятам, че животът е справедлив. Просто е такъв толкова често, че не можеш веднага да видиш какво го балансира. — Той размаха пръста, който бе използвал, за да наклони везните на търговеца. — Ако ми простиш за донякъде очевидната метафора. Привързал съм се към тях. Човек би могъл да каже, че съм им посветил цяла книга.

— Това… е различно от другите видения — отбеляза Далинар. — Какво става?

Тътенът от по-рано се завърна. Далинар се завъртя, след което изскочи от палатката, решен да види нещото. Видя го над сградите, каменно създание с правоъгълно лице и червени петна, които грееха дълбоко в каменния му череп. Бурите да го отнесат! А той нямаше оръжие.

Нохадон излезе от палатката, понесъл торбата си с жито. Погледна нагоре и се усмихна. Създанието се наведе, след което подаде една огромна, скелетна ръка. Нохадон я докосна със своята и съществото замръзна.

— Страхотен кошмар си създал — каза кралят. — Чудя се какво ли символизира този гръмолом?

— Болка — отвърна Далинар и отстъпи назад от чудовището. — Сълзи. Бреме. Аз съм една лъжа, Нохадон. Лицемер.

— Понякога лицемерът не е нищо повече от човек, който в момента се променя.

Чакай. Не беше ли Далинар този, който бе казал това? Преди, когато беше по-силен? По-уверен?

Още тътени прозвучаха из града. Стотици. Създания приближаваха от всички страни, засенчвайки слънцето.

— Всички неща съществуват в три царства, Далинар — обясни Нохадон. — Физическото: това, което си сега. Познанието: такъв, какъвто се виждаш. Духовното: идеалният ти, човекът отвъд болката, грешките и несигурността.

Чудовища от камък и ужас го обградиха, главите им се извисяваха над върховете на сградите, краката им ги смазваха.

— Ти си изрекъл клетвите — продължи Нохадон. — Но разбираш ли пътя? Разбираш ли какво изисква? Забравил си една жизненоважна част, едно нещо, без което не може да има път.

Чудовищата насочиха юмруци към Далинар и той изкрещя.

— Каква е най-важната стъпка, която може да предприеме човек?

Далинар се събуди, свит на кълбо в леглото си в Уритиру, заспал отново с дрехите си. Една почти празна бутилка от вино стоеше на масата. Нямаше буря. Това не беше видение.

Той зарови лице в ръцете си, треперещ. Нещо разцъфна в него: спомен. Всъщност не беше нов спомен — не такъв, който бе забравил напълно. Но внезапно стана толкова ясен, сякаш го бе преживял вчера.

Нощта на погребението на Гавилар.