Брандън Сандърсън
Заклеващия (118)

91
Защо той замръзна

„Трябва да изтъкна, че макар да са им приписвани много личности и мотиви, аз съм убеден, че Несътворените все пак са били духове. Като такива, те са били точно толкова проява на идеи или висши сили, колкото са били и индивиди.“

Из Митика на Хеси, страница 7

Каладин си спомняше как бе чистил крем от пода на бункера, докато беше в армията на Амарам.

Онзи звук от длето по камък напомняше на Кал за майка му. Той коленичи на наколенници и застърга по крема, който бе избил под вратите или беше внесен с ботушите на войниците, създавайки неравна патина по иначе гладкия под. Не би си помислил, че на войниците ще им пука толкова много, че подът не е равен. Не трябваше ли да остри копието си или… или да смазва нещо?

Е, според неговия опит, войниците прекарваха малко време в правене на войнишки неща. Вместо това те прекарваха векове да ходят насам-натам, да чакат или — в неговия случай — да им крещят, че са ходили насам-натам или са чакали на грешните места. Той въздъхна, докато работеше, използваше нежни, равномерни движения, както го бе учила майка му. Подпъхни под крема и бутай. Можеш да вдигаш на плоски части, широки по два-три сантиметра или малко повече. Много по-лесно е, отколкото да го дялкаш отгоре.

Една сянка затъмни вратата и Кал погледна през рамо, след което продължи нататък. Страхотно.

Сержант Тукс отиде до едно от леглата и седна отгоре, дървото изстена под тежестта му. По-млад от другите сержанти, той имаше черти, които… бяха някак странни. Може би заради ниския му ръст или впитите му бузи.

— Добре се справяш с това — отбеляза той.

Кал продължи да работи, без да продума.

— Недей да се терзаеш толкова, Кал. Не е необичайно за нов войник да се отдръпне. Бурите да го отнесат. Не е толкова необичайно да замръзнеш по време на битка, камо ли на тренировка.

— Ако е толкова обичайно — измърмори Кал, — тогава защо аз съм наказан?

— Какво, това ли? Малко чистене? Хлапе, това не е наказание. Това е, за да ти помогне да се впишеш.

Кал се намръщи, облегна се назад и погледна нагоре.

— Сержант?

— Повярвай ми. Всички чакаха да бъдеш нахокан. Колкото по-дълго време минаваше без това, толкова по-дълго щеше да се чувстваш като особняка аутсайдер.

— Стържа подове, защото не заслужавах наказание?

— Заради това и защото отговаряше на офицер.

— Той не беше офицер! Беше просто светлоок с…

— По-добре да спреш с това поведение веднага. Преди да си го направил пред някой, който е от значение. О, не се сърди, Кал. Все някога ще разбереш.

Кал нападна особено упорита буца крем близо до крака на едно легло.

— Открих брат ти — подхвърли Тукс.

Каладин спря да диша.

— В Седми е — допълни Тукс.

— Трябва да отида при него. Може ли да ме преместите? Не се очакваше да ни разделят.

— Може би мога да преместя него тук, да тренира с теб.

— Той е вестоносец! Не се очаква да се обучава с копие!

— Всички тренират, дори и вестоносците — отсече Тукс.

Кал здраво сграбчи длетото, борейки се с желанието да се изправи и да отиде да търси Тиен. Нима те не разбираха? Тиен не можеше да нарани дори кремлинги. Той ги хващаше и ги изнасяше навън, говореше им като на домашни любимци. Представата за него, стиснал копие, беше нелепа.

Тукс извади малко кора от фатом и започна да дъвче. Облегна се назад в леглото и качи краката си на таблата.

— Гледай да изчистиш онова място от лявата ти страна.

Каладин въздъхна, след което се премести на посоченото място.

— Искаш ли да поговорим за това? — попита Тукс. — Моментът, в който замръзна по време на тренировка?

Глупав крем. Защо Всемогъщия го създаваше?

— Не се срамувай — продължи Тукс. — Тренираме, за да можеш да замръзнеш сега, а не тогава, когато това ще доведе до смъртта ти. Изправяш се срещу взвод, наясно, че те искат да те убият, макар никога дори да не са те срещали. И се поколебаваш, като мислиш, че това просто не може да е истина. Не може наистина да си тук, да се подготвяш да се биеш, да кървиш. Всички изпитват този страх.

— Не ме беше страх, че ще ме ранят — възрази Каладин тихо.

— Няма да стигнеш далеч, ако не можеш да признаеш малко страх. Емоциите са нещо хубаво. Те ни определят, правят ни…

— Не ме беше страх, че ще ме ранят. — Каладин си пое дълбоко дъх. — Страхувах се, че аз ще раня някого.

Тукс завъртя кората из устата си, след което кимна.

— Разбирам. Е, това е друг проблем. Също така не е необичаен, но наистина е различен.

За известно време единственият звук, който се чуваше в казармата, беше този от длето върху камък.

— Как го правиш? — попита Каладин най-сетне, без да вдига поглед. — Как можеш да раняваш хората, Тукс? Те са просто нещастни тъмнооки глупаци като нас.

— Мисля за другарите си — отвърна Тукс. — Не мога да разочаровам моите момчета. Сега моят взвод е моето семейство.

— Така че убиваш нечие чуждо семейство?

— Рано или късно, ще убиваме черупчестоглави. Но разбирам какво имаш предвид, Кал. Трудно е. Ще се изненадаш колко много мъже поглеждат в лицето на врага и откриват, че просто не са способни да наранят друг човек.

Кал затвори очи и остави длетото да се изплъзне от пръстите му.

— Хубаво е, че не си толкова нетърпелив — каза Тукс. — Означава, че не си луд. Бих предпочел десет мъже без опит, но с честни сърца, пред един коравосърдечен идиот, който си мисли, че всичко това е игра.

„Светът не е логичен“, помисли си Кал. Баща му, ненадминатият хирург, му заръчваше да избягва да се обвързва твърде много с емоциите на пациентите си. А сега тук имаше убиец кариерист, който го увещаваше да е загрижен?

Ботуши изстъргаха по камък, когато Тукс се изправи. Дойде до Кал и сложи ръка на рамото му.

— Не се тревожи за войната, нито дори за битката. Съсредоточи се над другарите си от взвода, Кал. Опази тях живи. Бъди човекът, от когото те се нуждаят. — Той се ухили. — И изстържи остатъка от пода. Мисля, че когато дойдеш на вечеря, ще откриеш, че останалите от взвода са по-приятелски настроени. Просто предчувствие.

Същата вечер Каладин откри, че Тукс е прав. Останалите мъже наистина изглеждаха по-приветливи, след като той беше наказан. Така че Кал си замълча, усмихваше се и се наслаждаваше на приятелството им.

Никога не каза на Тукс истината. Когато Кал замръзна по време на тренировка, не беше от страх. Беше много сигурен, че може да нарани някого. Всъщност бе осъзнал, че може да убие, ако е нужно.

И точно това го беше ужасило.

* * *

Каладин седна на парче камък, което приличаше на стопен обсидиан. Излизаше право от земята в Морето на сенките, това място, което не изглеждаше реално.

Далечното слънце не се бе помръднало по небето, откакто бяха пристигнали. Наблизо едно от странните духчета на страха пълзеше по брега на морето от стъклени сфери. Голямо колкото брадвохрът, но по-дълго и слабо, леко наподобяваше змиорка с къси крачета. Лилавите мустачета на главата му се гърчеха и мърдаха в неговата посока. Когато в него не долови нищо, което да иска, то продължи нататък по брега.

Сил не издаваше никакъв звук, докато се приближаваше, но той мерна сянката й да върви към него — както и другите сенки на това място, тя сочеше към слънцето. Сил седна върху една стъклена буца до него, след което наклони глава настрани и я опря на рамото му, с ръце в скута си.

— Другите още ли спят? — попита Каладин.

— Да. Шарка ги наглежда. — Тя сбърчи нос. — Странно.

— Той е мил и приятен, Сил.

— Това е странната част.

Тя залюля крака пред себе си, боса, както обикновено. Тук, където беше с човешки размер, изглеждаше по-странно. Малко ято духчета прелетя над тях, със закръглени тела, дълги крила и веещи се опашки. Вместо глава, всяко от тях имаше златиста топка, която се носеше точно пред тялото. Това изглеждаше познато…

Духчета на славата, помисли си. Бяха като духчетата на страха, чиито антени се показваха в истинския свят. Само част от цялото духче се появяваше тук.

— Е… — започна Сил. — Няма ли да спиш?

Каладин поклати глава.

— Виж сега, аз може да не съм специалист по хората — подхвана тя. — Например все още не съм разбрала защо само една шепа от културите ви ме боготворят. Но мисля, че дочух отнякъде, че ви се налага да спите. Примерно всяка нощ.

Той не отговори.

— Каладин…

— Ами ти? — попита я и се загледа из провлаците земя, които маркираха мястото на реката в истинския свят. — Ти не спиш ли?

— Някога да съм се нуждаела от сън?

— Това не е ли твоят свят? Този, от който идваш? Реших, че ще бъдеш… не знам… по-смъртна тук.

— Аз все още съм духче — отвърна тя. — Аз съм малко парченце от Бог. Пропусна ли частта за боготворенето ми?

Когато той не отвърна, Сил го побутна.

— Това беше моментът да подхвърлиш нещо саркастично.

— Извинявай.

— Ние не спим; не ядем. Мисля, че всъщност може би се храним от хората. От емоциите ви. Или от мислите ви за нас. Всичко изглежда много сложно. В Морето на сенките ние можем да мислим самостоятелно, но ако отидем във вашия свят, имаме нужда от човешка връзка. Иначе сме на практика също толкова глупави, колкото тези духчета на славата.

— Но как сте направили прехода?

— Аз… — Тя придоби отнесено изражение. — Ти ме повика. Или не, аз знаех, че един ден ще ме повикаш. Така че се прехвърлих във Физическото царство, вярвайки, че честта на хората продължава да съществува, което е обратното на онова, което баща ми винаги е твърдял.

Баща й. Отеца на Бурята.

Беше толкова странно да може да почувства главата й върху рамото си. Свикнал бе тя да е почти нематериална.

— Можеш ли да се прехвърлиш отново? — попита Каладин. — Да отнесеш вест на Далинар, че нещо може да не е наред с Клетвените порти?

— Не мисля. Ти си тук, а връзката ми е с теб. — Сил отново го бутна. — Но всичко това е разсейване от истинския проблем.

— Права си. Трябва ми оръжие. И ще трябва някак да открием храна.

— Каладин…

— Има ли дървета тук? От този обсидиан може да стане хубав връх на копие.

Тя вдигна глава от рамото му и го погледна с широко отворени очи, в които се четеше тревога.

— Добре съм, Сил — успокои я той. — Просто се бях разсеял.

— Направо се беше вцепенил.

— Няма да се случи отново.

— Не се оплаквам. — Тя обви ръце около дясната му ръка, като дете, вкопчило се в любимата си играчка. Притеснена. Уплашена. — Нещо в теб не е наред. Но не знам какво.

„Никога не съм замръзнал по време на истинска битка“, помисли си той. „Не и от онзи ден по време на тренировка, когато Тукс дойде да говори с мен.“

— Аз… просто се изненадах да открия Сах тук — каза той. — Да не споменаваме Моаш.

„Как го правиш? Как можеш да нараняваш хората, Тукс…“

Сил затвори очи и се облегна на него, без да пуска ръката му.

След известно време той чу другите да се размърдват, така че се измъкна от хватката й и отиде при тях.