Брандън Сандърсън
Заклеващия (106)

85
Скърби после

„Не казвай на никого. Не мога да го кажа. Трябва да шепна. Предвиждах това.“

Из чекмедже 30–20, особено малък изумруд

Адолин потисна емоцията от гледката на мъртвото тяло на Елокар. Това беше един от първите уроци на бойното поле, на който го бе научил баща му. Скърби после.

Адолин измъкна Каладин по Слънчевата пътека, докато Белязания и Дрей ги пазеха и насърчаваха последните от Стенната стража да изтичат — или докуцукат — на безопасно място.

Каладин се препъваше. Макар да не изглеждаше ранен, погледът му беше стъклен. Това бяха очите на човек, чиито рани не можеш да оправиш с превръзки.

Накрая се изляха от Слънчевата пътека върху платформата на Клетвената порта, където войниците на Лазур отстояваха позиция, а хирурзите й тичаха да помагат на ранените, които бяха избягали от кървавата баня в източната галерия. Белязания и Дрей се спуснаха на платформата, охранявайки пътя към Слънчевата пътека, за да попречат на паршите или на Гвардията на кралицата да ги последват. Адолин закова на място. От тази позиция можеше да види града.

„Отче на Бурята.“

Десетки хиляди парши нахлуваха през разбитите порти или през близки части от стената. Фигури, които светеха с тъмна светлина, се стрелкаха през въздуха. Те изглежда се събираха във формации наблизо, може би за нападение над платформата на Клетвената порта.

Адолин огледа всичко и призна ужасната истина. Градът му беше загубен.

— Всички войници, удръжте платформата — чу се да изрича. — Но предайте следното. Ще ни преведа до Уритиру.

— Сър! — викна един войник. — Цивилни се събират в основата на платформата, опитват се да се качат по стъпалата.

— Пуснете ги! — кресна Адолин. — Съберете колкото се може повече хора тук горе. Удържайте фронта срещу всеки враг, който се опита да стигне върха на платформата, но не влизайте в сражение, освен ако не ви притиснат. Изоставяме града. Всеки, който не е на платформата до десет минути, ще бъде оставен!

Адолин забърза към контролната сграда. Каладин го следваше, замаян. „След всичко, през което е преминал“, помисли си Адолин, „не бих очаквал нищо да го развълнува. Дори и Елокаровата…“

Бурите да го отнесат. Скърби после.

Лазур стоеше на стража на прага на контролната сграда и държеше торбата, пълна със скъпоценни камъни. Дано да са достатъчни, за да закарат всички до безопасно място.

— Сиятелната Давар ми каза да изкарам всички други навън — обясни Върховният маршал. — Нещо не е наред с устройството.

Адолин изруга под носа си и пристъпи вътре. Шалан беше коленичила на земята пред едно огледало и гледаше отражението си. Каладин пристъпи зад нея, след което се отпусна на пода и облегна гръб на стената.

— Шалан — каза Адолин. — Трябва да тръгваме. Веднага.

— Но…

— Градът падна. Премести цялата платформа, не само контролната сграда. Трябва да закараме колкото се може повече хора на безопасно място.

— Моите мъже са на стената! — подскочи Лазур.

— Те са мъртви или разгромени — отвърна Адолин и скръцна със зъби. — На мен не ми харесва повече, отколкото на теб.

— Кралят…

— Кралят е мъртъв. Кралицата се е присъединила към врага. Нареждам да отстъпим, Лазур. — Адолин се взря в очите на жената. — Не печелим нищо, като умираме тук.

Тя стисна устни, но не спори повече.

— Адолин — прошепна Шалан, — сърцето беше номер. Не аз го прогоних — то си тръгна нарочно. Мисля… мисля, че Пустоносните преднамерено са оставили Каладин и мъжете му на мира само след кратка битка. Оставиха ни да дойдем тук, защото Клетвената порта е капан.

— Откъде знаеш? — попита Адолин.

Шалан посочи с глава.

— Говоря с нея.

— Нея?

— Сджа-анат, Отнемащата тайните. Тя твърди, че ако пуснем устройството, ще бъде катастрофално.

Адолин си пое дълбоко дъх.

— Направи го така или иначе.

* * *

Направи го така или иначе.

Шалан разбираше какво й загатваше. Как можеха да вярват на древен дух на Зло? Може би Шалан наистина бе прокудила черното сърце и — в панически опит да попречи на човеците да избягат — Сджа-анат сега печелеше време.

Шалан извърна поглед от умоляващата фигура в огледалото. Другите не можеха да я видят — Лазур вече бе потвърдила това.

— Шарка? — прошепна Шалан. — Какво мислиш?

— Мммм… — обади се той тихо. — Лъжи. Толкова много лъжи. Не знам, Шалан. Не мога да ти кажа.

Каладин се свлече до стената, гледаше невиждащо, сякаш всичко в него бе мъртво. Тя не можеше да си спомни някога да го бе виждала в такова състояние.

— Пригответе се. — Шалан се изправи и призова Шарка като Меч.

— Доверието не е мое — каза фигурата в огледалото. — Няма да дадеш дом на децата ми. Още не.

Шалан прокара Меча през ключалката. Тя се разтопи, за да приеме формата на Шарка.

— Ще ти покажа — продължи Сджа-анат. — Ще опитам. Обещанието ми не е силно, защото няма как да знам. Но ще опитам.

— Ще опиташ какво? — попита Шалан.

— Ще опитам да не те убия.

Докато тези думи я преследваха, Шалан активира Клетвената порта.