Брандън Сандърсън
Заклеващия (112)

I-10
Шелер

— Имаш три възможности — каза хердазийският генерал.

Той беше с тъмнокафява кожа с цвета на ерозирал камък, а в мустака му се виждаха нишки сиво. Пристъпи към Шелер, след което сложи ръце отстрани. Удивително, някакви мъже затвориха окови около китките на самия генерал. Какво ставаше, за Рошар?

— Внимавай — скастри го генералът. — Това е важно.

— За оковите? — попита Шелер на хердазийски. Животът по границата го бе принудил да научи езика. — Какво става тук? Осъзнавате ли неприятностите, в които сте се забъркали, като ме взимате за заложник? — Шелер започна да се изправя, но един от хердазийските войници го принуди да седне толкова силно, че коленете му се блъснаха в твърдия каменен под на палатката.

— Имаш три възможности. — Оковите на генерала дрънчаха, докато той извиваше ръце в тях. — Първо, можеш да избереш меча. Виж сега, това може да бъде чиста смърт. Хубавото обезглавяване рядко е болезнено. За съжаление, не палач ще го свърши. Ще дадем меча на жените, с които си злоупотребил. Всяка получава по един замах, една след друга. Колко дълго ще продължи, ще зависи от тях…

— Това е възмутително! — кресна Шелер. — Аз съм светлоок от пети дан! Братовчед съм на самия Върховен господар и…

— Втори вариант — продължи генералът — е чукът. Чупим ти ръцете и краката, след което те провесваме от скалите до океана. Можеш да изкараш така до бурята, но ще бъде неприятно.

Шелер се бореше без успех. Заловен от хердазийци. Този генерал дори не беше светлоок!

Генералът изви ръце, след което ги отдалечи една от друга. Оковите изтракаха на земята. Няколко от офицерите му наблизо се ухилиха, а други изстенаха. Един писар бе засичал времето и даде отчет за секундите, които бе отнело измъкването.

Генералът прие аплодисментите на няколко мъже, след което потупа друг — губещ в залозите — по гърба. Шелер изглеждаше почти забравен за момент. Най-сетне генералът отново се обърна към него.

— Не бих избирал чука, ако бях на твое място. Но има трета възможност: свинята.

— Настоявам за право на откуп! — писна Шелер. — Трябва да се свържете с моя Върховен принц и да приемете заплащане, отговарящо на чина ми!

— Откупът е за мъже, заловени в битка — отвърна генералът. — Не за негодници, хванати да обират и убиват цивилни.

— Страната ми е нападната! — кресна Шелер. — Събирах ресурси, за да организираме съпротива!

— Онова, което те хванахме да организираш, не беше съпротива. — Генералът изрита белезниците до краката си. — Избирай една от трите възможности. Нямам цял ден на разположение.

Шелер облиза устни. Как се бе озовал в тази ситуация? Страната му полудяваше, паршите вилнееха, мъжете му бяха разпръснати от летящи чудовища? А сега това? Мръсните хердазийци очевидно нямаше да се вслушат в нищо разумно. Те…

Чакай.

— Да не би да каза свиня? — попита Шелер.

— Живее долу до брега — отвърна генералът. — Това е третата ти възможност. Намазваме те с масло и се бориш със свинята. За мъжете е забавно да гледат. От време на време им трябва спорт.

— И ако направя това, няма да ме убиете?

— Няма, ама не е толкова лесно, колкото си мислиш. Аз самият съм опитвал, така че говоря от опит.

Луди хердазийци.

— Избирам свинята.

— Както желаеш. — Генералът вдигна оковите и ги подаде на офицера си.

— Мислех, че няма да успееш да пребориш тези — поклати глава той. — Търговецът твърдеше, че са от най-добрите тайленски ключари.

— Няма значение колко са добри ключалките, Джероно — ухили се генералът, — ако белезниците са хлабави.

Какво смешно, дребно човече — твърде широка усмивка, сплескан нос, липсващ зъб. Ех, Върховният господар Амарам щеше…

Шелер беше вдигнат на крака с веригите, а после бе издърпан през лагера от хердазийски войници до алетската граница. Тук имаше повече бежанци, отколкото истински войници! Ако дадяха на Шелер само една рота, щеше да разгроми цялата тази войска.

Отвратителните хора, които го бяха пленили, го поведоха по един склон, покрай скалите и към брега. Над него се събираха войници и бежанци, подиграваха се и подвикваха. Очевидно хердазийският генерал беше твърде изплашен наистина да убие алетски офицер. Така че щяха да го унижат, като го накарат да се бори с прасе. Щяха да се посмеят добре и бързо да го отпратят.

Идиоти. Щеше да се върне с армия.

Един мъж заключи веригата на Шелер към метална халка в камъните. Друг се приближи с кана масло. Изляха я върху главата му; той плюеше, докато течността се стичаше по лицето му.

— Каква е тази смрад?

Отгоре някой наду рог.

— Бих казал „успех“, шефе — рече хердазийският войник на Шелер, докато другарят му побягна, — но съм заложил три марки, че няма да издържиш и пълна минута. И все пак, кой знае. Когато генералът беше окован тук долу, той се измъкна за по-малко.

Океанът започна да се бунтува.

— Разбира се — продължи войникът, — генералът си пада по такива неща. Малко е особен.

Мъжът избяга обратно по склона и остави Шелер окован, омазан в смрадливо масло и зяпнал, докато един огромен нокът разкъсваше повърхността на океана.

Може би „свинята“ беше по-скоро прякор.