Брандън Сандърсън
Заклеващия (11)

6
Четири живота

„Бях сигурен, че съм мъртъв. Някои, които виждаха по-далеч от мен, помислиха, че съм паднал.“

Из Заклеващия, предговор

Каладин пристъпи в имението на Рошоне и представите му за апокалиптично опустошение и смърт бавно избледняха, когато започна да разпознава лицата на хората наоколо. В коридора подмина Торави, един от многото фермери в града. Спомняше си го като масивен мъж с широки рамене. Всъщност се оказа с половин педя по-нисък от самия Каладин, а по-голямата част от стражниците на Мост Четири биха го надминали по мускули.

Торави явно не позна Каладин. Влезе в едно от страничните помещения, пълно с тъмнооки, насядали по пода.

Войникът го поведе нататък по огряния от пламъчетата на свещи коридор. Минаха през кухните и Каладин забеляза десетки други познати лица. Жителите на града бяха претъпкали имението; всяка стая беше пълна. Повечето седяха направо на пода, скупчени на семейства, и макар че изглеждаха уморени и размъкнати, все пак бяха живи. Значи бяха успели да отблъснат нападението на Пустоносните?

„Родителите ми“, помисли си Каладин, докато си проправяше път през групичка хора със забързана крачка. Къде бяха родителите му?

— Ей, стой! — грабна го за рамото стражникът, който беше изостанал зад него. После тикна боздугана си в тила му. — Не ме карай да те удрям, синко.

Каладин се обърна към войника — гладко избръснат мъж с кафяви очи, който се беше приближил прекалено много до него. Шлемът му беше същински срам.

— Сега ще идем да намерим Сиятелния господар Рошоне — продължи той, — и ти ще му обясниш защо се навърташе около имението. Ако се държиш много любезно, може би няма да те обеси. Разбра ли?

Хората, насядали в кухните, най-после забелязаха Каладин, и се отдръпнаха встрани. Мнозина си зашепнаха, разширили очи с изражения на страх. Долови думите „дезертьор“, „робско клеймо“ и „опасен“.

Никой не спомена името му.

— Не те ли разпознават? — попита Сил, която тъкмо вървеше по един от кухненските плотове.

Защо да познаят човека, в когото се беше превърнал? Каладин мерна отражението си в един тиган, окачен на тухлената фурна. Дълга коса, леко чуплива, която вече достигаше раменете му. Груба униформа, която му беше съвсем малко прекалено тясна, и рошава брада заради няколкото седмици, в които не се беше бръснал. Подгизнал и изтощен, той приличаше на някакъв скитник.

Това не беше посрещането, което си беше представял по време на първите си няколко месеца на фронта — славното завръщане, когато го посрещаха като герой, вече повишен в сержант, а брат му отдавна беше в безопасност при семейството му. Във въображението си виждаше как хората го хвалят, тупат го по гърба и го приемат.

Каква глупост. Тези хора никога не се бяха отнасяли с него или със семейството му и с капка добрина.

— Да тръгваме — каза войникът и го тласна по рамото.

Каладин не помръдна. Когато мъжът го бутна по-силно, Каладин завъртя тяло в посока на удара и смяната на центъра на тежестта накара стражника да залитне покрай него. Мъжът се обърна, ядосан. Каладин го погледна право в очите. Стражникът се поколеба, после отстъпи крачка назад и стисна боздугана по-силно.

— Уха — възкликна Сил и се стрелна към рамото на Каладин. — Ама че поглед му хвърли, наистина.

— Стар сержантски номер — прошепна Каладин, обърна се и излезе от кухнята.

Войникът го последва и излая някаква заповед, на която той не обърна внимание.

Всяка стъпка по-нататък в имението оставяше у него чувството, че крачи през спомен. Ето го кътчето за хранене, където се бе изправил срещу Рилир и Ларал онази вечер, когато бе разбрал, че баща му е крадец. А коридорът по-нататък, по чиито стени бяха окачени портретите на хора, които не познаваше, беше едно от местата, където често си играеше като малък. Рошоне не беше сменил картините.

Трябваше да говори с приятелите си за Тиен. Затова не се беше опитал да се свърже с тях, след като се освободи от робство. Можеше ли да се изправи лице в лице с тях? Отче на Бурята, как се надяваше, че са оцелели. Но можеше ли да се изправи лице в лице с тях?

Дочу стон. Тих, прикрит от глъчката на околните разговори, но той все пак го различи.

— Имало ли е ранени? — попита, като се обърна към стражника.

— Да — отвърна мъжът. — Но…

Без да му обръща повече внимание, Каладин закрачи по коридора, докато Сил го следваше, летейки на нивото на лицето му. Проправи си път през хората, като следваше измъчените звуци, и в крайна сметка пристъпи през вратата на приемния салон. Бяха го превърнали в хирургически кабинет за триаж на ранените — по пода бяха застлани множество одеяла, върху които ги бяха настанили.

До един от хората бе коленичила фигура, която внимателно поставяше шина на счупената му ръка. Каладин се беше досетил къде ще намери баща си веднага, щом чу стоновете на болка.

Лирин му хвърли поглед. Бурята да го вземе. Баща му изглеждаше изтощен, със сенки под тъмнокафявите очи. Косата му беше по-сива, отколкото Каладин си я спомняше, а лицето — по-изпито. Но иначе беше същият. Оплешивяващ, дребен, очилат… и невероятен.

— Виж ти — заговори Лирин, като се върна към работата си. — Върховният принц вече е успял да изпрати войници. Не ви очаквахме толкова скоро. Колко си довел? Със сигурност ще са ни от полза…

Гласът на Лирин трепна и той пак погледна Каладин.

Очите му се разшириха.

— Здравей, татко — поздрави го Каладин.

Стражникът най-после го настигна, като разтика с рамо струпалите се зяпачи и размаха боздугана към Каладин. Каладин пристъпи нехайно встрани и го бутна така, че той залитна назад по коридора.

— Наистина си ти — каза Лирин, завтече се към него и го прегърна силно. — О, Кал. Момчето ми. Малкото ми момче. Хесина! ХЕСИНА!

Майката на Каладин се появи на прага миг по-късно, понесла поднос с прясно преварени марли. Явно си беше помислила, че Лирин се нуждае от помощ с някой пациент. Беше с няколко пръста по-висока от съпруга си и носеше косата си вързана с кърпичка, точно както я помнеше Каладин.

Тя вдигна облечената с ръкавица лява ръка към устата си, зяпнала, а подносът увисна в ръката й и посипа пода с бинтове. Духчета на изненадата — бледожълти триъгълници, които непрекъснато се разпадаха, обединяваха и формираха наново, — се появиха зад гърба й. Тя пусна подноса и докосна бузата на Каладин меко. Сил се стрелна около тях като панделка от светлина и се засмя.

Каладин не беше в състояние да се смее. Не и преди да го каже. Пое си дълбоко дъх, задави се с думите на първия път, но най-накрая се насили да ги произнесе.

— Мамо, татко, съжалявам — прошепна. — Влязох във войската, за да го опазя, но едва успях да опазя себе си.

Откри, че трепери, опря гръб в стената и се остави да се плъзне надолу по нея, докато не седна на пода.

— Допуснах Тиен да умре. Съжалявам. Вината е моя.

— О, Каладин — каза Хесина, като коленичи до него и го придърпа в обятията си. — Получихме писмото ти, но преди повече от година ни казаха, че ти също си мъртъв.

— Трябваше да го спася — прошепна Каладин.

— Изобщо не биваше да отиваш и ти — каза Лирин. — Но сега… Всемогъщи, сега се върна.

Той се изправи. По страните му се стичаха сълзи.

— Синът ми! Синът ми е жив!

* * *

Малко по-късно Каладин седеше сред ранените с купичка топла супа в ръце. Не беше хапвал топло ядене от… колко време?

— Това явно е робско клеймо, Лирин — чу се гласът на един войник, който тъкмо разговаряше с баща му близо до прага на стаята. — Глиф Сас, което означава, че се е случило тук, в княжеството. Сигурно са ти казали, че е умрял, за да ти спестят срама от истината. А и клеймото Шаш — то не се дава за някое леко провинение.

Каладин продължаваше да пие супата. Майка му беше коленичила до него, опряла длан на рамото му, покровителствено. Супата му напомняше на дома му. Бульон от варени зеленчуци със задушен лавис и подправки — точно така, както винаги го беше приготвяла.

Не беше говорил много през трийсетината минути, откакто беше пристигнал. Засега просто искаше да бъде тук, до тях.

Колкото и странно да беше, вече го изпълваха само топли спомени. Спомняше си смеха на Тиен, който беше в състояние да разведри и най-тежкия ден. Спомняше си дните, прекарани в изучаване на медицина с баща му, или в чистене с майка му.

Сил се носеше пред майка му, все още облечена в новата си хава, невидима за всички, освен за Каладин. На лицето й бе изписано озадачение.

— Бурята, която духаше от грешната посока, наистина разруши много от постройките в града — обясни му Хесина с тих глас. — Но нашият дом е още обитаем. Трябваше да заделим твоето кътче за друго, Кал, но ще намерим място и за теб.

Каладин хвърли поглед към войника. Капитан от стражата на Рошоне; струваше му се, че си го спомня. Изглеждаше почти прекалено красив, за да бъде войник — но нали беше светлоок, все пак.

— Не се тревожи за това — каза Хесина. — Ще се справим с… проблема, какъвто и да е. При всички ранени, които се стичат при нас от околните села, Рошоне ще се нуждае от помощта на баща ти. Няма да рискува да вдигне шум и да си навлече недоволството му — и няма да ни разделят отново.

Говореше му, сякаш беше дете.

Какво нереално усещане — да бъде отново тук и да се отнасят към него така, сякаш е същото момче, което беше тръгнало на война преди пет години. Трима мъже с името на сина им бяха живели и умрели оттогава. Войникът, който се бе родил в армията на Амарам. Робът — така гневен и озлобен. Родителите му не познаваха капитан Каладин — телохранителят на най-могъщия мъж в цял Рошар.

А го имаше и… следващият мъж — онзи, в който се превръщаше в момента. Мъж, който владееше небесата и изричаше древни клетви. Бяха изминали пет години. И четири живота.

— Той е избягал роб — изсъска капитанът на стражниците. — Не можем просто да го пренебрегнем, докторе. Сигурно е откраднал униформата. И дори някак си да са му позволили да хване отново копие в ръка, въпреки клеймата си, той е дезертьор. Погледнете празния му поглед и се опитайте да ми кажете, че не виждате мъж, извършил ужасяващи дела.

— Той ми е син — отговори Лирин. — Ще го изкупя от робство. Няма да го отведете. Предайте на Рошоне, че или ще направи компромис с това, или ще остане без хирург. Освен ако не смята, че Мара е готова да поеме работата ми едва след няколко години чиракуване.

Наистина ли смятаха, че говорят достатъчно тихо, за да не ги чуе?

„Погледни всички тези ранени хора, Каладин. Пропускаш нещо.“

Ранените… Имаха счупвания. Сериозни сътресения. Много малко прорезни рани. Това не приличаше на бойно поле след битка; приличаше на град, който се възстановява след природно бедствие. Какво се беше случило с Пустоносните, тогава? Кой ги беше надвил?

— Нещата се подобриха, откакто тръгна — увери го Хесина, като го стисна за рамото. — Рошоне не е толкова лош, както някога. Мисля, че се чувства виновен. Можем да се възстановим, отново да бъдем семейство. А има и още нещо, което трябва да знаеш. Ние…

— Хесина — повика я Лирин, като вдигна ръце.

— Да?

— Напиши писмо до администрацията на Върховния принц — заръча Лирин. — Обясни им положението и виж дали ще проявят към нас снизхождение, или поне да ни дадат шанс да ни обяснят какво е станало.

Обърна се към войника и каза:

— Това ще удовлетвори ли господаря ти? Можем да изчакаме решението на по-висшата инстанция, а междувременно синът ни ще има възможността отново да живее с нас.

— Ще видим — отвърна войникът и скръсти ръце. — Не съм сигурен доколко ми допада идеята човек, заклеймен с Шаш, да се разхожда свободно из града ми.

Хесина се изправи и застана до Лирин. Двамата си размениха по няколко думи тихо, а стражникът се облегна на рамката на вратата, подчертано втренчен в Каладин. Знаеше ли колко малко прилича на истински войник? Не вървеше като мъж, който някога е бил на бойното поле. Стъпваше твърде тежко, а когато стоеше прав, изпъваше колене твърде много. В нагръдника му нямаше никакви вдлъбнатини, а ножницата на меча му непрекъснато се блъскаше в разни предмети, когато се обръщаше.

Каладин продължи да отпива от супата. Нима беше чудно, че родителите му още го смятаха за хлапе? Бе се завърнал, одрипан и изоставен на вид, а после се беше разридал заради смъртта на Тиен. Завръщането у дома явно караше детето в него да се завърне.

Може би беше време поне веднъж да наложи на настроението си да спре да се диктува от дъжда. Не можеше да прогони кълновете на мрака в себе си, но, Отче на Бурите, нямаше нужда да им се оставя да го контролират.

Сил се приближи към него, като вървеше по въздуха.

— Същите са, каквито си ги спомням.

— Каквито си ги спомняш ли? — прошепна Каладин. — Сил, ти изобщо не си ме познавала по времето, когато живеех тук.

— Това е вярно — каза тя.

— Как би могла да си ги спомняш, тогава? — попита Каладин и се намръщи.

— Просто си ги спомням — отвърна тя и изпърха около него. — Всички са взаимосвързани, Каладин. Всичко е взаимосвързано. Не съм те познавала тогава, но ветровете са те познавали, а аз съм едно с тях.

— Ти си духче на честта.

— Ветровете са едно с Честта — отговори тя със смях, сякаш той бе казал нещо нелепо. — Ние сме кръвни родственици.

— У теб изобщо няма кръв.

— А у теб явно няма въображение — каза тя, приземи се във въздуха пред него и се превърна в млада жена. — Освен това, имаше и… друг глас. Чист, с песен като кристал, далечен, но настоятелен…

Тя се усмихна и се стрелна нанякъде във въздуха.

Е, светът може и да беше обърнат с краката нагоре, но Сил бе също толкова непроницаема, както винаги. Каладин остави встрани купичката със супа и се изправи. Протегна се на едната страна, после — на другата, и усети удовлетворяващото изпукване на ставите си. После се приближи към родителите си. Бурята да го вземе, всички в този град изглеждаха по-дребни, отколкото си ги спомняше. Не може да е бил чак толкова по-нисък, когато беше напуснал Огнекамък, нали?

Точно пред прага на помещението бе застанала една фигура, която разговаряше със стражника с ръждясалия шлем. Рошоне носеше палто като на светлоок, скроено по мода отпреди няколко сезона — Адолин би поклатил глава, ако го видеше. Градоначалникът имаше дървена протеза на мястото на дясното си ходило и беше отслабнал, откакто Каладин го беше видял за последно. Кожата му висеше като разтопен восък и се беше събрала на бръчки около шията му.

Въпреки това, обаче, Рошоне не беше загубил властното си държание и гневното си изражение — светложълтите му очи сякаш обвиняваха всички и всичко в този незначителен град за изгнанието му. Някога беше живял в Колинар, но се беше забъркал в убийствата на някои граждани — дядото и бабата на Моаш, — и за наказание го бяха прокудили тук.

Той се обърна към Каладин, осветен от свещите на стената.

— Значи ти си бил жив. В армията не са успели да те научат да се поддържаш във форма, както виждам. Дай да видя клеймата ти — каза той, протегна ръка и повдигна кичурите коса от челото на Каладин. — Проклятие, момче. Какво си направил? Да не си ударил някой светлоок?

— Да — отговори Каладин.

После му заби един юмрук.

Удари го право в лицето. Силен удар, точно както Хав го беше научил. С палец извън юмрука, той удари костта на скулата на Рошоне с първите две кокалчета на ръката си напред, а после продължи движението, с което обърса предната част на лицето му. Рядко му се беше случвало да нанесе такъв съвършен удар. Ръката почти не го заболя.

Рошоне се стовари на пода като повалено дърво.

— Това — каза Каладин — беше за приятеля ми, Моаш.