Брандън Сандърсън
Заклеващия (114)

88
Гласове

СЕДЕМ ГОДИНИ ПО-РАНО

Гавилар започваше да изглежда съсипан.

Далинар стоеше в задната част на кабинета на краля и слушаше с едно ухо. Кралят говореше с наследниците на Върховните принцове, придържайки се към безопасни теми, като например плановете на Гавилар за различни градски проекти из Колинар.

„Изглежда толкова стар“, помисли си Далинар. „Посребрен преди времето си. Трябва му нещо, което да го съживи. Може би лов?“

Нямаше нужда Далинар да участва в срещата; неговата работа бе да сплашва. От време на време някой от по-младите мъже поглеждаше към дъното на стаята и виждаше Тоягата да седи там в сенките. Да наблюдава.

Той виждаше огньовете, отразени в очите им, и чуваше плача на децата дълбоко в ума си.

„Не бъди слаб“, помисли си Далинар. „Мина почти година.“

Година, през която бе живял със стореното. Година, пропиляна в Колинар. Беше предполагал, че ще се подобри.

Ставаше само по-зле.

Садеас внимателно бе поднесъл новината за унищожението на Дълбините така, че да прозвучи в полза на краля. Казал бе колко било жалко, че хората от Дълбините принудили Колин към действия, като убили съпругата на Далинар, и бе нарекъл злощастие подпалването на града по време на битката. Гавилар публично бе порицал Далинар и Садеас задето са „изгубили града в пламъците“, но осъждането му на хората от Дълбините беше далеч по-хапливо.

Посланието бе ясно. Гавилар не искаше да освободи Тоягата. Дори той не беше в състояние да предвиди какъв вид разрушение можеше да донесе Далинар. Очевидно подобни мерки бяха крайни — а напоследък всички се стараеха да му осигуряват много други възможности.

Толкова ефикасно. Всичко, което му бе струвало, беше един град. И може би здравият разум на Далинар.

Гавилар предложи на събралите се светлооки да запалят огън в огнището, за топлина. Е, това беше сигналът, че можеше да си тръгне. Далинар не понасяше огън. Пушекът му миришеше на горяща кожа, а пукането на пламъците му напомняше само за нея.

Той се измъкна през задната врата и се озова в коридор на третия етаж, откъдето се запъти към собствените си покои. Далинар се бе преместил заедно със синовете си в двореца на краля. Неговият собствен твърде много му напомняше за нея.

Бурите да го отнесат. Да стои в тази стая — да гледа страха в очите на гостите на Гавилар — особено бе изострило спомените и болката днес. В някои дни се чувстваше по-добре. В други… се чувстваше като днес. Трябваше му здрава глътка от шкафа с вина.

За съжаление, докато завиваше през извития коридор, подуши тамян във въздуха. От неговите покои ли идваше? Ренарин отново го гореше.

Далинар спря, сякаш се бе натъкнал на невидима стена, после се обърна на пети и си тръгна. Твърде късно, за съжаление. Тази миризма… това беше нейната миризма.

Той слезе на втория етаж, подминавайки кървавочервени килими и зали с колони. Къде да намери нещо за пиене? Не можеше да излезе в града, където хората така се ужасяваха от него. Кухните? Не, нямаше да отиде да моли някой от дворцовите готвачи — който после щеше да се промъкне до краля и да му прошепне, че Тоягата отново се е натаралянкал. Гавилар се оплакваше от пиенето на Далинар, но какво друго правеха войниците, когато не бяха на война? Не заслужаваше ли Далинар малко да се отпусне, след всичко, което бе сторил за това кралство?

Далинар се обърна към тронната зала на краля, която — тъй като кралят използваше кабинета си на нейно място — днес щеше да бъде празна. Влезе през входа за слугите и пристъпи в малката стаичка, където се приготвяше храната, преди да бъде доставена на краля. Като използваше сапфирена сфера за светлина, Далинар коленичи и прерови един от шкафовете. Обичайно държаха няколко редки отлежали вина тук, за да впечатляват посетителите.

Шкафовете бяха празни. В името на Преизподнята. Не откри нищо освен тигани, подноси и чаши. Няколко торби с хердазийски подправки. Далинар кипеше от гняв, докато потропваше по плота. Дали Гавилар не бе разбрал, че идва тук, и не бе преместил виното? Кралят го смяташе за пияница, но Далинар си позволяваше да пие, само когато имаше повод. В лошите дни. Пиенето заглушаваше звуците на човешки писъци в дъното на ума му.

Ридания. Горящи деца. Молещи бащите си да ги спасят от пламъците. И гласът на Иви, който ги придружаваше…

Кога щеше да избяга от това? Превръщаше се в страхливец! Кошмари, когато се опиташе да спи. Ридания в ума му, когато и да видеше огън. Бурите да отнесат Иви, задето му бе причинила това! Ако се бе държала като възрастен, вместо като дете — ако бе успяла да се изправи срещу дълга си или дори само срещу реалността поне веднъж — нямаше да си докара смъртта.

Той пристъпи тежко в коридора и се запъти към група млади войници. Те се отдръпнаха към двете страни на коридора и отдадоха чест. Далинар наклони глава към поздравите им, опитвайки се да удържи гръмотевиците далеч от изражението си.

Ненадминатият генерал. Това беше той.

— Татко?

Далинар рязко се спря. Напълно бе пропуснал, че Адолин е измежду войниците. На петнайсет, младежът беше висок и красив. Бе го наследил от Далинар. Днес Адолин носеше моден костюм с твърде много бродерии и ботуши, които бяха покрити със сребро.

— Това не е стандартна униформа, войнико — рече му Далинар.

— Знам! — отвърна Адолин. — Поръчах специално да ми я ушият!

„Бурите да го отнесат…“ Синът му се превръщаше в конте.

— Татко — продължи Адолин, като пристъпи напред и сви юмрук нетърпеливо. — Получи ли съобщението ми? Уговорил съм дуел с Тенатар. Татко, той е с ранг. Може да спечеля Меча си! — Младежът грееше срещу Далинар.

В Далинар бушуваха емоции. Спомени за хубави години, прекарани със сина му в Я Кевед, докато го учеше да язди или да се бие с меч.

Спомени за нея. Жената, от която Адолин бе наследил тази руса коса и тази усмивка. Толкова искрен. Далинар не би сменил искреността на сина си за сто войника в подобаваща униформа.

Но също така в момента не можеше да се справи с това.

— Татко? — каза Адолин.

— В униформа си, войнико. Тонът ти е твърде фамилиарен. Така ли съм те учил да се държиш?

Адолин се изчерви, след което смени изражението си с по-строго. Не се спаружи под строгите думи. Когато го порицаваха, той просто се стараеше повече.

— Сър! — заговори младият мъж. — Бих бил горд да наблюдавате дуела ми тази седмица. Мисля, че ще останете доволен от представянето ми.

Буреносно дете. Кой можеше да му откаже?

— Ще бъда там, войнико. И ще гледам с гордост.

Адолин се ухили, отдаде чест и се втурна обратно, за да се присъедини към останалите. Далинар си тръгна колкото бързо можа, за да се отдалечи от тази коса, от тази прекрасна — преследваща — усмивка.

Е, сега му трябваше питие повече от всякога. Но нямаше да се моли на готвачите. Имаше друга опция, за която бе сигурен, че дори и брат му — колкото и да беше хитър Гавилар — не би се сетил. Слезе по още едни стъпала и стигна до източната галерия на двореца, като сега подминаваше арденти с обръснати глави. Беше знак на отчаянието му, че дойде чак дотук, за да види осъдителните им погледи.

Промъкна се по стълбите към дълбините на сградата, навлизайки в зали, които водеха към кухните от едната страна и към катакомбите от другата. Няколко завъртания и завои го отведоха до Верандата на просяците: беше малка, между купчините с компост и градините. Тук няколко нещастници чакаха даровете, които раздаваше Гавилар след вечеря.

Някои запросиха от Далинар, но един поглед накара дрипавите окаяници да се отдръпнат и да се свият. В задната част на верандата той откри Аху, сгушен в сенките между две големи религиозни статуи, и двете с гръб към просяците, ръцете им разперени към градините.

Аху беше особняк, дори и за откачен просяк. С черна, сплъстена коса и рошава брада, кожата му беше тъмна за алет. Дрехите му бяха жалки останки, а той самият миришеше по-зле от самия компост.

И някак винаги носеше бутилка.

Аху се изкикоти на Далинар.

— Виждал ли си ме?

— За съжаление. — Далинар се настани на земята. — А и съм те помирисвал. Какво пиеш днес? Най-добре ще е да не е вода този път, Аху.

Аху размята здрава, тъмна бутилка.

— Не знам какво е, малко дете. Вкусно е.

Далинар отпи една глътка и изсъска. Горящо вино, в него нямаше никаква сладост. Бяло, макар да не разпознаваше реколтата. Бурите да го отнесат… миришеше опияняващо.

Далинар отпи по-здраво, след което върна бутилката на Аху.

— Как са гласовете?

— Тихи са днес. Пеят как ще ме разкъсат. Ще изядат плътта ми. Ще изпият кръвта ми.

— Приятно.

— Хии хии. — Аху се сгуши обратно в клоните на стената от плет, сякаш бяха мека коприна. — Хубаво. Изобщо не е зле, малко дете. Ами твоите шумове?

В отговор Далинар протегна ръка. Аху му подаде бутилката. Далинар отпи, приветстващ замъгляването на ума, което щеше да заглуши риданията.

— Авен бега — каза Аху. — Подходяща нощ за моето мъчение и не може да се каже на небесата да стоят мирни. Къде е душата ми и какво е това в лицето ми?

— Ти си странно, малко човече, Аху.

Аху изкудкудяка отговора си и махна с ръка, за да му подадат виното. След като отпи, върна бутилката на Далинар, който избърса слюнката на просяка с ризата си. Бурята да отнесе Гавилар, задето го принуждава да прави това.

— Харесвам те — рече му Аху. — Харесва ми болката в очите ти. Приятелска болка. Общителна болка.

— Благодаря.

— Кой те докопа, малко дете? — попита Аху. — Черният рибар? Раждащата майка, Безликия? Молах е наблизо. Мога да чуя хриптенето му, драскането му, дращенето понякога, сякаш е плъх, който пробива стена.

— Нямам представа за какво говориш.

— Лудост — заяви Аху, след което се изкикоти. — Преди мислех, че вината не е моя. Но, знаеш ли, не можем да избягаме от онова, което сме сторили. Ние ги допуснахме. Ние ги привлякохме, сприятелихме се с тях, заведохме ги на танци и ги ухажвахме. Вината е наша. Отваряш се за това и заплащаш цената. Те ми откъснаха мозъка и го накараха да танцува! Аз наблюдавах.

Далинар направи пауза, с бутилка на половината път към устата му. След това я подаде на Аху.

— Изпий това. Нужно ти е.

Аху го послуша.

По някое време по-късно Далинар се препъваше обратно към покоите си, чувстваше се напълно спокоен — изцяло размазан и без да чува плачещи деца. На вратата той спря и погледна назад по коридора. Къде… Не можеше да си спомни ходенето обратно от Верандата на просяците.

Погледна надолу към разкопчаната си куртка, бялата си риза, изцапана с пръст и алкохол. Хъм…

Откъм затворената врата долетя глас. Това вътре Адолин ли беше? Далинар подскочи, след което се съвзе. Беше стигнал до грешната врата.

Още един глас. Това Гавилар ли беше? Далинар се наведе към вратата.

— Тревожа се за него, чичо — каза гласът на Адолин.

— Баща ти така и никога не свикна да бъде сам, Адолин — отвърна кралят. — Липсва му майка ти.

„Кретени“, помисли си Далинар. Иви не му липсваше. Той искаше да се отърве от нея.

Макар че… сега, когато я нямаше, го болеше. Затова ли тя плачеше за него толкова често?

— Отново е долу при просяците — друг глас от вътрешността. Елокар? Това малко момченце? Защо звучеше като мъж? Беше само на… на колко? — Първо отново опита стаята на слугите. Изглежда е забравил, че изпи всичко там последния път. Честно, ако някъде из този дворец има скрита бутилка, онзи пиян глупак ще я открие.

— Баща ми не е глупак! — намеси се Адолин. — Той е чудесен човек, а ти му дължиш своя…

— Спокойно, Адолин — обади се Гавилар. — И двамата, мерете си приказките. Далинар е воин. Ще се пребори с това. Може би, ако заминем някъде, ще успеем да го разсеем от загубата му. Може би Азир?

Гласовете им… Току-що се бе отървал от плача на Иви, но като чу това, отново долови гласа й. Далинар скръцна със зъби и се запрепъва към правилната врата. Вътре намери най-близкото канапе и припадна на него.