Брандън Сандърсън
Заклеващия (129)

100
Стар приятел

„Убеден съм, че Нергаул е все още активен на Рошар. Записите за «Вълнението» на алетите от битката твърде добре си пасват с древните записи — включително виденията на червена мъгла и умиращи създания.“

Из Митика на Хеси, страница 140

Сега Далинар си спомняше почти всичко. Макар все още да не бе възстановил детайлите за срещата си с Нощната пазителка, останалото беше прясно като нова рана, от която се стичаше кръв по лицето му.

В ума му имаше много повече пропуски, отколкото бе осъзнавал. Нощната пазителка бе разкъсала спомените му като плата на старо одеяло, след което бе ушила от него нова завивка. В последвалите години се бе смятал за почти цял, но сега всички тези белези бяха разкъсани отново и той можеше да види истината.

Опита се да избута това от ума си, докато обикаляше из Веденар, един от великите градове на света, известен с изумителните си градини и пищна атмосфера. За съжаление, градът беше опустошен от веденската гражданска война, след което и от последвалото пристигане на Вечната буря. Дори и по оправения път, по който вървеше заради обиколката, те подминаваха обгорели сгради, купчини отломки.

Не можеше да не се замисли за онова, което бе причинил на Револар. И така, сълзите на Иви го придружаваха. Писъците на умиращи деца.

„Лицемер“, казваха те. „Убиец. Унищожител.“

Въздухът миришеше на сол и бе изпълнен със звуците на разбиващи се в скалите пред града вълни. Как живееха тези хора с този постоянен рев? Никога ли не бяха познавали тишината? Далинар се опита да слуша учтиво, докато хората на Таравангян го развеждаха из градина, пълна с ниски стени, обрасли с лози и храсти. Една от малкото, които не бяха унищожени по време на гражданската война.

Ведените обичаха показната зеленина. Не бяха изтънчен народ, всички преливаха от страсти и пороци.

Най-накрая съпругата на единия от новите веденски Върховни принцове отведе Навани, за да огледа някакви картини. Далинар вместо това бе поведен към малък площад в градината, където няколко веденски светлооки си говореха и пиеха вино. Ниска стена от източната страна тук позволяваше всякакви редки растения да растат заедно, което и беше настоящата градинарска мода. Между тях вдигаха шум духчета на живота.

Още празни приказки?

— Извинете — започна Далинар, като кимна към една издигната беседка. — Ще отида да огледам града за малко.

Един от светлооките вдигна ръка.

— Мога да ви покажа…

— Не, благодаря — отсече Далинар, след което тръгна по стъпалата към беседката. Може би се държа твърде рязко. Е, поне пасваше на репутацията му. Стражите му бяха достатъчно разумни, за да останат долу, в основата на стъпалата.

Той стигна върха, опитваше се да се успокои. Беседката му предоставяше хубава гледка към скалите и морето отвъд. За съжаление, му позволяваше да види и остатъка от града — и, бурите да го отнесат, той не беше в добро състояние. Стените бяха разбити на места, дворецът не бе нищо повече от купчина отломки. Огромни части от града бяха изгорели, включително много от подобните на чинии тераси, които бяха едни от веденските шедьоври.

Отвъд — по полетата северно от града, — черни белези на скалите все още показваха къде са били изгаряни купчини тела след края на войната. Той се опита да извърне поглед от всичко това и да погледне към спокойния океан. Но можеше да подуши дима. Това не беше хубаво. В годините след смъртта на Иви димът често го бе запращал с гръм и трясък в някои от най-лошите му дни.

„Бурите да го отнесат. По-силен съм от това.“ Той можеше да се пребори. Вече не беше мъжът, който бе преди всички тези години. Насочи вниманието си насила към целта на посещението му на града: наблюдаването на веденските бойни способности.

Много от живите веденски войски бяха разквартирувани в бункери, които ги пазеха от бурите, точно зад градските стени. От докладите, които бе изслушал по-рано, научи, че гражданската война бе нанесла невероятни загуби. Дори загадъчни загуби. Много армии биха се разпаднали, ако десет процента от тях паднат жертва, но тук — според слуховете — ведените продължили да се сражават, след като загубили повече от половината си армия.

Може би са полудели от постоянното разбиване на тези вълни. И… какво друго чуваше?

Още призрачен плач. Дланите на Талн! Далинар си пое дълбоко дъх, но подуши само дим.

„Защо трябва да имам тези спомени?“ помисли си ядосано. „Защо се върнаха изведнъж?“

С тези емоции се смесваше и нарастващият страх за Адолин и Елокар. Защо не бяха изпратили вест? Ако бяха избягали, нямаше ли да отидат на безопасно място — или най-малкото да открият далекосъобщител? Изглеждаше нелепо няколко Сияйни и Броненосци да бъдат затворени в града, неспособни да избягат. Но алтернативата беше да се тревожи, че не са оцелели. Че ги бе изпратил да умрат.

Далинар опита да се изправи, с изпънат гръб и будно внимание, под тежестта на всичко това. За съжаление, той твърде добре знаеше, че ако стегнеш мускули и застанеш прекалено изправено, рискуваш да припаднеш. Защо гордото изправяне така те предразполагаше да паднеш?

Стражите му в основата на каменния хълм се разделиха, за да пуснат Таравангян — в характерните му оранжеви одежди — да премине. Възрастният мъж носеше огромен, оформен като диамант щит, достатъчно голям, че да скрие цялата му лява страна. Той се изкачи до беседката, след което седна на една от пейките, задъхан.

— Искаш ли да го разгледаш, Далинар? — попита след малко, протегнал щита.

Благодарен за разсейването, Далинар взе щита и го вдигна.

— Полуброня? — попита, когато забеляза една стоманена кутийка — със скъпоценен камък вътре, — затегната към вътрешната му част.

— Точно така — съгласи се Таравангян. — Груби устройства. Има легенди за метал, който може да блокира Вълшебен меч. Метал, който пада от небето. Сребро, но някак по-лек. Бих искал да го видя, но засега можем да използваме тези.

Далинар изсумтя.

— Знаеш как правят фабриали, нали? — продължи Таравангян. — Поробени духчета?

— Духчетата не могат да бъдат „поробени“ повече, отколкото един чул.

Отеца на Бурята избоботи далечно в съзнанието му.

— Този скъпоценен камък — обясни възрастният мъж — съдържа затворени в себе си вида духчета, които дават същност на нещата, вида, който държи света заедно. В този щит сме затворили нещо, което, по друго време, можеше да е благословило Сияен рицар.

Бурите да го отнесат. Днес не можеше да се справя с подобни философски въпроси. Опита се да смени темата.

— Изглежда се чувстваш по-добре.

— Днес е добър ден за мен. Чувствам се по-добре, отколкото напоследък, но това може да бъде опасно. Склонен съм да мисля за грешки, които съм допуснал. — Таравангян се усмихна по своя благ начин. — Опитвам се да си повтарям, че най-малкото, направих най-добрия избор, който можех, с информацията, с която разполагах.

— За съжаление, аз съм убеден, че аз не направих най-правилните избори, които можех — отвърна Далинар.

— Но не би ги променил. Ако го направиш, ще бъдеш друг човек.

„Напротив, промених ги“, помисли си Далинар. „Изтрих ги. И наистина станах друг човек.“ Той остави щита до стареца.

— Кажи ми, Далинар — продължи Таравангян. — Говорил си за незачитането ти на твоя прародител, Слънцетворящия. Наричаше го тиранин.

„Като мен самия.“

— Нека предположим — продължи мъжът, — че можеш да щракнеш с пръсти и да промениш историята. Би ли направил така, че Слънцетворящия да бе живял по-дълго и да бе постигнал целта си да обедини цял Рошар под един-единствен флаг?

— Да го превърна в нещо повече и от деспот? — учуди се Далинар. — Това би значело той да избие всичко по пътя си из Азир и в Ири. Разбира се, че не бих пожелал това.

— Ами ако това те оставяше теб, днес, да ръководиш един напълно обединен народ? Ако неговото клане позволяваше на теб да спасиш Рошар от инвазията на Пустоносните?

— Аз… Караш ме да изпратя милиони невинни на кладата!

— Тези хора са умрели отдавна — прошепна Таравангян. — Какви са ти на теб? Числа в бележките на някой писар. Да, Слънцетворящия беше чудовище. Обаче настоящите търговски пътища между Хердаз, Я Кевед и Азир са били изковани от неговата тирания. Той е донесъл култура и наука обратно в Алеткар. Вашето модерно алетско културно изригване може да бъде проследено директно до онова, което е сторил той. Морал и Закон са построени върху труповете от клането.

— Не мога да направя нищо по този въпрос.

— Не, не. Разбира се, че не можеш. — Таравангян потупа щита полуброня. — Знаеш ли как хващаме духчетата за фабриали, Далинар? От далекосъобщители до топлориали, все е същото. Примамваш духчето с нещо, което обича. Даваш му нещо познато, за да го привлечеш, нещо, което познава истински. В този момент то се превръща в твой роб.

„Аз… Наистина не мога да мисля за това в момента.“

— Извини ме — каза той, — трябва да проверя какво прави Навани.

Далинар излезе от беседката и закрачи надолу по стълбите, втурна се покрай Риал и останалите пазачи. Те го последваха, увлечени в дирята му като листа след силен порив на вятъра. Влезе в града, но не отиде да търси Навани. Може би щеше да посети войниците.

Връщаше се по улицата, като се опитваше да не обръща внимание на разрушението. Но дори и без него, този град му се струваше странен. Архитектурата му беше доста подобна на алетската, нищо общо с цветните конструкции на Карбрант или Тайлена, но при много от сградите цветя висяха и се поклащаха от всеки прозорец. Беше странно да върви по улици, пълни с хора, които изглеждаха като алети, но говореха чужд език.

Най-накрая Далинар стигна до големите буреубежища точно до стените на града. Войниците бяха разпънали град от палатки край тях, временен бивак, който можеха да разтурят и внесат в някой от подобните на самуни хляб бункери. Далинар установи, че се успокоява, когато крачи между тях. Това беше познато; това беше мирът на войници, които работят.

Офицерите тук го приеха радушно, а генералите го заведоха на обиколка, за да му покажат бункерите. Бяха впечатлени от умението му да говори езика им — нещо, с което се бе сдобил скоро, след като влезе в града, използвайки възможностите си на Обвързващ.

Всичко, което Далинар правеше, беше да кима и да задава по някой въпрос, но по някаква причина чувстваше, че постига нещо. Накрая влезе в проветрива палатка близо до градските порти, където срещна групичка ранени войници. Всеки от тях бе оцелял, когато целият му взвод беше паднал. Герои, но не от обикновения вид. Трябваше да си войник, за да разбереш какъв героизъм бе това, да имаш желание да продължиш, след като всичките ти приятели са загинали.

Последният в редицата беше възрастен ветеран, който носеше чиста униформа и знак за покоен взвод. Дясната му ръка липсваше, ръкавът на якето му беше вързан и един по-млад войник го доведе до Далинар.

— Виж, Гевед. Самият Тоягата! Не говореше ли все как искаш да го срещнеш?

Старецът имаше такъв поглед, сякаш можеше да вижда през теб.

— Сиятелни господарю — започна той и отдаде чест, — бих се срещу вашата армия при Хлъзгавата скала, сър. Втора пехота на Сиятелния Наланар. Буреносно добра битка беше тази, сър.

— Буреносно добра наистина — съгласи се Далинар и отдаде чест в отговор. — Мисля, че силите ви настъпваха от три различни страни.

— Добри времена бяха, Сиятелни. Добри времена. Преди всичко да се обърка… — очите му се втренчиха невиждащо в далечината.

— Как беше? — тихо попита Далинар. — Гражданската война, битката тук, във Веденар?

— Беше кошмар, сър.

— Гевед — подкани го младият, — хайде да тръгваме. Имат ядене…

— Не го ли чу? — сопна му се Гевед и изтръгна останалата си ръка от хватката на момчето. — Той попита. Всички ходят на пръсти около мен и се правят, че нищо не е станало. Бурята да го отнесе, сър. Гражданската война беше кошмар.

— Да се биеш с други веденски родове — кимна Далинар.

— Не това — поклати глава Гевед. — Бурите да го вземат! Ние се караме помежду си колкото и вие, сър. Извинете ме за това. Но никога не съм се чувствал зле, задето се бия със собствените си хора. Това е, което иска Всемогъщия, нали? Но онази битка… — той потръпна. — Никой не искаше да спре, Сиятелни. Дори когато трябваше вече да е приключила. Просто продължаваха да се бият. Убиваха, защото искаха да убиват.

— Гореше в нас — обади се друг от ранените откъм масата с храна. Мъжът носеше превръзка на окото и изглежда не се беше бръснал от битката насам. — Познавате я, Сиятелни, нали? Тази река, която тече вътре в теб, която издърпва всичката кръв в главата ти и те кара да обичаш всеки замах. Кара те да не можеш да спреш, колкото и уморен да си.

Вълнението.

То започна да мъждука в Далинар. Толкова познато, толкова топло и толкова ужасно. Далинар го усети да се размърдва като… като любим брадвохрът, изненадан да чуе гласа на господаря си след толкова дълго време.

Не бе го усещал от толкова отдавна, че му се струваше като цяла вечност. Дори в Пустите равнини, където последно го бе изпитал, изглеждаше, че отслабва. Внезапно в това имаше смисъл. Не че той се бе научил да контролира Вълнението. Всъщност то го бе напуснало.

За да дойде тук.

— Някой друг от вас почувства ли същото? — попита Далинар.

— Всички — каза друг от хората и Гевед кимна. — Офицерите… те яздеха наоколо озъбени и нечовешки ухилени. Мъжете викаха да се продължи боят, да се запази инерцията.

„Всичко опира до инерцията.“

И други се съгласиха, заговориха за невероятната мъгла, която бе покрила онзи ден.

Изгубил цялото чувство за спокойствие, което беше усетил от инспекцията, Далинар се извини. Стражите му се спуснаха след него, опитвайки се да го догонят — той се забърза още повече, след като един новопристигнал пратеник го извика, за да му съобщи, че имат нужда от него в градините.

Не беше готов. Не искаше да се среща с Таравангян, нито с Навани, а най-малко с Ренарин. Вместо това се изкачи на градската стена. Да провери… да провери укрепленията. Затова беше дошъл.

От върха отново можеше да види онези големи части от града, които бяха изгорени и разрушени във войната.

Вълнението го повика, далечно и тихо. Не. Не. Далинар закрачи по стената, като подминаваше войници. От дясната му страна вълните се разбиваха в скалите. Сенки се движеха в плитчините, зверове два или три пъти по-големи от чул, черупките им се подаваха от дълбините между вълните.

Изглежда Далинар бе представлявал четири души в живота си.

Кръвожадният воин, който убиваше всичко, което му посочеха, а последствията можеха да отиват в Преизподнята.

Генералът, който се преструваше отлично на вежлив, докато тайно си мечтаеше да се върне на бойното поле, за да пролива още кръв.

Трето, сломеният мъж. Онзи, който плати за действията в младостта си.

И накрая, четвъртият: най-фалшивият от всички. Човекът, който се бе отказал от спомените си, за да може да се преструва, че е нещо по-добро.

Далинар спря и постави едната си ръка върху камъка. Стражите му се събраха зад него. Един веденски войник се приближи от другата посока и извика гневно:

— Кои сте вие? Какво правите тук?

Далинар стисна здраво очи.

— Вие! Алети. Отговорете ми. Кой ви пусна да се катерите по укреплението?

Вълнението се размърда и животното вътре в него искаше да изскочи. Битка. Имаше нужда от битка.

Не. Той пак побягна, бързо се спусна по едно тясно и ограничаващо го каменно стълбище. Дишането му ехтеше между стените и едва не се спъна на последния ред стъпала.

Изскочи на улицата, потен, и изненада група жени, които носеха вода. Стражите му се изсипаха след него.

— Сър? — попита Риал. — Сър, добре ли…? Всичко наред ли…?

Далинар се изпълни със Светлина на Бурята, като се надяваше да прогони Вълнението. Не се получи. Изглежда допълваше усещането и го караше да действа.

— Сър? — повтори Риал и му протегна манерка, която миришеше на нещо силно. — Знам, че казахте, че не трябва да нося това, но все пак го правя. И… и може би ще ви потрябва.

Далинар се втренчи в манерката. Остра миризма се надигна и го обви. Ако изпиеше това, можеше да забрави шепотите. Да забрави изгорения град и това, което бе сторил на Раталас. И на Иви.

Толкова лесно…

„Кръв на предците ми. Моля. Не.“

Той се извърна от Риал. Трябваше му почивка. Това беше, просто почивка. Опита се да държи главата си изправена и да забави крачка, докато отиваше обратно към Клетвената порта.

Вълнението го похапваше изотзад.

— Ако отново се превърнеш в онзи първи мъж, ще спре да те боли. През младостта си ти правеше онова, което трябваше да се направи. Тогава беше по-силен.

Той изръмжа, завъртя се и захвърли наметалото си настрани, като търсеше гласа, който бе изрекъл тези думи. Стражите му се присвиха и стиснаха здраво копията си. Околните жители на Веденар побягнаха далеч от него.

— Това ли е да си водач? Да плачеш всяка нощ? Да трепериш и да се тресеш? Това са действия на дете, не на мъж.

— Остави ме на мира!

— Дай ми болката си.

Далинар погледна към небето и див рев изригна от гърлото му. Спусна се по улицата, вече без да се интересува какво мислят хората, когато го видят. Трябваше да се махне от този град.

Ето. Стъпалата към Клетвената порта. Хората от града някога бяха направили градина от платформата й, но сега това беше разчистено. Без да обръща внимание на дългата рампа, той взимаше стъпалата по две, Светлината на Бурята му даваше сила.

На върха завари групичка пазачи в синьото на дома Колин да стоят с Навани и няколко писари. Тя веднага се приближи към него.

— Далинар, опитах се да го отпратя, но той беше настоятелен. Не знам какво иска.

— Той? — попита Далинар, като едва си поемаше въздух след скорошното си тичане.

Навани махна към писарите. За пръв път Далинар забеляза, че някои от тях имаха късите бради на арденти. Но тези сини роби? Какви бяха тези?

Кюрета, помисли си, от Светия Анклав във Валат. По принцип самият Далинар беше водач на воринската религия, но на практика кюретата ръководеха църковната доктрина. Жезлите, които носеха, бяха покрити със скъпоценни камъни, по-богато украсени отколкото бе предполагал. Не се ли беше свършило с по-голямата част от тази помпозност при падането на Йерокрацията?

— Далинар Колин! — каза един от тях и пристъпи напред. Беше млад за водач на арденти, някъде в началото на четирийсетте. Квадратната му брада бе прошарена с няколко сиви нишки.

— Аз съм — отвърна той и се отърси от докосването на Навани по рамото му. — Ако искате да говорите с мен, нека се оттеглим на някое по-уединено място…

— Далинар Колин — повтори ардентът по-силно. — Съветът на кюретата ви обявява за еретик. Не можем да търпим настояванията ви, че Всемогъщия не е Бог. Обявявам ви за отлъчен от църквата и анатемосан.

— Нямате право…

— Имаме всяко право! Ардентите трябва да наблюдават светлооките, за да можете вие да управлявате поданиците си добре. Това все още е наше задължение, както е описано в Заветите на Теокрацията, които се съблюдават от векове! Наистина ли смятахте, че няма да обърнем внимание на това, което проповядвате?

Далинар заскърца със зъби, докато глупавият ардент започна да изброява ересите му една по една, настоявайки той да се отрече от тях. Мъжът пристъпи напред, достатъчно близо, за да подуши дъха му.

Вълнението се размърда, предусещайки битка. Предусещайки кръв.

„Ще го убия“, помисли си част от Далинар. „Трябва да избягам или ще убия този човек.“ Беше му ясно като бял ден.

Така че той побягна.

Втурна се към контролната сграда на Клетвената порта с неистовата нужда да избяга. Започна да се бори с ключалката, само за да си спомни, че няма Вълшебен меч, който може да работи с това устройство.

— Далинар — прогърмя Отеца на Бурята. — Нещо не е наред. Нещо, което не мога да видя, нещо, скрито от мен. Какво усещаш?

— Трябва да се махна.

— Няма да ти бъда меч. Говорихме за това.

Далинар изръмжа. Усети нещо, което можеше да докосне, нещо отвъд местата. Силата, която свързва световете заедно. Неговата сила.

— Почакай — каза Отеца. — Това не е правилно!

Далинар не му обърна внимание, пресегна се отвъд и извлече сила оттам. Нещо искрящо бяло се появи в ръката му и той го натика в ключалката.

Отеца на Бурята простена, звучеше като гръмотевица.

И все пак силата накара Клетвената порта да проработи. Докато стражите му го викаха отвън, Далинар завъртя диска, който щеше да накара само малката сграда да се премести — не цялото плато, — след това избута ключалката извън стаята, използвайки силата като ръкохватка.

Около структурата проблесна светлинен обръч и студен вятър нахлу през вратите. Той излезе с препъване на платформата пред Уритиру. Отеца се отдръпна от него, без да прекъсва връзката, но оттегляйки благоразположението си.

Вълнението нахлу на неговото място. Дори толкова далеч. Да го вземе Бурята! Далинар не можеше да избяга.

— Не можеш да избягаш от себе си, Далинар — каза гласът на Иви в главата му. — Това си ти. Приеми го.

Не можеше да избяга. Бурята да го отнесе… не можеше да избяга.

„Кръвта на предците ми. Моля. Моля, помогни ми.“

Но… на кого се молеше?

Той се заклатушка надолу от платформата замаян, без да обръща внимание на въпросите нито на войниците, нито на писарите. Проправи си път до стаята си, все по-отчаяно търсещ начин… какъвто и да е начин… да се скрие от осъдителния глас на Иви.

В покоите си, той свали една книга от рафта. Подвързана със свинска кожа, с дебела хартия. Държеше „Пътят на кралете“ като някакъв талисман, който можеше да прогони болката.

Нищо не стана. Веднъж тази книга го бе спасила, но сега изглеждаше безполезна. Дори не можеше да разчете думите в нея.

Като пусна книгата, той излезе от стаята препъвайки се. Не беше съзнателна мисълта, която го заведе в покоите на Адолин, нито тази, която го накара да претършува стаята на по-младия мъж. Но намери това, на което се надяваше, бутилка вино за специални случаи. Виолетово, приготвено в силата си.

Това олицетворяваше третия мъж, който бе бил. Срам, яд и дни, прекарани в замаяност. Ужасни времена. Времена, които бе дал част от душата си, за да забрави.

Но, в името на Бурята, или това, или да започне да убива отново. Той вдигна шишето до устните си.