Брандън Сандърсън
Заклеващия (108)

87
Това място

„Лека нощ, скъп Уритиру. Лека нощ, скъпи Братко. Лека нощ, Сияйни.“

Из чекмедже 29–29, рубин

Контролната сграда на Клетвената порта се разтресе, сякаш бе ударена от скала. Адолин се препъна, след което падна на колене.

Разклащането бе последвано от ясен, разкъсващ звук и ослепителен проблясък на светлина.

Стомахът му се обърна.

Падаше през въздуха.

Шалан пищеше някъде наблизо.

Адолин се удари в твърда повърхност и сблъсъкът беше толкова разтърсващ, че той се претърколи настрана. Това го накара да падне от ръба на каменна платформа.

Стовари се в нещо, което поддаде под тежестта му. Вода? Не, това не беше правилно. Завъртя се в него — не беше течност, а мъниста. Хиляди и хиляди стъклени мъниста, по-малки от сфера със Светлина на Бурята.

Адолин започна да буйства, паникьосан, докато потъваше. Умираше! Щеше да умре и да се задуши в това море от безкрайни мъниста. Той…

Някой хвана ръката му. Лазур го издърпа и му помогна да се качи обратно на платформата, мъниста падаха от дрехите му. Той се закашля след усещането, че се дави, макар в устата му да имаше само няколко мъниста.

— Отче на бурята! — Адолин изстена, след което се огледа. Небето над главата му не беше наред. Чисто черно, осеяно със странни облаци, които сякаш се простираха до безкрай в далечината — като пътища в небето. Водеха към малко, далечно слънце.

Океанът от мъниста се простираше във всички посоки и над него се носеха малки светлинки — хиляди и хиляди, като пламъчета на свещи. Шалан пристъпи и коленичи до него. Недалеч Каладин се изправяше и се отърсваше. Тази кръгла каменна платформа беше като остров в океана от мъниста, приблизително там, където се бе намирала контролната сграда.

Във въздуха кръжаха два огромни духа — изглеждаха като разтегнати версии на хора и бяха на около десет метра височина, приличаха на наблюдатели. Единият беше чисто черен на цвят, а другият — червен. Първоначално ги взе за статуи, но дрехите им се ветрееха, а и те мърдаха, единият сведе поглед, за да го погледне.

— О, това е лошо — каза някой наблизо. — Много, много лошо.

Адолин се огледа и откри, че говорещият бе създание в корав черен костюм, с роба, която изглеждаше — някак — като направена от камък. На мястото на главата му имаше променяща се, движеща се топка от линии, ъгли и невъзможни измерения.

Адолин скочи на крака и се запрепъва назад. Едва не се блъсна в млада жена със синьо-бяла кожа, бледа като сняг, облечена с мъглява рокля, която се ветрееше на вятъра. До нея имаше още един дух, жена с пепеляво кафяви черти, която изглеждаше като направена от изтъкани здрави нишки с дебелината на косъм. Тя носеше дрипави дрехи, а очите й бяха издраскани, като платно, което някой бе нарязал с нож.

Адолин се огледа и ги преброи. Нямаше никой друг на площадката. Двата огромни духа в небето и трите по-малки на платформата. Адолин, Шалан, Каладин и Лазур.

Изглежда Клетвената порта бе отвела само онези, които са били в контролната сграда. Но къде ги беше отвела?

Лазур погледна към небето.

— В името на Преизподнята — тихо промърмори тя. — Мразя това място.