Брандън Сандърсън
Заклеващия (130)

101
Мъртвоока

„Моелак е много подобен на Нергаул, макар че вместо да всява боен гняв, за него се предполага, че е давал видения за бъдещето. Тук науката и теологията са съгласни. Виждането на бъдещето произхожда заедно с Несътворените и е от врага.“

Из Митика на Хеси, страница 143

Адолин подръпна надолу жакета, застанал в каютата на капитан Ико. Духчето му бе отстъпило помещението за няколко часа.

Жакетът беше твърде къс, но бе най-големият, с който духчето разполагаше. Адолин бе отрязал панталоните точно под коленете, след което бе подпъхнал долния им край в дългите си чорапи и високи ботуши. Нави ръкавите на жакета, за да си подхождат, наподобяващи древен стил от Тайлена. Жакетът все още изглеждаше твърде торбест.

„Остави го разкопчан“, реши той. „По този начин навитите ръкави изглеждат умишлено оформени.“ Той си загащи ризата и стегна колана. Изглеждаше добре в сравнение с до преди малко. Огледа се в огледалото на капитана. Нуждаеше се от жилетка. Те, за щастие, не бяха прекалено трудни за имитация. Ико му бе предоставил едно сако в бургундско червено, което, за съжаление, му беше твърде малко. Той махна яката и ръкавите, заши грубите ъгли отдолу, след което го сряза отзад.

Точно привършваше с няколко връзки на гърба, когато Ико дойде да го нагледа. Адолин закопча импровизираната жилетка, сложи жакета, след което се представи, пуснал надолу ръце.

— Много добре — отсъди Ико. — Изглеждаш като духче на Чест, което отива на Празника на Светлината.

— Благодаря — отвърна Адолин, като се огледа в малкото огледало. — Жакетът трябва да е по-дълъг, но мисля, че мога да отпусна подгъва.

Ико го изучаваше с метални очи — бронзови, с дупки вместо зеници, каквито Адолин беше виждал на някои статуи. Дори косата на духчето изглеждаше като скулптура. Ико почти можеше да е бил крал Превръщател в стародавното минало.

— Бил си владетел сред своя вид, нали? — попита той. — Защо замина? Човеците, които виждаме тук, са бегълци, търговци или изследователи. Не крале.

Крал. Беше ли Адолин крал? Баща му със сигурност щеше да реши да не продължава с абдикацията, след като Елокар вече бе мъртъв.

— Няма ли да ми отговориш? — попита Ико. — Добре. Но ти наистина си бил владетел. Мога да го прочета в теб. Благородният произход е важен за човеците.

— Може би дори твърде важен, а? — попита Адолин, докато нагласяше шала, който бе направил от носната си кърпичка.

— Така е — съгласи се Ико. — Вие всичките сте човеци — затова на никой от вас, независимо от произхода, не може да се има доверие с клетвите. Договор за пътуване, с това няма проблем. Но човеците ще предадат доверието, ако такова им бъде оказано. — Духчето се намръщи, след което като че ли се засрами и извърна поглед. — Това беше грубо.

— Грубостта не означава задължително неистина обаче.

— Въпреки това не целях да те обидя. Ти не си виновен. Да предаваш клетви просто е в природата ти като човек.

— Не познаваш баща ми — отвърна Адолин. И все пак от разговора му стана неудобно. Не заради думите на Ико — духчетата имаха склонността да изричат странни неща и Адолин не се обиждаше.

По-скоро усещаше собствената си нарастваща тревога, че може наистина да му се наложи да заеме трона. Бе израснал с мисълта, че е възможно да се случи, но също така бе израснал, мечтаейки — отчаяно — никога да не стане. В тихите си моменти бе предполагал, че това колебание беше, защото един крал не може да се занимава с дуелиране и… ами… не може да се наслаждава на живота.

Ами ако причината бе по-дълбока? Ами ако винаги бе знаел, че непостоянността витае в него? Не можеше да продължава да се преструва, че е мъжът, който баща му искаше да бъде.

Е, така или иначе беше спорно — Алеткар, като народ, бе завладян. Той придружи Ико извън капитанската кабина и на палубата, където отиде до Шалан, Каладин и Лазур, облегнати на перилата на десния борд. Всеки носеше риза, панталони и жакет, които бяха купили от Въздействащите с тъмни сфери. Тъмните скъпоценни камъни изобщо не струваха толкова от тази страна, но очевидно се търгуваше с другата страна, така че имаха някаква стойност.

Каладин зяпна към Адолин, като погледна първо ботушите му, после шала на врата му, след което се съсредоточи над жилетката. Само за това объркано изражение всички усилия си бяха стрували.

— Как? — настоя да разбере Каладин. — Ти ли уши това?

Адолин се ухили. Каладин изглеждаше като мъж, който се опитва да носи детското си костюмче; никога нямаше да успее да закопчее това палто през широкия си гръден кош. Шалан се побираше в ризата и жакета си по-добре от гледна точка на мерките, но кройката не й правеше услуги. Лазур изглеждаше далеч по-… нормална без драматичните си броня и мантия.

— Направо бих убила за една пола — отбеляза Шалан.

— Шегуваш се — отвърна Лазур.

— Не. Започва да ми писва от начина, по който панталоните се търкат в краката ми. Адолин, можеш ли да ми ушиеш рокля? Може би да зашиеш крачолите на този панталон един за друг?

Той потри брадичката си, по която бе започнала да пониква руса брада.

— Не става така — не мога магически да създам повече плат от нищо. То…

Адолин прекъсна, когато внезапно в облаците над тях се заизлива на вълнички ярко седефено сияние. Още една буря, втората след пристигането им в Морето на сенките. Групата спря и се загледа в драматичното светлинно шоу. Наоколо Въздействащите като че ли застанаха по-изправено и се заеха с моряшките си задължения по-енергично.

— Виждате ли? — обади се Лазур. — Казах ви. Те явно се хранят от бурята, някак си.

Шалан присви очи, след което грабна скицника си и тръгна да задава въпроси на някои от духчетата. Каладин се дръпна, за да отиде при собственото си духче, което стоеше на носа на кораба, както обикновено. Адолин често забелязваше как Каладин гледа на юг, сякаш нетърпеливо повеляваше на кораба да се движи по-бързо.

Адолин остана в края на палубата, наблюдавайки как сферите отдолу се разбиват. Когато вдигна поглед, откри Лазур да стои и да го изучава.

— Наистина ли ти уши това? — попита го.

— Нямаше много шиене в процеса — отвърна той. — Шалът и жакетът крият по-голямата част от щетите, които причиних на жилетката — която преди беше едно по-малко сако.

— И все пак — поклати глава тя. — Това е необичайно умение за кралска особа.

— И колко кралски особи си познавала?

— Повече, отколкото някои хора биха предположили.

Адолин кимна.

— Разбирам. А ти нарочно ли се държиш загадъчно, или се получава без да искаш?

Лазур се наведе над перилата на кораба, вятърът вееше късата й коса. Изглеждаше по-млада от когато носеше бронята и мантията си. В средата на трийсетте, може би.

— Малко и от двете. Когато бях по-млада, разбрах, че като съм твърде открита с непознати… не завършва добре за мен. Но нека отговоря на въпроса ти. Познавала съм кралски особи. Включително една жена, която остави всичко зад гърба си. Трон, семейство, отговорности…

— Тя е изоставила дълга си? — Това беше направо немислимо.

— Тронът бе зает по-добре от някой, на когото му харесваше да седи в него.

— Дългът не е в това, което ти харесва. Дългът е да правиш онова, което се изисква от теб, в името на по-голямото добро. Не можеш просто да изоставиш отговорностите, защото така ти е скимнало.

Лазур погледна Адолин и той усети как се изчервява.

— Съжалявам — извини се и извърна поглед. — Баща ми и чичо ми може би са… ми влели малко страст по темата.

— Всичко е наред — каза тя. — Може би си прав и може би някаква част от мен знае това. Винаги съм се намирала в ситуации като в Колинар, когато водех Стенната стража. Въвличам се твърде много… след което изоставям всички…

— Ти не си изоставила Стенната стража, Лазур — възрази Адолин. — Нямаше как да попречиш на онова, което се случи.

— Може би. Не мога да спра усещането, че това е просто един от безкрайна поредица дългове, които съм изоставила, от свалени товари, може би, за да последват катастрофални резултати. — Поради някаква причина тя сложи ръката си върху ефеса на Меча си, когато изрече това. След което вдигна поглед към Адолин. — Но от всичко, от което съм си тръгнала, единственото, за което не съжалявам, е, че позволих на някой друг да управлява. Понякога най-добрият начин да изпълниш дълга си е да позволиш на някой друг — някой по-способен, — да се опита да го поеме.

Каква необичайна идея. Понякога поемаш дълг, който не е твой, но да изоставиш такъв? Просто… да го дадеш на някой друг?

Той откри, че размишлява над идеята. Кимна за благодарност на Лазур, която се извини, за да си вземе нещо за пиене. Все още стоеше там, когато Шалан се върна от обиколката си за задаване на въпроси — е, от разпита — на Въздействащи. Хвана ръката му и двамата заедно наблюдаваха блестящите облаци известно време.

— Изглеждам ужасно, нали? — попита тя най-сетне и го побутна. — Без грим, с коса, която не е мита от дни, и сега облечена в торбести работнически дрехи.

— Не мисля, че си способна да изглеждаш ужасно — рече той и я придърпа до себе си. — Дори тези облаци с всичките си цветове бледнеят пред теб.

Те преминаха през море от плуващи пламъчета на свещи, които представляваха село от човешката страна. Пламъците се бяха сгушили заедно на групички. Криеха се от бурята.

След известно време облаците избледняха — но вече трябваше да са близо до града, така че Шалан се развълнува, докато го търсеше с поглед. Най-сетне тя посочи към земя на хоризонта.

Богослужение бе сгушено наблизо на брега й. Докато се приближаваха, забелязаха още кораби, които навлизаха или напускаха пристанището, всеки теглен от поне две мандри.

Капитан Ико дойде при тях.

— Скоро ще пристигнем. Да отидем да вземем твоята мъртвоока.

Адолин кимна, погали леко Шалан по гърба и последва Ико надолу към малката стаичка в дъното на товарното помещение. Ико използва ключове, за да отвори вратата, разкривайки духчето на меча на Адолин, което седеше на една пейка вътре. Тя го погледна с тези призрачни издраскани очи, канапеното й лице бе лишено от емоции.

— Иска ми се да не я беше заключвал тук — каза Адолин, като се наведе, за да погледне през малката вратичка.

— Не може да стоят на палубата — отсече Ико. — Не гледат къде вървят и падат. Няма да прекарам дни, за да се опитам да извадя загубен мъртвоок.

Жената се приближи до Адолин, след което Ико се пресегна, за да затвори килията.

— Чакай! — викна Адолин. — Ико, видях нещо да мърда там.

Капитанът заключи вратата и окачи ключовете на колана си.

— Баща ми.

— Баща ти? — изуми се Адолин. — Държиш баща си заключен?

— Не мога да понасям мисълта да се мотае някъде наоколо — отвърна Ико, като гледаше напред. — Трябва да го държа заключен. Иначе ще тръгне да търси човека, който носи трупа му. Директно ще падне от палубата.

— Баща ти е бил духче на Сияен?

Ико тръгна по стъпалата към палубата.

— Грубо е да питаш за подобни неща.

— Грубостта не значи задължително неистина обаче, нали?

Ико се обърна и го погледна, след което се усмихна вяло и кимна към духчето на Адолин.

— Каква ти е тя?

— Приятел.

— Инструмент. Ти използваш трупа й от другата страна, нали така? Е, няма да те виня. Чувал съм истории за това, което могат да правят, и съм прагматичен човек. Просто… не се преструвай, че ти е приятел.

Когато стигнаха палубата, корабът приближаваше пристанището. Ико започна да крещи заповеди, макар че екипажът му очевидно вече знаеше какво да прави.

Доковете на Богослужение бяха широки и големи, по-дълги от самия град. Кораби акостираха покрай каменни кейове, макар Адолин да не можеше да разбере как се връщаха обратно в морето. Закачаха мандрите отзад и те ги издърпваха?

Брегът бе осеян с дълги редици складове, които загрозяваха изгледа на самия град според Адолин. Корабът спря на конкретен кей, насочван от един Въздействащ със семафор. Моряците на Ико откачиха част от корпуса, който се разгъна в стъпала и един моряк слезе веднага, за да поздрави друга група Въздействащи. Те започнаха да откачат мандрите с дълги куки и ги поведоха нанякъде.

С освобождаването на всяко летящо духче от такелажа, корабът потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в океана от сфери. Накрая изглежда се настани върху някакви подпори и остана на място.

Шарка дойде, като си тананикаше сам и посрещаше всеки от останалите, докато се събираха на дока. Ико пристъпи напред и разтвори ръце.

— Изпълнена сделка, запазена връзка.

— Благодарим ти, капитане — каза Адолин и стисна ръката му. Ико отвърна на жеста неловко. Очевидно знаеше какво да прави, но не го беше практикувал. — Сигурен ли си, че няма да ни закараш по останалия път до портала между царствата?

— Напълно — отвърна той твърдо. — Районът около Перпендикулярността на Култивация напоследък си е спечелил лоша репутация. Твърде много кораби изчезват там.

— Ами град Тайлен? — попита Каладин. — Може ли да ни закараш там?

— Не. Разтоварвам стоки тук, след което се отправям на изток. Далеч от неприятностите. И ако приемете един съвет, останете в Морето на сенките. Физическото царство напоследък не е приветливо място.

— Ще обмислим това — обеща Адолин. — Има ли нещо, което трябва да знаем за града?

— Не се отдалечавайте много към покрайнините; в близост до човешки градове винаги ще има духчета на гнева в района. Опитайте се да не привличате твърде много нисши духчета и може би вижте дали ще намерите място, на което да вържете тази твоя мъртвоока. — Той посочи. — Регистърът на доковете е онази сграда пред нас, със синята боя. Там ще намерите списък с кораби, които са склонни да качват пътници — но ще трябва да отидете до всеки поотделно и да се уверите, че са екипирани да превозват хора и че каютите им не са вече заети. Къщата до нея е на сарафа, където можете да смените Светлина на Бурята за обменни знаци. — Той поклати глава. — Дъщеря ми работеше там, преди да хукне да гони глупави мечти…

Той се сбогува с тях и групичката пътешественици тръгна по подвижния мост към доковете. Интересно, но Сил още носеше илюзия, която правеше лицето й с тен като на алет, косата й беше черна, а дрехите — червени. Наистина ли беше такъв голям проблем да си духче на Чест?

— Е — започна Адолин, когато стигнаха кея, — как ще действаме? В града, искам да кажа.

— Преброих марките ни — каза Шалан и вдигна торба със сфери. — Минало е дълго време, откакто са били подновявани, така че почти със сигурност ще изгубят Светлината на Бурята през следващите няколко дни. Няколко вече са се изтощили. По-добре да ги разменим за провизии — можем да задържим броамите и по-големите скъпоценни камъни за Повеляване на стихиите.

— Тогава първата ни спирка е при сарафа — реши Адолин.

— След това трябва да проверим дали не можем да си купим още храна — намеси се Каладин, — за всеки случай. И трябва да потърсим превоз.

— Но за къде? — попита Лазур. — За Перпендикулярността или за град Тайлен?

— Да видим какви са възможностите — предложи Адолин. — Може да има кораб за едното място, но не и за другото. Да изпратим една група да разпитва по корабите, а друга да осигури провизии. Шалан, имаш ли предпочитание какво искаш да правиш?

— Ще търся превоз — отвърна тя. — Имам опит — пътувах много, когато преследвах Ясна.

— Добре — съгласи се Адолин. — Трябва да оставим по един Сияен във всяка група, така че мостови и Сил, вие сте с мен. Шарка и Лазур отиват с Шалан.

— Може би аз трябва да помогна на Шалан… — започна Сил.

— Ще ни трябва духче — отсече Адолин. — За да ни обяснява местната култура. Да отидем първо да разменим тези сфери обаче.