Брандън Сандърсън
Заклеващия (131)

102
Богослужение

„Говори се, че Моелак изпраща видения за бъдещето в различни моменти… но най-често в точката на преминаване между реалностите. Когато душата наближава Селенията на Покоя.“

Из Митика на Хеси, страница 144

Каладин се разхождаше из града заедно с Адолин и Сил. Обменът на средства бе приключил бързо и те бяха оставили духчето на меча на Адолин с останалите. След като Шалан бе поела ръката на мъртвооката, бе изостанала назад. Пристигането в този град бележеше положителна стъпка напред, напред към това най-накрая да се махнат от това място и да стигнат до Далинар. За съжаление, съвсем нов град, пълен с неизвестни заплахи, не помагаше на Каладин да се отпусне.

Градът не беше толкова гъсто населен, колкото повечето човешки градове, но разнообразието от духчета беше изумително. Въздействащи като Ико и моряците му бяха често срещани, но имаше и духчета, които много приличаха на онова на меча на Адолин… във всеки случай, преди да я убият. Бяха създадени изцяло от ластари, въпреки че имаха ръце от кристал и носеха човешки дрехи. Също толкова често се срещаха духчета с мастиленочерна кожа, която блестеше в най-различни цветове, когато светлината ги огрееше по правилния начин. Дрехите им изглежда бяха част от тях, като тези на Потайните и на духчетата на Чест.

Малка група Потайни мина наблизо, като се гушеха един в друг, докато вървяха. Всеки от тях имаше глава с малко по-различен мотив. Имаше други духчета с кожа като напукан камък и разтопена светлина, която светеше отвътре. А кожата на някои други бе с цвета на стара бяла пепел — и когато Каладин видя едно от тези да сочи към нещо, кожата, която се разтегна покрай ставата на ръката му, се разпадна и разнесе из въздуха, като остави открита ставата и възлите на раменната кост. Кожата бързо се възстанови наново.

Разнообразието напомняше на Каладин за костюмите от Култа на Моментите — въпреки че не виждаше нито едно духче на Чест. А и изглеждаше, че останалите духчета не се смесваха много. Хората бяха достатъчно редки, така че те тримата — включително Сил, която имитираше алет — караха някои глави да се обърнат след тях.

Сградите бяха изградени от тухли в най-различни цветове или блокове от много различни видове камъни. Всяка сграда беше смесица от материали без определен мотив, който Каладин да определи.

— Откъде взимат материал за строеж? — попита той, докато следваха инструкциите на сарафа, за да стигнат до близкия пазар. — Има ли кариери от тази страна?

Сил се намръщи.

— Аз… — тя килна настрани глава. — Знаеш ли, не съм сигурна. Мисля, че може би някак си ги караме да се появяват от тази страна, като ги взимаме от вашата? Нещо като това, което Ико направи с леда?

— Изглежда носят каквото им падне — отбеляза Адолин, като посочи. — Това е мундир на алетски офицер върху азишка жилетка на писар. Наметало от Ташикк се носи с панталони, а там има почти пълно тайленско тълмко, но им липсват ботушите.

— Няма деца — огледа се Каладин.

— Имаше няколко — обясни Сил. — Просто не изглеждат малки като човешките деца.

— Това как изобщо става? — попита Адолин.

— Е, със сигурност е по-малка каша отколкото с вашия метод! — тя изкриви лице. — Ние сме направени от сила, частици от богове. Има места, където тази сила се слива и частите започват да се осъзнават. Отиваш там и се връщаш с дете? Мисля?

Адолин се изкикоти.

— Какво? — попита Каладин.

— Това всъщност не е много по-различно от онова, което ми разказа моята бавачка, когато я попитах откъде идват децата. Глупава история за родители, които си изпичат ново дете от крем.

— Не се случва често — каза Сил, докато подминаваха групичка от духчетата с цвят на пепел, които седяха на една маса и наблюдаваха тълпата. Те изгледаха човеците с неприкрита злоба и едно от тях щракна с пръсти към Каладин. Пръстите избухнаха в парченца прах, като оставиха кости, на които отново поникна плът.

— Отглеждането на деца не се случва често? — продължи Адолин.

Сил кимна.

— Рядко е. При повечето духчета минават стотици години, преди да го направят.

Стотици години.

— Бурите да го вземат — прошепна Каладин, докато го обмисляше. — Повечето от тези духчета са толкова стари?

— Или по-стари — потвърди Сил. — Но стареенето не е същото при духчетата. Както и времето. Не се учим толкова бързо, нито се променяме особено, без връзка.

Кулите в центъра на града показваха времето с огън, който гореше в поредица вертикални дупки, и те можеха да преценят как да се срещнат отново с останалите след час, както се бяха разбрали. Пазарът се оказа основно открити сергии без покриви и стоки, натрупани по масите. Дори в сравнение с импровизирания пазар на Уритиру, това изглеждаше… краткотрайно на Каладин. Но тук нямаше бури, за които да се притесняват, така че сигурно имаше смисъл.

Подминаха една сергия с дрехи и, разбира се, Адолин настоя да спрат. Мазното духче, което се разпореждаше там, говореше по особен и сбит начин, използваше странни думи. Но знаеше алетски, за разлика от по-голямата част от екипажа на Ико.

Каладин зачака принцът да свърши, докато Сил пристъпи напред и се премени в едно огромно пончо, пристегнато с колан. На главата си носеше голяма, провиснала шапка.

— Какво е това? — попита Каладин.

— Дрехи!

— За какво са ти дрехи? Твоите са си част от теб.

— Скучни са.

— Не можеш ли да ги смениш?

— От тази страна се иска Светлина на Бурята — обясни тя. — А и освен това, роклята е част от моята същност, така че на практика се разхождам чисто гола през цялото време.

— Не е същото.

— На теб ти е лесно да го кажеш. На теб ти купихме дрехи. Имаш си три комплекта!

— Три? — повтори той, като погледна надолу към дрехите си. — Имам униформата си и това, което Ико ми даде.

— Плюс онова, което носиш отдолу.

— Бельото ми? — попита Каладин.

— Да. Това означава, че ти имаш три комплекта дрехи, докато аз нямам нито един.

— Трябват ни по два комплекта, за да може единият да се изпере, докато носиш другия.

— Само за да не миришете — тя извъртя очи, преигравайки. — Виж, можеш да дадеш тези на Шалан, когато на мен ми писнат. Знаеш, че тя обича шапки.

Това беше вярно. Той въздъхна и когато Адолин се върна с по още един комплект бельо за всеки от тях — заедно с една пола за Шалан, — Каладин го накара да се пазари и за дрехите, които Сил беше облякла. Цените бяха шокиращо ниски, използваха съвсем малка част от обменните си знаци.

Продължиха нататък и подминаха сергии, на които се продаваха строителни материали. Според табелите, които Сил успя да прочете, някои от нещата бяха много по-скъпи от други. Тя изглежда мислеше, че разликата в цената идва от това колко е трайно нещото в Морето на сенките, а това накара Каладин да се притеснява за дрехите, които бяха купили.

Намериха място, на което продаваха оръжия, и Адолин опита да се пазари, докато Каладин разглеждаше. Разни кухненски ножове. Няколко брадвички за една ръка. И поставена в затворена, стъклена кутия, дълга и тънка сребърна верига.

— Харесва ли ви? — попита продавачката. Тя бе направена от ластари — лицето й сякаш беше оформено от зелени нишки — и носеше хава с показана кристална скрита ръка. — Само хиляда броама Светлина на Бурята.

— Хиляда броама? — повтори Каладин. Той погледна към кутията, която беше заключена за масата и я пазеше малко оранжево духче, прилично на човек. — Не, благодаря.

Цените тук наистина бяха странни.

Мечовете се оказаха по-скъпи, отколкото му се искаше на Адолин, но им купи два харпуна — и Каладин се почувства много по-сигурен, когато единият се озова в ръцете му. Продължиха разходката си и Каладин забеляза, че Сил се е свила в огромното си пончо, косата й бе натикана в яката, а шапката й дръпната надолу, за да скрива лицето й. Изглежда нямаше доверие на илюзията на Шалан да я предпази от разпознаване като духче на Чест.

Сергията с храна, която намериха, имаше най-вече още „консерви“, като онези на кораба. Адолин започна да се пазари и Каладин се подготви за поредното чакане, като оглеждаше преминаващите наоколо за евентуална опасност. Но установи, че очите му са привлечени от една сергия срещу тях. В която се продаваше изкуство.

Каладин никога не бе имал време за изкуство. Картината или показваше нещо полезно — като карта, — или общо взето беше безсмислена. И все пак, сгушена между изложените картини, имаше една малка, нарисувана с дебели мазки маслени бои. Бяло и червено, с черни линии. Когато премести поглед, откри, че отново се връща към нея, като изучава начина, по който отблясъците играеха по тези тъмни черти.

„Като девет сенки…“ помисли си. „И фигура, която коленичи в средата…“

* * *

Пепелявото духче размаха ръце развълнувано, като сочеше на изток и правеше движение сякаш реже нещо. Тя говореше език, който Шалан не разбираше, но за щастие Шарка можеше да преведе.

— А… — каза той. — Ммм, да. Разбирам. Тя няма да плава обратно до Перпендикулярността на Култивация. Ммм. Не, няма да отиде там.

— Същото извинение? — попита Шалан.

— Да. Духчета на празнотата, които плават с бойни кораби и изискват такса от всеки, който се приближи. О! Тя казва, че по-скоро би сключила сделка с духче на Чест, отколкото да пътува още веднъж до Перпендикулярността. Мисля, че това е обида. Ха-ха-ха. Ммм…

— Духчета на празнотата — каза Лазур. — Тя може ли поне да обясни какво значи това?

Пепелявото духче започна да говори бързо, след като Шарка я попита.

— Хмм… Има много разновидности, казва тя. Някои от златна светлина, други са червени сенки. Любопитно, да. И звучи сякаш някои от Слетите са с тях — мъже с черупки, които могат да летят. Това не го знаех.

— Кое? — подкани го Лазур.

— Морето на сенките се променя в последните месеци — обясни Шарка. — Духчетата на празнотата са се появили мистериозно на запад от Връзката на Въображението. Близо до Марат или Тукар от вашата страна. Хмм… и са отплавали нагоре и са завзели Перпендикулярността. Тя казва, хм, „нужно е само да плюеш в тълпата и ще уцелиш някой от тях напоследък“. Ха-ха-ха. Не мисля, че тя наистина има плюнка.

Шалан и Лазур си размениха погледи, когато морячката се оттегли на кораба си, към който завързваха мандри. Духчето на меча на Адолин се мотаеше наоколо, изглеждаше доволна да стои където й беше казано. Минувачите извръщаха поглед от нея, сякаш им беше неудобно да я виждат там.

— Е, в регистъра на доковете не ни излъгаха — каза Лазур, като скръсти ръце. — Никакви кораби не плават към върховете или към град Тайлен. Тези места са твърде близо до владенията на враговете.

— Може би тогава трябва да потърсим кораби за Пустите равнини — предложи Шалан. Това означаваше да поемат на изток — посока, в която бе по-вероятно някой да плава напоследък. Щяха да се отдалечат от онова, което и Каладин, и Лазур искаха, но поне щеше да е нещо.

Ако стигнеха дотам, все пак щеше да се наложи тя да намери начин да задейства Клетвената порта от тази страна. Ами ако се провалеше? Представи си как са хванати в капан на някое далечно място, заобиколени от мъниста, бавно умиращи от глад…

— Нека продължим да разпитваме корабите от списъка — реши тя и ги поведе. Следващият кораб беше дълъг, величествен съд, изработен от бяло дърво със златни кантове. Цялото му присъствие сякаш казваше: „Ако мислите, че можете да си ме позволите, успех.“ Дори мандрите, които водеха към него от един от складовете, носеха златни хамути.

Според списъка от регистъра на дока, той отиваше към място, наречено Неизменна честност, което беше на югозапад. Това донякъде беше посоката, в която Каладин искаше да отиде, така че Шалан накара Шарка да спре една от водещите мандрите и да я попита дали капитанът на кораба би приел човешки пътници.

Духчето, която изглеждаше като направена от мъгла или мараня, просто се изсмя и продължи пътя си, сякаш бе чула невероятна шега.

— Предполагам — започна Лазур, — че трябва да приемем това за „не“.

Следващият кораб беше лъскав съд, който изглеждаше бърз за нетренираното око на Шалан. Добър избор, бе отбелязал човекът от регистъра, и е вероятно да е гостоприемен за хора. И наистина, едно духче, което работеше на палубата, им помаха, когато наближиха. Той сложи един крак, обут в ботуш, отстрани на кораба и погледна надолу с усмивка.

„Кое духче“, помисли си Шалан, „има кожа като разцепена скала?“ Той сияеше от дълбината си, сякаш бе разтопен отвътре.

— Човеци? — провикна се на веденски, разчитайки косата на Шалан като знак за наследството й. — Далеч сте от къщи. Или близо, предполагам, просто в грешното царство!

— Търсим превоз — викна Шалан в отговор. — Накъде плавате?

— На изток! — отвърна той. — Към Свободна светлина!

— Можем ли да се договорим за пътуването?

— Разбира се! — извика той. — Винаги е интересно да имаш човеци на борда. Само не ми изяждайте домашния любимец — пилето. Ха! Но договорките ще трябва да почакат. Скоро ни очаква инспекция. Върнете се след половин час.

Човекът от регистъра бе споменал това; в първия час на всеки ден се правеше официална инспекция на корабите. Шалан и останалите се отдръпнаха и тя предложи да се върнат на сборното им място близо до регистъра. Докато приближаваха, Шалан видя, че корабът на Ико вече е инспектиран от представител на дока — още едно духче, направено от ластари и кристал.

„Може би ще успеем да убедим Ико да ни вземе, ако само се постараем повече. Може би…“

Дъхът на Лазур секна, тя хвана Шалан за рамото и я издърпа в една уличка между два склада, където не се виждаха от кораба.

— В името на Преизподнята!

— Какво? — попита Шалан, докато Шарка и, летаргично, духчето на Адолин, се присъединиха към тях.

— Погледни там горе — каза Лазур. — Виж кой говори с Ико на кърмата.

Шалан се намръщи, след което погледна и забеляза това, което бе пропуснала по-рано. Там стоеше фигура с шарената кожа на парш. Носеше се на метър или два от палубата до Ико, надвиснала като строг учител над глупав ученик.

Духчето с тяло от ластари и кристал се изкачи нагоре, за да докладва на тази фигура.

— Може би — продължи Лазур — трябваше да попитаме кой ръководи инспекциите.

* * *

Харпунът на Каладин привличаше нервни погледи, докато той прекосяваше улицата между сергиите, за да огледа картината по-отблизо.

„Духчетата изобщо могат ли да бъдат наранени?“ зачуди се част от него. „Моряците нямаше да носят харпуни, ако разни неща от тази страна не можеха да бъдат убити, нали?“ Трябваше да попита Сил, когато спреше да превежда за Адолин.

Каладин пристъпи до картината. Другите около нея показваха много повече технически умения — бяха майсторски портрети, идеално уловили изобразените човеци. Тази бе немарлива в сравнение с тях. Изглеждаше, сякаш художникът просто е взел един нож, покрит с боя и го е пльоскал върху платното, като е създавал основни форми.

Призрачни, красиви форми. Предимно червени и бели, но с една фигура в средата, която хвърляше девет сенки…

„Далинар“, помисли си той. „Провалих се с Елокар. След всичко, през което преминахме, след дъждовете и изправянето лице в лице с Моаш, аз се провалих. И загубих града ти.“

Той протегна пръсти към картината.

— Прекрасна е, нали? — обади се едно духче.

Каладин подскочи и свенливо свали пръстите си. Собственик на тази сергия бе една Въздействаща, ниска, с бронзова опашка.

— Уникална творба е, човеко — продължи тя. — От далечния Съд на Боговете, картина, предназначена да бъде гледана само от божества. Изключително рядко е такава картина да избегне съдбата да бъде изгорена в съдилището и да стигне до пазара.

— Девет сенки — каза Каладин. — Несътворените?

— Това е творба на Ненефра. Твърди се, че всеки, който погледне някой от шедьоврите му, вижда нещо различно. И като си помислиш, аз й искам такава незначителна ценичка. Само триста броама Светлина на Бурята! Времената наистина са трудни за пазара на изкуство.

— Аз…

Призрачни картини от видението на Каладин застъпиха грубите ръбове боя на платното. Той трябваше да стигне до град Тайлен. Трябваше да стигне навреме…

Какво ставаше зад него?

Каладин излезе от унеса и погледна през рамо, точно навреме, за да види как Адолин тича към него.

— Имаме проблем — заяви принцът.

* * *

— Как можа да не споменеш това! — викна Шалан на малкото духче в офиса на регистъра. — Как можа да пропуснеш да изтъкнеш, че градът се управлява от духчета на празнотата?

— Мислех си, че всички знаят! — оправда се той, ластарите в крайчетата на лицето му се движеха и извиваха. — О, боже. Майчице! Гневът не е добра идея, човеко. Аз съм професионалист. Не е моя работа да обяснявам неща, които трябваше вече да знаете!

— Той още е на кораба на Ико — каза Лазур, като погледна през прозореца на офиса. — Защо е все още на кораба му?

— Това наистина е странно — отвърна духчето. — Всяка инспекция обичайно отнема само тринайсет минути!

В името на Преизподнята. Шалан издиша, опитвайки се да се успокои. Да се върнат в регистъра беше премерен риск. Духчето вероятно работеше със Слетите, но те се надяваха да го сплашат да говори.

— Кога се случи това? — попита Шалан. — Моето духче приятел ни каза, че сте били свободен град.

— Вече минаха месеци — отговори ластареното духче. — О, те нямат пълен контрол тук, имайте предвид. Само няколко служебни лица и обещания от нашите водачи да ги следват. Двама Слети ни наглеждат от време на време. Мисля, че другият е доста откачен. Кирил — който ръководи инспекциите — е, всъщност и той май е изкукал. Виждате ли, когато се ядоса…

— Да се продъни в Преизподнята дано! — изруга Лазур.

— Какво?

— Той току-що подпали кораба на Ико.

* * *

Каладин изтича обратно през улицата и откри, че Сил е в центъра на действието. Тя бе придърпала възголямата си шапка надолу, за да прикрие лицето си, но група духчета стояха около сергията за храна, сочеха към нея и говореха.

Каладин си проправи път през тях, хвана Сил за ръката и я издърпа настрани от сергията. Адолин ги следваше, хванал харпуна си в една ръка и торба с храна в другата. Погледна заплашително към духчетата в насъбралата се тълпа, които не тръгнаха след тях.

— Разпознават те — каза Каладин на Сил. — Дори с илюзорния цвят на кожата.

— Ъ… може би…

— Сил.

Тя държеше шапката си с една ръка, а другата й длан беше в неговата, докато я влачеше през улицата.

— Е… нали помниш как ти споменах, че се измъкнах от другите духчета на Чест…

— Да.

— Е, май имаше огромна награда за завръщането ми. Разлепена на практически всяко пристанище в Морето на сенките, с описанието ми и няколко снимки. Ъм… да.

— Било ти е простено — рече Каладин. — Отеца на Бурята е приел връзката ти с мен. Братята и сестрите ти наблюдават Мост Четири, като самите те изследват потенциални връзки!

— Това е от доста скоро, Каладин. И се съмнявам, че ми е простено — другите на Пустите равнини не желаят да говорят с мен. Що се отнася до тях, аз съм едно непослушно дете. Все още има невероятна награда в Светлина на Бурята, която ще бъде връчена на онзи, който ме заведе в столицата на духчетата на Чест, Неизменна честност.

— И ти не сметна за важно да ми споменеш това?

— Разбира се, че сметнах. Ето сега.

Те спряха, за да позволят на Адолин да ги догони. Духчетата при сергията все още говореха. Бурите да го отнесат. Много скоро новината щеше да се разнесе из Богослужение.

Каладин погледна Сил, която придърпа надолу твърде голямото пончо, което си бе купила.

— Лазур е ловец на глави — каза тя тихичко. — А аз… съм нещо като светлооко духче. Не исках да знаеш. За да не ме намразиш, както мразиш тях.

Каладин въздъхна, като я държеше за ръката и я влачеше към кейовете.

— Трябваше да се досетя, че тази маскировка няма да проработи — добави Сил. — Очевидно съм твърде красива и интересна, за да се скрия.

— Новините за това могат ни попречат да намерим превоз — поклати глава Каладин. — Ние… — Той спря насред улицата. — Това отпред дим ли е?

* * *

Слетият кацна върху кея и захвърли Ико на земята пред доковете. Зад него, корабът му се бе превърнал в бушуващ огън — другите моряци и инспектори бясно тичаха по мостика.

Шалан гледаше през прозореца. Дъхът й спря, когато Слетият се вдигна на няколко сантиметра от земята, след което се плъзна към залата на регистъра.

Тя вдиша Светлина на Бурята по рефлекс.

— Изглеждайте уплашени! — каза на другите. Хвана духчето на Адолин за ръката и я издърпа в ъгъла на стаята на чиновника.

Слетият нахлу и ги откри треперещи, облекли лицата на моряци, които Шалан бе скицирала. Шарка бе най-странен, особената му глава трябваше да бъде прикрита от шапка, за да изглежда поне бегло реалистична.

„Моля те, не забелязвай, че сме същите моряци като онези на кораба. Моля те.“

Слетият не им обърна внимание и се плъзна към уплашеното духче от ластари зад бюрото.

— Този кораб криеше човешки престъпници — зашепна Шарка, превеждайки разговора на Слетия с чиновника. — Имаха хидратор и останки от човешка храна — изядена — на палубата. Има двама или трима човеци, едно духче на Чест и едно мастилообразно духче. Виждал ли си тези престъпници?

Ластареното духче се сви до бюрото.

— Отидоха на пазара за провизии. Попитаха ме дали има кораби, които да ги превозят до Перпендикулярността.

— И ти скри това от мен?

— Защо всички предполагат, че просто ще им казвам разни неща? Ох, трябват ми въпроси, не предположения!

Слетият го изгледа студено.

— Изгаси това — нареди той и посочи към огъня. — Използвай пясъчните складове на града, ако е нужно.

— Да, велики. Ако може да кажа, да палите пожари на доковете не е разумно…

— Не може да кажеш. Когато приключиш с гасенето на пожара, си изнеси нещата от този офис. Ще бъдеш заменен незабавно.

Слетият излетя от стаята, като остави след себе си миризма на пушек. Корабът на Ико гореше, пламъците се извиваха нависоко. Наблизо моряци от други кораби се опитваха като обезумели да успокоят мандрите си и да преместят корабите си по-далеч.

— О, о, боже — изпъшка духчето зад бюрото. Погледна към тях. — Ти… ти си Сияйна? Старите клетви са изговорени отново?

— Да — отвърна Шалан, като помагаше на духчето на Адолин да се изправи на крака.

Изплашеното малко духче застана по-изправено.

— О, славен ден! Славен! Толкова дълго чакахме честта на човеците да се завърне! — Той се изправи и посочи: — Вървете, моля ви! Качете се на кораб. Аз ще го забавя, о, да, ще го забавя онзи, ако се върне отново. О, но вървете бързо!

* * *

Каладин усещаше нещо във въздуха.

Може би беше плющенето на дрехи, познато му след часове прекарани в яздене на ветрове. Може би бяха стойките на хората по-надолу по улицата. Той реагира, преди да осъзнае какво беше, хвана Сил и Адолин и ги издърпа в една палатка на края на пазара.

Един Слят прелетя отвън, сянката му го следваше, сочеща в грешната посока.

— Бурите да го отнесат! — викна Адолин. — Добра работа, Кал.

Палатката бе заета само от едно изумено духче, направено от дим, което изглеждаше странно в зелената си шапка и дрехи, които приличаха на рогоядски.

— Вън — каза Каладин, миризмата на пушек във въздуха го изпълваше с ужас. Те забързаха по една уличка между складове към доковете.

По-надолу корабът на Ико гореше ярко. На доковете цареше хаос, докато духчета тичаха във всички посоки и крещяха на странния си език.

Сил ахна и посочи към един кораб, целият в бяло и златисто.

— Трябва да се скрием. Веднага.

— Духчета на Чест? — попита Каладин.

— Да.

— Дръпни шапката си надолу и се върни в уличката. — Каладин огледа тълпата. — Адолин, виждаш ли другите?

— Не — отвърна той. — Душата на Ишар! Няма вода, с която да се изгаси този огън. Ще гори с часове! Какво се случи?

Един от моряците на Ико пристъпи от тълпата.

— Видях проблясък от нещо, което Слетият държеше. Мисля, че възнамеряваше да изплаши Ико, но подпали кораба по случайност.

„Чакай малко“, помисли си Каладин. „Това алетски ли беше?“

— Шалан? — попита той, когато четирима Въздействащи се струпаха около него.

— Тук съм — обади се друг моряк. — В беда сме. Единственият кораб, който можеше да се съгласи да ни превози, е онзи там.

— Онзи, който отплава с пълна скорост? — попита Каладин с въздишка.

— Никой друг дори не се зачуди дали да ни вземе — отвърна Лазур. — А и така или иначе, всички тръгваха в грешната посока. Ще бъдем заточени тук.

— Можем да се опитаме да се качим на някой кораб с бой — предложи Каладин. — Да го превземем, може би?

Адолин поклати глава.

— Мисля, че това ще отнеме толкова дълго — и ще създаде толкова неприятности, — че Слетият ще ни открие.

— Е, може би мога да се бия с него — настоя Каладин. — Само един враг е. Би трябвало да мога да се справя.

— Като използваш цялата ни Светлина на Бурята, докато го правиш? — попита Шалан.

— Просто се опитвам да измисля нещо!

— Хора — обади се Сил. — Може би имам идея. Страхотна лоша идея.

— Слетият тръгна да ви търси — каза Шалан на Каладин. — Отлетя към пазара.

— Подмина ни.

— Хора?

— Не задълго. Скоро ще се върне.

— Изглежда, че за главата на Сил е обявена награда.

— Хора?

— Нуждаем се от план — продължи Каладин. — Ако никой… — Той млъкна.

Сил бе започнала да тича към величествения кораб в бяло и златисто, който бавно изтегляха от доковете. Тя хвърли пончото и шапката си, след което закрещя към кораба, докато тичаше по кея до него.

— Ей! — крещеше тя. — Ей, погледнете надолу!

Корабът спря тромаво, гледачите забавяха мандрите му. Три синьо-бели духчета на Чест се появиха отстрани, зяпнали надолу изумено.

— Силфрена, Древната дъщеря? — кресна един от тях.

— Същата! — кресна тя в отговор. — По-добре ме хванете, преди да офейкам! Уха! Днес се чувствам непостоянна! Може просто да изчезна отново, някъде, където никой да не може да ме открие!

Това свърши работа.

Един въжен мост се спусна и Сил се качи на кораба — последвана от останалите. Каладин беше последен, наблюдаваше нервно през рамо, очакваше Слетият да тръгне след тях всеки момент. Така и стана, но спря в края на уличката и загледа как се качват на кораба. Духчетата на Чест очевидно го накараха да се замисли.

На борда Каладин откри, че повечето от моряците бяха духчета, направени от мъгла. Един от тях връзваше ръцете на Сил с въже. Каладин опита да се намеси, но Сил поклати глава.

— Не сега — изрече безгласно.

Хубаво. Щеше да поспори с духчетата на Чест по-късно.

Корабът потегли и се присъедини към други, които напускаха града. Духчетата на Чест не обръщаха особено внимание на Каладин и останалите — макар едно от тях да взе харпуните им, а друго да пребърка джобовете им, като конфискува заредените им скъпоценни камъни.

Докато градът се смаляваше, Каладин мерна Слетия да кръжи над доковете, до стълба от дим от горящия кораб.

Най-сетне се спусна в друга посока.