Брандън Сандърсън
Заклеващия (111)

I-9
Истинският труд започва

„На Ешонаи това щеше много да й хареса“, мислеше си Венли, докато се носеше на стотици метри във въздуха. Райн и останалите Слети я носеха чрез свързани колани. Чувстваше се като чувал със зърно, който влачат към пазара, но й разкриваше невероятна гледка.

Безкрайни хълмове от камък. Парчета зеленина, често в сенките на хълмовете. Гъсти гори, омотани с гъсталак, за да представят единен фронт срещу бурите. Ешонаи щеше да бъде очарована; щеше да започне да чертае карти, да говори за местата, на които може да отиде.

Венли, от друга страна, прекарваше по-голямата част от тези пътувания в гадене. Обичайно не й се налагаше да страда дълго; градовете бяха наблизо тук в Алеткар. И въпреки това днес предците й я пренесоха покрай много окупирани градове, без да спират.

Накрая това, което първо изглеждаше като още едно каменно било, се оказа стените на голям град, поне два пъти по-голям от куполите в Пустите равнини.

Каменни сгради и укрепени кули. Изумителни чудеса. Бяха минали години, откакто бе виждала Колинар — само онзи път, когато бяха екзекутирали крал Гавилар. Сега над някои части от града се издигаше дим и много от охранителните кули бяха разбити. Градските порти лежаха унищожени. Колинар изглежда беше завладян.

Райн и придружителите му се стрелнаха през въздуха, вдигнали юмруци към други Слети. Огледаха града, след което се зареяха отвъд стената и кацнаха близо до бункер извън града. Изчакаха, докато Венли свали коланите, след което отново се издигнаха във въздуха, но само толкова, че краищата на дългите им роби да се влачат по камъните.

— Приключих ли работата си, Древни? — попита Венли с Раболепие. — Затова ли най-сетне ме доведохте тук?

— Приключила? — повтори Райн в Ритъма на Присмеха. — Дете, ти дори не си започнала още. Тези малки селца бяха за упражнение. Днес започва истинският ти труд.