Брандън Сандърсън
Заклеващия (12)

7
Наблюдателят от ръба

„Не умрях.

Преживях нещо по-лошо.“

Из Заклеващия, предговор

— Каладин! — възкликна Лирин и го стисна за рамото. — Какви ги вършиш, сине?

Рошоне изхриптя на пода. Носът му кървеше.

— Стражи, отведете го! Чухте ли!

Сил кацна на рамото на Каладин и опря длани на хълбоците си. Потупа с крак.

— Сигурно си го е заслужавал.

Тъмноокият пазач се завтече да помогне на Рошоне да се изправи, а капитанът насочи меча си към Каладин. Към тях се присъедини трети, който дотича от една от съседните стаи.

Каладин отстъпи назад с единия си крак и зае защитна позиция.

— Е? — настоя Рошоне, притиснал кърпичката си към носа. — Повалете го!

От пода около него извираха духчета на гнева, като бълбукащи езерца.

— Недейте, моля ви — извика майката на Каладин, стиснала Лирин за подкрепа. — Той просто не е на себе си. Той…

Каладин протегна ръка към нея с дланта напред, за да я накара да замълчи.

— Всичко е наред, мамо. Просто уредих един малък неизплатен дълг между Рошоне и мен.

Той погледна стражниците право в очите, един по един, и те се размърдаха несигурно на място. Рошоне вилнееше. Неочаквано Каладин се почувства така, сякаш контролира положението изцяло — и това го изпълни с неудобство.

Изведнъж погледна нещата от съвсем различна перспектива. Откакто беше напуснал Огнекамък, Каладин се беше изправил лице в лице с истинското зло, и Рошоне не можеше да се сравнява с него. Не се ли беше заклел да защитава дори онези, които не харесваше? Не беше ли основната идея на всичко, което беше научил, да не върши такива неща? Хвърли поглед на Сил и тя му кимна.

„Можеш и по-добре.“

Беше приятно отново да си е старият Кал за известно време. За щастие, обаче, вече не беше същият хлапак. Сега беше нов човек — и за пръв път от много, много време се чувстваше доволен, че е така.

— Успокойте се, мъже — каза на войниците. — Обещавам да не удрям Сияйния ви владетел повече. Извинявам се за това; за момент оставих миналото ни да ме отклони от верния път. Заради нещо, което, както той, така и аз трябва вече да забравим. Кажете ми — какво се е случило с паршите? Не нападнаха ли града?

Стражниците се размърдаха неспокойно и погледнаха към Рошоне.

— Успокойте се, казах — озъби се Каладин. — Бурята да го отнесе, човече. Държиш тоя меч, сякаш ще сечеш дърва. А ти? С ръжда по шлема? Зная, че Амарам е събрал най-годните за битка мъже от района, но съм виждал пощальончета с по-войнишка осанка от теб.

Стражниците се спогледаха, и светлоокият, изчервен, прибра меча обратно в ножницата.

— Какво правите? — настоя Рошоне. — Нападнете го!

— Сиятелен господарю, сър — заговори мъжът, свел поглед. — Може да не съм най-добрият войник тук, но… сър, доверете ми се за това. По-добре е да се престорим, че ударът от преди малко изобщо не се е случвал.

Другите двама войника кимнаха глави в знак на съгласие.

Рошоне измери Каладин с поглед и потупа носа си с кърпичката. Не кървеше особено обилно.

— Значи все пак са те направили мъж в армията, така ли?

— Представа си нямаш. Трябва да поговорим. Има ли наблизо стая, която да не е претъпкана с хора?

— Кал — каза Лирин. — Говориш необмислено. Не давай заповеди на Сиятелния господар Рошоне!

Каладин си проправи път между войниците и Рошоне и се запъти надолу по коридора.

— Е? — излая. — Къде има празна стая?

— На горния етаж, сър — откликна един от войниците. — Библиотеката е празна.

— Отлично — отговори Каладин и се усмихна вътрешно на обръщението „сър“. — Очаквам ви горе, мъже.

Заизкачва се нагоре по стълбите. За съжаление, обаче, авторитетното излъчване помагаше само донякъде. Никой не го последва — дори родителите му.

— Дадох ви заповед — каза Каладин. — Не ме карайте да се повтарям.

— А какво — попита Рошоне — те кара да смяташ, че имаш право да командваш когото и да било, момче?

Каладин се извърна и махна с ръка във въздуха, за да призове Сил. Сияйният, покрит с роса Вълшебен меч се оформи като втвърдила се мъгла в ръката му. Завъртя го и го заби в пода с едно-единствено гладко движение. Стисна дръжката и усети как очите му изсветляват до синьо.

Всичко притихна. Жителите на града замръзнаха по местата си с отворени усти. Очите на Рошоне сякаш щяха да изскочат от орбитите. Беше странно, но баща му само сведе глава и затвори очи.

— Други въпроси? — попита Каладин.

* * *

— Когато се върнах да видя какво става, вече ги нямаше, ъ-ъ, Сиятелен господарю — обясни Арик, ниският стражник с ръждясалия шлем. — Бяхме заключили вратата, но някой направо я беше пробил.

— И не са нападнали никого? — поиска да се увери Каладин.

— Не, Сиятелен господарю.

Каладин се заразхожда из библиотеката. Помещението беше малко, но спретнато подредено, с етажерки книги и красива поставка за четене. Всеки том беше на мястото си; или прислужничките бяха извънредно прилежни, или не ги използваха често. Сил седна на един от рафтовете, облегнала гръб на една книга и залюля крака момичешки от ръба.

Рошоне седеше в единия край на помещението и от време на време прокарваше длани по зачервените си бузи към тила като някакъв странен тик от нервност. Носът му беше спрял да кърви, но явно щеше да му остане доста лоша синина. Това беше едва частица от наказанието, което всъщност заслужаваше, но Каладин откри, че мисълта да го тормози още му е безразлична. Трябваше да бъде по-добър от това.

— Как изглеждаха паршите? — попита той един от стражниците. — Промениха ли се след необичайната буря?

— И още как — потвърди Арик. — Надзърнах, когато ги чух, че разбиват вратата след бурята. Изглеждаха като Пустоносни, казвам ви — с големи шипове като кокали, които стърчаха направо от кожата им.

— Бяха по-високи — добави капитанът. — По-високи от мен. Направо колкото вас, Сиятелен господарю. С крака, дебели като пънове и ръце, които биха могли да удушат белогръб, истина ви казвам.

— Защо не са нападнали, тогава? — попита Каладин.

Спокойно бяха могли да превземат имението; вместо това бяха избягали в нощта. Това подсказваше, че може би имат още по-зловеща цел. Може би Огнекамък беше прекалено незначителен, че да се занимават с него.

— Не сте ги проследили, предполагам? — попита Каладин, като погледна първо войниците, а после Рошоне.

— Ъ-ъ, не, Сиятелен господарю — отговори капитанът. — Откровено казано, тревожехме се дали изобщо ще успеем да оцелеем.

— Ще съобщите ли на краля? — попита Арик. — Оная буря отнесе четири от силозите ни. Скоро ще започнем да измираме от глад, като се имат предвид всички тези бежанци и малкото храна, която имаме. Когато бурите пристигнат отново, няма да разполагаме и с половината от домовете, от които се нуждаем.

— Ще кажа на Елокар.

Но, Отче на Бурите, в останалата част на княжеството със сигурност беше също толкова зле.

Трябваше да се съсредоточи върху Пустоносните. Не можеше да докладва на Далинар, докато не събереше достатъчно Светлина на Бурята, за да отлети до дома, затова засега най-полезното, което можеше да предприеме, беше да открие лагера на врага, ако успееше. Какво планираха Пустоносните? Каладин не беше изпитвал особените им сили на собствен гръб, но беше чувал разкази за Битката при Нарак. Паршенди със светещи очи, които умеели да контролират светкавиците, безмилостни и ужасяващи.

— Ще ми трябват карти — каза. — Карти на Алеткар, колкото е възможно по-детайлни, и нещо, в което да мога да ги нося, без дъждът да ги съсипе.

Направи гримаса и добави:

— И кон. Няколко коне — най-хубавите, които имате.

— Значи вече си решил и да ме обереш? — попита Рошоне тихо, вперил поглед в пода.

— Да те обера ли? — попита Каладин. — Нека вместо това кажем, че ги взимам назаем.

Извади шепа сфери от джоба си и ги пусна на масата. Хвърли поглед към войниците.

— Е? Картите? Няма как да не разполагаш с карти на околните местности, Рошоне.

Рошоне не беше достатъчно влиятелен, че да има властта да надзирава части от земите на Върховния принц — разлика, която Каладин не умееше да прави, докато още живееше в Огнекамък. Тези области трябва да бяха управлявани от далеч по-важни светлооки; Рошоне беше само първата точка на контакт с околните селища.

— Ще трябва да изчакаме разрешение от съпругата на Господаря — каза капитанът. — Сър.

Каладин вдигна вежда. Готови бяха да проявят неподчинение към Рошоне заради него, но не и към съпругата му?

— Идете при ардентите и им предайте да приготвят нещата, които поисках. Разрешението със сигурност ще бъде получено. И ми намерете далекосъобщител, свързан с Ташикк — ако ардентите разполагат с такъв. Щом събера достатъчно Светлина на Бурята, за да го използвам, ще изпратя вест до Далинар.

Стражниците отдадоха чест и излязоха. Каладин скръсти ръце.

— Рошоне, ще трябва да проследя онези парши и да проверя дали мога да разбера какво се готвят да направят. Дали някой от стражниците ти няма опит с проследяването? Ще е достатъчно трудно да определим накъде са тръгнали и без дъжда, от който всичко е подгизнало.

— Защо имат такова значение? — попита Рошоне, все още забил поглед в пода.

— Със сигурност си се досетил вече — каза Каладин и кимна към Сил, която изпърха към рамото му като тънка ивичка светлина. — Времето е в хаос, а обикновените прислужници се превръщат в изчадия? Бурята с червените светкавици, която духа от грешната посока? Опустошението идва, Рошоне. Пустоносните са се завърнали.

Рошоне простена и се наведе напред, обвил ръце около тялото си, сякаш му се повдигаше.

— Сил? — прошепна Каладин. — Може пак да имам нужда от теб.

— Звучиш извинително — отвърна тя, като наклони глава.

— Така е. Не ми харесва идеята да те размахвам наоколо и да налагам разни неща с теб.

Тя изсумтя.

— Първо, аз не налагам разни неща. Аз съм елегантно и изящно оръжие, глупчо. И второ, защо те е грижа?

— Просто не ми се струва редно — отговори Каладин, все още шепнешком. — Ти си жена, не оръжие.

— Момент… значи онова, което те притеснява, е, че съм момиче?

— Не — възрази мигом Каладин, но после се поколеба. — Може би. Просто е някак странно.

Тя изсумтя пак.

— Не питаш другите си оръжия какво мислят за това, че ги размахваш наоколо.

— Другите ми оръжия не са хора — отвърна той и след кратка пауза добави: — Нали?

Тя го погледна, наклонила глава и повдигнала вежди, сякаш беше изтърсил голяма глупост.

„Във всичко има духчета.“ Майка му го беше учила на това още откакто беше малък.

— Значи… някои от копията ми са били жени, така ли? — попита.

— Или поне от женски пол — каза Сил. — Грубо казано половината, най-вероятно.

Тя изпърха през въздуха пред него и продължи:

— Вината е ваша, задето ни очовечавате, затова не се оплаквай. Някои от старите духчета имат по четири пола, вместо само два, разбира се.

— Какво? Защо?

Тя го боцна по носа.

— Защото те не са от онези, които човеците са си извъобразили, глупчо.

Тя се стрелна пред него и се превърна в облак мъгла. Когато Каладин вдигна ръката си, Вълшебният меч се появи пред нея.

Приближи се до мястото, където седеше Рошоне, после се наведе и поднесе Вълшебния меч пред него с острие, насочено към пода.

Рошоне вдигна поглед, омагьосан от острието на оръжието, както Каладин беше очаквал. Беше невъзможно да бъдеш близо до някой от този мечове и да не бъдеш привлечен от него. Бяха магнетични.

— Откъде си го взел? — попита Рошоне.

— Има ли значение?

Рошоне не отговори, но и двамата знаеха отлично истината. Да притежаваш Вълшебен меч беше достатъчно — ако си способен да го вземеш и ако никой не е в състояние да ти го отнеме, значи беше твой. Докато притежаваше такъв, клеймата на главата му не бяха от значение. Никой, дори Рошоне, не би твърдял друго.

— Ти — започна Каладин — си измамник, предател и убиец. Но колкото и да ми е омразно това, нямаме време да се отървем от цялата върхушка на Алеткар и да я заменим с нещо по-добро. Заплашва ни враг, когото не разбираме, и когото ни най-малко не бяхме очаквали. Затова ще се наложи да се вдигнеш на крака и да поведеш тези хора.

Рошоне продължаваше да се вглежда в отражението на лицето си в острието.

— Не сме безсилни — продължи Каладин. — Можем и ще им отвърнем — но първо трябва да оцелеем. Вечната Буря ще се върне. Неведнъж, често — макар че още не знаем на какви интервали. Трябва да се подготвиш.

— Как? — прошепна Рошоне.

— Нареди да построят къщи с полегати стени и откъм двете посоки. Ако няма време за това, открийте някое заслонено място и се устройте там. Аз не мога да остана. Тази криза е много по-мащабна в обсега си от един град или един народ — било то моя град и моя народ. Налага ми се да разчитам на теб. Всемогъщия да ни пази — ти си единственото, с което разполагаме.

Рошоне се приведе още по-ниско на стола си. Чудесно. Каладин се изправи и отпрати Сил.

— Ще го направим — долетя глас иззад него.

Каладин замръзна. От гласа на Ларал го побиха тръпки. Извърна се бавно и зърна жена, която нямаше нищо общо с представата, която бе изградил в ума си. Когато я беше видял за последно, тя носеше безупречна рокля като за светлоока, беше красива и млада, но бледозелените й очи изглеждаха някак празни. Беше загубила своя годеник, сина на Рошоне, и вместо това се беше сгодила за баща му — мъж, два пъти по-възрастен от нея.

Жената, която стоеше пред него сега, вече не беше девойка. Чертите на лицето й бяха твърди, беше слаба, а черната й коса, прошарена с руси кичури, беше прибрана в строга опашка. Носеше ботуши и практична хава, влажна от дъжда.

Огледа го от глава до пети и изсумтя.

— Явно си имал време да пораснеш, Кал. Съжалявам за случилото се с брат ти. Ела сега. Имаш нужда от далекосъобщител, така ли? Разполагам с един, свързан с кралицата-регент в Колинар, но напоследък не получаваме никакви вести по него. За щастие, наистина имаме и такъв до Ташикк, както поиска. Ако смяташ, че кралят ще ти отговори, ще използваме посредник.

И тя отново излезе навън, в коридора.

— Ларал… — започна той, като я последва.

— Чух, че си пробол пода ми — отбеляза тя. — Паркетът е много хубав, трябва да отбележа. Мъже и оръжия… Типично.

— Мечтал съм си как се връщам — каза Каладин и спря в коридора пред библиотеката. — Представях си как се завръщам като герой от войната и се изправям срещу Рошоне. Исках да те спася, Ларал.

— О? — произнесе тя въпросително и се обърна към него. — И какво те е накарало да решиш, че имам нужда да бъда спасена?

— Не можеш да твърдиш — каза тихо Каладин, като махна с ръка към библиотеката, — че това те прави щастлива.

— Превръщането в светлоок явно не носи на хората по-изострено усещане за благоприличие — отговори Ларал. — Спри да обиждаш съпруга ми, Каладин. С или без Вълшебен меч, още една неуважителна дума, и ще наредя да те изхвърлят от дома ми.

— Ларал…

— Аз съм наистина щастлива тук. Или поне бях, преди ветровете да задухат от грешната посока — отвърна тя и поклати глава. — Метнал си се на баща си. Все мислиш, че си длъжен да спасиш останалите — дори онези от тях, които предпочитат да ги оставиш на мира и да си гледаш собствената работа.

— Рошоне съсипа семейството ми. Изпрати брат ми на сигурна смърт и направи всичко възможно да унищожи баща ми!

— А твоят баща си позволи да говори открито срещу съпруга ми — каза Ларал, — и да го принизи пред останалите жители на града. Как би се почувствал ти, като нов Сиятелен господар, пратен в изгнание далеч от дома, ако установиш, че най-бележитият обитател на града те критикува на всеослушание?

Нейната перспектива бе едностранчива, разбира се. Отначало Лирин се беше опитал да се сприятели с Рошоне, нали? И все пак, Каладин не намери у себе си желание да продължава спора. Какво го интересуваше? Така или иначе планираше да премести родителите си далеч от този град.

— Ще отида да подготвя далекосъобщителя — каза тя. — Възможно е отговорът да се забави. Междувременно ардентите ще съберат картите, които поиска.

— Отлично — отговори Каладин, подмина я и се запъти надолу по коридора. — Ще отида да говоря с родителите си.

Сил полетя над рамото му, докато той слизаше по стълбите.

— Значи това е момичето, за което си щял да се ожениш.

— Не — прошепна Каладин. — Това е момичето, за което никога нямаше да се оженя, независимо какво се беше случило.

— Харесва ми.

— Предположих.

Стигна до подножието на стълбището и погледна нагоре. Рошоне се беше присъединил към Ларал на върха му, понесъл в ръце скъпоценните камъни, които Каладин беше оставил на масата. Колко бяха?

Пет или шест рубинени броама, и може би един-два сапфира. Сметна общата сума наум. Бурята да го вземе… Беше нелепо огромна — по-голямо състояние от съдържанието на бокала със сфери, за когото баща му и Рошоне се бяха карали с години преди време. Сега това бяха просто дребни пари за Каладин.

Открай време смяташе всички светлооки за богати, но един низш Сиятелен господар в незначителен град… е, Рошоне всъщност беше беден — просто с различен вид бедност.

Каладин си проправи път обратно през къщата, като подминаваше хората, които някога беше познавал — хора, които сега шепнеха „Мечоносец“ и се отдръпваха от пътя му с готовност. Така да бъде. Беше приел новата си роля в мига, в който беше уловил Сил от въздуха и беше произнесъл Думите.

Лирин се беше върнал в салона и отново работеше върху ранените. Каладин спря на прага, после въздъхна и коленичи до него. Когато протегна ръка за табличката с инструментите си, Каладин я вдигна и му я поднесе по-близо. Спомен от старата му работа като асистент-хирург на баща си. Новият му чирак помагаше с пациентите в друга стая.

Лирин изгледа Каладин, после се извърна обратно към ранения — младо момче с окървавена превръзка около ръката.

— Ножици — каза Лирин.

Каладин му ги подаде и Лирин ги взе, без да гледа, след което внимателно сряза и махна бинтовете. Назъбено парче дърво беше проболо ръката на младежа. Той простена от болка, докато Лирин палпираше тъканта около него, покрита със засъхнала кръв. Не изглеждаше добре.

— Изрежи дървеното парче — каза Каладин, — както и гангренясалата тъкан. После обгори раната.

— Малко крайно, не смяташ ли? — попита Лирин.

— Иначе ще се наложи да се отреже до лакътя. Със сигурност ще се инфектира — виж колко мръсно е дървото. Ще остави тресчици в раната.

Момчето простена пак. Лирин го потупа леко.

— Всичко ще е наред. Още не виждам духчета на загниването, затова няма да ампутираме ръката. Нека говоря с родителите ти. А засега сдъвчи това — каза Лирин и подаде на момчето малко кора, която щеше да му подейства като успокоително.

Двамата с Каладин продължиха нататък заедно; животът на момчето не беше в непосредствена опасност и Лирин искаше да оперира, след като обезболяващото подействаше.

— Заякнал си — каза Лирин на Каладин, докато преглеждаше ходилото на следващия пациент. — Боях се, че така и няма да ти се образуват мазоли.

Каладин не отговори. Истината беше, че мазолите му не бяха толкова дебели, колкото се искаше на баща му.

— Но също така си се превърнал в един от тях — допълни Лирин.

— Цветът на очите ми не променя нищо.

— Не говорех за него, синко. Два чипа не давам дали един човек е светлоок, или не.

Махна с ръка и Каладин му подаде един парцал, с който да почисти палеца. После започна да приготвя малка шина.

— Онова, в което си се превърнал — продължи Лирин, — е убиец. Решаваш проблемите си с юмрук и меч. Надявах се да си намериш място сред военните хирурзи.

— Не ми предоставиха особен избор — каза Каладин, подаде шината и избра няколко бинта, с които да превържат палеца. — Дълга история е. Ще ти я разкажа някой път.

„Или поне по-малко угнетяващите моменти от нея“, добави наум.

— Предполагам, че няма да останеш.

— Не. Трябва да проследя онези парши.

— Още убийства, тогава.

— Значи искрено вярваш, че не бива да се сражаваме с Пустоносните, така ли, татко?

Лирин се поколеба.

— Не — прошепна. — Зная, че войната е неизбежна. Просто не исках ти да бъдеш част от нея. Виждал съм какво прави тя с хората. Тя одира душите им живи, а това са рани, които не се лекуват.

Той закрепи стабилно шината, обърна се към Каладин и допълни:

— Ние сме хирурзи. Нека останалите удрят и трошат; ние не бива да нараняваме хората.

— Не — отвърна Каладин. — Ти си хирург, тате, но аз съм нещо различно. Аз гледам от ръба.

Думите на Далинар Колин. Каладин се изправи и добави:

— Ще защитя онези, които се нуждаят от това. Днес това означава, че трябва да издиря и открия начин да унищожим Пустоносните.

Лирин извърна поглед.

— Много добре. Много… много се радвам, че се върна, синко. Радвам се, че си в безопасност.

Каладин положи длан на рамото на баща си.

— Животът преди смъртта, татко.

— Иди да видиш майка си, преди да потеглиш — заръча му Лирин. — Има да ти покаже нещо.

Каладин се намръщи, но излезе от помещението и се запъти към кухнята. Вътрешността на имението се осветяваше само от свещи, и то — не много. Където и да отидеше, заварваше сенки и мъждукаща светлина.

Напълни канчето си с прясна вода и намери един малък чадър. Щеше да му е необходим, за да може да чете картите под дъжда. След това отиде на горния етаж, за да види Ларал в библиотеката. Рошоне се беше оттеглил в стаята си, но тя седеше на писалището с далекосъобщителя пред нея.

Момент. Той работеше. Рубинът му сияеше.

— Светлина на Бурята! — възкликна Каладин и го посочи.

— Естествено — отвърна тя, като смръщи вежди. — Фабриалите не могат да работят без нея.

— Откъде сте намерили заредени сфери?

— Бурята — обясни Ларал. — Само преди няколко дни.

По време на сблъсъка с Пустоносните, Отеца на Бурята бе създал една необичайна буря, която да противостои на Вечната Буря. Каладин беше изпреварил фронта й с летене, докато се сражаваше с Убиеца в Бяло.

— Онази буря беше неочаквана — каза Каладин. — Как изобщо сте разбрали, че трябва да оставите сферите навън?

— Кал — отговор тя, — не е толкова трудно да се окачат малко сфери, когато задуха бурята.

— Колко имате?

— Малко — отговори Ларал. — Ардентите разполагат с няколко — не бях единствената, която се беше сетила. Виж, намерих човек в Ташикк, готов да предаде съобщение на Навани Колин, майката на краля. Нали това намекна, че искаш? Наистина ли смяташ, че ще ти отговори?

Отговорът, за щастие, пристигна под формата на думи от далекосъобщителя.

— „Капитане?“ — прочете на глас Ларал. — „Пише Навани Колин. Вие ли сте, наистина?“

Тя примигна, после вдигна очи към него.

— Аз съм — отговори Каладин. — Последното, което направих, преди да тръгна, беше да говоря с Далинар на върха на кулата.

Надяваше се, че това ще е достатъчно, за да докаже самоличността му.

Ларал трепна, после написа думите му.

— „Каладин, пише Далинар“, — прочете следващото съобщение тя. — „Какво ще докладваш, войнико?“

— Положението е по-добро от очакваното, сър — каза Каладин и описа накратко нещата, които беше открил. Завърши, като отбеляза: — Опасявам се, че са си тръгнали, защото са сметнали Огнекамък за маловажен и затова не са си направили труда да го разрушат. Поръчах да ми приготвят кон и карти. Смятам, че ще мога да проуча накъде са тръгнали и да открия нещо повече за тях.

— „Внимавай“ — гласеше отговорът на Далинар. — „Не ти е останала Светлина на Бурята, така ли?“

— Може би ще успея да се сдобия с малко. Съмнявам се, че ще е достатъчно да стигна с нея обратно у дома, но ще помогне.

Изминаха няколко минути, преди Далинар да отговори, и Ларал се възползва от тази възможност, за да смени хартията.

— „Инстинктите ти са остри, капитане“ — пристигна най-после отговор. — „Чувствам се като сляп в тази кула. Доближи се до врага достатъчно да откриеш какво правят, но не поемай ненужни рискове. Вземи далекосъобщителя и ни изпращай по един глиф всяка вечер, за да знаем, че си в безопасност.“

— Разбрано, сър. Животът преди смъртта.

— „Животът преди смъртта.“

Ларал го погледна и той кимна в знак, че разговорът е приключил. Опакова му далекосъобщителя, без да каже и дума, той го взе благодарно, излезе с бърза крачка от стаята и се спусна по стълбите. Смяташе да попита дали някой друг разполага със заредени сфери, но го разсея гледката на майка му. Видя я да разговаря с няколко млади момичета, прегърнала бебе в ръце. Какво правеше с…

Каладин застина в подножието на стълбището. Малкото момче беше на около годинка, дъвчеше пръстите си и си бърбореше нещо.

— Каладин, запознай се с брат си — обърна се към него Хесина. — Някои от момичетата го наглеждаха, докато аз помагах на баща ти.

— Брат — прошепна Каладин.

Никога не му беше минавало през ума. Майка му щеше да навърши четиридесет и една години скоро и…

Брат.

Каладин протегна ръка. Майка му му позволи да вземе момченцето — в ръце, които изглеждаха прекалено груби да докосват такава нежна кожа. Каладин потръпна, после прегърна детето силно към себе си. Спомените от това място не го бяха пречупили, завръщането при родителите му не го беше накарало да изгуби контрол над себе си, но това…

Не успя да възпре сълзите. Чувстваше се като глупак. Не че това променяше нещо — войниците от Мост Четири бяха новите му братя, и му бяха също толкова близки, колкото ако бяха кръвни роднини.

И все пак, той плачеше.

— Как се казва?

— Ороден.

— „Дете на мира“ — прошепна Каладин. — Хубаво име. Много хубаво име.

Зад него се приближи ардентка, понесла калъф за свитъци. Проклятие, Зехеб ли беше това? Още жива, както му се струваше — макар че тя открай време изглеждаше по-древна от самите скали. Каладин подаде малкия Ороден обратно на майка си, избърса очи и взе калъфа.

В ъглите на помещението се трупаха хора. Представляваше същинско зрелище: синът на хирург, който се беше превърнал в роб, а после — в Мечоносец. Огнекамък нямаше да види толкова оживление в близките сто години.

Поне не и ако Каладин имаше думата по въпроса. Кимна на баща си — който беше пристъпил пред прага на салона, — после се обърна към тълпата.

— Разполага ли някой със заредени сфери? Ще ви ги платя — по два чипа за една. Донесете ми ги.

Сил изпърха покрай него, докато събираха сферите, а майка му ги заменяше с обещаните чипове вместо него. В крайна сметка се намериха само колкото за една торбичка, но на него му се струваха като несметно богатство. Поне нямаше да има нужда от конете.

Завърза торбичката, после погледна през рамо към баща си, който тъкмо се беше приближил. Лирин извади малък, светещ диамант от джоба си и му го подаде.

Каладин го взе, после хвърли бърз поглед към майка си и детето в ръцете й. Неговият брат.

— Искам да ви отведа на безопасно място — обърна се той към Лирин. — Сега трябва да тръгвам, но скоро ще се върна. И ще ви заведа в…

— Не — прекъсна го Лирин.

— Татко, настъпва Опустошението — каза Каладин.

Хората наоколо възкликнаха тихо, в очите им се появи уплаха. Бурите да го отнесат; трябвало беше да проведат този разговор насаме. Приведе се по-близо до Лирин.

— Знам едно сигурно място. За теб, за мама. За малкия Ороден. Моля те, не проявявай твърдоглавие поне веднъж.

— Можеш да ги заведеш, ако са съгласни — каза Лирин. — Но аз ще остана тук. Особено ако… онова, което току-що каза, е вярно. Тези хора ще имат нужда от мен.

— Ще видим. Ще се върна веднага, щом мога.

Каладин стисна зъби и отиде пред входната врата на имението. Отвори я и остави звуците на дъжда и аромата на подгизналата земя да нахлуят вътре.

Спря се за миг, обърна се и огледа помещението, пълно с мърлявите, бездомни и уплашени жители на града. Бяха чули какво каза, но всъщност вече го знаеха. Беше доловил шепота им. Пустоносни. Опустошението.

Не можеше да ги остави така.

— Чухте ме правилно — обърна се той на висок глас към стотината души, които се бяха събрали в просторното фоайе на имението, включително Рошоне и Ларал, които бяха застанали на стълбището към втория етаж. — Пустоносните са се завърнали.

Мърморене. Страх.

Каладин пое малко от Светлината на Бурята, която носеше в торбичката си. Чист, прозрачен дим започна да се издига от кожата му, ясно видим в сумрачното помещение. Оттласна се нагоре така, че се издигна във въздуха, и добави Оттласкване надолу, и по този начин остана да се носи на около половин метър от пода, сияейки. Сил се превърна от мъгла във Вълшебен меч в ръката му.

— Върховният принц Далинар Колин — заговори Каладин, а пред устните му заиграха облачета Светлина на Бурята, — възроди Сияйните рицари. И този път ние няма да ви предадем.

Израженията в помещението варираха от такива на обожание до такива на ужас. Каладин откри баща си сред тълпата. Челюстта на Лирин беше увиснала. Хесина притискаше невръстното дете в обятията си, на лицето й бе изписано дълбоко благоговение, а около главата й се носеше пръстен от сини духчета на възхищението.

„Ще те защитя, дете“, помисли Каладин към братчето си. „Ще защитя всички тях.“

Кимна към родителите си, после се обърна, Оттласна се навън и се стрелна в мократа нощ. Щеше да спре при Стрингкен, на около половин ден пеша разстояние на юг — или съвсем кратко, щом летеше, — и да види дали ще може да презареди сферите там.

А после щеше да открие Пустоносните.