Брандън Сандърсън
Заклеващия (126)

98
Състезание

„Знанията подсказват да напуснете града, ако духчетата там се държат странно. Любопитно обаче, Сджа-анат често е описвана като отделен индивид, докато други — като например Моелак или Ашертмарн — са били виждани като сили.“

Из Митика на Хеси, страница 90

Сет от Шиновар напусна крепостта на Разбиващите Небето с двайсетте други придружители. Слънцето наближаваше покрития с облаци хоризонт и окъпваше Чистото езеро в червено и златисто. От тези спокойни води, странно, сега изникваха десетки дълги дървени прътове.

С различни височини, вариращи от метър и половина до десет, тези прътове изглежда бяха забити в пукнатини по дъното на езерото. Всеки имаше странна, буцеста форма на върха.

— Това е изпитание за бойни способности — обясни Майстор Уорен. Мъжът от Азир изглеждаше странно в одеждите на марабетийски управник, с голи гърди и рамене, покрити от къса, десенирана мантия. Азишите обичайно бяха толкова благоприлични, прекалено обременени с роби и шапки. — Трябва да тренираме, за да се бием, ако Опустошението наистина е започнало.

Без напътствията на Нин, който да потвърди това, те говореха за Опустошението с „ако“-та и „може би“-та.

— Всеки прът завършва с няколко торби, които съдържат пудри с различен цвят — продължи Уорен. — Бийте се, като ги хвърляте — не можете да използвате други оръжия и не можете да напускате очертанията на състезанието, маркирани от прътовете. Ще обявя край, когато слънцето залезе. Ще преброим пътите, в които униформата на всеки придружител е била маркирана от някоя от тези торби с пудра. Губите две точки за всеки различен цвят по униформата си и допълнителна половин точка за всеки повторен удар от даден цвят. Победител е онзи, който е изгубил най-малко точки. Започнете.

Сет извлече Светлина на Бурята и се Оттласна във въздуха с останалите. Макар да не се интересуваше дали ще спечели съмнително състезание за майсторство, възможността да изтанцува Оттласванията — като никога, без да е необходимо да причинява смърт и разрушение — му допадаше. Щеше да бъде като в онези дни на младостта му, които прекарваше в тренировки с Мечове на Чест.

Той се понесе нагоре на около десет метра, след което използва половин Оттласване, за да кръжи. Да, върховете на прътовете бяха осеяни с малки торбички, вързани с въже. Той се Оттласна покрай един и сграбчи торбичка, от която изхвърча малко розов прах, когато я взимаше. Сега разбираше защо на придружителите бе казано да носят бели ризи и панталони днес.

— Отлично — каза той, докато другите придружители се разпръсваха и събираха торбички.

— Какво? — попита мечът. Сет го носеше на гърба си, добре прикрепен на мястото си, под ъгъл от който не можеше да извади оръжието. — Не разбирам. Къде е злото?

— Днес няма зло, меч-ними. Просто предизвикателство.

Той захвърли торбичката по една от другите придружители, като я уцели точно в рамото и последвалият прах оцвети ризата й на това място. Майсторът изрично бе казал, че само цвят по униформата ще бъде преброяван, така че да държи торбичките и да оцвети собствените си пръсти беше позволено. По същия начин, ако удареше някого в лицето, нямаше да получи предимство.

Другите бързо се отдадоха на играта; скоро торбички летяха във всички посоки. Всеки прът имаше един-единствен цвят, което подтикваше съперниците да се придвижват, за да ударят другите с колкото се може повече цветове. Джорет въпреки това се опита да кръжи на едно място, пазейки един прът, за да попречи на останалите да го уцелят с този цвят. Обаче стоенето на място го превръщаше в мишена и скоро униформата му беше покрита с петна.

Сет се гмурна, след което се издигна с прецизно Оттласване, така че да пикира по повърхността на Чистото езеро. Той грабна един прът, докато подминаваше, и го огъна извън обсега на Кали, докато тя се спускаше отгоре.

„Прекалено ниско съм“, осъзна Сет, когато торби с прах започнаха да падат към него. „Твърде лесна мишена.“

Той се изви назад и напред, изпълнявайки сложна маневра, която използваше и Оттласването, и вятъра от преминаването му. Торбичките плеснаха във водата до него.

Сет се издигна нагоре. Оттласването не беше като полета на лястовицата — по-скоро бе като да се вържеш с конци, кукла, която да бъде подръпвана насам-натам. Беше лесно да изгубиш контрол, както показваха неловките движения на някои от по-новите придружители.

Докато Сет набираше височина, Зедзил се озова зад него, хванал торбичка във всяка ръка. Сет добави второ Оттласване нагоре, след което трето. Неговата Светлина на Бурята траеше в пъти по-дълго от преди — можеше само да предполага, че Сияйните са по-ефективни от тези, които използват Остриета на Чест за силите си.

Изстреля се нагоре като стрела, духчета на вятъра се присъединиха и завъртяха край него. Зедзил го последва, но когато се опита да го замери с една торбичка, вятърът беше твърде силен. Торбичката моментално полетя назад и уцели собственото му рамо.

Сет се гмурна надолу и Зедзил го последва, докато Сет не грабна една зелена торбичка от един прът и не я хвърли през рамо, като отново го уцели. По-младият мъж изруга, после се изстреля нагоре да търси по-лесна плячка.

И все пак този бой се оказа изненадващо предизвикателство. Сет рядко се бе сражавал насред въздуха и това състезание за него беше близко до онзи път, в който се би с Бягащия по вятъра в небето. Той се извиваше между прътовете, избягваше торбички — дори хвана една във въздуха, преди да го удари — и откри, че се забавлява.

Писъците от сенките изглеждаха бледи, по-малко настойчиви. Той се извиваше между торбичките, хвърлени по него, танцуваше над езеро, нашарено от цветовете на залязващо слънце, и се усмихваше.

След което моментално се почувства виновен. Бе оставил след себе си сълзи, кръв и ужас като личен печат. Бе унищожил кралства, семейства — и невинни, и виновни. Не можеше да бъде щастлив. Той бе само инструмент за възмездие. Не изкупление, защото не смееше да вярва в подобно нещо.

Ако беше принуден да продължава да живее, това не трябваше да е живот, на който някой някога да може да завиди.

— Мислиш като Вашър — каза мечът в главата му. — Познаваш ли го? Той обучава хората за мечовете сега, което е забавно, защото ВараТреледис винаги казва, че Вашър изобщо не го бива с меча.

Сет отново се посвети на боя, не за удоволствие, а от практичност. За съжаление, временното му разсейване му спечели първото му улучване. Тъмносиня торбичка го удари и остави кръг върху бялата му риза.

Той изрева и се понесе нагоре с торбичка във всяка ръка. Хвърляше ги с прецизност, като уцели един придружител в гърба и след това друг в крака. Наблизо четирима от по-старите придружители летяха във формация. Преследваха изолиран участник, като го обсипваха с осем торбички и често успяваха да отбележат шест или седем удара, докато те самите рядко биваха уцелени.

Когато Сет прелетя край тях, те се съсредоточиха върху него, може би защото униформата му беше почти безупречна. Той незабавно се Оттласна нагоре — като прекъсна последното си Оттласване, — за да опита да се издигне над групичката. Тези придружители обаче добре контролираха силите си и не се отказваха лесно.

Ако продължеше право нагоре, те просто щяха да го преследват, докато не му свършеше Светлината. Запасите му вече бяха на привършване, тъй като на всеки участник бе дадена само толкова, че да издържи до края на изпитанието. Ако използваше двойно или тройно Оттласване твърде често, Светлината му щеше да свърши преди това.

Слънцето се изплъзваше от поглед сантиметър по сантиметър. Не оставаше много време, просто трябваше да издържи.

Сет се гмурна настрани, движеше се бързо и хаотично. Само един от членовете на групата, която го преследваше, рискува да го замери; другите знаеха, че трябва да чакат по-добра възможност. Пикирането на Сет го отведе към един прът, но на него нямаше торбички. Фари изглеждаше, сякаш ги бе събрал всичките, за да се запаси с цвета.

Така че Сет грабна самия прът.

Избута го настрани и го огъна, докато не се пречупи, а в ръцете му остана триметрова пръчка. Той я олекоти с частично Оттласване нагоре, след което я пъхна под мишницата си.

Бърз поглед през рамо му показа, че четиримата съотборници все още го следват. Онзи, който го бе замерил по-рано, бе взел две нови торбички и настигаше останалите с двойно Оттласване.

— Отстоявай позицията си — предложи мечът. — Можеш да се справиш с тях.

Като никога, Сет се съгласи. Стрелна се надолу, докато не доближи водата, преминаването му предизвика следа от вълнички по повърхността. По-младите придружители отскачаха от пътя му, хвърляйки торбички с прах, но пропускаха заради скоростта му.

Той нарочно се Оттласна настрани с гладък, предвидим завой. Това бе точно възможността, която групичката очакваше, и те започнаха да го замерят. Но той не беше някое изплашено дете, за да бъде ужасѐн или смазан от превъзхождащ го брой участници. Той беше Убиеца в Бяло. И това бе просто игра.

Сет се завъртя и започна да отбива торбичките с пръчката си. Дори успя да запрати последната в лицето на водача на групата, мъж на име Тай.

Нямаше да се брои като уцелване, но прахът влезе в очите на Тай и го накара да запримига и да забави темпо. Групата бе изразходвала повечето от торбичките си, което позволи на Сет — сега Оттласнат директно към тях — да се приближи.

А никой никога не биваше да му позволява да се приближи твърде много.

Той пусна пръчката и хвана една придружителка за ризата, използвайки я за щит от един противник, който не беше част от групата и който хвърляше червени торбички. Сет се завъртя с нея и после я ритна към един от приятелите й. Двамата се сблъскаха и оставиха зад себе си следи от червен прах. Той сграбчи още един придружител от групата и се опита да го Оттласне настрани.

Но тялото на мъжа се съпротивляваше на Оттласването. Хора, които бяха изпълнени със Светлина на Бурята, бяха по-трудни за Оттласване — нещо, което Сет разбираше едва сега. Той можеше обаче да Оттласне себе си назад, като повлече мъжа със себе си. Когато го пусна, човекът имаше трудности да се нагоди към смяната в движещата сила и се разтресе във въздуха, като позволи на шест торбички да го уцелят.

Сет се стрелна настрани, Светлината му застрашително намаляваше. Само още няколко минути…

Под него Тай извика на другите и посочи към Сет. Очевидният настоящ победител. Само една стратегия бе логична в този момент.

— Хванете го! — кресна Тай.

— О, чудесно! — обади се мечът.

Сет се Оттласна надолу — което беше мъдър ход, тъй като много от участниците се стрелнаха нагоре край него, предположили, че ще се опита да остане високо. Не, най-добрата му защита, когато го превъзхождаха числено, бе объркването. Той се завря между тях, буря от торбички се целеха в него. Сет направи каквото можа, за да ги избегне, стрелкаше се в едната посока, после в другата, — но атаките бяха твърде много. Зле прицелените бяха най-опасни, тъй като когато се преместеше от пътя на добре прицелена торбичка, почти винаги се оказваше на пътя на някоя зле прицелена.

Една торбичка го уцели по гърба, последвана от втора. Трета отстрани. Прах летеше навсякъде край него, докато другите придружители се удряха и помежду си. Това беше надеждата му: че дори докато поема удари, те ще понесат повече.

Той се издигна, след което се спусна отново, като накара другите да се разлетят като врабчета пред ястреб. Летеше край водата, разпръскваше рибите в изчезващата светлина, после се изстреля нагоре, за да…

Светлината на Бурята му се изчерпа.

Сиянието му изчезна. Бурята в него замря. Преди слънцето да успее да залезе, студът го обгърна. Сет описа дъга във въздуха и бе пометен с десетина различни торбички. Спусна се през облака от многоцветен прах, като оставяше след себе си послеобраз на зле прикрепения си дух.

Пльосна в Чистото езеро.

За щастие, не беше твърде високо, така че приземяването бе само леко болезнено. Сет удари дъното на плиткото езеро; след това, когато се изправи, другите го обсипаха с още един порой от торбички. Нямаше милост от тази групичка.

Последното парченце от слънцето се скри и Майстор Уорен обяви края на състезанието. Другите се пръснаха настрани, Светлината им изпъкваше на здрачаване.

Сет стоеше до кръста във вода.

— Леле — обади се мечът. — Съчувствам ти.

— Благодаря, меч-ними. Аз…

Какви бяха онези две духчета, които летяха край него, оформени като малки цепки във въздуха? Разделяха небето като разрези върху кожа, разкривайки черно поле, пълно със звезди. Когато се движеха, материята на реалността се огъваше край тях.

Сет наклони глава. Вече не приписваше на духчетата някакво религиозно значение, но все още можеше да им се диви. Може и да бе изгубил това състезание, но изглежда бе впечатлил Върховните духове.

А дали беше изгубил? Какви точно бяха правилата?

Замислен, той се гмурна под водата и преплува през плиткото езеро обратно до брега. Изкатери се на него, вода се стичаше от дрехите му, докато вървеше към останалите. Майсторите бяха донесли ярки фенери със сфери, както и вода и напитки. Един придружител от Ташикк записваше точките, докато двама майстори решаваха кое се брои за „удар“ и кое не.

Сет внезапно се почувства разочарован от игрите им. Нин му бе обещал възможността да прочисти Шиновар. Нямаше време за игрички. Моментът бе дошъл да се издигне до ранг отвъд всичко това.

Той отиде при майсторите.

— Съжалявам, че спечелих и това състезание, както направих и в онова със затвора.

— Ти? — не можеше да повярва Тай. Той имаше пет удара по себе си. Не беше зле. — Теб те удариха поне двайсет пъти.

— Струва ми се — отвърна Сет, — че правилата гласяха, че победител е онзи с най-малко петна по униформата си. — Той протегна ръце настрани, за да разкрие чисто белите си дрехи, измити от плуването му.

Уорен и Ки се спогледаха. Тя му кимна с лека усмивка.

— Винаги има някой — каза Уорен, — който забелязва това. Запомни, че макар пропуските да могат да се използват, Сет, син на Нетуро, е опасно да разчиташ на тях. И все пак ти се справи добре. И с представянето си, и със забелязването на пропуска в правилата. — Той се взря в нощта, като присви очи пред двете Върховни духчета, които изглежда се бяха разкрили и пред Уорен. — И други са съгласни.

— Той използва оръжие — обади се един от по-старите придружители и го посочи. — Той наруши правилата!

— Използвах прът, за да блокирам удари — обясни Сет. — Но не съм нападнал никого с него.

— Нападна мен! — обади се жената, която бе захвърлил по някого.

— Физическият контакт не беше забранен, а и аз не съм виновен, че ти си неспособна да контролираш Оттласванията си, когато те пусна.

Майсторите не възразиха. Ки се наведе към Уорен.

— Той е отвъд уменията на тези. Не осъзнавах…

Уорен отново погледна към Сет.

— Скоро ще имаш свое духче, съдейки по това представяне.

— Не скоро — отсече Сет. — Веднага. Ще изрека Третия Идеал тази вечер, избирайки да следвам закона. Аз…

— Не — прекъсна ги един глас.

Една фигура се изправи на ниската стена, която обграждаше каменния двор на ордена. Разбиващите Небето ахкаха, вдигнали фенери, осветявайки мъж с тъмна кожа на макабаки, подчертана от бял белег във формата на полумесец на едната буза. За разлика от другите, той носеше поразителна униформа в сребристо и черно.

Нин, син на Бог, Нале, Наку, Налан — този мъж имаше стотици различни имена и бе почитан из цял Рошар. Светителят. Съдията. Основател на човешкия род, защитник от Опустошения, мъж, издигнат до божество.

Вестителят на Справедливостта се бе завърнал.

— Преди да се закълнеш, Сет, син на Нетуро — заговори Нин, — има някои неща, които трябва да разбереш. — Той огледа Разбиващите Небето. — Неща, които всички вие трябва да разберете. Придружители, майстори, съберете запасите ни от скъпоценни камъни и вземете раниците за поход. Ще оставим повечето от придружителите. Изпускат твърде много Светлина на Бурята, а нас ни чака дълъг път.

— Тази нощ ли, Справедливи? — попита Ки.

— Тази нощ. Време е да научите двете най-големи тайни, които знам.