Брандън Сандърсън
Заклеващия (116)

89
Преизподня

„Моето изследване на Несътворените ме убеди, че тези неща не са просто «духове на пустошта» или «девет сенки, които се движат нощем».

Всеки от тях е точно определен вид дух, надарен с огромни сили.“

Из Митика на Хеси, страница 3

Адолин никога не си бе правил труда да си представя как може да изглежда Преизподнята.

Теологията беше за жени и писари. Адолин реши да се опита да следва собственото си Призвание, като се превърне във възможно най-добрия майстор на меча. Ардентите му казаха, че това е достатъчно, че не е нужно да се тревожи за неща като Преизподнята.

И въпреки това, ето го тук, коленичил на каменна платформа с черно небе отгоре, студено слънце — ако дори можеше да се нарече така, — увиснало в края на път от облаци. Океан от местещи се стъклени мъниста, тракащи едно в друго. Десетки хиляди пламъци, като върховете на маслени лампи, които се носеха над този океан.

И духчетата. Ужасни, отвратителни духчета се тълпяха в океана от мъниста, приели множество кошмарни форми. Те се извиваха и гърчеха, виеха с нечовешки гласове. Той не разпозна никоя от разновидностите.

— Мъртъв съм — прошепна Адолин. — Ние сме мъртви, а това е Преизподнята.

Ами онова хубаво момиче дух в синьо и бяло? Съществото с твърдата роба и хипнотизиращ, невъзможен символ вместо глава? Ами жената с издрасканите очи? И онези два огромни духа, които стояха над тях, с копия и…

Вляво от Адолин избухна светлина. Каладин, Благословения от Бурята, извлякъл сила, се носеше във въздуха. Мънистата затракаха и всяко чудовище в гърчещата се тълпа се извърна — сякаш бяха едно цяло, — за да погледне към Каладин.

— Каладин! — кресна момичето дух. — Каладин, те се хранят със Светлина на Бурята! Ще привлечеш вниманието им. Вниманието на всичко.

— Дрей и Белязания… — започна Каладин. — Войниците ни. Къде са те?

— Те все още са от другата страна — отвърна Шалан, като застана до Адолин. Създанието с усуканата глава взе ръката й, за да й помогне да запази равновесие. — Бурите да го отнесат, там може би е по-безопасно, отколкото тук. Ние сме в Морето на сенките.

Някои от светлинките наблизо изчезнаха. Духнати пламъчета на свещи. Много духчета заприиждаха към платформата, като се присъединяваха към все по-нарастващата група, която кипеше покрай нея и шумеше с мънистата. По-голямата част от тях бяха дълги, змиоркоподобни неща, с гребени по гърба си и лилави антени, които се гърчеха като езици и изглеждаха като направени от гъста течност.

Под тях, дълбоко в мънистата, се размърда нещо огромно и накара зрънцата да се изтъркалят настрани на купчини.

— Каладин! — кресна синьото момиче. — Моля те!

Той се обърна към нея и сякаш я видя за първи път. Светлината изчезна от него и Каладин се спусна — тежко — върху платформата.

Лазур държеше тънкия си Меч, с поглед фиксиран върху нещата, които плуваха през мънистата около платформата им. Единствената, която не изглеждаше изплашена, бе странната жена с издрасканите очи и кожата, направена от грубо платно. Очите й… Не бяха празни очни кухини. Вместо това тя беше като портрет, чиито очи бяха изстъргани.

Адолин потръпна.

— Е… — започна той. — Някаква идея какво се случва?

— Не сме мъртви — изръмжа Лазур. — Наричат това място Морето на сенките. Това е царството на мисълта.

— Надзъртам тук, когато Превръщам — обади се Шалан. — Морето на сенките припокрива истинския свят, но много неща тук са наопаки.

— Минах през него, когато за първи път дойдох в земите ви преди около година — добави Лазур. — Тогава имах водачи и се опитах да избягвам да гледам твърде много откачени неща.

— Хитро — съгласи се Адолин. Той протегна ръка настрани, за да призове собствения си Вълшебен меч.

Жената с издрасканите очи проточи глава към него по неестествен начин, след което изпищя пронизително с висок, остър вой.

Адолин се запрепъва настрана от нея, като едва не се сблъска с Шалан и нейното… духче? Това Шарка ли беше?

— Това е мечът ти — каза Шарка дяволито. Нямаше уста, доколкото Адолин можеше да види. — Хммм. Тя е доста умряла. Не мисля, че можеш да я призовеш тук. — Той навири странната си глава и се загледа в Меча на Лазур. — Твоят е различен. Много любопитно.

Нещото дълбоко под платформата отново се раздвижи.

— Това вероятно е лошо — кимна Шарка. — Хммм… да. Тези духове над нас са душите на Клетвената порта, а онзи отдолу вероятно е някой от Несътворените. Сигурно е много голям от тази страна.

— Е, какво ще правим? — попита Шалан.

Шарка погледна на едната страна, след това на другата.

— Няма лодка. Хммм. Да, това наистина е проблем, нали?

Адолин се завъртя наоколо. Някои от змиоркоподобните духчета се покатериха върху платформата, като използваха къси крачета, които той бе пропуснал да забележи по-рано. Тези дълги, лилави антени се протягаха към него, потрепвайки…

„Духчета на страха“, осъзна той. Те бяха малки, кръгли лигави същества от лилава слуз, които изглеждаха точно като върховете на тези антени.

— Трябва да се махнем от тази платформа — заговори Шалан. — Всичко останало е второстепенно. Каладин… — Тя прекъсна, докато се обръщаше към него.

Мостовият бе коленичил на камъка, със сведена глава и прегърбени рамене. Бурите да го отнесат… Адолин беше принуден да го отнесе от сражението, вцепенен и отчаян. Изглежда тази емоция отново го бе завладяла.

Духчето на Каладин — Адолин можеше само да гадае, че това е самоличността на хубавото, синьо момиче — стоеше до него, едната й ръка почиваше защитнически на гърба му.

— Каладин не е добре — каза тя.

— Трябва да съм добре — продума Каладин, гласът му беше дрезгав, докато се изправяше отново на крака. Дългата му коса падаше пред лицето му и прикриваше очите му. Бурите да го отнесат. Дори заобиколен от чудовища, мостовият можеше да изглежда заплашителен. — Как да стигнем до безопасно място? Не мога да прелетя с вас, без да привлека внимание.

— Това място е обратното на твоя свят — обясни Лазур. Тя отстъпи назад от една дълга антена, която проучваше в нейната посока. — Там, където на Рошар има повече вода, тук ще има повече земя, нали така?

— Ммм — съгласи се Шарка, кимайки.

— Реката? — попита Адолин. Той се опита да се ориентира, като погледна отвъд хилядите реещи се светлинки. — Там — посочи към една издутина, която едва се различаваше в далечината. Като дълъг остров.

Каладин я загледа, намръщен.

— Можем ли да плуваме в тези мъниста?

— Не — отвърна Адолин, като си спомни какво бе усещането да падне в този океан. — Аз…

Мънистата зашумяха и затракаха едно в друго, когато огромното нещо се размърда под тях. Недалече едно-единствено каменно острие проби повърхността, високо и черно. То се показваше като бавно издигащ се от морето планински връх, мънистата трополяха на вълни около него. Когато се подаде повече и стана високо колкото сграда, се появи и става. Бурите да го отнесат. Това не беше острие или планина… беше нокът.

Други се появиха от други посоки. Огромна ръка бавно се протягаше нагоре през стъклените зрънца. Дълбоко отдолу започна да звучи сърдечен ритъм, разтърсващ мънистата.

Адолин се запрепъва назад, ужасѐн, и едва не се подхлъзна и не падна в океана от мъниста. Запази равновесие и се намери лице в лице с жената с драскотините вместо очи. Тя го гледаше, напълно безизразно, сякаш чакаше да се опита да призове Вълшебния си меч, за да може отново да изпищи.

Преизподня. Независимо какво казваше Лазур, той определено беше в Преизподнята.

* * *

— Какво да правя? — прошепна Шалан. Тя коленичи на каменната платформа, ровейки из мънистата. Всяко й напомняше за предмет от Физическото царство. Изпуснат щит. Ваза от двореца. Шал.

Наблизо стотици дребни духчета — като малки оранжеви или зелени хора, високи само няколко сантиметра — се катереха по сферите. Тя не им обърна внимание, търсейки душата на нещо, което може да й помогне.

— Шалан — обади се Шарка и коленичи. — Не мисля, че… Не мисля, че ще постигнеш нещо с Превръщането? То би променило предмет в другото царство, но не и тук.

— А какво мога да направя тук? — Онези остриета или нокти, или каквото и да бяха, изникваха около тях, неизбежни, смъртоносни.

Шарка избръмча, стиснал ръце пред себе си. Пръстите му бяха твърде гладки, сякаш издялани от обсидиан. Главата му се движеше и променяше, преминаваше през поредицата си от форми — сферичната маса никога не беше същата и въпреки това Шалан винаги я усещаше като него.

— Паметта ми… — започна той. — Не си спомням.

„Светлина на Бурята“, помисли си Шалан. Ясна й бе казала никога да не влиза в Морето на сенките без Светлина на Бурята. Шалан извади една сфера от джоба си — все още носеше дрехите на Воал. Мънистата наблизо реагираха, затрепериха и се затъркаляха към нея.

— Ммм… — започна Шарка. — Опасно.

— Съмнявам се, че да останем тук ще бъде по-разумно — отвърна Шалан. Тя вдиша Светлина на Бурята, само една марка. Както и преди, духчетата не изглеждаше да забелязват употребата й на Светлина на Бурята толкова, колкото тази на Каладин. Тя отпусна скритата си ръка върху повърхността на океана. Мънистата спряха да се търкалят и вместо това се събраха заедно под дланта й. Когато натисна, те не помръднаха.

„Добра първа крачка“, помисли си тя, като вдиша още Светлина на Бурята. Мънистата се притискаха около ръката й, събираха се и се търкаляха едно върху друго. Тя изруга, разтревожена, че скоро просто ще има една голяма купчина мъниста.

— Шалан? — обади се Шарка, като докосваше едно от мънистата. — Може би това?

Това беше душата на щита, която бе усетила по-рано. Тя премести сферата в скритата си ръка с ръкавица, след това притисна другата си длан към океана. Използва душата на това мънисто като водач — доста подобно на начина, по който използваше някой Спомен като водач, когато правеше скица — и другите мъниста послушно се изтъркаляха, събраха се и застинаха неподвижно, оформяйки имитация на щита.

Шарка застана отгоре му, след което подскочи нагоре-надолу щастливо. Нейният щит го държеше да не потъва, макар той да изглеждаше тежък колкото обикновен човек. Това беше достатъчно. Сега само трябваше нещо достатъчно голямо, за да удържи всички им. За предпочитане, обмисли тя, две неща.

— Ей, ти! Дамата с меча! — викна Шалан, сочейки към Лазур. — Помогни ми тук. Адолин, ти също. Каладин, виж дали можеш да накараш това място да ти се подчини.

Лазур и Адолин забързаха към нея.

Каладин се обърна, намръщен.

— Какво?

„Не мисли за онзи обладан поглед в очите му“, помисли си Шалан. „Не мисли за това, което си сторила, за да ни доведеш тук, или за това как се е случило. Не мисли, Шалан.“

Умът й притъмня, както когато се подготвяше да рисува, след което се съсредоточи над задачата.

Намирането на изход.

— Слушайте всички — започна тя, — тези пламъци са души на хора, а тези сфери представляват души на предмети. Да, могат да се направят огромни философски изводи от това. Нека се опитаме да не им обръщаме внимание, става ли? Когато докоснете сфера, трябва да можете да усетите какво представлява.

Лазур прибра Меча си в ножницата и коленичи, опипвайки мънистата.

— Мога… Да, всяко оставя някакво впечатление.

— Трябва ни душата на нещо дълго и плоско. — Шалан зарови ръце в сферите, със затворени очи, докато следеше впечатленията, които минаваха през ума й.

— Не мога да почувствам нищо — обади се Адолин. — Къде бъркам?

Звучи съкрушен, но не мислѝ за това.

Гледай. Изящно облекло, което не бе вадено от сандъка си от дълго, дълго време. Толкова старо, че гледаше на праха като на част от себе си.

Изсъхващ плод, който разбираше целта си: да се разложи и да залепи семената си към камъка, където се надяваше, че ще могат да устоят на бурите достатъчно дълго, за да покълнат и да се хванат.

Мечове, наскоро размахвани, изпълнени със самохвалство, задето са изпълнили предназначението си. Други оръжия, принадлежали на мъртви мъже, остриета, които бегло намекваха, че са провалили някого.

Живи души шумяха наоколо, рояк от тях влизаше в контролната сграда на Клетвената порта. Една докосна Шалан. Дрей, мостовият. За кратък миг тя почувства какво е да бъде на негово място. Притеснен за Каладин. Паникьосан, че нямаше никой, който да държи командването, че ще трябва той да го поеме. Той не беше командир. Не можеш да си бунтовник, ако си командир. На него му харесваше да му нареждат какво да прави — по този начин можеше да открие метод да изпълнява нарежданията си със стил.

Тревогите на Дрей накараха нейните собствени да изплуват. „Силите на мостовите ще намалеят без Каладин“, помисли тя. „Ами Вата, Червения и Ишна? Аз не…“

Съсредоточи се. Нещо се протегна от задната част на ума й, сграбчи тези мисли и чувства и ги дръпна в мрака. Нямаше ги.

Тя прокара пръсти по една сфера. Голяма врата, като порта. Улови сферата и я премести в скритата си ръка. За съжаление, следващото мънисто, което докосна, бе самият дворец. Временно вцепенена от величието му, Шалан ахна. Тя държеше целия дворец в дланта си.

Твърде голям. Пусна сферата и продължи да търси.

Боклук, който все още се виждаше като детска играчка.

Бокал, направен от стопени пирони, взети от стара сграда.

„Ето.“ Шалан взе една сфера и вля Светлина на Бурята в нея. Пред очите й се издигна сграда, направена изцяло от мъниста: копие на контролната сграда на Клетвената порта. Тя успя да накара горната й част да се издигне на по-малко от метър над повърхността, по-голямата част от сградата тънеше в дълбините. Покривът беше достижим.

— Качвайте се! — кресна Шалан.

Тя държеше имитацията на място, докато Шарка се изкачваше на покрива. Адолин го последва, а по петите му вървяха онзи призрачен дух и Лазур. Най-сетне Каладин вдигна раницата си и се изкачи на покрива заедно със своето духче.

Шалан се присъедини към тях, като пое подадената ръка на Адолин. Тя сграбчи сферата, която бе душата на сградата, и се опита да накара мънистената постройка да се движи през морето като сал.

Тя се съпротивляваше и не помръдна. Е, Шалан имаше и друг план. Изтича до другата страна на покрива и се протегна надолу, задържана от Шарка, за да докосне морето отново. Използва душата на голямата порта, за да направи още една платформа. Шарка скочи долу, последван от Адолин и Лазур.

След като всички се бяха струпали несигурно върху вратата, Шалан пусна сградата. Тя се разби зад тях, мънистата шумно се заизсипваха, подплашвайки няколко от малките зелени духчета, които пълзяха из сферите наоколо.

Шалан пак създаде сградата от другата страна на вратата, като само покривът се показваше. Те преминаха върху нея.

Напредваха по този начин — като сменяха сграда с врата и врата със сграда — и приближаваха към далечната земя сантиметър по сантиметър. Всяко повторение отнемаше Светлина на Бурята, макар тя да успяваше да си върне малко от нея от всяко създадено нещо, преди то да се е срутило. Някои от подобните на змиорки духчета с дългите антени ги следваха, любопитни, но останалите разновидности — а такива имаше десетки — ги оставиха да преминат, без да обърнат особено внимание.

— Ммм… — обади се Шарка. — Много вълнение от другата страна. Да, това е добре. Разсейва ги.

Работата беше изморителна и досадна, но крачка по крачка Шалан ги местеше по-далеч от пенещата се каша на град Колинар. Те подминаваха изплашените светлини на души, гладните духчета, които пируваха с емоциите от другата страна.

— Ммм… — прошепна й Шарка. — Погледни, Шалан. Светлините на душите вече не изчезват. Хората в Колинар сигурно се предават. Зная, че не ти допада унищожаването на твоите хора.

Това наистина бе добре, но не беше неочаквано. Паршите никога не бяха избивали цивилни, макар да не можеше да каже със сигурност какво се бе случило с войниците на Лазур. Пламенно се надяваше, че са успели или да избягат, или да се предадат.

Шалан трябваше да преведе групата си плашещо близо до един от шиповете, които се бяха появили от дълбините. Те не даваха признаци, че са ги забелязали. Отвъд стигнаха до по-спокойно място между сферите. Място, на което единственият звук идваше от тракането на стъкло.

— Тя ги поквари — прошепна духчето на Каладин.

Шалан си пое дълбоко въздух и избърса челото си с кърпичка от торбата си. Бяха достатъчно далече, че светлините на души от Колинар да са просто лека мъгла от светлина.

— Какво беше това, духче? — обади се Лазур. — Поквари?

— Затова сме тук. Клетвената порта — спомняш ли си онези два духа в небето? Те са душата на портата, но червеният цвят… Сега сигурно са Негови. Затова се озовахме тук, вместо да стигнем в Уритиру.

„Сджа-анат“, помисли си Шалан, „каза, че трябва да ни убие. Но че ще се опита да не го прави.“

Тя избърса челото си отново, след което пак се захвана за работа.

* * *

Адолин се чувстваше безполезен.

През целия си живот беше разбирал. Дуелирането му се удаваше. Хората изглежда го харесваха. Дори в най-мрачните си моменти — застанал на бойното поле, наблюдаващ как армиите на Садеас се оттеглят, изоставяйки него и баща му — бе разбирал какво му се случва.

Не и днес. Днес той бе просто едно объркано малко момче, което се намираше в Преизподнята.

Днес Адолин Колин беше нищо.

Той пристъпи върху поредното копие на вратата. Трябваше да се сбутат на него, докато Шалан освобождаваше покрива отзад и го запращаше с трясък надолу, след което се провря между всички им, за да издигне ново копие на сградата.

Адолин се чувстваше малък. Толкова малък. Тръгна към покрива. Каладин обаче остана да стои върху вратата, загледан невиждащо. Сил, духчето му, го подръпна за ръката.

— Каладин? — обади се Адолин.

Той най-сетне се отърси и се поддаде на побутването на Сил. Качи се на покрива. Адолин го последва, след това взе раницата от гърба му — предпазливо, но сигурно — и я преметна на собственото си рамо. Каладин му позволи. Отзад вратата се разби обратно в океана от сфери.

— Ей — каза Адолин. — Всичко ще се оправи.

— Оцелях след Мост Четири — изръмжа Каладин. — Достатъчно силен съм, за да оцелея и след това.

— Доста съм сигурен, че можеш да оцелееш след всичко. Бурите да го отнесат, мостови, Всемогъщия е използвал част от същия материал, който е вложил във Вълшебните мечове, когато те е създавал.

Каладин сви рамене. Но докато преминаваха на следващата платформа, изражението му отново стана отнесено. Той стоеше, докато другите се движеха. Почти сякаш чакаше мостът им да се разпадне и да го изсипе в морето.

— Не можах да ги накарам да видят — прошепна Каладин. — Не можах… не можах да ги защитя. От мен се очаква да мога да защитя хората, нали?

— Ей — обади се Адолин. — Наистина ли мислиш, че това странно духче с особените очи е моят Меч?

Каладин се стресна и му обърна внимание, след което се намръщи.

— Да, Адолин. Мислех, че това е ясно.

— Просто се чудех. — Адолин погледна през рамото му и потрепери. — Какво мислиш за това място? Някога чувал ли си за нещо подобно?

— Налага ли се да говориш в момента, Адолин?

— Изплашен съм. Говоря, когато съм изплашен.

Каладин го изгледа гневно, сякаш подозираше какви ги върши.

— Почти нищо не знам за това място — отговори най-сетне. — Но мисля, че тук се раждат духчетата…

Адолин го караше да говори. Докато Шалан създаваше всяка нова платформа, Адолин леко докосваше Каладин по рамото или лакътя и мостовият пристъпваше напред. Духчето на Каладин кръжеше наоколо, но тя остави Адолин да насочва разговора.

Те бавно се приближиха до ивицата земя, която се оказа направена от плътен, лъскав черен камък. Малко като обсидиан. Адолин прекара Каладин до сушата, след това го настани с духчето му. Лазур ги последва, раменете й бяха увиснали. Всъщност нейната… нейната коса избледняваше. Беше толкова странно. Адолин я гледаше как губи цвета си от алетско черно към неясно сиво, докато сядаха. Сигурно това бе още един ефект на това странно място.

Колко ли знаеше тя за Морето на сенките? Беше толкова съсредоточен над Каладин, че не се бе сетил да я разпита. За жалост, сега беше толкова изморен, че не можеше да мисли ясно.

Адолин пристъпи обратно на платформата, когато Шарка слезе от нея. Шалан изглеждаше, сякаш щеше да припадне. Препъваше се и платформата се пропука. Той успя да я хване и за щастие паднаха само до кръста в сферите, преди краката им да докоснат земята. Малките стъклени топки май се плъзгаха и движеха твърде лесно, не поддържаха тежестта им.

Адолин трябваше на практика да извлече Шалан през прилива на сферите до брега. Там тя рухна по гръб, стенеща и със затворени очи.

— Шалан? — попита той и коленичи до нея.

— Добре съм. Просто отне… концентрация. Визуализация.

— Трябва да намерим друг път към нашия свят — заяви Каладин, който бе седнал наблизо. — Не можем да почиваме. Те се сражават. Трябва да им помогнем.

Адолин огледа придружителите си. Шалан лежеше на земята; духчето й тъкмо се бе присъединило към нея, легнало в подобна поза и загледано в небето. Лазур се бе прегърбила, малкият й Меч положен в скута й. Каладин продължаваше да гледа в нищото с обсебен поглед, духчето му кръжеше зад него, разтревожено.

— Лазур — каза Адолин, — тук на тази земя безопасно ли е?

— Толкова, колкото навсякъде из Морето на сенките — отвърна тя уморено. — Мястото може да бъде опасно, ако привлечеш грешния вид духчета, но нищо не можем да направим по въпроса.

— Тогава ще лагеруваме тук.

— Но… — започна Каладин.

— Ще лагеруваме — отсече Адолин. Нежно, но твърдо. — Едва можем да стоим на краката си, мостови.

Каладин не спори повече. Адолин огледа брега, макар усещането от всяка крачка да беше сякаш носеше канари. Намери малка вдлъбнатина в лъскавия камък и — с малко подбутване — накара останалите да се преместят там.

Докато си правеха импровизирани легла от палтата и раниците си, Адолин погледна за последен път към града, оцелял свидетел на падането на рожденото си място.

„Бурите да го отнесат“, помисли си. „Елокар… Елокар е мъртъв.“

Малкият Гав бе отвлечен, а Далинар възнамеряваше да абдикира. Трети по ред беше… самият Адолин.

Крал.