Брандън Сандърсън
Заклеващия (109)

I-7
Пратеник

Главната цел на Зло за Венли бе да я превърне в изключителен пример.

— Тогава човеците поведоха война за унищожение срещу нас — каза тя на събралата се тълпа. — Сестра ми се опита да преговаря, да обясни, че нямахме вина за покушението над техния крал. Те не я послушаха. Виждаха ни единствено като роби, над които могат да доминират.

Фургонът върху който стоеше, не беше особено впечатляващ подиум, но беше по-добър от купчината кашони, които бе използвала в последния град. Поне новата й форма — форма на пратеник — беше висока, най-високата, която някога бе носила. Беше форма на власт и носеше със себе си странни способности, основно тази да говори и разбира всички езици.

Това я правеше идеална за инструктирането на тълпите от алетски парши.

— Те се бореха да ни унищожат години наред — продължи тя в Заповеден Ритъм. — Не можеха да търпят роби, които могат да мислят, които могат да се съпротивляват. Те искаха да ни смажат, за да не започнем революция!

Паршите, събрали се около фургона, бяха с дебели мраморни шарки — червени с или черно, или бяло. Тези на Венли бяха в червено и бяло, и то много по-деликатни, със сложни извивки.

Тя не спираше да говори триумфално в Заповеден Ритъм, разказвайки на тези хора — както бе правила пред много други — своята история. Поне онази нейна версия, която Зло я бе инструктирал да разказва.

Каза им, че тя лично бе намерила ново духче, с което да се свърже, създавайки форма, която ще призове Вечната буря. Пропусна да спомене, че Улим бе свършил голяма част от работата, като й разкри тайните на буреносната форма. Зло очевидно искаше да обрисува слушачите като героична група, а Венли — като техен смел водач. Слушачите щяха да бъдат основният мит на неговата растяща империя: последните от старото поколение, които се бяха сражавали смело срещу алетите, след което се бяха жертвали, за да освободят своите поробени братя и сестри.

В разказа натрапчиво се наблягаше, че народът на Венли вече е изчезнал и е останала само тя.

Бившите роби слушаха, унесени от историята й. Тя я разказваше добре; така и трябваше, като се имаше предвид колко често я бе повтаряла през последните седмици. Завърши с призив за действие, както специално бе инструктирана.

— Моите хора са мъртви, присъединили се към вечните песни на Рошар — рече тя. — Сега е вашият миг. Ние се бяхме кръстили „слушачи“ заради песните, които чухме. Те са вашето наследство, но не бива просто да слушате, трябва да пеете. Приемете ритмите на предците си и постройте нация тук! Трябва да работите. Не за поробителите, които някога контролираха ума ви, а за бъдещето, за децата ви! И за нас. Онези, които умряха, за да можете да съществувате.

Те скандираха в Ритъма на Вълнението. Беше приятен за слушане, макар и да бе нисш ритъм. Венли чуваше нещо по-добро сега: нови, могъщи ритми, които придружаваха форми на власт.

И все пак… чуването на тези стари ритми събуждаше нещо в нея. Спомен. Тя сложи ръка върху торбичката на колана си.

„Колко подобно на алетите се държат тези хора“, помисли си. Бе намирала човеците за… строги. Гневни. Винаги се разхождаха наоколо с откритите си емоции, затворници на чувствата си. Тези бивши роби бяха подобни. Дори шегите им бяха алетски, често се опитваха да засегнат онези, които им бяха най-близки.

След завършека на речта й непознат Пустоносен пришпори хората обратно на работа. Тя бе разбрала, че в йерархията на Зло има три нива хора. Нормалните пеещи, които носеха обикновените форми, каквито бяха използвали хората на Венли. След това бяха онези, наречени Величествени, като нея самата, които се отличаваха с форми на власт — създадени от свързването с една от няколкото разновидности Пустоносен дух. На върха бяха Слетите — макар тя да изпитваше трудност да определи къде стояха духове като Улим и други. Очевидно стояха по-високо от обикновените пеещи, но дали и от Величествените?

Тя не видя човеци в този град; били са или арестувани, или прогонени. Бе дочула някои Слети да казват, че човешки армии все още се бият в западен Алеткар, но тази източна част бе изцяло контролирана от пеещите — забележително, като се има предвид с каква численост ги превъзхождаха човеците. Разпадането на алетите бе станало отчасти заради Вечната буря, отчасти заради пристигането на Слетите и отчасти поради факта, че алетите многократно бяха мобилизирали добри мъже във войните си.

Венли седна в задната част на фургона и една жена пеещ й донесе чаша вода, която тя прие с радост. Да се провъзгласяваш за спасител на всички хора си беше жадна работа.

Жената пеещ се поколеба. Носеше алетска рокля, с една прикрита ръка.

— Историята ти наистина ли е реална?

— Разбира се — отвърна Венли в Ритъм на Самонадеяност. — Съмняваш ли се?

— Не, разбира се, че не! Просто… е трудно да си го представиш. Парши да се бият.

— Наричайте се пеещи, не парши.

— Да. Хм, разбира се. — Жената задържа ръка до лицето си, сякаш се бе засрамила.

— Говори в ритмите, за да изразиш извинение — посъветва я Венли. — Използвай Признателност, за да благодариш на някого за поправка, или Безпокойство, за да изразиш неудовлетвореността си. Утеха, ако наистина се разкайваш.

— Да, Сиятелна.

„О, Ешонаи. Имат толкова много път да изминат.“

Жената се измъкна. Тази несиметрична рокля изглеждаше нелепо. Нямаше причина половете да се отличават, освен в съпружеската форма. Тананикайки в Ритъма на Присмеха, Венли скочи от фургона, след което тръгна през града с високо вдигната глава. Пеещиите бяха предимно в трудовата форма или в сръчната форма, макар някои — като жената, която бе донесла водата — да носеха учената форма, с дълги кичури и правоъгълни черти.

Тя затананика в Ритъма на Яростта. Хората й бяха прекарали поколения, борейки се да открият нови форми, а на тези хора тук им бяха дадени десетки различни опции! Как можеха те да оценят този подарък, без да знаят за борбата? Подхождаха към Венли с почит, кланяха се като човеци, когато приближи градското имение. Трябваше да признае, че в това имаше нещо много задоволително.

— Ти защо си толкова самодоволна? — попита Райн в Ритъма на Разрушението, когато Венли пристъпи вътре. Високият Слят чакаше до прозореца, кръжейки — както винаги — на няколко метра от земята, мантията му се спускаше надолу и опираше в пода.

Усещането за авторитет на Венли се изпари.

— Постоянно имам чувството, че тук се намирам сред бебета.

— Ако те са бебета, ти си едва проходила.

Втора Слята седеше на пода между столовете. Тази никога не говореше. Венли не знаеше името на жената и намираше постоянната й ухилена гримаса и немигащи очи за… разстройващи.

Венли се присъедини към Райн до прозореца и се загледа навън в пеещите, които населяваха селото. Обработваха земята. Земеделстваха. Животът им може да не се бе променил много, но поне си върнаха песните. Това беше по-важно от всичко.

— Трябва да им доведем човешки роби, Древни — подхвърли Венли в Ритъма на Раболепието. — Опасявам се, че тук има твърде много земя. Ако наистина искате тези села да произвеждат запаси за армиите ви, ще са им нужни още работници.

Райн я погледна. Тя бе открила, че ако му говори с уважение — и ако говори на древния език, — бе по-малко вероятно думите й да бъдат пренебрегнати.

— Сред нас има такива, които са съгласни с теб, дете — отвърна Райн.

— Но вие не сте?

— Не. Ще трябва постоянно да наблюдаваме хората. Във всеки момент, всеки от тях може да прояви силите на врага. Ние го убихме и въпреки това той все още се бие чрез своите Повелители на Стихиите.

Повелители на Стихиите. Неразумно, те бяха възхвалявани в старите песни.

— Как могат те да обвържат дух, Древни? — попита тя в Ритъма на Раболепието. — Човеците не… знаете…

— Толкова си плаха — каза той в Ритъма на Присмеха. — Защо е толкова трудно да споменеш скъпоценните ядра?

— Те са свещени и лични. — Скъпоценните ядра на слушачите не бяха пищни и показни като тези на голямочерупчестите. В замъглено бяло, почти с цвета на кост, те бяха красиви, интимни неща.

— Те са част от теб — рече Райн. — Табуто с труповете, отказа да говориш за скъпоценните ядра — ти си също толкова зле, колкото и онези навън, които се разхождат с една скрита ръка.

Какво? Това не беше честно. Тя се настрои в Ритъма на Яростта.

— Това… ни шокира, когато се случи за първи път — продължи след известно време Райн. — Хората нямат скъпоценни ядра. Как могат да се обвържат с духче? Беше неестествено. И въпреки това някак тяхната връзка бе по-силна от нашата. Винаги съм казвал едно и също и сега го вярвам даже повече: трябва да ги унищожим. Нашите никога няма да са в безопасност на този свят, докато човеците съществуват.

Венли усети как устата й пресъхна. Чу ритъм в далечината. Ритъмът на Изгубените? Не беше чувала този низш ритъм, откакто бе придобила форма на власт. След секунда го нямаше.

Райн затананика в Ритъм на Самонадеяност, след което се обърна и излая заповед на лудата Слята. Тя бързо скочи на крака и се втурна след него, когато той се понесе през вратата. Вероятно щеше да събере градските духчета. Щеше да дава заповеди и предупреждения, както обичайно правеше точно преди да напуснат един град, за да отидат в друг. Макар да бе разопаковала вещите си, предполагайки, че ще пренощува тук, сега Венли подозираше, че скоро ще си тръгнат.

Тя се качи в стаята си на втория етаж на имението. Както обичайно, луксът на тези сгради я изумяваше. Меки легла, в които имаш чувството, че ще потънеш. Изящна дърворезба. Вази от духано стъкло и кристални аплици на стените, в които се държаха сфери. Тя винаги беше мразела алетите, които се държаха, сякаш са благосклонни родители, които насърчават диви деца да се образоват. Те очевидно бяха пренебрегнали културата и напредъка на народа на Венли, забелязвайки само ловните земи на голямочерупчестите, за които бяха решили — поради преводаческа грешка, — че трябва да са боговете на слушачите.

Венли докосна красивите извивки в стъклото на един аплик. Как бяха оцветили само една част в бяло, а не всичко? Когато и да попаднеше на нещо подобно, тя трябваше да си напомни насила факта, че макар и алетите да бяха технологично по-напреднали, това не ги правеше културно по-напреднали. Те просто имаха достъп до повече ресурси. Сега, когато пеещите имаха достъп до творческата форма, те също щяха да умеят да създават творби като тази.

И все пак… беше толкова красиво. Можеха ли наистина да унищожат хората, които бяха създали толкова красиви и деликатни извивки в стъклото? Декорациите й напомняха за собствените й мраморни шарки.

Торбичката на кръста й започна да вибрира. Носеше кожена пола на слушач под тясна риза, а отгоре по-широка горна риза. Част от целта на Венли беше да покаже на пеещите, че някой като тях — не някакво далечно, плашещо същество от миналото — бе донесъл бурите и бе освободил пеещите.

Очите й се задържаха на аплика, след което тя изсипа съдържанието на торбичката върху тежкостъпото бюро в стаята. Заподскачаха сфери, заедно с голям брой необработени скъпоценни камъни, каквито вместо това бяха използвали нейните хора.

Малкото духче се надигна от мястото, на което се бе крило измежду светлината. Изглеждаше като комета, когато се движеше, макар че като се задържеше на място — както правеше в момента — само блестеше като искра.

— Едно от тях ли си? — попита тя тихо. — Духчетата, които се носят из небето в някои нощи?

То запулсира и излъчи пръстен от светлина, който се разтвори като светещ дим. След това започна да се стрелка из стаята, оглеждайки разни неща.

— Стаята не е по-различна от последната, която разглежда — каза тя в Ритъма на Забавата.

Духчето се стрелна към стенния аплик, където остави благоговеещо пулсиране, след това се премести до идентичния аплик от другата страна на вратата.

Венли отиде да събере дрехите и записките си от чекмеджетата на скрина.

— Не знам защо стоиш с мен. В тази торба не може да е удобно.

Духчето профуча покрай нея и погледна в чекмеджето, което бе отворила.

— Това е чекмедже — натърти тя.

Духчето надзърна, после запулсира в бърза мигаща последователност.

„Това е Любопитство“, помисли си Венли, когато разпозна ритъма. Затананика си го сама, докато си опаковаше принадлежностите, след което се поколеба. Любопитството беше стар ритъм. Като… Забавата, към която се бе настроила преди малко. Отново можеше да чува нормалните ритми.

Погледна към малкото духче.

— Това твое дело ли е? — настоя да разбере тя в Ритъма на Раздразнението.

То се сви, но запулсира с Решителност.

— Какво се надяваш да постигнеш? Твоят вид ни предаде. Намери си човек, на когото да досаждаш.

Духчето се сви още повече. След което отново запулсира в Ритъма на Решителността.

Досада. На долния етаж вратата се отвори. Райн вече се бе върнал.

— В торбата — изсъска тя в Заповеден Ритъм. — Бързо.