Брандън Сандърсън
Заклеващия (123)

95
Пустота, от която няма измъкване

„Йелиг-нар притежаваше велики сили, може би тези на всички Стихии, събрани в едно. Той можеше да превърне всеки Пустоносен в изключително опасен враг. Интересно, открих три легенди, в които се споменава поглъщането на скъпоценен камък, за да се започне този процес.“

Из Митика на Хеси, страница 27

Каладин ходеше бързо през Морето на сенките, опитваше се — с усилие — да контролира надигащото се в него недоволство.

— Ммм… — каза Шарка, когато още един вой прозвуча зад тях. — Човеци, трябва да спрете емоциите си. Много са неудобни тук.

Групата вървеше на юг, по тясната ивица земя, която се припокриваше с реката в реалния свят. Шалан бе най-бавна от всички и трудно спазваше темпото, така че се бяха съгласили, че тя трябва да вдиша малко Светлина на Бурята. Изборът беше или това, или пищящите духчета да ги настигнат.

— Как изглеждат? — попита Адолин Лазур, пуфтейки, докато вървяха. — Ти каза, че звуците идват от духчета на гнева. Врящи езерца от кръв?

— Това е частта, която виждаш във Физическото царство — отвърна тя. — Тук… това е просто слюнката им, която се събира, докато се лигавят. Гнусни са.

— И опасни — добави Сил. Тя подскачаше по обсидиановата земя и не изглеждаше да се изморява. — Дори и за други духчета. Но как ги привлякохме? Никой не беше ядосан, нали?

Каладин се опита да потисне чувството си за безизходица.

— Аз не чувствах нищо друго освен умора — обади се Шалан.

— Аз се чувствах объркан — добави Адолин. — Все още е така. Но не ядосан.

— Каладин? — попита Сил.

Той погледна останалите, след което сведе очи към краката си.

— Просто имам чувството, че… че изоставяме Колинар. И само аз съм загрижен. Вие говорехте за това как да намерим храна, да открием път до Рогоядските върхове, тази Перпендикулярност или каквото е там. Но ние изоставяме хора на Пустоносните.

— И аз съм загрижен! — викна Адолин. — Мостови, това беше моят дом. Той…

— Знам — сопна се Каладин. Пое си дъх, насили се да се успокои. — Знам, Адолин. Знам, че не е разумно да се опитваме да се върнем през Клетвената порта. Не знаем как да боравим с нея от тази страна, а и освен това очевидно е покварена. Емоциите ми не са разумни. Ще се опитам да ги удържам. Обещавам.

Те се смълчаха.

„Ти не си ядосан на Адолин“, помисли си Каладин настойчиво. „Всъщност не си ядосан на никого. Просто търсиш нещо, за което да се хванеш. Нещо, което да чувстваш.“

Защото мракът идваше.

Той се хранеше с болката от поражението, агонията от загубата на войници, които се бе опитал да защити. Но можеше да се храни от всичко. Животът си течеше нормално? Мракът щеше да нашепне, че той само се подготвя за по-голям провал. Шалан поглежда към Адолин? Сигурно си шепнат за него. Далинар го изпраща да защитава Елокар? Върховният принц сигурно иска да се отърве от Каладин.

Беше се провалил, независимо от това. Когато Далинар чу, че Колинар е обсаден…

„Махай се“, помисли си Каладин и затвори очи. „Махай се, махай се, махай се!“

Щеше да продължи, докато вцепенението не му се стореше за предпочитане. След това вцепенението щеше да го завладее и да направи така, че да му е трудно да върши каквото и да е. Щеше да се превърне в потъваща пустота, от която нямаше да има измъкване, и всичко щеше да изглежда размито. Мъртво.

В онова мрачно място той щеше да иска да предаде клетвите си. В онова място той щеше да остави краля на убийците.

Най-накрая зловещите писъци заглъхнаха в далечината. Сил предположи, че духчетата на гнева са били привлечени сред сферите по посока на Колинар и силните емоции там. Групата продължи похода си. Имаше само един път, по който да вървят: на юг, по тесния полуостров от обсидиан, който се спускаше през океана от сфери.

— Когато пътувах тук последно — обади се Лазур, — подминахме множество полуострови като този. Винаги имаха фарове накрая. Понякога спирахме при тях за провизии.

— Да… — потвърди Сил и кимна. — Спомням си ги. За корабите е удобно да са отбелязани местата, на които земята и мънистата се срещат. Трябва да има фар и на края на този… макар да изглежда дъъълъг. Ще трябва да вървим няколко дни.

— Поне е някаква цел — каза Адолин. — Пътуваме на юг, стигаме до фара и се надяваме да се качим на кораб там.

Имаше непоносимо пружиниране в походката му, сякаш всъщност беше развълнуван от това ужасно място. Глупакът Адолин, който сигурно дори не разбираше последствията от…

„Престани. ПРЕСТАНИ. Той ти помогна.“

Бурите да го отнесат. Каладин се мразеше, когато ставаше такъв. Когато се опитваше да изпразни ума си, се понасяше към пустотата на мрака. Но когато вместо това си позволяваше да мисли, започваше да си спомня какво се бе случило в Колинар. Хора, които обичаше, се избиваха един друг. Страшна, ужасяваща перспектива.

Можеше да види твърде много страни. Парши, ядосани, задето са били поробени с години, които се опитваха да свалят едно корумпирано правителство. Алети, които бранеха домовете си от нападащи чудовища. Елокар, който се опитваше да спаси сина си. Дворцова стража, която се опитваше да спази клетвите си.

Твърде много очи, през които да гледа. Твърде много емоции. Това ли бяха единствените му две възможности? Болка или забрава?

„Бори се.“

Продължаваха да вървят и той се постара да обърне внимание на обкръжението вместо на мислите си. Тънкият полуостров не беше безплоден, както бе помислил отначало. По краищата му растяха малки, крехки растения, които приличаха на папрати. Когато попита, Сил му каза, че растат точно като растенията във Физическото царство.

Повечето бяха черни, но от време на време имаха ярки цветове, които се сливаха заедно като стъклопис. Нямаше нито едно по-високо от коленете му, а повечето едва стигаха до глезените му. Чувстваше се ужасно, когато забършеше някое и то изхрущеше.

Слънцето не изглеждаше да променя мястото си в небето, независимо колко дълго вървяха. През дупки между облаците той виждаше само мрак. Нямаше звезди, нямаше луни. Вечен, безкраен мрак.

* * *

Тази нощ си направиха лагер, а през целия следващ ден продължиха да вървят. Колинар изчезна в далечината зад тях, но те не спираха да вървят: Лазур отпред, след това Шарка, Сил и Каладин, с Шалан и Адолин зад него. Духчето на Адолин ги следваше. Каладин би предпочел да върви последен, но ако се опиташе, Адолин отново се подреждаше зад него. Какво си мислеше това принцче? Че Каладин ще изостане, ако не го гледат?

Сил вървеше до него, предимно в мълчание. Да бъде отново от тази страна я тревожеше. Гледаше разни неща, като цветните растения, които се мяркаха понякога, и кривеше глава, сякаш се опитваше да си спомни.

— Това е като сън от времето, когато бях мъртва — каза му, когато я попита.

Лагеруваха още една нощ, след което отново поеха на път. Каладин пропусна закуската — порциите им на практика бяха изчезнали. Освен това той приветстваше къркорещия стомах. Напомняше му, че е жив. Даваше му нещо, за което да мисли, различно от мъжете, които бе загубил…

— Къде живееше? — попита той Сил, като все още носеше раницата си и вървеше по привидно безкрайния полуостров. — Когато беше малка, от тази страна?

— Далеч на запад — отвърна тя. — В голям град, управляван от духчета на Чест! Обаче не ми харесваше. Исках да пътувам, но Отеца ме държеше в града, особено след… знаеш…

— Всъщност не съм сигурен, че е така.

— Свързах се със Сияен рицар. Не съм ли ти казвала за него? Спомням си… — Тя затвори очи, докато вървеше, с вирната брадичка, сякаш се наслаждаваше на вятър, който той не можеше да усети. — Свързах се с него скоро след като се родих. Беше възрастен мъж, благ, но истински се сражаваше. В една битка. И умря…

Тя отвори очи с примигване.

— Беше отдавна.

— Съжалявам.

— Всичко е наред. Обаче не бях готова за връзката. Духчетата обичайно устояват на смъртта на Сияйния си, но аз… изгубих себе си, когато изгубих него. Всичко стана болезнено непредвидимо, защото скоро след това се случи Измяната. Хората престъпиха клетвите си и това уби братята и сестрите ми. Аз оцелях, защото тогава нямах връзка.

— И Отеца на Бурята те затвори?

— Отеца предположи, че съм била убита заедно с останалите. Откри ме, заспала, след около… уха, около хиляда години от вашата страна. Събуди ме и ме прибра у дома. — Сил сви рамене. — След това не ме пускаше извън града. — Тя хвана Каладин за ръката. — Беше глупав, като всички духчета на Чест, родени след Измяната. Знаеха, че предстои нещо лошо, но не правеха нищо по въпроса. А аз чух зова ти, дори и от толкова далече…

— Отеца на Бурята те е пуснал? — учуди се Каладин, потресен от признанията. Това беше повече, отколкото бе научил за нея от… от цяла вечност.

— Измъкнах се — уточни тя с усмивка. — Пожертвах ума си и дойдох във вашия свят, като се криех сред духчетата на вятъра. Едва ги виждаме от нашата страна. Знаеше ли това? Някои духчета живеят почти изцяло във вашето царство. Предполагам, че вятърът винаги е някъде там, така че те не избледняват като страстите. — Сил поклати глава. — О!

— О? — повтори Каладин. — Да не си спомни нещо?

— Не! О! — Тя посочи, като подскачаше нагоре-надолу. — Виж!

В далечината светеше ярка, жълта светлина като искра в иначе мрачния пейзаж.

Фар.