Брандън Сандърсън
Заклеващия (124)

96
Парчета от фабриал

„Твърди се, че Йелиг-нар поглъща души, но не мога да открия конкретно обяснение. Не съм сигурен, че това познание е вярно.“

Из Митика на Хеси, страница 51

В деня на първата среща на владетели в Уритиру, Навани накара всеки човек — без значение колко е важен — да си носи собствен стол. В старата алетска традиция това символизираше как всеки водач донася важна мъдрост на събирането.

Навани и Далинар пристигнаха първи, слязоха от задвижвания с фабриал асансьор и тръгнаха към стаята за срещи близо до върха на Уритиру. Нейният стол беше практичен и удобен, направен от Превърнато дърво с подплатена седалка. Далинар се бе опитал да донесе табуретка, но тя бе настояла да се постарае повече. Това не беше палатка за обсъждане на бойната тактика и пресилената аскетичност нямаше да впечатли владетелите. Накрая той бе избрал здрав дървен стол от дебел дънер, с широки подлакътници и без подплата.

Бе прекарал пътуването в мълчание, загледан в преминаването на етажите. Когато Далинар беше обезпокоен, той мълчеше. Веждите му се събираха, докато мислеше, и на всички около него им се струваше, че се мръщи.

— Те са се измъкнали, Далинар — обади се Навани. — Сигурна съм, че е така. Елокар и Адолин са в безопасност, някъде.

Той кимна. Но дори и да бяха оцелели, Колинар беше паднал. Затова ли изглеждаше толкова изтерзан?

Не, имаше нещо друго. Още откакто припадна след посещението на Азир, изглеждаше, че нещо в Далинар се беше пречупило. Тази сутрин той тихо я бе помолил да води срещата. Тя се тревожеше, истински, за това, което му се случваше. И за Елокар. И за Колинар…

Но, бурите да го отнесат, бяха се трудили толкова много за тази коалиция. Навани нямаше да позволи тя да се срине сега. Вече бе скърбила за една дъщеря, но после тази дъщеря се бе върнала при нея. Трябваше да се надява на същото за Елокар — най-малкото, за да може тя да продължи да функционира, докато Далинар скърбеше.

Те нагласиха столовете си в голямата зала за срещи, от която имаше ясна гледка през плоските прозорци към планините отдолу. Слугите вече бяха подредили храна и напитки по извитата странична стена на полукръглата стая. Подът с плочки беше инкрустиран с образа на Двойното око на Всемогъщия, допълнено от Стихиите и Есенциите.

Мост Четири се изсипа в стаята след тях. Много от тях бяха донесли прости столове, но хердазиецът се бе качил с препъване на асансьора с толкова величествен стол — инкрустиран с бродиран син плат и сребро, — че почти приличаше на трон.

Те нагласиха столовете си до нейния с доста разправии, след което нападнаха храната, без да дочакат разрешение. За хора, които бяха на практика само на крачка от това да станат светлооки Мечоносци, те бяха една буйна и груба сбирщина.

От Мост Четири, типично, бяха приели новините за потенциалното загиване на водача си със смях. „Каладин е по-здрав от захвърлен от вятъра камък, Сиятелна“, бе й казал Тефт. „Той оцеля след Мост Четири, оцеля след пропастите, ще оцелее и след това.“

Трябваше да признае, че оптимизмът им е трогателен. Но ако групата бе оцеляла, защо не се бяха върнали по време на последната буря?

„Спокойно“, рече си Навани, докато гледаше мостовите, обградени от духчета на смеха. Един от тези мъже понастоящем носеше Острието на Чест на Йезерезе. Тя не можеше да познае кой; Острието можеше да бъде освободено като обикновен Вълшебен меч, а те го разменяха помежду си, за да бъдат непредвидими.

Скоро другите започнаха да пристигат с различни асансьори и Навани наблюдаваше внимателно. Традицията им по носенето на столове беше, отчасти, символ на равенство — но Навани реши, че може да успее да научи нещо за монарсите от избора им. Да бъдеш човек означаваше да откриеш смисъл в хаоса, да откриеш смисъл сред случайните елементи на света.

Първи пристигна младият азишки император. Шивачът му беше свършил отлична работа, така че величественото му облекло да е по мярка; щеше да е лесно за младежа да изглежда като дете, което плува в тези внушителни роби и орнаментални накити за глава. Носеше богато украсен трон, покрит с азишки шарки, и всеки от най-близките му съветници му помагаше, като държеше стола с една ръка.

Голямата част се настаниха, а други продължаваха да се стичат след тях, включително трима представители на кралства, подчинени на Азир: императорът на Емул, принцесата на Йезиер и посланикът на Ташикк. Всички те носеха столове, които бяха съвсем леко по-малко пищни от този на азишкия император.

Тук номерът беше да се запазва баланс. Всяка от трите монархии отдаваше на императора точно толкова уважение, колкото да не го засрами. Те му бяха подчинени само на думи. И все пак Навани трябваше да съсредоточи дипломатичните си усилия върху императора. Ташикк, Емул и Йезиер щяха да се съобразят с него. Двете кралства бяха исторически близки с азишкия трон, а третото — Емул — не беше в състояние да отстоява себе си, след като войната с Тукар и нападението на Пустоносните почти бяха раздробили владенията на принцесата на парчета.

Алетските представители бяха следващите пристигнали. Ренарин, който изглеждаше ужасѐн, че нещо се е случило с брат му, носеше прост стол. Ясна го бе надминала, като бе донесла просто една тапицирана табуретка — двамата с Далинар понякога болезнено си приличаха. Навани забеляза с раздразнение, че Себариал и Палона не бяха дошли с принца и принцесата. Е, поне не се бяха появили, понесли маси за масаж.

Иалаи Садеас видимо игнорираше изискването сама да носи стола си. Един покрит с белези страж постави лъскав, лакиран стол на земята за нея — беше оцветен толкова тъмно, че все едно бе черен. Тя срещна погледа на Навани, когато сядаше, студена и уверена. Амарам технически беше върховен принц, но той все още бе в Тайлена и работеше рамо до рамо с войниците си, за да изгради града наново. Обаче Навани се съмняваше, че Иалаи би му позволила да ги представлява на срещата и да беше тук.

Моментът, в който двете с Иалаи се бяха съвещавали заедно по време на вечеря и бяха заговорничели как да стабилизират кралството, което съпрузите им завладяваха, й се струваше толкова отдавна. Сега й се искаше само да хване жената и да я разтърси. „Не можеш ли да спреш да бъдеш толкова дребнава поне за една буреносна секунда?“

Е, както вече се случваше от толкова отдавна, другите върховни принцове щяха да отстъпят или пред Колин, или пред Садеас. Да позволи на Иалаи да участва беше премерен риск. Ако й забранеше, жената щеше да намери начин да саботира заседанието. Като я допускаше, се надяваше да започне да вижда важността на това дело.

Поне кралица Фен и съжителят й изглеждаха отдадени на коалицията. Те поставиха столовете си до стъкления прозорец, с гръб към бурите, както тайленците често се шегуваха. Дървените им столове бяха с високи облегалки, боядисани в синьо и тапицирани в бледо морско бяло. Таравангян — който носеше безличен дървен стол без подложка — помоли да се присъедини към тях. Възрастният мъж бе настоял да носи сам собствения си стол, макар Навани специално да го беше извинила, както Ашно от Сагес и други с по-крехка структура.

Адротагия седна при него, както и неговият Повелител на Стихиите. Тя не отиде да се присъедини към Мост Четири… и интересно, Навани осъзна, че все още мисли за жената като за неговия Повелител на Стихиите.

Единственият друг важен човек беше Ау-нак, натанският посланик. Той представляваше едно мъртво кралство, свито до един-единствен град-щат на източния бряг на Рошар с няколко други града като протекторати.

За момент всичко това й дойде в повече. Азишката империя с цялата й сложност. Съпротивата на някои от алетските Върховни принцове. Таравангян, който някак беше крал на Я Кевед — второто по големина кралство на Рошар. Кралица Фен и задължението й към гилдиите в града й. Сияйните — като малкия решийски Сияен, който понастоящем надяждаше огромния мостови рогоядец почти сякаш участваше в състезание.

Толкова неща, за които да мисли. Сега ли точно Далинар трябваше да се отдръпне?

„Успокой се“, помисли си Навани и пое дълбоко дъх. „Ред от хаос. Открий структурата и започни да градиш върху нея.“

Всички по естествен път се бяха подредили в кръг, с владетелите отпред и Върховните принцове, везирите, преводачите и писарите като ветрило зад тях. Навани се изправи и закрачи към центъра. Точно когато всички замлъкваха, Себариал и любовницата му най-сетне се появиха. Запътиха се право към храната и очевидно напълно бяха забравили за столовете.

— Аз — каза тя, когато стаята отново притихна — не съм чувала за друго подобно събрание в историята на Рошар. Може би са се състояли често по времето на Сияйните рицари, но определено нищо подобно не се е случвало от Измяната насам. Бих искала едновременно да ви приветствам и да ви благодаря, височайши гости. Днес ние създаваме история.

— Отне само едно Опустошение, за да се случи — обади се Себариал от масата с храната. — Светът трябва да свършва по-често. Всички стават толкова сговорчиви.

Различните преводачи прошепнаха превода на своите владетели. Навани откри, че се чуди дали не беше твърде късно да нареди да го хвърлят от кулата. Можеше да свърши работа — стръмната страна на Уритиру, която гледаше към Първоизточника, беше съвсем отвесна чак до долу. Можеше да гледа как Себариал пада чак до основата на планините, ако искаше.

— Ние — продължи Навани рязко — сме тук да обсъдим бъдещето на Рошар. Трябва да имаме обща визия и обща цел.

Тя огледа хората в стаята, докато обмисляха. „Той ще проговори първи“, мина й през ума, като забеляза как императорът на Емул се размърда на мястото си. Името му беше Вексил Мъдрият, но хората често се обръщаха към макабакските принцове и императори с името на страната им, подобно на начина, по който към алетските Върховни принцове се обръщаха с името на дома им.

— Посоката е очевидна, нали? — започна Емул чрез един преводач, въпреки че Навани разбираше неговия азишки. Той се поклони от мястото си на азишкото дете император, после продължи: — Трябва да си възвърнем моя народ от ръцете на предателите парши; след което трябва да покорим Тукар. Напълно безразсъдно е да позволим на този откачен човек, който твърди, че е бог, да продължава да бере плодовете на великата азишка империя.

„Няма да бъде лесно“, помисли си Навани, когато десетина други присъстващи започнаха да говорят един през друг.

Тя кимна на азишкия император, като се надяваше той да вземе думата. Един преводач прошепна думите й в лявото му ухо, след което везирът Нура се наведе напред и му заговори тихо в другото; без съмнение даваше инструкции.

„Ще искат да видят как ще се развие това събрание“, реши Навани. „Някой от другите ще заговори следващ. Ще искат да заемат обратната позиция на емулската, да се наложат.“

— Тронът приема като приятел императора на Емул — каза най-сетне малкият император. — И, ъм, ние сме наясно с желанията му. — Той спря и се огледа наоколо. — Ъ, някой друг да има нещо за казване?

— Брат ми, принцът, желае да се обърне към вас — обади се високият, изискан представител от Ташикк, който носеше костюм на цветя от жълто и златисто, вместо обичайната носия на народа си. Един писар му зашепна, докато далекосъобщител драскаше съобщението, което принцът на Ташикк желаеше да бъде предадено на събирането.

„Ще се противопостави на Емул“, помисли си Навани. „За да ни насочи в друга посока. Може би към Ири?“

— Ние от Ташикк — заговори посланикът — повече се интересуваме от откриването на тези знаменити портали. Алетите ни поканиха тук и ни казаха, че сме част от грандиозна коалиция. Почтително бихме искали да попитаме колко често ще можем да използваме тези порти и как да договорим тарифи.

В стаята незабавно избухнаха разговори.

— Нашата порта — отвърна Ау-нак, — в нашата историческа родина се използва без разрешението ни. И макар че сме благодарни на алетите, задето ни пазят…

— Ако предстои война — намеси се Фен, — значи е лош момент да се обсъждат тарифи. Просто трябва да се споразумеем за свободна търговия.

— Което ще е от полза за твоите търговци, Фен — викна Себариал. — Защо не ги накараш да помогнат на нас, останалите, с малко безплатни провизии по време на война?

— Емул… — започна императорът на Емул.

— Чакайте — обади се йезиерската принцеса. — Не трябва ли да се безпокоим за Ири и Рира, които изглежда напълно са попаднали под вражеска обсада?

— Моля ви — намеси се Навани, като прекъсна плетеницата от разговори. — Моля ви. Нека направим това дисциплинирано. Може би преди да решим къде да се бием, не е зле да обсъдим как най-добре да се екипираме срещу вражеската заплаха? — Тя погледна към Таравангян. — Ваше Величество, можете ли да ни кажете повече за защитните средства, които създават вашите учени в Я Кевед?

— Да. Те… те са силни.

— … Колко силни? — настоя Навани.

— Много силни. Ъ, да. Достатъчно силни. — Той се почеса по главата и я погледна безпомощно. — Колко… колко силни имате нужда да бъдат?

Тя си пое дълбоко дъх. Днес не му беше ден. Майка й беше така, с бистър ум единия ден и едва разбираше какво й се говори в другия.

— Полуброните — обясни Навани, като се обърна към стаята — ще ни дадат предимство пред врага. Дали сме плановете на азишките учени; очаквам да съберем ресурсите си и да изучим процеса.

— Това може ли да доведе до Вълшебна броня? — попита кралица Фен.

— Възможно е — отвърна Навани. — Но колкото повече изучавам това, което сме открили тук, в Уритиру, толкова повече осъзнавам, че нашата представа как древните са притежавали фантастична технология е много погрешна. В най-добрия случай е преувеличение, може би дори фантазия.

— Но Вълшебните… — започна Фен.

— Проява на духчета — обясни Ясна. — Не фабриална технология. Дори и откритите от нас скъпоценни камъни, които съдържаха думи на древни Сияйни по времето, когато са напускали Уритиру, бяха недодялани — ако са били използвани по начин, който още не сме проучили. През всичкото това време предполагахме, че сме изгубили невероятни технологии в Опустошенията, но изглежда ние всъщност сме много, много по-напреднали, отколкото някога са били древните. Процесът на свързването с духчетата е това, което сме изгубили.

— Не е изгубен — обади се азишкият император. — Изоставен.

Той погледна към Далинар, който седеше отпуснат. Не прегърбен, но не и изправен — стойка, която някак се разбираше като: „Аз командвам тук. Не си мислете, че е иначе.“ Присъствието на Далинар надвисваше над стаята, дори когато той се опитваше да е ненатрапчив. Косматите му вежди потъмняваха сините му очи и начинът, по който разтриваше брадичката си, извикваше образа на човек, който обмисля кого да екзекутира първи.

Присъстващите бяха подредили столовете си горе-долу в кръг, но повечето от тях бяха с лице към Далинар, който седеше до стола на Навани. След всичко, което се бе случило, му нямаха доверие.

— Древните клетви са изречени отново — рече той. — Ние пак сме Сияйни. Този път няма да ви изоставим. Кълна се.

Везирът Нура прошепна нещо в ухото на азишкия император и той кимна, преди да каже:

— Ние все пак сме много разтревожени от силите, в които се месите. Тези способности… кой може да знае със сигурност дали Изгубените Сияйни са сгрешили, като са ги изоставили? Били са изплашени от нещо и са заключили тези портали поради някаква причина.

— Твърде късно е да се откажем от всичко това сега, Ваше Величество — отговори Далинар. — Аз съм свързан със самия Отец на Бурята. Трябва или да използваме тези способности, или да бъдем смазани от нашествието.

Императорът се отпусна назад, а спътниците му изглеждаха… притеснени. Шепнеха си помежду си.

„Създай ред от хаоса“, помисли си Навани. Тя посочи към мостовите и Крадла.

— Разбирам тревогите ви, но сигурно сте прочели докладите ни за клетвите, които следват тези Сияйни. Защита. Помнете падналите. Тези клетви са доказателство, че каузата ни е справедлива, а Сияйните — достойни за доверие. Силите са в добри ръце, Ваше Величество.

— Аз мисля — обяви Иалаи, — че трябва да спрем да усукваме и да се потупваме по гърбовете.

Навани се завъртя, за да се обърне към Иалаи. „Не саботирай това“, помисли си, като срещна погледа й. „Да не си посмяла.“

— Ние сме тук — продължи жената, — за да се съсредоточим над едно нещо. Трябва да обсъдим къде да нападнем, за да придобием най-добрата позиция за продължителна война. Очевидно отговорът е само един. Шиновар е богата земя. Овощните им градини се простират безкрай; земята е толкова мека, че дори тревата е поникнала спокойна и дебела. Трябва да завземем тази земя, за да подсигурим запаси за армиите си.

Другите в стаята закимаха, сякаш това бе напълно нормален развой на разговора. С една добре прицелена стрела, Иалаи Садеас доказа онова, за което всички си шепнеха — че алетите създават коалиция, за да завладеят света, не просто да го защитават.

— Планините Шин представляват исторически проблем — обади се посланикът от Ташикк. — Да атакуваме през тях е практически невъзможно.

— Сега имаме Клетвените порти — каза Фен. — Не че искам отново да повдигам този конкретен проблем, но някой провери ли дали тези в Шин могат да бъдат отворени? Да разполагаме с Шиновар като редут, при трудност да нападнем по конвенционален начин, би помогнало да осигурим позициите си.

Навани тихо прокле Иалаи. Това само щеше да подсили тревогата на азишите, че портите са опасни. Опита се да овладее дискусията, но тя отново й се изплъзна.

— Трябва да знаем какво правят Клетвените порти! — настояваха от Ташикк. — Може ли алетите да не ни казват всичко, което са открили за тях?

— Ами вашите хора? — отвърна светкавично Аладар. — Те са големите търговци на информация. Можете ли да споделите вашите тайни с нас?

— Цялата информация на Ташикк е свободно достъпна.

— На огромна цена.

— Трябва ни…

— Но Емул…

— Ще настане голяма бъркотия — обади се Фен. — Вече го виждам. Трябва да сме в състояние да търгуваме свободно, а алетската алчност може да унищожи това.

— Алетската алчност? — натърти Иалаи. — Да не се опитвате да проверите колко можете да ни ядосате? Защото ви уверявам, че Далинар Колин няма да бъде сплашен от купчина търговци и банкери.

— Моля ви — намеси се Навани в надигащия се рев. — Тихо.

Никой не изглеждаше да я забелязва. Навани издиша, след което прочисти ума си.

Ред от хаоса. Как можеше да създаде ред от този хаос? Тя спря да се тормози и се опита да ги чуе. Изучаваше столовете, които бяха донесли, тонът на гласовете им. Страховете им, скрити зад онова, за което настояваха или което искаха.

Формата започна да добива смисъл за нея. В този момент тази стая бе пълна със строителни материали. Парчета от фабриал. Всеки владетел, всяко кралство, беше по едно парче. Далинар ги бе събрал, но не ги беше оформил.

Навани пристъпи към азишкия император. Всички утихнаха, когато, смайващо, тя му се поклони.

— Ваше Превъзходителство — заговори тя, докато се изправяше. — Каква бихте казали вие, че е най-голямата сила на азишите?

Той погледна към съветниците си, когато думите й бяха преведени, но те не му дадоха отговор. Вместо това изглеждаха любопитни да чуят какво ще каже.

— Законите ни — заяви той най-сетне.

— Известната ви бюрокрация — съгласи се Навани. — Вашите чиновници и писари — или по-точно, великите информационни центрове на Ташикк, хронометристите и бурегадателите от Йезиер, азишките легиони. Вие сте най-великите организатори на Рошар. Отдавна завиждам на подредения ви подход към света.

— Може би затова есето ви бе толкова добре прието, Сиятелна Колин — отвърна императорът, като звучеше напълно искрен.

— Предвид уменията ви, се чудя. Дали някой в тази стая би се оплакал, ако конкретна задача бъде поверена на вашите писари? Имаме нужда от процедури. Код, чрез който кралствата ни да общуват и как да споделяме ресурсите си. Вие от Азир бихте ли искали да го създадете?

Везирите изглеждаха шокирани, след което веднага започнаха да говорят помежду си с приглушен, развълнуван тон. Доволните изражения по лицата им бяха достатъчно доказателство, че да, наистина, биха искали.

— Чакайте сега — възкликна Фен. — За закони ли говорите? Които всички ще трябва да следваме?

Ау-нак с готовност закима в знак на съгласие.

— Повече и по-малко от закони — обясни Навани. — Трябват ни кодове, които да направляват общуването ни — както се доказа днес. Трябва да имаме процедури как да протичат събранията, как да даваме ред на всеки човек. Как да споделяме информация.

— Не знам дали Тайлена може да се съгласи дори на това.

— Е, със сигурност първо бихте искали да видите какво съдържат кодовете, кралице Фен — каза Навани и тръгна към нея. — Все пак ще трябва да развием търговия през Клетвените порти. Чудя се, кой е специалист по плаването, керваните и търговията като цяло…?

— Ще възложите това на нас? — запита Фен, напълно изненадана.

— Струва ми се логично.

Себариал леко се задави с храната, която дъвчеше, а Палона го удари по гърба. Той искаше тази работа. „Да видиш дали е добра идея да идваш късно на събранията ми и само да подмяташ шегички“, помисли си Навани.

Тя погледна към Далинар, който изглеждаше разтревожен. Е, напоследък той изглеждаше разтревожен постоянно.

— Не ви давам Клетвените порти — обясни тя на Фен. — Но някой трябва да следи търговията и запасите. Изглежда ми естествено това да са тайленските търговци — стига да успеем да стигнем до справедливо споразумение.

— Ъ — сепна се Фен. Погледна към съжителя си, който сви рамене.

— А алетите? — обади се дребничката йезиерска принцеса. — За вас какво?

— Е, ние сме добри в едно нещо — отвърна Навани. Тя погледна към Емул. — Ще приемете ли помощ от нашите генерали и армии, които да ви съдействат за укрепването на останалото от кралството ви?

— В името на всеки Кадасикс, който някога е бил свят! — възкликна Емул. — Да, разбира се! Моля.

— Имам няколко писари, които са експерти по укрепленията — предложи Аладар от мястото си зад Далинар и Ясна. — Могат да огледат оставащите ви територии и да ви дадат съвети как да ги укрепите.

— И как да възстановим това, което сме изгубили? — попита Емул.

Иалаи отвори уста, за да проговори, може би за да възхвалява отново ефикасността на алетските подстрекателства към война.

Ясна я прекъсна, като се обади решително:

— Аз предлагам първо да се окопаем. Тукар, Ири, Шиновар… всяко от тях изглежда изкусително за нападение, но от каква полза ще ни бъде да се прострем твърде далеч? Трябва да се съсредоточим над това да осигурим собствените си земи в момента.

— Да — съгласи се Далинар. — Не трябва да се питаме „Къде да ударим?“, а вместо това: „Къде ще е следващото място, където ще удари врагът ни?“

— Те са осигурили три позиции — намеси се Върховният принц Аладар. — Ири, Марат… и Алеткар.

— Но вие изпратихте експедиция — каза Фен. — Да си върнете Алеткар.

Навани спря да диша и погледна към Далинар. Той кимна бавно.

— Алеткар е паднал — съобщи тя. — Експедицията се провали. Нашата родина е превзета.

Навани бе очаквала това да предизвика нова експлозия от разговори, но вместо това думите й бяха посрещнати с потресено мълчание.

Ясна продължи вместо нея:

— Последните ни армии се оттеглиха в Хердаз или в Я Кевед, опустошени и объркани от врагове, които могат да летят — или от внезапните атаки на ударни части на паршите. Удържани са единствено райони по южната граница, до морето. Колинар е напълно разгромен; Клетвената порта е загубена за нас. Заключихме я от нашата страна, така че да не може да бъде използвана за достъп до Уритиру.

— Съжалявам — каза Фен.

— Дъщеря ми е права — обади се Навани, като се опитваше да излъчва сила, докато признаваше, че са се превърнали в народ от бежанци. — Трябва да съсредоточим усилията си първо към това да се уверим, че други народи няма да ги последва същото.

— Моята родина… — започна императорът на Емул.

— Не — прекъсна го Нура на алетски със силно доловим акцент. — Съжалявам, но не. Ако Пустоносните са искали последното ти късче земя, Вексил, щяха да са го взели. Алетите могат да ти помогнат да осигуриш това, което имаш, и изглежда щедро от тяхна страна да го сторят. Враговете преминаха край теб, за да се съберат в Марат, покорявайки само нужното им по пътя. Погледът им е обърнат на другаде.

— Божичко! — сепна се Таравангян. — Биха ли могли… да идват за мен?

— Изглежда като логично предположение — съгласи се Ау-нак. — Веденската гражданска война остави страната в руини, а границата между Алеткар и Я Кевед е пропусклива.

— Може би — намеси се Далинар. — Сражавал съм се на тази граница. Не е толкова лесно бойно поле, колкото изглежда.

— Трябва да защитим Я Кевед — заяви Таравангян. — Когато кралят ми даде трона, му обещах да се грижа за народа му. Ако Пустоносните ни атакуват…

Тревогата в гласа му даде възможност на Навани. Тя се върна обратно в центъра на стаята.

— Ние няма да позволим това да се случи, нали?

— Аз ще ти изпратя войски на помощ, Таравангян — каза Далинар. — Но една армия може да бъде възприета като нападаща сила, а аз не възнамерявам да нападам съюзниците си, дори и само привидно. Можем ли да заверим този съюз с малка демонстрация на солидарност? Някой друг ще помогне ли?

Азишкият император наблюдаваше Далинар. Зад него везирите и потомците водеха личен разговор, пишейки си бележки. Когато приключиха, везир Нура се наведе напред и прошепна нещо на императора, който кимна.

— Ще изпратим пет батальона в Я Кевед — обяви той. — Това ще бъде важна проверка за мобилността през Клетвените порти. Крал Таравангян, ще разполагате с подкрепата на Азир.

Навани изпусна дълга въздишка на облекчение.

Тя даде разрешение за прекъсване на събранието, за да могат хората да се насладят на малко храна и напитки — макар че повечето сигурно щяха да я прекарат в измисляне на стратегии или в предаване на събитията на различните си съюзници. Върховните принцове се разбързаха наоколо, разделяйки се на групи по домове, за да разговарят.

Навани се настани на мястото си до Далинар.

— Обеща толкова много — отбеляза той. — Даваш на Фен контрол над търговията и запасите?

— Администрацията е нещо различно от контрола — отвърна тя. — Но както и да е, нали не мислеше, че ще направиш тази коалиция, без да дадеш нещо?

— Не. Разбира се, че не. — Той гледаше през прозорците. Измъченото изражение на лицето му я накара да потръпне. „Какво си спомни, Далинар? И какво ти е сторила Нощната Пазителка?“

Те се нуждаеха от Тоягата. Тя се нуждаеше от Тоягата. От силата му, за да притъпи тревогата в нея, от волята му, за да изкове тази коалиция. Навани взе ръката му в своите, но той се напрегна и после се изправи. Правеше го винаги, когато почувстваше, че се отпуска твърде много. Сякаш търсеше опасност, срещу която да се изправи.

Тя застана до него.

— Трябва да те махнем от кулата — реши Навани. — Да добиеш нова перспектива. Да посетиш ново място.

— Това — рече Далинар прегракнало — би било добре.

— Таравангян предлагаше да обиколим Веденар. Ако ще изпращаме войски на княжество Колин в кралството, има логика да оценим ситуацията там.

— Много добре.

Азишите я повикаха, като я помолиха за яснота в каква посока искаше да поемат с местните закони на коалицията. Тя остави Далинар, но не можеше да спре да се тревожи за него. Щеше да й се наложи да изгори глифи днес. Десетина, за Елокар и останалите. Само че… част от проблема беше твърдението на Далинар, че никой не гледа молитвите, докато горят и запращат извиващ се дим към Селенията на Покоя. Тя вярваше ли в това? Наистина?

Днес бе направила голяма крачка към обединението на Рошар. Въпреки това се чувстваше по-безсилна от всякога.