Брандън Сандърсън
Заклеващия (113)

I-11
Нейната награда

Малкото духче на Венли — което тя беше кръстила Тембър — оглеждаше из стаята, във всеки ъгъл и тъмно място, както правеше винаги, когато я пуснеше от торбата.

Бяха минали дни откакто Венли бе пристигнала в Колинар. И, както Райн я бе предупредил, тук започна истинският й труд. Венли сега изнасяше представлението си по шест пъти всеки ден, говореше на групи пеещи, изведени от града специално за целта. На нея самата не й беше разрешено да влиза в Колинар. Държаха я изолирана отвън в буреубежището, което кръстиха отшелническа килия.

Венли си припяваше в Ритъма на Яростта, докато се подпираше на прозореца, ядосана от пленничеството. Дори прозорецът беше монтиран току-що — прорязан от Вълшебен меч и оборудван с дебели капаци против бури — след многобройните й молби. Градът отвън я зовеше. Величествени стени, красиви сгради. Напомняше й за Нарак… който всъщност не бе построен от нейния народ. Живеейки там, слушачите се бяха облагодетелствали от труда на древните човеци, както модерните човеци се бяха облагодетелствали от труда на поробените пеещи.

Тембър летеше над нея, след което закръжи пред прозореца, сякаш за да се измъкне и да разгледа наоколо отвън.

— Не — каза Венли.

Тембър запулсира с Решителност, след което се премести леко напред.

— Стой вътре — нареди Венли в Заповеден Ритъм. — Те се оглеждат за духчета като теб. Описания на твоя вид, и някои други, са разпространени из целия град.

Малкото духче се отдръпна и запулсира в Ритъма на Раздразнението, преди да се настани във въздуха до Венли.

Жената положи глава в ръцете си.

— Чувствам се като реликва — прошепна. — Вече изглеждам като захвърлена руина от почти забравен ден. Ти ли си причината изведнъж да се чувствам така? Усещам го, само когато те пусна.

Тембър запулсира в Ритъма на Мира. След като долови това, нещо дълбоко във Венли се размърда: Пустоносният дух, който окупираше скъпоценното й ядро. Този дух не можеше да мисли, не както Улим или по-висшите Пустоносни. Нейният беше емоционален и с животински инстинкти, но връзката с него даваше на Венли формата й на власт.

Тя започна да се чуди. Толкова много от Слетите очевидно бяха смахнати; може би необичайно дългият им живот причиняваше това на психиката им. Нямаше ли Зло да се нуждае от нови водачи за хората си? Ако тя се докажеше, можеше ли да си спечели място сред тях?

Нови Слети. Нови… богове?

Ешонаи винаги се бе притеснявала от жаждата за власт на Венли и я бе предупреждавала да контролира амбициите си. Дори Демид, понякога, се бе тревожил за нея. А сега… сега всички те бяха мъртви.

Тембър запулсира в Ритъма на Мира, след това с Молба, после отново в Ритъма на Мира.

— Не мога — отвърна Венли в Ритъма на Скръбта. — Не мога.

Молба. По-настоятелна. Ритъмът на Изгубените, на Спомените, и след това пак Молба.

— Аз съм сбърканата — обясни тя в Ритъма на Раздразнението. — Не мога да направя това, Тембър. Не мога да му се противопоставя.

Молба.

— Заради мен се случи — заговори Венли с Ярост. — Не осъзнаваш ли това? Аз съм тази, която причини всичко това. Не ме умолявай!

Духчето се смали, светлинката й гаснеше. И въпреки това още пулсираше в Ритъма на Решителността. Глупаво духче. Венли сложи ръка на челото си. Защо… защо не беше по-ядосана за онова, което се бе случило на Демид, Ешонаи и другите? Можеше ли Венли наистина да мисли да се присъедини към Слетите? Тези чудовища настояваха, че народът й го нямаше и пресичаха въпросите й за хилядите слушачи, които бяха оцелели от Битката в Нарак. Всички те ли… всички ли бяха превърнати в Слети? Не трябваше ли Венли да мисли за това, вместо за амбициите си?

„Формата променя начина, по който мислиш, Венли. Всички го знаят.“ Ешонаи й бе опявала — непрестанно, какъвто й беше навикът — да не допуска формата да диктува действията й. „Контролирай формата, нея оставяй тя да контролира теб.“

Обаче Ешонаи беше образцова. Генерал и герой. Ешонаи бе изпълнила дълга си.

А всичко, което Венли бе искала някога, беше власт.

Тембър изведнъж излъчи силен проблясък светлина и се стрелна под леглото ужасена.

— Ах — въздъхна Венли в Ритъма на Скръбта, загледана през града към внезапно притъмнялото небе. Вечната буря. Връхлиташе на около девет дни и тази беше третата от пристигането й насам. — Значи затова не доведоха вечерна група, която да ме слуша.

Тя сви ръце, пое си дълбоко дъх и затананика в Ритъма на Решителността, докато не се отнесе и не смени несъзнателно в Ритъма на Разрухата. Не затвори прозореца. На него това не му харесваше. Вместо това, тя затвори очи и се заслуша в гръмотевиците. Светкавици просветваха зад клепачите й, червени и ярки. Духът в нея скочи, за да ги усети и тя се развълнува, Ритъмът на Разрухата растеше в нея.

Народът й можеше да го няма, но тази… тази сила си струваше. Как можеше да не се наслаждава?

„Колко дълго ще продължаваш да си двама души, Венли?“ Тя сякаш чуваше гласа на Ешонаи. „Колко дълго ще се двоумиш?“

Бурята връхлетя, вятърът нахлуваше през прозореца, повдигаше я… и тя влезе в някакво видение. Сградата изчезна и тя бе захвърлена насред бурята — но знаеше, че след като бурята отмине, няма да бъде ранена.

След известно време падна на твърда повърхност. Затананика в Ритъма на Разрухата и отвори очи, намери се да стои на платформа, която висеше високо в небето, много над Рошар, който представляваше един синьо-кафяв глобус долу. Зад нея имаше дълбок, черен мрак, нарушаван само от една малка точица, която можеше да е самотна звезда.

Тази жълто-бяла звезда започна да се уголемява към нея с невероятна скорост, подуваше се, растеше, докато не я заслепи с невероятен пламък. Тя почувства как кожата й се топи, плътта й изгаряше.

— Не разказваш историята достатъчно добре — обяви гласът на Зло, говорещ на древен език. — Ставаш неспокойна. Слетите ми казват всичко. Това ще се промени или ще бъдеш унищожена.

— Д-да… господарю. — Говоренето гореше езика й. Вече не можеше да вижда; огънят бе завладял очите й. Болка. Агония. Но тя не можеше да се превие под нея, защото богът пред нея изискваше цялото й внимание. Болката от поглъщането на тялото й не беше нищо в сравнение с него.

— Ти си моя. Запомни това.

Тя беше напълно изпепелена.

И се свести върху пода на хижата, пръстите й кървяха, защото отново бе драскала по камъка. Бученето на бурята се беше отдалечило — нямало я е часове наред. Дали е горяла през цялото това време?

Трепереща, тя затвори очи. Кожата й се топеше, очите й, езикът й изгаряха…

Ритъмът на Мира я изкара от транса и тя знаеше, че Тембър кръжи до нея. Венли се претърколи и изстена с все още затворени очи, търсеше Мира в собственото си съзнание.

Не можеше да го открие. Присъствието на Зло беше твърде скорошно; духът в нея вместо това започна да барабани в Ритъма на Копнежа.

— Не мога да го направя — прошепна в Подигравателен Ритъм. — Избрал си грешната сестра.

Грешната сестра бе умряла. И грешната сестра беше оцеляла.

Венли бе мамила, за да върне боговете им.

Това беше нейната награда.