Брандън Сандърсън
Заклеващия (105)

84
Този, когото можеш да спасиш

„Врагът отново се опитва да стигне Трескавата кула. Иска ми се да знаехме какво толкова ги беше заинтригувало в този район. Дали нямаха намерение да превземат Рал Елорим?“

Из чекмедже 19–2, трети топаз

Каладин тръгна по широките стъпала, последван от около петдесет войници.

Светлина на Бурята пулсираше в него, като го караше да подскача на всяка крачка. Слетите бяха отделили време да го атакуват на Слънчевата пътека и си бяха тръгнали скоро след като Шалан бе създала уловката. Той можеше само да предположи, че нападението над града бе погълнало цялото внимание на врага, което значеше, че може и да успее да използва силите си, без да привлече незабавни последици.

Елокар водеше с блестящ Вълшебен меч, който бе хванал в две ръце. Те направиха завой на една площадка и тръгнаха по следващите стъпала. На Елокар изглежда не му пукаше, че всяко стъпало ги отвеждаше по-далече от голямата част от армията им.

— Иди напред по стълбите — тихо поръча той на Сил. — Проверявай за засада на всеки етаж.

— Да, командир, сър, Сияен сър — рече тя и се стрелна. След секунда се върна обратно. — Има много хора на третия етаж, но те отстъпват назад от стълбището. Не изглежда като засада.

Каладин кимна и забави Елокар, като го докосна по ръката.

— Чакат ни посрещачи — изтъкна той. Насочи се към отряд войници. — Изглежда кралят е загубил стражите си някъде. Сега това сте вие. Ако влезем в битка, работата ви е Негово Величество да не бъде обкръжен. — Той посочи към друга група. — Вие, хора, сте… Брада?

— Да, Кал? — отвърна набитият страж. Той се поколеба, след което отдаде чест. — Ъ, сър? — Зад него бяха Норо, Вед, Алауард и Вацеслв… целият отряд на Каладин от Стенната стража.

Норо сви рамене.

— Без капитана нямаме подходящ водач на взвода. Решихме да бъдем покрай теб.

Брада кимна и потри глифите, увити около дясната му ръка. На тях пишеше: „Късмет“.

— Радвам се, че сте тук — каза Каладин. — Гледайте да не ме обградят, но ми дайте и пространство, ако можете.

— Да не ви притискаме — обади се лейтенант Норо — и да не оставяме никой друг да ви притиска. Тъй вярно, сър.

Каладин погледна към краля и кимна. Двамата минаха по последните няколко стъпала към площадката, за да се появят в широк каменен коридор, покрит с килим през средата, но иначе без украси. Каладин бе очаквал дворецът да е по-пищен, но изглежда дори и тук — в седалището на властта си — Колините предпочитаха сгради, подобни на бункери. Забавно, след като ги бе чул да се оплакват как крепостта им в Пустите равнини не била уютна.

Сил беше права. Взвод вражески войници се бе подредил по целия коридор, мъже държаха алебарди или арбалети, но чакаха спокойно. Каладин приготви Светлина на Бурята; можеше да изрисува коридорите със сила, която да накара стрели от арбалети да се обърнат настрани по време на полет, но това беше далеч от идеално изкуство. Това бе силата, която той разбираше най-малко.

— Не ме ли виждате? — изрева Елокар. — Не познавате ли своя владетел? Толкова ли сте погълнати от докосването на духа, че бихте убили собствения си крал?

Бурите да го отнесат… тези войници изглеждаха, сякаш едва дишат. Първоначално не помръднаха, след това някои от тях погледнаха назад, към дъното на коридора. Това в далечината глас ли беше?

Дворцовите войници веднага развалиха формацията и се оттеглиха. Елокар стисна челюст и тръгна след тях. Всяка стъпка изнервяше Каладин все повече. Нямаше необходимата сила да удържи отстъплението им правилно; всичко, което можеше да направи, бе да остави на пост По двама мъже на всяка пресечка, с инструкции да викат, ако видят някой да идва по напречните коридори.

Те подминаха коридор, по чиито страни имаше наредени статуи на Вестителите. Или поне на девет от тях. Един липсваше. Каладин изпрати Сил напред да наблюдава, но това го накара да се почувства още по-открит. Всички освен него изглежда знаеха пътя, в което имаше логика, но това го караше да се чувства като носен от течението.

Най-сетне стигнаха до кралските покои, отбелязани с широки врати, отворени и приканващи. Каладин спря мъжете на десет метра от тях, близо до коридор, който се отклоняваше наляво.

Дори оттук можеше да види, че покоите зад вратите най-сетне разкриваха част от пищната украса, която бе очаквал. Дебели килими, твърде много мебели, всичко покрито с бродерии или позлата.

— Има войници надолу по по-малкия ляв коридор — каза Сил, като се стрелна обратно при него. — Няма нито един в стаята отпред, но… Каладин, тя е там. Кралицата.

— Чувам я — обади се Елокар. — Това е нейният глас, пее.

„Познавам тази мелодия“, помисли си Каладин. Нещо в нежната й песен му беше познато. Искаше да призове за внимание, но кралят вече бързаше напред, разтревожен отряд от мъже го следваше.

Каладин въздъхна, после строи останалите мъже; половината останаха назад, за да осигурят отстъплението им, а другата половина се подредиха в левия коридор, за да гледат надолу към дворцовата стража. Бурите да го отнесат. Ако това се объркаше, щеше да му се наложи да се оправя с кървава баня и с краля, заклещен по средата.

И все пак за това бяха дошли тук. Той последва песента на кралицата и влезе в стаята.

* * *

Шалан пристъпи към тъмното сърце. Макар да не бе изучавала човешка анатомия колкото би искала — баща й смяташе това за неженствено, — под слънчевата светлина ясно можеше да види, че то е с грешна форма.

„Това не е човешко сърце“, реши тя. „Може би е сърце на парш.“ Или, ами… гигантски, тъмнолилав дух във формата на сърце, който растеше върху контролната сграда на Клетвената порта.

— Шалан — обади се Адолин. — Нямаме много време.

Гласът му й напомни за града около нея. За войници, които се сражаваха само през една улица от тях. За далечни барабани, които затихваха, един по един, докато постовите на стената падаха. За пушек във въздуха и тих, писклив вой, звучащ като ехо на хиляди и хиляди хора, които крещяха в хаоса на един завладяван град.

Тя опита първо с Шарка, заби го в сърцето като Вълшебен меч. Масата просто се раздели покрай Острието. Шалан започна да кълца с него и духът се отваряше, а после се запечатваше след Меча. Време беше да опита онова, което бе направила в Уритиру.

Трепереща, Шалан затвори очи и притисна ръка към сърцето. Усещаше го реално, като топла плът. Както и в Уритиру, докосването на нещото й позволи да го почувства. Да го усети. Да го опознае.

То се опита да я отхвърли.

* * *

Кралицата стоеше пред тоалетна масичка до стената.

Беше точно каквато Каладин бе очаквал. По-млада от Елокар, с дълга тъмна коса на алет, която решеше. Песента й бе притихнала до тананикане.

— Аесудан? — попита Елокар.

Тя извърна поглед от огледалото, след което се усмихна широко. Имаше тясно лице, с тънки устни, оцветени в тъмночервено. Стана от мястото си и се плъзна към него.

— Съпруже! Значи наистина теб съм чула. Най-после се завърна? Победил си враговете ни и си отмъстил за баща ти?

— Да — отвърна Елокар, намръщен. Той пристъпи към нея, но Каладин го сграбчи за рамото и го задържа.

Кралицата се обърна към Каладин.

— Нов бодигард, скъпи? Твърде е развлечен; трябваше да се посъветваш с мен. Имаш имидж, който да поддържаш.

— Къде е Гав, Аесудан? Къде е синът ми?

— Играе с приятели.

Елокар погледна към Каладин и посочи настрани с брадичка. Виж какво можеш да откриеш, казваше.

— Стойте нащрек — прошепна Каладин, след което започна да обхожда помещението. Подмина останките от разточителни блюда, само частично изядени. Парчета плодове, от всеки отхапана по една хапка. Пасти и сладкиши. Захаросани меса на пръчки. Изглеждаха, сякаш трябваше да са изгнили, съдейки по духчетата на разложението, които забеляза, но не бяха.

— Скъпа — продължи Елокар, като стоеше на разстояние от кралицата, — чухме, че градът е имал… неприятности напоследък.

— Един от ардентите ми се опита да основе отново Йерокрацията. Наистина трябва да следим по-внимателно кой се присъединява към тях; не всеки мъж или всяка жена са годни за служба.

— Ти си я екзекутирала.

— Разбира се. Тя се опита да ни свали от власт.

Каладин се разрови в една купчина музикални инструменти от най-фино дърво, струпани на камара.

— Тук, — обади се гласът на Сил в ума му. — В другия край на стаята. Зад паравана.

Той подмина балкона вляво. Ако си спомняше правилно — макар историята да бе разказвана толкова често, че бе чул десетки различни версии, — Гавилар и убиецът паднали през този парапет по време на борбата си.

— Аесудан — заговори Елокар, гласът му звучеше измъчено. Пристъпи напред, протегнал ръка. — Ти не си добре. Моля те, ела с мен.

— Не съм добре?

— В този дворец има зло влияние.

— Зло? Съпруже, какъв глупак си понякога.

Каладин се присъедини към Сил и погледна зад паравана, който беше избутан назад до стената, за да отдели малка част от помещението. Тук дете — две или тригодишно — се бе свило и трепереше, стиснало един плюшен войник. Няколко духчета с меко червено сияние му налитаха като кремлинги на труп. Момченцето се опитваше да извърне глава, но едно духче дръпваше косата му назад, докато детето не погледнеше нагоре, където другите кръжаха пред лицето му и заемаха ужасяващи форми, например коне с топящи се муцуни.

Каладин реагира с бърз, незабавен гняв. Той изръмжа, сграбчи Силострието от въздуха и образува малък кинжал от мъгла. Удари с кинжала напред и уцели едно от духчетата, като го прикова за дървената облицовка на стената. Не бе чувал Вълшебен меч да е прорязвал дух преди, но това свърши работа. Нещото пищеше с тих глас, стотици ръце излизаха от формата му и дращеха по Острието, по стената, докато то сякаш се скъса на хиляди малки парченца, след което изчезна.

Трите други червени духчета се стрелнаха настрани панически. Каладин усети как Сил трепери в ръцете му, след което тихо изпъшка. Той я пусна и тя прие формата на малка жена.

— Това беше… беше ужасно — прошепна тя и долетя, за да кацне на рамото му. — Да не би… току-що да убихме духче?

— Това нещо си го заслужаваше — отвърна Каладин.

Сил просто се сгуши на рамото му, увила ръце около себе си.

Детето подсмръкна. Беше облечено в малка униформа. Каладин погледна назад към краля и кралицата — бе изгубил нишката на разговора им, но те говореха със съскащ, бесен тон.

— О, Елокар — казваше кралицата. — Винаги си бил толкова тънещ в неведение. Баща ти имаше велики планове, но ти… всичко, което някога си искал, бе да стоиш в сянката му. За добро беше, че замина да си играеш на война.

— За да можеш ти да останеш тук… и да сториш това? — попита кралят, махвайки с ръка към двореца.

— Продължих работата на баща ти! Открих тайната, Елокар. Духове, древни духове. Можеш да се свържеш с тях!

— Да се свържеш… — Устата на Елокар се отваряше, но той сякаш не разбираше думите, които изричаше.

— Виждал ли си моите Сияйни? — попита Аесудан. Тя се ухили. — Гвардията на кралицата? Направих онова, което баща ти не можа. О, той откри един от древните духове, но така и не успя да се свърже с него. Но аз, аз реших загадката.

В приглушената светлина на кралските покои очите на Аесудан просветнаха. След което започнаха да греят в тъмночервено.

— Бурите да го отнесат! — викна Елокар и отстъпи назад.

„Време е да тръгваме.“ Каладин се пресегна и опита да вдигне детето, но то изпищя и се изтръгна от ръцете му. Това, най-сетне, привлече вниманието на краля. Елокар избърза насам, отхвърляйки паравана настрани. Той ахна, след това коленичи до сина си.

Момчето, Гавилар, се отдръпна от баща си, разплакано.

Каладин погледна обратно към кралицата.

— Откога планираш това?

— Завръщането на съпруга ми?

— Не говоря на теб. Говоря на нещото зад теб.

Тя се засмя.

— Йелиг-нар ми служи. Да не говориш за Сърцето на веселбата? Ашертмарн няма воля; той е просто сила за консумация, глупава, готова да бъде впрегната.

Елокар прошепна нещо на сина си. Каладин не можеше да чуе думите, но детето спря да плаче. Погледна нагоре, примигна сълзите и най-сетне остави баща си да го вдигне. Елокар залюля детето, което се вкопчи в плюшения си войник. Той беше облечен със синя броня.

— Вън — каза Каладин.

— Но… — Кралят погледна към жена си.

— Елокар — отвърна Каладин и сграбчи рамото му. — Бъди герой за този, когото можеш да спасиш.

Кралят срещна погледа му, след което кимна, стиснал малкото дете. Тръгна към вратата и Каладин го последва, като държеше кралицата под око.

Тя въздъхна шумно и пристъпи след тях.

— Боях се от това.

Те се върнаха обратно при войниците си и започнаха да отстъпват по коридора.

Аесудан спря на прага на кралските покои.

— Надраснах те, Елокар. Взех скъпоценния камък в себе си и впрегнах силата на Йелиг-нар. — Нещо около нея започна да се извива, черен дим, духан сякаш от невидим вятър.

— Ускорена маршова стъпка — каза Каладин на мъжете си и извлече Светлина на Бурята. Можеше да почувства, че предстои; беше усетил накъде отиват нещата още щом тръгнаха по стълбите.

Беше почти облекчение, когато, най-сетне, Аесудан извика на войниците си да нападат.

* * *

— Дай ми всичко, — шепнеха гласовете в ума на Шалан. — Дай ми страстта си, глада си, копнежите, загубата. Предай ги. Ти си това, което чувстваш.

Шалан плуваше в тях, изгубена, като в дълбините на океан. Гласовете я обграждаха от всички страни. Когато един от тях прошепна, че тя е болка, Шалан се превърна в плачещо момиче, пееше, докато увиваше верига около дебел врат. Когато друг прошепна, че е глад, тя се превърна в просяче на улицата, носеше парцали вместо дрехи.

Страст. Страх. Ентусиазъм. Скука. Омраза. Похот.

Тя се превръщаше в нов човек с всеки удар на сърцето. Гласовете изглеждаха развълнувани от това. Те я нападаха, докарваха я до лудост. Шалан бе хиляда души в един момент.

Но кой от тях беше тя?

— Всичките. — Нов глас. Шутът?

— Шуте! — извика тя, обградена от хапещи змиорки на тъмно място. — Шуте! Моля те.

— Ти си всички тях, Шалан. Защо трябва да бъдеш само една емоция? Един сбор от усещания? Една роля? Един живот?

— Те ме управляват, Шуте. Воал и Сияйната, и всички други. Те ме поглъщат.

— Тогава нека те управляват така, както крал е управляван от поданиците си. Направи Шалан толкова силна, че всички други да трябва да се кланят.

— Не знам дали мога!

Тъмнината затътна и се надигна.

И след това… се оттегли?

Шалан нямаше чувството, че е променила нещо, но все пак мракът се отдръпваше. Тя се намери коленичила на студените камъни пред контролната сграда. Огромното сърце се размекна и разкашка, след което се разтопи, изглеждаше почти сякаш пълзеше, запращайки струйки тъмна течност пред себе си.

— Успя! — викна Адолин.

„Наистина ли?“

— Обезопасете тази сграда — заповяда Лазур на войниците си. Дрей и Белязания светеха наблизо, изглеждаха мрачни, с прясна кръв по дрехите си. Бяха се сражавали.

Шалан се изправи, краката й трепереха. Малката, кръгла структура пред нея изглеждаше незначителна в сравнение с другите манастирски сгради, но беше ключът към всичко.

— Това ще бъде трудно, Лазур — обади се Адолин. — Ще трябва пак да отблъснем врага долу в града, да го изтласкаме навън. Бурите да го вземат, надявам се, че баща ми е подготвил армиите ни.

Шалан примигна, чувстваше се замаяна. Не можеше да потисне чувството, че се е провалила. Че не бе сторила нищо.

— Първото прехвърляне ще бъде само на контролната сграда — продължи Адолин. — След това тя ще смени цялата платформа — със сградите и всичко. Ще искаме да преместим армията си обратно в двореца, преди това да се случи. — Той се обърна и огледа пътя назад. — Защо на краля му отнема толкова време?

Шалан пристъпи в контролната сграда. Изглеждаше много подобна на онази, която бе открила в Пустите равнини — макар и по-добре поддържана, а мозайката на пода представляваше образи на фантастични създания. Огромен звяр с нокти и козина като норка. Нещо, което приличаше на огромна риба. По стените светеха фенери със скъпоценни камъни… а между тях висяха големи огледала за цял ръст.

Шалан тръгна към контролното устройство ключалка, призовавайки Шарка като Меч. Тя първо огледа него, а след това себе си в едно от огледалата, които висяха на стената.

Някой друг стоеше в огледалото. Жена с черна коса, която се спускаше до кръста й. Носеше архаични дрехи, широка рокля без ръкави, която бе по-скоро туника, само с колан на кръста. Шалан докосна лицето си. Защо бе сложила тази илюзия?

Отражението не имитираше движенията й, а вместо това се притисна напред, вдигнало ръце до стъклото. Отразената стая избледня и фигурата се разсея и се превърна в чисто черна сянка, с бели дупки на мястото на очите.

— Сияйна — рече нещото, изричайки безгласно думите. — Името ми е Сджа-анат. И не съм ти враг.

* * *

Войниците на Каладин се втурнаха надолу по стъпалата, бягайки, макар че задните редици се струпаха в коридора зад стълбището. Зад тях Гвардията на кралицата се строи и свали арбалетите си. С високо вдигнато Силкопие, Каладин пристъпи между двете групи и изля Светлина на Бурята на земята, повличайки стрелите надолу. Не беше практикувал с тази сила и, за съжаление, някои от стрелите все пак се забиха в щитове, дори и в глави.

Каладин изрева, след което вдиша дълбоко Светлина на Бурята и засвети — блясъкът на кожата му се отразяваше от стената и тавана на коридора в двореца. Войниците на кралицата вдигнаха щитове пред светлината, сякаш бе нещо физическо.

В далечината той чу пищящите духчета да реагират на това, което бе сторил. Оттласна се по точно правилния начин, за да се издигне на няколко метра от земята, след което се понесе натам. Войниците на кралицата запремигваха срещу светлината, сякаш бе някак твърде ярка за очите им. Най-сетне капитанът на ариергарда даде заповед за крайно отстъпление и останалите от мъжете на Каладин се втурнаха по стълбите. Само отрядът на Норо остана.

Някои от войниците на кралицата започнаха предпазливо да пристъпват към него, така че той се спусна на пода и затича по стъпалата. Брада и останалите от отряда се присъединиха към него, последвани от войниците на кралицата, неестествено притихнали.

За съжаление, Каладин чу нещо друго да ехти по стълбите от долния етаж. Звуците от бой и познати песни.

Песни на паршенди.

— Ариергард! — кресна той. — Сформирайте се на стъпалата; ориентирайте се към горния етаж!

Войниците му се подчиниха, обърнаха се и снижиха копия и щитове към спускащия се враг. Каладин се Оттласна нагоре и се изви, така че да удари тавана с крака. Залегна и притича — над главите на мъжете си на високото стълбище, — докато не стигна първия етаж.

Първите редици от войниците му се сражаваха с парши в източната галерия. Но врагът ги беше обградил на стълбището, така че повечето от мъжете не можеха да стигнат до долу, за да се бият.

Каладин прекрати Оттласкването си, спусна се и се изви, за да се приземи в буря от светлина пред редиците на паршите. Няколко от мъжете му изстенаха и извикаха, докато падаха, окървавени, от вражеските копия. Каладин усети как гневът му се възпламенява и снижи Силкопието. Беше време да започне работата на смъртта.

След това видя лицето на мъжа парш пред себе си.

Беше Сах. Бивш роб. Играч на карти. Баща.

Приятел на Каладин.

* * *

Шалан се обърна към фигурата в огледалото. Тя беше проговорила.

— Какво си ти?

— Наричат ме Отнемащата тайните — отвърна тя. — Или поне така бе някога.

— Една от Несътворените. Нашите врагове.

— Ние бяхме сътворени, след това несътворени — съгласи се тя. — Но не, не враг! — Фигурата отново доби човешки облик, макар очите да останаха светещи в бяло. Тя притисна ръце към стъклото. Попитай сина ми. Моля те.

— Ти си негова. Зло.

Фигурата погледна настрани, сякаш бе уплашена.

— Не. Аз съм моя. Сега, само моя.

Шалан се замисли, след това погледна към ключалката. Ако използваше Шарка там, можеше да активира Клетвената порта.

— Не го прави — замоли Сджа-анат. — Слушай, Сияйна. Чуй молбата ми. Ашертмарн побягна нарочно. Това е капан. Бях принудена да докосна духа на това устройство, така че то няма да работи така, както искаш.

* * *

Желанието за бой на Каладин се изпари.

Беше пълен с енергия, готов да влезе в битка и да защити мъжете си. Но…

Сах го позна и ахна, след което хвана придружителя си — Кен, една от другите, които Каладин познаваше — и посочи. Жената парш изруга, след което групата се пръсна от стъпалата — оставяйки зад себе си мъртви войници хора.

В разкрилата се пролука, мъжете на Каладин стигнаха по стъпалата до голямата зала. Те се втурнаха покрай Каладин, който — вцепенен — спускаше копието си.

Големият коридор с колони се превърна в сцена на абсолютен хаос. Войниците на Лазур се втурнаха от Слънчевата пътека, срещайки парши, които се качваха по стълбите от задната част на двореца — вероятно бяха влезли през градините. Кралят държеше сина си, застанал насред група войници в самия център. Войниците на Каладин успяха да слязат от стъпалата и зад тях дотича Гвардията на кралицата.

Всичко се сля в меле. Бойният ред се разпадаше, взводовете се пръсваха, мъжете се биеха сами или по двойки. Това беше кошмар за всеки командир на бойното поле. Стотици мъже се смесваха и крещяха и се биеха и умираха.

Каладин ги видя. Всички тях. Сах и паршите, които се бореха да опазят свободата си. Спасените гвардейци, които се биеха за краля си. Хората от Стенната стража на Лазур, ужасени, докато градът им се сриваше около тях. Гвардията на кралицата, убедена, че лоялно следва заповеди.

В този момент Каладин изгуби нещо безценно. Винаги бе успявал да се залъже, за да вижда една битка като нас срещу тях. Защити тези, които обичаш. Убий всички останали. Но… но те не заслужаваха смърт.

Никой от тях не я заслужаваше.

Той се заключи. Замръзна, нещо, което не му се бе случвало от първите му дни в армията на Амарам. Силкопието изчезна в пръстите му, разпръсвайки се в мъгла. Как можеше да се бие? Как можеше да убива хора, които просто правеха всичко, което им бе по силите?

— Спрете! — изрева най-сетне. — Спрете! Спрете да се избивате!

Наблизо Сах прободе Брада с копие.

— СПРЕТЕ! МОЛЯ ВИ!

Норо отвърна, като се заби в Джали — един от другите парши, които Каладин познаваше. Отпред кръгът от стражи около Елокар се разпадаше и един от Гвардията на кралицата успя да забие върха на алебардата си в ръката на краля. Елокар изохка и изпусна Вълшебния си меч от изтръпналите си пръсти, хванал сина си здраво с другата ръка.

Гвардеецът на кралицата се отдръпна с широко отворени очи — сякаш виждаше краля за първи път. Един от стражите на Лазур го съсече в момента му на объркване.

Каладин крещеше, сълзи се спускаха по страните му. Молеше ги просто да спрат, да чуят.

Не можеха да го чуят. Сах — милият Сах, който искаше само да защити дъщеря си — умря от меча на Норо. Главата на Норо, на свой ред, бе разцепена от брадвата на Кен.

Норо и Сах паднаха до Брада, чиито мъртви очи гледаха невиждащо — ръката му беше протегната, кръв попиваше в глифите.

Каладин се свлече на колене. Неговата Светлина на Бурята изглежда бе уплашила враговете; всички стояха настрана от него. Сил се въртеше около него, молеше го да я чуе, но той не можеше.

„Кралят…“ помисли си вцепенен. „Стигни… стигни до Елокар…“

Елокар бе паднал на колене. В едната си ръка държеше ужасения си син, а в другата… лист хартия? Скица?

Каладин почти можеше да види как Елокар накъсва думите.

— Живот… живот преди смъртта…

Косъмчетата по врата на Каладин настръхнаха. Елокар започна меко да сияе.

— Сила… преди слабостта…

— Направи го, Елокар — прошепна Каладин.

— Пътуване. Пътуване преди…

Една фигура се появи от сражението. Висок, слаб мъж — толкова, толкова познат. Мракът сякаш висеше от Моаш, който носеше кафява униформа като паршите. За секунда той беше в центъра на битката. Стенната стража зад него, разбитата дворцова стража отпред.

— Моаш, не… — прошепна Каладин. Не можеше да помръдне. Светлина на Бурята кървеше от него, оставяше го празен, изтощен.

Снижавайки копието си, Моаш прободе Елокар през гърдите.

Каладин изкрещя.

Моаш заби краля за земята, като избута настрана плачещото дете принц с крака си. Той сложи ботуша си върху гърлото на Елокар и го задържа на земята, след което извади копието и прободе Елокар и през окото.

Задържа оръжието забито, внимателно изчаквайки сиянието около краля да избледнее и угасне. Вълшебният меч на краля се появи от мъгла и изтрака на земята до него.

Елокар, крал на Алеткар, беше мъртъв.

Моаш извади копието и се взря в Меча. След това го ритна настрани. Погледна към Каладин, после безмълвно отправи поздрава на Мост Четири, с китки, чукнати една в друга. От копието, което държеше, се стичаше кръвта на Елокар.

Битката престана. Мъжете на Каладин бяха почти унищожени; останалите избягаха през Слънчевата пътека. Мъж от Гвардията на кралицата взе младия принц и го отнесе. Хората на Лазур куцукаха пред нарастващата армия от парши.

Кралицата се спусна по стълбите, обвита в черен дим, очите й блестяха в червено. Беше се преобразила, странни кристални образувания бяха пробили кожата й, станала като бодлива черупка. Гърдите й блестяха ярки от скъпоценен камък, който сякаш бе заместил сърцето й. Светеше през роклята й.

Каладин извърна поглед от нея и запълзя към трупа на краля. Един войник от Гвардията на кралицата наблизо най-сетне го забеляза и го сграбчи за горната част на ръката.

И след това… светлина. Блестяща Светлина на Бурята наводни помещението, когато двама Сияйни експлодираха от Слънчевата пътека. Дрей и Белязания пометоха враговете, прогониха ги назад със свистящи копия и с Оттласквания.

Секунда по-късно Адолин хвана Каладин под мишниците и го повлече назад.

— Време е да тръгваме, мостови.