Брандън Сандърсън
Заклеващия (122)

94
Малка бутилка

СЕДЕМ ГОДИНИ ПО-РАНО

Далинар с препъване помиташе всичко от скрина и обърна една паница с вряла супа. Той не искаше супа. Вадеше чекмеджета, изсипваше дрехи на земята, пара се виеше от разлетия бульон.

Пак го бяха направили! Бяха му взели бутилките. Как смееха! Не можеха ли да чуят плача? Той изрева, след което взе сандъка си и го обърна. Една манерка се търкулна навън заедно с дрехите. Най-сетне! Нещо, което не бяха открили.

Той излочи остатъците, които съдържаше, и изстена. Плачът ехтеше около него. Деца умираха. Иви молеше за пощада.

Трябваше му още.

Но… чакай, трябваше ли да бъде представителен? Ловът? Това днес ли беше? „Глупак“, помисли си. Ловът бе преди седмици. Беше убедил Гавилар да отиде с него в пустошта и пътуването бе минало добре. Далинар беше представителен — трезвен, дори внушителен. Направо като герой от буреносните песни. Бяха открили онези парши. Те бяха толкова интересни.

За известно време, далеч от цивилизацията, Далинар се беше чувствал като себе си. Като себе си преди.

Мразеше онзи човек.

Ръмжащ, той зарови из големия си гардероб. Тази крепост на източния край на Алеткар беше първият знак за цивилизация по пътя им към дома. Тя бе дала на Далинар достъп, отново, до нещата от първа необходимост в живота. Като например виното.

Едва чу чукането на вратата си, докато изхвърляше палта от гардероба. Когато погледна назад, видя двама младежи да стоят там. Синовете му. Духчета на гнева закипяха покрай него. Косата й. Осъдителният й поглед. Колко ли лъжи за него беше набила в главите им?

— Какво? — изрева Далинар.

Адолин запази спокойствие. Сега беше на седемнайсет, истински мъж. Другият, инвалидът, се сви. Изглеждаше по-малък от своите… колко… дванайсет години? Тринайсет?

— Чухме суматохата, сър — каза Адолин, издал брадичка напред. — Помислихме, че може да се нуждаете от помощ.

— Не се нуждая от нищо! Вън! МАХАЙТЕ СЕ!

Те хукнаха навън.

Сърцето на Далинар препускаше. Затръшна вратите на гардероба и заблъска с юмруци по таблата на леглото, като събори лампата със сфери. Пуфтящ, стенещ, той падна на колене.

Бурите да го отнесат. Бяха само на няколко дни път от руините на Раталас. Затова ли днес писъците бяха по-силни?

Една ръка се отпусна на рамото му.

— Татко?

— Адолин, помогни ми тогава… — Все още коленичил, Далинар се обърна, след което млъкна. Не беше Адолин, а другият. Ренарин се бе върнал, плах като винаги, очите му зад очилата бяха ококорени, а ръката му трепереше. Държеше нещо.

Малка бутилка.

— Аз… — Момчето преглътна. — Купих ти една, със сферите, които ми даде кралят. Защото всичко, което ти си купуваш, свършва толкова бързо.

Далинар гледа тази бутилка вино цяла вечност.

— Гавилар крие виното от мен — смотолеви. — Затова не остава никакво. Аз… не бих могъл… да съм го изпил всичкото…

Ренарин пристъпи напред и го прегърна. Далинар потрепна, като че ли очакваше удар. Момчето се вкопчи в него, не го пускаше.

— Те говорят за теб — рече му, — но грешат. Просто трябва да си починеш след всички битки, през които си минал. Аз знам. На мен тя също ми липсва.

Далинар облиза устните си.

— Какво ви е казала тя? — попита той дрезгаво. — Какво ви е казала майка ви за мен?

— Единственият почтен офицер в армията — отвърна Ренарин, — благородният войник. Възвишен като самите Вестители. Баща ни. Най-великият човек в Алеткар.

Какви глупави думи. И въпреки това Далинар осъзна, че плаче. Ренарин го пусна, но Далинар сграбчи момчето и го придърпа до себе си.

„О, Всемогъщи. О, Господи. О, Господи, моля те… Започнал съм да мразя синовете си.“ Защо момчетата също не се бяха научили да го мразят? Трябваше да го мразят. Той заслужаваше да бъде мразен.

„Моля те. Каквото поискаш. Не знам как да се освободя от това. Помогни ми. Помогни ми…“

Далинар плачеше и се държеше за този младеж, затова дете, сякаш то бе единственото истинско нещо, останало в свят на сенки.