Брандън Сандърсън
Заклеващия (128)

99
Въздействащите

„Нергаул бе известен с това, че подлудява войските с боен гняв и така им осигурява невероятна жестокост. Любопитното е, че го правеше и с двете страни в конфликта, Пустоносни и човеци. Това изглежда често срещано за по-неосъзнатите духчета.“

Из Митика на Хеси, страница 121

Когато Каладин се събуди на кораба в Морето на сенките, другите вече бяха станали. Той седна със замъглен поглед на леглото си, заслушан в блъскането на сферите около кораба. Звучаха почти сякаш… имаше мотив или ритъм в тях? Или той си въобразяваше разни работи?

Поклати глава, изправи се и се протегна. Бе спал неспокойно, сънят му бе прекъсван от мисли за умиращите му войници, за Елокар и Моаш, от тревоги за Дрей и Белязания. Тъмнината покриваше чувствата му като с одеяло и го правеше летаргичен. Той мразеше да става последен. Това винаги беше лош знак.

Използва тоалетната, след което се насили да се качи по стъпалата. Корабът имаше три нива. Най-долното бе трюмът. Следващото, долната палуба, беше за каютите, където на човеците бе дадено място, което да споделят.

Най-горната палуба беше открита към небето и бе населена от духчета. Сил каза, че били духчета на светлината, но разговорното им име било Въздействащите. Приличаха на хора със странна бронзова кожа — металическа, сякаш бяха живи статуи. И мъжете, и жените носеха парцаливи сака и панталони. Истински човешки дрехи, а не прости имитации като онези, които ползваше Сил.

Не носеха други оръжия освен ножове, но корабът имаше страхотни харпуни, закачени на стойки от двете страни на палубата. Като ги видя, Каладин се почувства неизмеримо по-комфортно; знаеше точно къде да отиде, ако му потрябваше оръжие.

Сил стоеше близо до носа и отново наблюдаваше морето от сфери. Той за малко да пропусне да я забележи, защото роклята й беше червена вместо обичайното бяло и синьо. Косата й бе станала черна и… и кожата й беше с цвета на човешка плът — с тен, като тази на Каладин. Какво, в името на Рошар?

Той тръгна по палубата към нея, препъвайки се, когато корабът се удареше в издутина в сферите. Бурите да го отнесат, Шалан каза, че това било по-гладко возене, отколкото в някои кораби, на които се била качвала? Няколко Въздействащи минаха край него, като спокойно оправяха големите такелажи и хамути, прикрепени към духчетата, които дърпаха съда.

— А, човек — отбеляза един от тях, когато Каладин го подмина. Това беше капитанът, нали? Капитан Ико? Приличаше на шин, с големи очи като на дете, направени от метал. Беше по-нисък от алетите, но набит. Носеше дрехи в същите цветове като останалите, с множество джобове, които се закопчаваха.

— Ела с мен — каза Ико на Каладин, след което прекоси палубата, без да дочака отговор. Тези Въздействащи не бяха от най-разговорливите.

Каладин въздъхна и последва капитана обратно до стълбището. По стената край стъпалата се спускаше черта от медно покритие — Каладин бе забелязал подобни орнаменти и на палубата. Беше предположил, че са декоративни, но докато капитанът вървеше, отпускаше пръстите си върху метала по странен начин.

Като докосна метала с върха на пръстите си, Каладин усети ясна вибрация. Подминаха жилищата на обикновените духчета моряци. Те не спяха, но изглежда се наслаждаваха на почивката си от работа, тихо се люлееха в хамаци, често четяха.

Не го притесни фактът, че вижда мъже Въздействащи с книги — духчетата очевидно бяха подобни на ардентите, които излизаха отвъд обичайното разбиране за мъжко и женско. И в същото време… духче да чете? Колко странно.

Когато стигнаха трюма, капитанът запали малка маслена лампа — доколкото Каладин успя да види, той не използва горяща главня, за да създаде огъня. Как ставаше това? Изглеждаше безразсъдно да използваш огън за осветление с толкова много дърво и парцали наоколо.

— Защо не използвате сфери за светлина? — попита Каладин.

— Защото нямаме — отвърна Ико. — Светлината на Бурята избледнява твърде бързо от тази страна.

Това беше вярно. Групата на Каладин носеше няколко по-големи немонтирани скъпоценни камъка, които щяха да държат Светлина на Бурята в продължение на седмици — но по-малките сфери щяха да се изчерпят след около седмица, без да има буря. Те бяха успели да разменят чипове и марки с пазача на фара в замяна на запаси — най-вече вълнен плат, — за да си купят билет за този кораб.

— Пазачът на фара искаше Светлината на Бурята — обясни Каладин. — Държеше я в някакъв глобус.

Капитан Ико изсумтя.

— Чуждестранна технология — отсече. — Опасна е. Привлича грешния вид духчета. — Той поклати глава. — В Богослужение сарафите имат съвършени скъпоценни камъни, които могат да задържат светлината безкрайно. Подобно е.

— Съвършени скъпоценни камъни? Като например Камъка на десетте зори?

— Не знам какво е това. Светлината в съвършените камъни не се изчерпва, така че можеш да дадеш Светлина на Бурята на сарафите. Те използват устройства, с които да я прехвърлят от по-малки скъпоценни камъни към съвършените. След което ти дават кредит, който да харчиш в града.

Трюмът беше претъпкан с бъчви и сандъци, които бяха закрепени за стените и пода. Каладин едва успяваше да се промъкне. Ико избра овързан с въже сандък от една купчина, след което помоли Каладин да го извади, докато той разместваше сандъците отгоре му и после пак ги закрепи.

Каладин прекара времето да мисли за съвършени скъпоценни камъни. Съществуваше ли подобно нещо от неговата страна? Ако наистина имаше безупречни камъни, които можеха да държат Светлина на бурята, без тя никога да изтича, това му се струваше важно. Можеше да означава разликата между живота и смъртта на Сияйните по време на дъждовния сезон.

Когато Ико приключи с укрепването на товара, махна на Каладин да му помогне да вдигнат сандъка, който бяха извадили. Изнесоха го извън трюма и обратно на горната палуба. Тук капитанът коленичи и го отвори, а вътре се разкри странно устройство, което изглеждаше малко като закачалка за дрехи — макар и да бе високо само към метър. Направено изцяло от стомана, то имаше десетки малки метални разклонения като клоните на дърво — само дето в основата имаше метален резервоар.

Ико бръкна в един от джобовете си и извади малка кутийка, от която взе шепа зрънца като онези, от които се състоеше океанът. Постави едно от тях в дупка в центъра на устройството, после махна към Каладин.

— Светлина на Бурята.

— За какво?

— За да живеете.

— Заплашвате ли ме, капитане?

Ико въздъхна и го погледна с измъчено изражение. Много човешко по природа. Изглеждаше като изражението на човек, който говори с дете. Капитанът духче размаха ръка настойчиво, така че Каладин извади диамантена марка от джоба си.

Взел сферата в шепа, Ико докосна стъкленото мънисто, което бе поставил във фабриала.

— Това е душа — обясни той. — Душа на вода, но много студена.

— Лед?

— Лед от високо, високо място — отвърна капитанът. — Лед, който никога не се е разтапял. Лед, който никога не е познавал топлина. — Светлината в сферата на Каладин избледня, докато Ико се концентрираше. — Знаеш ли как да проявяваш души?

— Не — отвърна Каладин.

— Някои от вашия вид знаят — продължи мъжът. — Рядко срещано е. И сред нас е така. Градинарите сред духчетата на Култивация са най-добри в това. Аз нямам много опит.

Мънистото от океана се разшири и се замъгли, заприлича на лед. Каладин изпита ясно усещане за студ от него.

Ико му върна обратно диамантената марка, сега частично изцедена, след което изтупа ръцете си и се изправи, доволен.

— Какво прави? — попита Каладин.

Ико побутна устройството с крак.

— Сега се изстудява.

— Защо?

— Студът прави вода — каза капитанът. — Водата се събира в основата. Ти пиеш и не умираш.

„Студът прави вода?“ Не изглежда да правеше вода, поне доколкото виждаше Каладин. Ико тръгна да нагледа духчетата, които управляваха кораба, така че Каладин коленичи до устройството, опитвайки се да го проумее. Най-накрая забеляза няколко капки да се събират по „клоните“ на устройството. Те се плъзнаха надолу и се събраха в основата.

„Хм.“ Когато капитанът беше казал — по време на първоначалните им преговори, — че може да осигури вода за човешки пътници, Каладин бе предположил, че в трюма на кораба ще има няколко бъчви.

На устройството бе нужен около половин час да направи малка чашка вода, която Каладин изпи за проверка — резервоарът имаше кранче и откачаща се тенекиена чашка. Водата беше студена, но безвкусна, не като дъждовната. Как обаче студът правеше вода? Това да не би някак да топеше лед във Физическото царство и да го пренасяше тук?

Докато отпиваше от водата, Сил дойде при него — кожата, косата и роклята й все още бяха оцветени като човешките. Тя спря до него, сложи ръце на кръста си и се нацупи здраво.

— Какво? — попита Каладин.

— Не ми дават да се кача на някое от летящите духчета.

— Умно.

— Непоносимо.

— Защо, в името на Рошар, би погледнала едно от тези неща и би си помислила: „Знаеш ли какво, просто трябва да се кача на гърба му?“

Сил го погледна, сякаш беше побъркан.

— Защото те могат да летят.

— Ти също. Всъщност и аз също.

— Ти не летиш, просто падаш по особен начин. — Тя отпусна ръце, за да ги кръстоса веднага наново, и силно изпуфтя. — Казваш ми, че дори не ти е любопитно да се качиш на някое от тези неща?

— Конете са достатъчно лоши. Нямам намерение да се кача на нещо, което дори няма крака.

— Къде ти е чувството за приключения?

— Завлякох го отзад и го пребих от бой, задето ме накара да вляза в армията. Какво си направила с кожата и косата си, между другото?

— Това е Тъкане на Светлина — отвърна тя. — Помолих Шалан, защото не исках сред екипажа на кораба да тръгнат слухове за духче на Чест.

— Не можем да пилеем Светлина на Бурята за подобни неща, Сил.

— Използвахме марка, която и без това изтичаше! — викна тя. — Така че беше безполезна; и без това щеше да се е изчерпала, докато пристигнем. Не сме похабили нищо.

— Ами ако има спешен случай?

Тя му се изплези, след това и на моряците в предната част на кораба. Каладин върна малката тенекиена чашка на мястото й отстрани на устройството, след което отпусна гръб на парапета. Шалан седеше от другата страна на палубата, близо до летящите духчета, и рисуваше.

— Трябва да отидеш и да поговориш с нея — каза Сил и седна до него.

— За пилеенето на Светлина на Бурята? — учуди се Каладин. — Да, предполагам, че трябва. Струва ми се, че е склонна към лекомислие по въпроса за кого може да я хаби.

Сил извъртя очи.

— Какво?

— Не ходи да й четеш лекции, тъпчо. Поприказвай с нея. За живота. За забавните неща. — Сил го побутна с крак. — Знам, че искаш. Усещам, че искаш. Радвай се, че не съм от грешния вид духчета, на които щеше да им се наложи да ти оближат челото или нещо подобно, за да доловят емоциите ти.

Корабът премина през вълна от сфери. Душите на неща от Физическото царство.

— Шалан е сгодена за Адолин — обясни той.

— Което не е клетва — отвърна Сил. — Това е обещание може би някога да изрече клетва.

— И пак не е от нещата, с които трябва да си играеш.

Сил отпусна ръка на коляното му.

— Каладин. Аз съм твоето духче. Мой дълг е да се уверя, че не си самотен.

— Така ли? И кой го реши?

— Аз. И не ми се оправдавай как не си самотен или как се нуждаеш само от другарите си по оръжие. Не можеш да ме излъжеш. Чувстваш се мрачен, тъжен. Нуждаеш се от нещо, от някого, а тя те кара да се чувстваш по-добре.

Бурите да го отнесат. Имаше чувството, че Сил и емоциите му се съюзяваха срещу него. Едното се усмихваше окуражаващо, докато другото шепнеше ужасни неща. Че винаги щеше да е сам. Че Тара е била права да го напусне.

Каладин напълни още една чашка с водата, която успя да източи от резервоара, и я занесе на Шалан. Клатенето на кораба едва не го накара да метне чашата през борда.

Шалан вдигна поглед, когато той се настани до нея и се облегна на перилата на кораба. Подаде й чашата.

— Прави вода — посочи към устройството той. — Като се изстудява.

— Кондензация? Колко бързо става? Навани ще се заинтересува от това. — Тя отпи от водата, хванала чашата със скритата си ръка в ръкавица — беше странно да я види с ръкавица. Дори и когато бяха пътували през дълбините на пропастите заедно, Шалан носеше много официална хава.

— Вървиш като тях — подхвърли тя отсъстващо, докато завършваше рисунката си на едно от летящите животни.

— Тях?

— Моряците. Пазиш равновесие добре. Сигурно щеше да си като у дома си, ако беше моряк, така подозирам. За разлика от някои други. — Шалан кимна към Лазур, която стоеше от другата страна на палубата, вкопчила се с всичка сила в перилата, и от време на време хвърляше изпълнени с подозрение погледи на Въздействащите. Или не й харесваше да пътува с кораб, или нямаше доверие на духчетата. Може би и двете.

— Може ли? — попита Каладин, като кимна към скицника на Шалан. Тя сви рамене, така че той го взе и разгледа рисунките й на летящите зверове. Както винаги, те бяха превъзходни. — Какво означава надписът?

— Просто малко теоретизиране — отвърна тя и прехвърли една страница назад в бележника си. — Изгубих оригинала си на тази рисунка, така че това е малко грубовато. Но някога виждал ли си нещо подобно на тези духчета като върхове на стрели тук?

— Да… — започна Каладин, докато разглеждаше рисунката й на небесна змиорка, която летеше с духче като връх на стрела край себе си. — Виждал съм ги край голямочерупчестите.

— Пропастни чудовища, небесни змиорки, всичко друго, което трябва да е по-тежко, отколкото е в действителност. Моряците ги наричат духчета на късмета от нашата страна. — Тя посочи с чашата към предната част на кораба, където моряците се занимаваха с летящите зверове. — Викат им „мандри“, но формата на главата им като връх на стрела е същата като на духчетата на късмета. Тези са по-големи, но мисля, че те — или нещо като тях — помагат на небесните змиорки да летят.

— Пропастните чудовища не летят.

— Математически всъщност летят. Бавамар е направил изчисленията въз основа на решийски голямочерупчести и е открил, че би трябвало да са смазани от собственото си тегло.

— Хм — отвърна Каладин.

Шалан започна да се ентусиазира.

— Има и още. Тези мандри понякога изчезват. Гледачите им го наричат „пропадане“. Аз мисля, че сигурно са издърпвани от Физическото царство. Това значи, че никога не можеш да използваш само една мандра да тегли кораб, независимо колко малък е той. И не можеш да ги водиш — както и повечето други духчета — твърде далече от населяваните от хора места от нашата страна. Те линеят и умират поради причини, които хората от тази страна не разбират.

— Виж ти. А какво ядат?

— Не съм сигурна — отвърна Шалан. — Сил и Шарка говорят, че се хранели с емоции, но има и нещо повече… — Тя се отнесе, докато Каладин отгръщаше на следващата страница в бележника й. Изглеждаше като опит да нарисува капитан Ико, но беше невероятно детински. Направо човече клечка.

— Да не би Адолин да се е докопал до скицника ти? — попита той.

Тя го грабна обратно и го затвори.

— Просто опитвах друг стил. Благодаря за водата.

— Да, трябваше да измина целия път дотук. Поне седем крачки.

— Като нищо десет — добави Шалан. — И то по тази несигурна палуба. Много опасно.

— На практика като да се сражаваш със Слетите.

— Можеше да си удариш пръстчето. Или да ти се забие тресчица. Или да се прекатуриш и да бъдеш загубен в дълбините, заровен от хиляди и хиляди сфери и теглото на душите на безкраен брой забравени предмети.

— Или… това.

— Малко вероятно е — съгласи се Шалан. — Поддържат добре тази палуба, така че всъщност няма трески.

— С моя късмет ще успея да открия някоя.

— Аз имах тресчица някога — отбеляза Шалан. — След известно време ми се изплъзна.

— Ти… ти не каза това току-що.

— Мда, очевидно си си го въобразил. Какъв болен, болен мозък имаш, Каладин.

Той въздъхна, след което кимна към моряците.

— Те ходят наоколо боси. Забелязала ли си? Има нещо в медните линии по палубата.

— Медта вибрира — кимна Шалан. — И те постоянно докосват линиите. Мисля, че ги използват, за да комуникират по някакъв начин.

— Това би обяснило защо не говорят особено — съгласи се Каладин. — Бих очаквал да ни наблюдават повече. Не изглеждат любопитни спрямо нас.

— Което е странно, като имаш предвид колко е интересна Лазур.

— Чакай. Само Лазур ли?

— Да. В онази полирана броня и с чудесната й фигура, с приказките й за преследване на престъпници и пътуване из световете. Тя е изключително мистериозна.

— Аз съм мистериозен — заяви Каладин.

— Преди и аз така мислех. След това обаче открих, че не обичаш хубавите каламбури — наистина е възможно да знаеш твърде много за някого.

Той изсумтя.

— Ще се опитам да бъда по-мистериозен. Да преследвам престъпници. — Стомахът му изкъркори. — Май ще започна с преследване на обяда.

Бяха им обещани две хранения на ден, но като видя колко дълго бе отнело на капитан Ико да си спомни, че се нуждаят от вода, може би трябваше да попита.

— Опитвам се да следя скоростта ни — каза Шалан, като разгърна скицника си. Мина бързо през страниците и той забеляза, че — много странно — по тях се редуваха изящни рисунки с комично лоши изображения.

Тя спря на една карта, която бе направила на този район от Морето на сенките. Алетските реки тук бяха полуострови, а Морето на копията беше остров, с град на име Богослужение в западната му част. Речните полуострови означаваха, че за да стигнат до града, корабът трябва да завие на запад. Шалан бе отбелязала пътя им с линия.

— Трудно е да следя напредъка, но предполагам, че се движим по-бързо от обикновените кораби в нашия свят. Поне можем да отидем директно на мястото, за което сме тръгнали, без да се безпокоим за ветровете.

— Значи… още два дни? — попита Каладин, като отгатваше по нейните бележки.

— Горе-долу. Бърз напредък.

Той премести пръстите си назад, към долната част на картата.

— Град Тайлен? — попита и потупа една точка, която бе отбелязала.

— Да. От тази страна той ще бъде в края на езеро от сфери. Можем да предположим, че Клетвената порта ще се отрази там като платформа, като онази, от която тръгнахме в Колинар. Но как да я активирам…

— Искам да опитам. Далинар е в опасност. Трябва да стигнем до него, Шалан. В град Тайлен.

Тя погледна към Лазур, която продължаваше да твърди, че Тайлен е грешна посока за тях.

— Каладин… Не знам дали можем да вярваме на онова, което си видял. Опасно е да предполагаме, че знаеш бъдещето…

— Не видях бъдещето — отвърна той бързо. — Не беше така. Беше като да се рея в небето с Отеца на Бурята. Просто знам… знам, че трябва да стигна до Далинар.

Тя все още изглеждаше скептична. Може би им бе разказал твърде много за театралните представления на пазача на фара.

— Ще видим, стигнем ли веднъж в Богослужение. — Шалан затвори картата, после присви очи, загледана в парапета, на който се облягаха. — Мислиш ли, че имат столове някъде? Тези перила не са много удобни да седиш облегнат на тях.

— Едва ли.

— Как изобщо се наричат тези неща? — продължи тя и потупа парапета. — Палубна стена?

— Без съмнение са измислили някаква неразбираема морска дума — съгласи се той. — Всичко на един кораб има странно име. Ляв борд и десен борд вместо ляво и дясно. Камбуз вместо кухня. Безпокойство вместо Шалан.

— Имаше едно име… парапет? Палубна ограда? Не, дъсчен борд. Нарича се борд. — Тя се ухили. — Наистина не ми харесва усещането да седя до тази стена, но съм сигурна, че след време ще го преодолея.

Той изсумтя тихо.

— Сериозно ли?

— Отмъщение, задето ме наричаш с имена.

— Име. Едно име. И беше по-скоро деклариране на факт, отколкото нападение.

Шалан леко го перна по ръката.

— Радвам се да те видя усмихнат.

— Това усмивка ли беше?

— Беше Каладинският еквивалент. Това мръщене бе почти приветливо. — Тя му се усмихна.

Чувстваше топлина, когато беше близо до нея. Усещане за нещо правилно. Не беше като с Ларал, момчешката му любов. Или дори като с Тара, първия му истински романс. Беше нещо различно и той не можеше да го определи. Знаеше само, че не искаше да свършва. То избутваше тъмнината назад.

— Долу в пропастите — подхвана той, — когато бяхме затворени заедно, ти говореше за живота си. За… баща си.

— Спомням си — каза тя тихо. — В мрака на бурята.

— Как го правиш, Шалан? Как продължаваш да се усмихваш и да се смееш? Как успяваш да не се фиксираш над ужасните неща, които са се случили?

— Прикривам ги. Имам тази свръхестествена способност да скривам всичко, за което не искам да мисля. Става… става все по-трудно, но за повечето неща просто мога… — Тя се отнесе и се загледа право напред. — Ето. Няма го.

— Леле.

— Знам — прошепна тя. — Аз съм луда.

— Не. Не, Шалан! Иска ми се и аз да го мога.

Тя го погледна, веждите й се смръщиха.

— Значи ти си луд.

— Колко хубаво би било, ако можех просто да натикам всичко някъде! Бурите да го отнесат. — Той се опита да си го представи. Да не прекарва живота си в притеснение за грешките, които бе допуснал. Да не чува постоянни шепоти, че не е бил достатъчно добър или че е предал войниците си.

— По този начин никога няма да се изправиш срещу проблема — обясни Шалан.

— Би било по-добре, отколкото да не мога да функционирам.

— И аз това си казвам. — Тя поклати глава. — Ясна твърдеше, че тази сила е илюзия на възприятията. Дръж се сякаш имаш власт и често ще я получиш. Но преструвките ме разкъсват. Твърде съм добра в тях.

— Е, каквото и да правиш, очевидно работи. Ако аз можех да задуша тези емоции, бих го направил веднага.

Шалан кимна, но притихна, след което удържа на всичките му по-нататъшни опити да я въвлече в разговор.