Брандън Сандърсън
Заклеващия (125)

97
Панрии

„От Несътворените, Сияйните се бояха най-много от Сджа-анат. Говореха надълго и нашироко за способността й да покварява духчета, макар и само «нисши» такива — каквото и да означава това.“

Из Митика на Хеси, страница 89

Каладин си спомняше как държеше ръката на умираща жена.

Беше по време на дните му като роб. Спомняше си как коленичеше в мрака, гъсти горски шубраци драскаха кожата му, нощта край него бе твърде тиха. Животните бяха избягали — знаеха, че нещо не е наред.

Другите роби не шепнеха, не мърдаха и не кашляха в скривалищата си. Беше ги обучил добре.

„Трябва да тръгваме. Трябва да се движим.“

Той дърпаше ръката на Налма. Обещал бе да помогне на възрастната жена да открие съпруга си, който бил продаден на друго домакинство. Това не трябваше да е законно, но на човек можеха да му се разминат всякакви действия спрямо роби, които имаха правилните клейма, особено ако бяха чужденци.

Тя се съпротивляваше на дърпането и Каладин можеше да разбере колебанието й. Шубракът беше безопасен, за момента. Също така бе твърде очевиден. Сиятелните господари ги бяха преследвали в кръгове в продължение на дни, приближаваха се все повече и повече. Ако останеха тук, робите щяха да бъдат заловени.

Той я дръпна отново, тя предаде сигнала на следващия роб и така по цялата редица. После жената се вкопчи в ръката му, докато Каладин ги водеше — колкото тихо можеше — към мястото, на което си спомняше, че има пътека.

Махни се.

Открий свободата. Открий честта отново.

Трябваше да е там някъде.

Прекършващият звук на затварящ се капан разтърси Каладин. Година по-късно все още се чудеше как самият той не бе стъпил в него.

Вместо това беше Налма. Тя издърпа ръката си от неговата, докато пищеше. Ловджийски рогове изстенаха в нощта. Светлина грейна от току-що открити фенери, които разкриваха мъже в униформи сред дърветата. Другите роби се пръснаха и се стрелнаха от храсталака като ловджийска плячка. До Каладин, кракът на Налма беше хванат в свиреп стоманен капан — чудо с пружини и челюсти, което не биха използвали дори за звяр, от страх да не развалят спорта. Пищялът й се подаваше през кожата.

— О, Отче на Бурята — прошепна Каладин, докато духчета на болката се извиваха покрай тях. — Отче на Бурята! — Той се опита да спре кръвта, но тя шуртеше между пръстите му. — Отче, не. Отче на Бурята!

— Каладин — каза Налма през стиснати зъби. — Каладин, бягай…

Стрели поразиха няколко от тичащите роби. Други двама се хванаха в капани. В далечината един глас извика:

— Чакайте! Навлизате в моята собственост!

— Необходимост, Сиятелни господарю — обади се по-силен глас. Местният Върховен господар. — Освен ако не искате да насърчите още от това поведение.

Толкова много кръв. Каладин безполезно направи превръзка, докато Налма се опитваше да го избута настрани, да го накара да бяга. Вместо това той взе ръката й и я задържа, плачеше, докато жената умираше.

След като убиха другите, Сиятелните господари го откриха все още коленичил там. Противно на логиката, те го пощадиха. Казаха, че било, защото не бягал с останалите, но в действителност искаха някой, който да отнесе предупреждение на другите роби.

Независимо от причината, Каладин бе оцелял.

Винаги така ставаше.

* * *

Нямаше никакви храсталаци тук, в Морето на сенките, но тези стари инстинкти служеха на Каладин добре, докато се промъкваше към фара. Бе предложил да разузнае напред, тъй като нямаше доверие на тази тъмна земя. Другите се бяха съгласили. Той можеше да избяга при нужда с Оттласвания, а и нито Адолин, нито Лазур имаха опит в разузнаването. Каладин не спомена, че повечето от неговата практика да се промъква бе дошла от миналото му като роб беглец.

Съсредоточи се да стои близо до земята, опитваше се да използва пукнатините в черния камък, за да скрие приближаването си. За щастие, тихото пристъпване не беше трудно по тази стъклена земя.

Фарът представляваше голяма каменна кула, завършваща с огромен открит огън. Хвърляше крещящо оранжево сияние над върха на полуострова. Откъде намираха горивото за това нещо?

Той се приближи още, като без да иска стресна няколко духчета на живота — те се изстреляха от някакви кристални растения, след което пак полетяха надолу. Каладин замръзна, но не чу звуци откъм фара.

След като се приближи още, се настани да погледа известно време, да види дали може да забележи нещо подозрително. Болезнено му липсваше прозрачната форма, която имаше Сил във Физическото царство; тя можеше да докладва на останалите какво бе видял или дори сама да разузнае из сградата, невидима за всички, освен за точните очи.

Не след дълго нещо изпълзя от сферите на океана до него: кръгло, подобно на октопод създание с дебело, издуто тяло и присвити крака. Голямо горе-долу на половината на току-що проходило дете, то скочи близо до него, след което наклони цялата горна половина на главата си назад. Дълъг език се изстреля във въздуха от зеещата уста и започна да се мята и вее.

„Бурите да го отнесат. Духче на очакването?“ Те изглеждаха като дълги ленти от неговата страна, но май… са представлявали веещи се езици? Какви други прости, стабилни части от живота му бяха пълни лъжи?

Още две духчета на очакването се присъединиха към първото, струпаха се около него и разгърнаха дългите си, мятащи се езици. Той подритна към тях.

— Къш.

Измамно солидни, те отказаха да помръднат, така че Каладин опита да се успокои, като се надяваше от това да изчезнат. Най-сетне просто продължи напред, а тримата му досадни придружители заподскачаха зад него. Това извънредно нарушаваше невидимостта на приближаването му и го изнервяше допълнително — което на свой ред караше духчетата на очакването още повече да искат да стоят с него.

Той успя да достигне стената на кулата, където очакваше горещината от огромния огън да бъде задушаваща. А се оказа, че едва се усещаше. Забележимо пламъците караха сянката му да се държи нормално, като се простираше зад него, вместо да сочи към слънцето.

Каладин си пое дъх, след което погледна през прозореца с отворени капаци, към първия етаж на фара.

Вътре видя стар мъж шин — с набраздена, сбръчкана кожа и напълно плешива глава — да седи на стол и да чете на светлина на сфери. Човек? Той не можеше да реши дали това е добър или лош знак. Старецът започна да обръща нова страница в книгата си, след което замръзна и вдигна поглед.

Каладин залегна, сърцето му биеше до пръсване. Глупавите духчета на очакването продължаваха да се тълпят наблизо, но езиците им не трябваше да са видими през прозореца…

— Ехо? — обади се глас с акцент от вътрешността на фара. — Кой е там? Покажи се!

Каладин въздъхна, след което се изправи. Дотук с обещанието му да свърши малко невидимо разузнаване.

* * *

Шалан чакаше с останалите в сянката на странен каменен израстък. Приличаше на нещо като гъба, направена от обсидиан, с височината на дърво; помисли си, че е виждала подобни неща и преди, по време на едно от надзъртанията й в Морето на сенките. Шарка каза, че било живо, но „много, много бавно“.

Групата чакаше, замислено, докато Каладин разузнаваше. Шалан мразеше да го изпраща сам, но тя самата си нямаше идея от подобни неща. Воал имаше. Но Воал… все още бе увредена от случилото се в Колинар. Това беше опасно. Къде щеше да се крие Шалан сега? Като Сияйна?

„Открий равновесието“, бе казал Шутът. „Приеми болката, но не приемай, че си я заслужила…“

Тя въздъхна, след което извади скицника си и започна да рисува някои от духчетата, които бяха видели.

— Е — започна Сил, като седна на един камък наблизо и започна да люлее крака. — Винаги съм се чудила. Светът странен ли ти изглежда или нормален?

— Странен — отвърна Шарка. — Ммм. Както и на всички останали.

— Предполагам, че технически погледнато, никой от нас няма очи — продължи Сил, като се наведе назад и погледна към стъкления навес на дървесно-гъбения им подслон. — Ние всички сме части от видима сила. Ние, духчетата на Чест, имитираме самата Чест. Вие, Потайните, имитирате… странни работи?

— Фундаменталната, лежаща в основата на всичко математика, чрез която се случват естествените феномени. Ммм. Истини, които обясняват материята на съществуването.

— Да. Странни работи.

Шалан отпусна молива си и погледна с недоволство към опита, който бе направила, да нарисува духче на страха. Изглеждаше като детски драскулки.

Воал се процеждаше навън.

„Това винаги си била ти, Шалан. Трябва да го признаеш. Да го позволиш.“

— Опитвам се, Шуте — прошепна тя.

— Добре ли си? — попита Адолин, коленичи до нея и сложи ръка на гърба й, след което разтри раменете й. Бурите да го отнесат, чувството беше приятно. Бяха стигнали напълно твърде далече през последните дни.

Той погледна към скицника й.

— Още… как го наричаше? Абстракционализъм?

Тя рязко захлопна скицника.

— Защо мостовият се бави толкова? — Шалан погледна през рамото си, което прекъсна Адолин. — Не спирай — добави — или ще те убия.

Той се изкикоти и продължи да масажира раменете й.

— Ще се оправи.

— Ти се тревожеше за него вчера.

— Страда от бойна умора, но една цел може да му помогне. Трябва да го гледаме, когато не върши нищо, не когато има конкретна мисия.

— Щом казваш. — Тя кимна към Лазур, която седеше до брега, загледана през океана от сфери. — Какво мислиш за нея?

— Тази униформа е добре ушита — отвърна Адолин, — но синьото не си подхожда с кожата й. Трябва й по-светъл нюанс. Нагръдникът й е твърде голям, сякаш се опитва да докаже нещо. Обаче ми харесва пелерината. Винаги съм искал да оправдая носенето на такава. На баща ми му се разминава, но на мен — никога.

— Не питах за оценка на гардероба й, Адолин.

— Облеклото говори много за хората.

— Така ли? Какво се случи с лъскавия костюм, който носеше в Колинар?

Той погледна надолу — което прекъсна масажа на раменете за неприемливо дълго време, докато преброи до три, така че тя му изръмжа.

— Вече не ми ставаше — каза той и продължи с разтриването. — Обаче ти повдигаш важен проблем. Да, трябва да намерим храна и вода. Но ако се наложи да нося тази униформа по време на цялото пътуване, няма да има нужда ти да ме убиваш. Аз ще се самоубия.

Шалан почти бе забравила, че е гладна. Колко странно. Въздъхна, затвори очи и се опита да не се разтапя прекалено от докосването му.

— Ъъ — обади се той след малко. — Шалан, какво мислиш, че е това?

Тя погледна накъде беше кимнал и забеляза странно малко духче да се носи във въздуха. В бяло като кост и кафяво, то имаше крила, които се разперваха от двете му страни, и дълги плитки за опашка. Пред тялото му летеше кубче.

— Прилича на онези духчета на славата, които видяхме по-рано — отбеляза тя. — Само че в грешния цвят. И формата на главата е…

— Покварена! — възкликна Сил. — Това е едно от духчетата на Зло!

* * *

Докато пристъпваше във фара, инстинктите на Каладин го накараха да провери от двете страни на вратата за някой, който чака в засада. Стаята изглеждаше празна, като изключим мебелите, мъжът шин и някакви странни картини на стените. Помещението миришеше на тамян и подправки.

Мъжът затвори книгата си рязко.

— На косъм, а? Е, нека започнем! Нямаме много време. — Той се изправи и се оказа, че е доста нисък. Странните му дрехи издуваха части от ръцете му, панталоните му бяха много тесни. Отиде до една врата в страничната стена.

— Трябва да доведа приятелите си — каза Каладин.

— О, ама най-добрите четения се случват в началото на бурята! — Старецът погледна малко устройство, което извади от джоба си. — Остават само две минути.

Буря? Лазур каза, че няма нужда да се притесняват от тях в Морето на сенките.

— Чакай — обади се Каладин и пристъпи след дребния човек — който бе влязъл в стая, построена срещу основата на фара. Имаше големи прозорци, но основната й характеристика беше малка масичка в средата. На нея имаше нещо издуто, покрито с черен парцал.

Каладин откри, че е… любопитен. Това беше добре, след мрака на последните няколко дни. Той пристъпи напред, като отново се огледа настрани. На едната стена имаше картина на коленичили хора пред светлобяло огледало. Друга представляваше градски пейзаж на зазоряване, с група ниски къщички, струпани пред огромна стена, зад която искреше светлина.

— Е, нека започнем! — заговори мъжът. — Дошъл си, за да станеш свидетел на нещо удивително и аз ще ти го осигуря. Цената са нищожните две марки Светлина на Бурята. Ще бъдеш щедро възнаграден в замяна — и с мечти, и със слава!

— Наистина трябва да взема приятелите си… — започна Каладин.

Старецът дръпна парцала от масата и разкри голям кристален глобус. Той светеше със силна светлина и окъпваше стаята в блясък. Каладин примигна срещу него. Това Светлина на Бурята ли беше?

— Цената ли те спира? — попита човекът. — Какво са парите за теб? Потенциал? Ако никога не ги похарчиш, никога няма да спечелиш нищо от това, че ги притежаваш. А да станеш свидетел на това, което предстои, в пъти ще те компенсира за малката загуба на средства!

— Аз… — подхвана Каладин и заслони очи от светлината. — Бурите да го отнесат, човече. Нямам представа за какво говориш.

Мъжът шин се намръщи, лицето му бе осветено отдолу като глобуса.

— Дойде тук, за да ти разкрия съдбата, нали? При Рии Оракула? Искаш да видя неизвървените пътеки — по време на буря, когато царствата се преплитат.

— Съдбата? Имаш предвид да ми предскажеш бъдещето? — Каладин усети горчив вкус в устата си. — Бъдещето е забранено.

Старецът наклони глава.

— Но… не си ли дошъл за това при мен?

— Не, бурите да го отнесат. Търся път. Чухме, че тук спират кораби.

Мъжът разтри носа си и въздъхна.

— Път? Защо не каза така? А аз наистина се наслаждавах на речта. Е, добре. Кораб? Нека проверя календарите. Мисля, че скоро ще идват запаси…

Той мина покрай Каладин, като си мърмореше сам.

Отвън по небето се плъзнаха вълни от светлина. Облаците заблещукаха, събирайки странно, ефирно сияние. Каладин зяпна, след това погледна обратно към дребния старец, който бе взел тефтер от една малка масичка.

— Това… — започна Каладин. — Така ли изглеждат бурите от тази страна?

— Ммм? О, нов си, така ли? Как си стигнал до Морето на сенките, а не си виждал преминаваща буря? Да не си дошъл директно през Перпендикулярността? — Старецът се намръщи. — Вече не минават много хора оттам.

Тази светлина. Ярката сфера на масата — голяма колкото човешка глава и светеща в млечнобяло — променяше цветовете си така, че те отговаряха на перлените вълнички отгоре. В този глобус нямаше скъпоценен камък. И светлината изглеждаше различна. Смайваща.

— Ей — започна мъжът, докато Каладин пристъпваше напред, — не пипай това. То е само за подобаващо обучени га…

Каладин отпусна ръка върху сферата.

И се остави бурята да го понесе.

* * *

Шалан и останалите залегнаха, за да се прикрият, но твърде бавно. Странното духче влетя право под малкия им навес.

Над тях облаците започнаха да се изпълват с ярко море от цветове.

Поквареното духче на славата кацна върху ръката на Шалан.

— Зло подозира, че си оцеляла — обади се глас в ума й. Това… това беше гласът на Несътворената от огледалото. Сджа-анат. — Той смята, че нещо странно се е случило с Клетвената порта заради влиянието ни — никога преди не сме успявали да Просветим подобни силни духчета. Вероятно е да се случи нещо странно. Аз излъгах и казах, че мисля, че ти си изпратена далеч, далеч отвъд точката на преместване.

— Той има слуги в това царство и те ще бъдат инструктирани да те намерят. Така че се пази. За щастие, той не знае, че си Тъкачка на Светлина — поради някаква причина е решил, че си Инозвател.

— Ще направя каквото мога, но мисля, че той вече не ми вярва.

Духчето отлетя.

— Чакай! — викна Шалан. — Чакай, имам въпроси!

Сил се опита да го хване, но то й избяга и скоро се носеше над океана.

* * *

Каладин яздеше бурята.

Беше правил това и преди, в сънищата си. Дори бе говорил с Отеца на Бурята.

Сега усещането беше различно. Той яздеше блестяща, трептяща стихия от цветове. Покрай него облаците профучаваха с невероятна скорост и се сливаха с цветовете. Пулсираха заедно с тях, сякаш в някакъв ритъм.

Не можеше да почувства Отеца на Бурята. Не можеше да види пейзаж под себе си. Само блестящи цветове и облаци, които избледняваха в… светлина.

След това фигура. Далинар Колин, коленичил на някакво мрачно място, обграден от девет сенки. Проблясък на блестящи, червени очи.

Героят на врага идваше. В този момент Каладин разбра — съкрушително усещане премина през него, — че Далинар бе в ужасна, ужасна опасност. Без помощ, Тоягата беше обречен.

— Къде! — изкрещя Каладин, когато светлината започна да избледнява. — Кога! Как да стигна до него!

Цветовете изчезнаха.

— Моля те!

Видя проблясък на бегло познат град. Нависоко, построен сред скалите, той имаше отличителна подредба от сгради в центъра. Стена и океан отвъд нея.

Каладин падна на колене в стаята на гадателя. Дребният шин блъсна ръката му от светещата сфера.

— … датели като мен. Ще я съсипеш или… — Той млъкна, след което хвана главата на Каладин и я завъртя към себе си. — Ти си видял нещо!

Каладин кимна слабо.

— Как? Невъзможно. Освен ако… не си Надарен. Какво Подсилване си ти? — Той присви очи към Каладин. — Не. Нещо друго. Милостиви Доми… Повелител на Стихиите? Отново ли е започнало?

Каладин се изправи тромаво на крака. Погледна към голямата топка със светлина, която пазачът на фара отново покри с черния парцал, а после сложи ръце на челото си, което пулсираше от болка. Какво беше това? Сърцето му препускаше от безпокойство.

— Аз… трябва да взема приятелите си — каза той.

* * *

Каладин седеше в главната стая на фара, в стола, който Риино — шинският пазач на фара — бе заемал по-рано. Шалан и Адолин преговаряха с него в другия край на помещението, Шарка бе надвиснал над рамото на Шалан и изнервяше гадателя. Риино имаше храна и запаси, които можеше да изтъргува, макар че те щяха да им струват заредени сфери. Очевидно Светлината на Бурята бе единствената стока от значение от тази страна.

— Шарлатани като него са често срещани на мястото, от което идвам — обясняваше Лазур, облегнала гърба си на стената близо до Каладин. — Хората, които твърдят, че са способни да видят бъдещето, и които живеят от чуждите надежди. Вашето общество имаше право да ги забрани. Духчетата правят нещо сходно, така че такива като него са принудени да живеят по подобни места, като се надяват, че хората ще бъдат достатъчно отчаяни, за да дойдат при тях. Най-вероятно си намира по малко работа с всеки кораб, който мине оттук.

— Аз видях нещо, Лазур — каза Каладин, който все още трепереше. — Беше истинско. — Чувстваше се изцеден, както се чувства човек, който дълго е вдигал тежести.

— Може би — съгласи се жената. — Тези типове използват прахове и пудри, които причиняват еуфория и те карат да си мислиш, че си видял нещо. Дори боговете по моя край долавят само проблясъци от Царството на духа — и през целия си живот съм срещала само един човек, за който вярвам, че го е разбрал наистина. И той всъщност може би е бог. Не съм сигурна.

— Шутът — предположи Каладин. — Мъжът, който ти е донесъл метала, предпазил Превръщателя ти.

Тя кимна.

Е, Каладин наистина бе видял нещо. Далинар…

Адолин тръгна към тях и подаде на Каладин тумбест, метален цилиндър. Той използва устройство — осигурено от стареца шин, — за да отвори горната му част. Вътре имаше няколко порции риба. Каладин побутна парчетата с пръсти, след което огледа контейнера.

— Храна в консерва — отбеляза Лазур. — Изключително удобно.

Стомахът на Каладин къркореше, така че той зарови в рибата с лъжицата, която Адолин му даде. Беше солена, но вкусна — много по-добра от нещо Превърнато. Шалан се присъедини към тях, следвана от Шарка, докато пазачът на фара излезе, за да вземе някакви запаси, които бе изтъргувал. Той погледна към прага, където стоеше духчето на Острието на Адолин, безмълвно като статуя.

През прозореца на стаята Каладин можеше да види как Сил седи на брега и гледа през морето от сфери. „Косата й не се вее тук“, помисли си. Във Физическото царство често го правеше, сякаш носена от невидим бриз. Тук се държеше като човешка коса.

Тя не бе пожелала да влезе във фара поради някаква причина. Това пък защо?

— Пазачът казва, че всеки момент ще пристигне кораб — обади се Адолин. — Трябва да можем да си купим пропуск.

— Ммм — обади се Шарка. — Този кораб отива до Богослужение. Ммм. Град на острова.

— Остров?

— От нашата страна е езеро — обясни Адолин. — Наречено Морето на копията, в най-южната част на Алеткар. До руините… на Раталас. — Той сви устни и извърна поглед.

— Какво? — попита Каладин.

— Раталас е мястото, на което бе убита майка ми — поясни Адолин. — Убита от бунтовници. Смъртта й подлуди баща ми. Едва не го изгубихме в отчаянието му. — Той поклати глава и Шалан сложи ръката си върху рамото му. — Не е… не е приятно събитие, за което да мисля. Садеас изгори града до основи за наказание. Баща ми придобива особено, отнесено изражение всеки път, когато някой спомене Раталас. Мисля, че вини себе си, задето не е спрял Садеас, макар и да е бил полудял от скръб по онова време, ранен и в полусъзнание заради покушение над собствения му живот.

— Е, от тази страна все още има град на духчетата — обади се Лазур. — Но е в грешната посока. Трябва да се отправим на запад — към Рогоядските върхове, — а не на изток.

— Ммм — намеси се Шарка. — Богослужение е истински град. В него можем да открием кораб за всяка посока, в която искаме да тръгнем. А и пазачът не знае кога оттук ще мине кораб, който да пътува в правилната посока.

Каладин остави порцията си, след което махна на Шалан.

— Може ли да ми дадеш малко хартия?

Тя му даде лист от скицника си. С неопитна ръка, той нарисува сградите, които бе видял в моментното си… каквото и да беше. „Виждал съм тази подредба преди. Отгоре.“

— Това е град Тайлен — обади се Шалан. — Нали?

„Точно така“, помисли си Каладин. Беше го посетил веднъж, когато отваряше градската Клетвена порта.

— Видях това във видението, за което ти говорех. — Той погледна към Лазур, която изглеждаше скептична.

Каладин все още можеше да почувства емоциите от видението, онова тътнещо усещане за безпокойство. Сигурното знание, че Далинар се намира в смъртна опасност. Девет сенки. Герой, който щеше да поведе вражеските сили…

— Клетвената порта в град Тайлен е отворена и работи — каза Каладин. — Двамата с Шалан се погрижихме за това. И тъй като Клетвената порта в Колинар ни доведе в Морето на сенките, на теория друга — такава, която не е покварена от Несътворените — може да ни върне обратно.

— Ако предположим, че аз разбера как да я активирам от тази страна — добави Шалан. — Това е доста смело предположение.

— Трябва да опитаме да стигнем Перпендикулярността при Върховете — намеси се Лазур. — Това е единственият сигурен път назад.

— Пазачът смята, че там се случва нещо странно — рече Шалан. — Не са идвали никакви кораби от онази посока.

Каладин отпусна пръсти върху скицата, която беше нарисувал. Той трябваше да стигне до град Тайлен. Нямаше значение как. Мракът в него изглежда се оттегляше.

Той имаше предназначение. Цел. Нещо, върху което да се съсредоточи, нещо различно от хората, които бе загубил в Колинар.

Да защити Далинар.

Групичката се разположи в очакване на кораба и Каладин продължи да се храни. Отне няколко часа, през които цветът на облаците постепенно избледняваше, преди да станат напълно бели отново. От другата страна бурята бе преминала.

Най-накрая Каладин видя нещо на хоризонта, отвъд мястото, на което Сил седеше на скалите. Да, това беше кораб, който плаваше от запад. Обаче… нямаше платна. Някога беше ли усещал вятър в Морето на сенките? Не мислеше така.

Корабът преминаваше през океана от сфери, устремен към фара. Нямаше платна, нито мачта, нито гребла. Вместо това беше дърпан отпред чрез изкусно окачване с въжета на групичка изумителни духчета. Дълги и плоски, те имаха глави като проточени стебла и се носеха на няколко чифта веещи се крила.

Бурите да го отнесат… те дърпаха кораба като чули. Летящи, величествени чули с вълнообразни тела. Никога не бе виждал нещо подобно.

Адолин изсумтя от мястото, на което седеше, до прозореца.

— Е, поне ще пътуваме със стил.